Брайън Кийн
Градска готика (2)

2.

— Да му се не види лайнарщината — промърмори Лео, — не отивам по-навътре!

Маркъс и останалите го наблюдаваха притеснено. Бяха се спрели на ръба на осветената от лампите зона, на около петдесет ярда от изоставената къща в края на карето. Над луната се бяха настанили няколко облака и сега парцелът бе тъмен като в рог.

— И просто ще ги оставиш да им се размине? — поинтересува се Джамал. — Нали чу как ни нарече онзи?

Лео кимна:

— Чух. Но виж фактите, Джамал. Шест бели хлапета. Съдейки по дрехите им и всичко останало, бих рекъл, че идват от предградията. Влизат в града, губят се, чупи им се колата баш в нашия квартал — и след това се появяваме ние. Сигурно са омацали гащите от страх!

— Вярно си е — съгласи се Маркъс. — Сигурно са си помислили, че ще им пробутваме дрога или нещо подобно. Като нищо си седят вкъщи, зяпат „Жицата“ и подобни повръщни, и си мислят, че всички в гетото са дилъри.

— Гадна работа — отвърна и Крис. Той беше най-малкият в групата и взимаше пример от всички тях. Особено от Лео и Маркъс. В търсене на одобрението им, винаги се съгласяваше с всичко, което решаха. — Та какво ще правим сега?

Лео се поспря, за да обмисли какви варианти им се разкриваха. Взря се в къщата и в обграждащия я мрак. Вечерта беше хубава. Бяха ходили на парти, бяха срещнали там момичета, прекараха си добре. Светът се въртеше, както си се полага. Когато се натъкнаха на повредения бус, просто си вървяха към къщи, шегуваха се един с друг и се смееха. Веднага разбраха, че тийнейджърите в колата имат нужда от помощ. Не им беше мястото тук. Бяха външни лица. Лесна плячка. През деня този квартал беше кофти, но нощем… нощем си беше истинска джунгла. Нощем по улиците скитаха чудовища.

А в мрака се криеха дори и по-лоши твари.

По улицата обикаляха курви на крек, хероин и мет, готови да отворят разядените си от болести усти и други отвори срещу десет или двайсет кинта — достатъчно да си вземат следващата доза. Дилърите на дрога контролираха всичко — уличните ъгли, къщите, жилищните блокове и онова, което се намираше помежду им. В къщите имаше плъхове, мухъл, хлебарки и всякакви други опасности за здравето. Счупена канална тръба изливаше лайна и пикня насред улицата, но водопроводната компания не правеше нищо по въпроса. Ченгетата не слизаха насам, освен ако не им се случваше да минават през района на път за сигнал отнякъде другаде. Тук не пристъпваха нито линейки, нито пожарникари. „Да служа и защитавам“ не значеше кой знае какво в тази част на града.

Преди две години една дебела жена, прекалено затлъстяла, за да излезе от къщата си, бе получила сърдечен удар пред телевизора, както си гледала „Съдия Джуди“. Семейството й повикало 911. Два пъти. После и на следващия ден. И на по-следващия. Минала седмица, преди да дойде „Бърза помощ“. По това време мъртвата жена била започнала вече да отслабва.

Просто поредният ден в рая.

Преди година дванайсетгодишно момиче с церебрална парализа беше умряло на няма и няколко врати по-нататък от мястото, където в момента стояха момчетата. Дни наред малката бе лежала във влажната, задушна стая, върху покрития с изпражнения и урина гол матрак, и бе молила за вода. Семейството й си бе затваряло ушите за писъците. Недохраненото и дехидратирано момиче бе покрито с налазени от червеи рани от залежаване и мускулите й бяха започнали да атрофират. Когато най-накрая я откриха, малката тежеше по-малко от четирийсет паунда^[1]. Очертанията на тялото й бяха отпечатани в матрака. Социалните бяха имали възможност да й помогнат — но социалните работници никога не слизаха в тази част на града.

Никой не идваше насам.

А страховитата къща в края на улицата беше много гладна.

Погледът на Лео отново се върна към нея. Не искаше да гледа към постройката, но ужасната й привлекателност бе магнетична. Трябваше да я погледне. Потрепери и се помоли останалите да не забележат. Не искаше да разберат, че е уплашен — макар че знаеше прекрасно, че и тях също ги е шубе.

Всички се бояха от къщата в края на карето. По-безопасно бе да оставиш децата си да играят на средата на магистрала, отколкото там. Хората, които влизаха в тази къща, повече не излизаха оттам.

Понякога ги чуваха — едва доловими, приглушени писъци, които секваха рязко. Но никога повече не ги виждаха.

Всеки квартал — дори техния — си има къща с духове.

Лео поклати глава. Защо, да му се не види, тези бели хлапета трябваше да реагират по такъв начин? С момчетата просто се забавляваха с тях. Тъкмо се канеше да каже: „Добре, хайде да свършим работата по лесния и прост начин. Вие ще ни кихнете двайсет кинта, а ние ще ви ремонтираме колата.“ И определено можеха да го направят. Ейнджъл Монтоя държеше гараж на две пресечки оттук, а Ейнджъл харесваше Лео и групата му. Оставяше ги да се мотаят в гаража понякога и им даваше безплатни безалкохолни от прашната машина в дъното. Стига да го бяха помолили, той щеше да поправи колата. Но преди Лео да довърши изречението, хлапето с очилата бе креснало: „Майната ти, негро!“ и шестимата бяха избягали. Реакцията им първоначално сащиса Лео. Не за първи път бял го наричаше по този начин, но той не го очакваше тази вечер — не и при тези обстоятелства. Беше се почувствал ядосан и наранен, и му отне секунда да се съвземе от шока. След това се беше развикал подире им, опитвайки се да ги предупреди да не отиват по-нататък, да не се втурват в мрака в края на улицата, да не се размотават близо до къщата. Не знаеше дали са го чули или не. Те продължиха да бягат. Да му се не види, та едното момиче си изтърва мобилния и го остави, както си беше на пътя. Неин приятел го вдигна, но мацката явно не се шашкаше чак толкова за телефона. Никой от групата дори не погледна през рамо. Впоследствие, опитвайки се да надникне през техните очи, Лео прецени, че не би могъл да ги обвинява, ако бяха чули предупрежденията му и просто ги бяха пренебрегнали.

Вероятно не трябваше да ги нарича „копелета“. Не беше най-добрият начин да си спечели приятели и да повлияе на хората, като се замислиш. От няколко пресечки разстояние отекнаха далечни изстрели. Нито Лео, нито другите от групата си дадоха труд да залегнат. Бяха свикнали с подобни събития. Звукът им бе привичен като рева на колите или сирените, или гълъбите и всички останали градски звуци. По-големият брат на Лео обичаше да казва, че звукът от изстрелите му помагал да се приспива нощем.

Сега брат му беше под катанец в Кресон, прибран на топло за двайсет годинки по някакви идиотски обвинения. Лео се питаше какви ли звуци го приспиват нощем в пандиза.

— Какво ще правим сега? — попита отново Крис. — Ще си тръгнем и ще се преструваме, че изобщо не сме ги виждали ли?

— Харесва ми, както го казваш — обади се Джамал. — По-добре да си гледаме нашата си работа. По-безопасно е, най-малкото. Нали се сещате кво имам предвид?

Лео огледа приятелите си и се взря в лицата им. След това отново насочи вниманието си към къщата.

— Ще ви кажа какво ще направим. Ще извикаме ченговете!

Маркъс се разсмя:

— Синьодрешковците няма да си мръднат пръста. И на Националната гвардия да се обадиш, същата работа.

— Сигурно си прав — съгласи се Лео. — Но не е хубаво да ги оставяме да влязат вътре. Всички знаете историите за това място. Никой от вас ли няма чувството, че трябва да идем да ги спасим?

Маркъс се втренчи в земята. Джамал и Крис се спогледаха. Останалите се зазяпаха встрани.

— На никой не му се играе на герои? — подигра им се Лео. — На никой не му се ще да нахлуе там с трещящи оръжия?

Никой не му отговори.

Отекна нова серия изстрели. Заглъхна. Сънен, лаконичен вой на полицейска сирена поде някъде отдалеч.

— Е — каза Лео след кратка пауза, — няма нищо. На мен също не ми се ще. Не и в онази къща.

Той се обърна и се втренчи отново във въпросната сграда.

— Не и там.