Брайън Кийн
Градска готика (5)

5.

Пери Уоткинс надникна през замацания си прозорец и поклати глава. Зад него съпругата му, Лауанда, изцъка с език и повтори огледално поклащането.

— Каква, по дяволите, е тази гюрултия? — попита неуверено. — Чух викове. Онез дилъри пак ли се бият за ъгъла?

Пери поклати по-силно глава, вдигна празна кутийка от бира и изплю в нея тлъста храчка. Сърцето му туптеше забързано, а коленете му бяха омекнали и гумени. Къщата в края на квартала винаги оказваше такъв ефект върху него, още откакто бе малко момче. И все още го разтърсваше целия. Особено когато някой влизаше вътре.

— Проклети глупаци. Ето това става. Гадни проклети глупаци!

— Кой?

— Някакви бели хлапета. Като гледам, май колата им се е строшила. Лео и онези лигльовци, дето се мотае с тях… ами, опитаха се да им помогнат, но белите хлапета избягаха.

Лауанда замълча за момент.

— Накъде побягнаха?

Пери понижи глас:

— Познай.

— О, Боже! — жена му се ококори. — Никой не приближава тази сграда. Не и ако му се живее. Всички наоколо знаят, че къщата е обладана от духове!

— Всички наоколо — подчерта Пери. — Но проклет да съм, ако тези хлапета бяха от района.

— Хайде, миличък — Лауанда подръпна нервно ризата му. — Махни се от прозореца. Някой може да те види!

Пери устоя на желанието да отстъпи.

— Кой ще ме види? Призраците в къщата ли? Те са заети в момента. Имат си… компания.

— Знаеш какво се случва, когато по тия места хората не си гледат своята работа!

— Какво? Да не смяташ, че ги е грижа за старец, който наднича през прозореца си? Че ще влязат през мазето ни? Ще ме хванат, докато седя на тоалетната чиния? Пълни глупости, Лауанда! Няма нищо свръхестествено в тази къща! Просто е пълна с луди, навъдени в кръвосмешение наркомани!

— И откога си спрял да вярваш в историите за онова място? След изчезването на всичките хора, влезли вътре?

— Не казвам, че не вярвам. Разбира се, че къщата е опасна. Страховита. Но не става дума за чудовища. Каквито и да са обитателите й, те не безпокоят никого, докато хората не вземат да си пъхат носовете вътре. Просто — като навсякъде другаде в този квартал — най-добрият начин да стоиш настрани от неприятностите е да не се забъркваш в тях. Та, докато си мируваме и не ги безпокоим, всичко ще е наред. Знаеш как е в квартала. Трябва да си пазиш гърба и да се грижиш за своите си лайна. Ако не го правиш, рано или късно улицата ще те гепи.

Пери дръпна завеската и отново надникна навън. Забеляза, че неколцина от съседите им също надзъртат през прозорците си — притеснени и объркани също като тях двамата.

И също толкова виновни в бездействие, колкото и той самият.

Но какво точно се очакваше да предприемат? Да нахлуят в онази ми ти къща с факли и вили? Бяха пробвали и кварталът плати за това с кръв. Да се обадят в полицията и на пожарната? Това също бе изпробвано преди време — с дори по-лоши резултати. Да вдигнат демонстрация пред общината и да настояват да се предприеме нещо? Дявол го взел, че общината беше част от проблема. Те знаеха всичко за къщата. Просто не им пукаше. Нямаше да им е от полза нещо от този род да изплува в пресата. Не и с кървавата си история — не и с поредицата убийства и изчезвания. Не, общинарите бяха доволни да замитат всичко под килима, точно както правеха и с всички останали проблеми, възникващи тук.

— Да, ама ако нещо такова се случваше в предградията — промърмори Пери под нос, — чудесно знаеш, че щяха да сторят нещо по въпроса!

— Какви ги дрънкаш?

— Нищо особено. Лео и онези момчета се връщат насам. Сигурно ще крадат колата.

— Ти винаги мислиш най-лошото за хората!

— Може и така да е, ама бива ли да ме виниш? Лео беше добро хлапе навремето, но вече не наминава насам. Сигурно се е забъркал с наркотици. Знаеш какво се случва с всичките деца в квартала в крайна сметка. Изгниват. Или умират. Все едно това място ги отравя до едно!

— Невинаги — каза съпругата му, макар че кимна в колебливо съгласие. — Какво правят сега?

— Струва ми се, че… По дяволите, не! Идват към къщата ни! Какво, по дяволите, ще искат? Няма да се забърквам в тези лайна!

Сякаш по даден знак, ясно се разнесе звукът от стъпки, изкачващи стъпалата към верандата им, последвани от нечие чукане по вратата им. Тътнеше така, сякаш онзи отвън блъска с юмрук. Вратата издрънча в рамката си и верижката на ключалката горе издрънча.

Все още мърморейки, Пери се надигна от стола си. Лауанда сграбчи ръката му.

— Не отваряй, Пери!

Той се освободи.

— Ако не го сторя, ще избият проклетата врата! Ти стой тук!

Ударите се учестиха — гръмотевични трясъци, които сякаш разтърсваха цялата къща.

— Задръж малко псетата де! Ида, ида!

В ъгъла, до вратата, имаше закачалка и малко бюро с вдигащ се капак. Пери отвори чекмеджето на бюрото и извади оттам револвер, стар почти колкото него самия. Не се налагаше да проверява дали оръжието е заредено. Никога не вадеше патроните от него. Пъхна го в колана си и пристъпи към вратата. Пистолетът прилепваше удобно към кръста му.

Пери отвори вратата и видя Лео с вдигнат юмрук, готов да почука отново. Зад него стояха Джамал, Крис, Маркъс, едно хлапе, което наричаха Дуки (Пери не му знаеше истинското име) и още няколко младежи, които старецът не познаваше.

— Г-н Уоткинс — поздрави Лео, — спите ли?

— Да ти приличам на заспал, момко? Защо блъскаш по вратата ми по това време на нощта? — Пери присви подозрително очи. — Да не си надрусан?

— Не, не сме се друсали, мамка му! Познавате ме достатъчно добре, г-н Уоткинс!

— Може би — призна Пери, — но напоследък човек никога не знае. Помислих си, че може да идвате тука сичките да ме оберете или нещо подобно.

Лео се намръщи, искрено обиден:

— Сега пък откъде измислихте подобно нещо?

— Какво стана с онез, белите хлапета? Сплашихте ли ги?

— Нищо не сме им направили — възкликна Джамал, но се смълча отново, щом приятелят му го стрелна с поглед.

— Е, постреснахме ги малко — призна Лео, обръщайки се отново към домакина си. — Но нямахме нищо лошо наум. Просто се забавлявахме, сещаш се. Щяхме даже да им помогнем с колата.

Пери се намръщи:

— Да им помогнете ли? Че вие не сте механици!

— Не, не съм. Но Ейнджъл е. Мислехме си да…

— Онзи, дето върти гаража ли?

— Аха. Преценихме, че онези ми ти хлапета имат пари, нали? Така де, носеха хубави парцалки и беше твърде очебийно, че не са от района. Щяхме да ги заведем при Ейнджъл да го накараме да поправи колата и след това да вземем комисиона — сещаш се, правото на намерилия и таквиз ми ти работи.

Пери отметна глава и се разсмя.

— Правото на намерилия ли? Хлапе, това да не ти е шибаното Тройно А!

Лео не обърна внимание на подигравката.

— Може ли да ползвам телефона Ви, г-н Уоткинс?

— За какво?

— Ще викна полиция. Ще им кажа за тези хлапета.

— Нямате ли си мобилни?

Младежите свиха рамене и поклатиха глави.

— Не — отвърна Крис. — Не можем да си ги позволим.

— Е, и аз също си нямам телефон — излъга Пери. — Проклетата телефонна компания го изключи преди две седмици. Каза, че…

Той замълча, когато Лауанда се примъкна иззад него и нежно го издърпа от вратата.

— Момчета, вие влезте вътре. Но не с обувките. Събуйте се отвън. Не ви ща да ми мъкнете мръсотия тука. Тъкмо съм чистила тая заран.

Усмихнат, Лео пристъпи в къщата и стори както му бе заръчано. Големият пръст на левия му крак стърчеше през дупка в чорапа. Едно по едно и останалите хлапета го последваха вътре и си свалиха обувките.

Пери простена.

— О, за Бога, Лауанда…

Тя го усмири с твърд поглед.

— Лео и приятелите му искат да се забъркат и да постъпят както е редно. Това определено е нещо, по-голямо от всичко, на което хората са склонни в последно време. Ако искат да ползват телефона ни, тогава най-добре да им позволиш, мътните те взели. Само какъв пример им даваш, Пери Уоткинс!

Лео грейна.

— Благодаря Ви, г-жо Уоткинс!

— Хич няма защо, Лео — скара му се тя и му дари пълното си внимание. — Не че смятам, че ако се обадиш на полицията, от това ще има грам полза, но нямам намерение да те спирам да сториш каквото е редно. Само дето никой от вас не бива да е навън толкова късно. Знаете как са тези улици след здрач. Телефонът е в кухнята. Лео, ти върви се обади. Вие, останалите, сядайте. Ще ви спретна нещо за хапване!

Докато момчетата се настаняваха, Пери се потътри към хладилника и извади бирена кутийка. Преди да дръпне езичето, притисна студената тенекиена стена към челото си и въздъхна. Нощта се очертаваше длъжка. Нямаше нищо, което Лауанда да обича повече от това да си играе на мама квачка за глутница тийнейджъри. Те двамата така и не успяха да си отгледат собствени дечица и тя абсолютно обожаваше де що има хлапета, каквито живееха наблизо. Всяка седмица, когато ходеха на църква, Лауанда се молеше на Господ да пази всичките им съседчета.

Пери отново поклати глава и се запита дали Господ ще пази хлапетата, нахлули в къщата в края на улицата.

Наистина се надяваше.

Но си имаше съмнения. Сериозни съмнения. Беше излъгал Лауанда преди малко. Вярваше на всяка дума, казана по повод изоставената къща.

Както повечето хора, и Бог също нямаше какво да търси в онова място.

Но ако се вслушваш в слуховете, които съседите споделяха за къщата, то там живееше дяволът.