Брайън Кийн
Градска готика (18)

18.

Пери завъртя чука отново и стовари широката му глава върху вратата. Разнесе се шумно пукане и се разлетяха трески. Зад гърба му няколко от момчетата викнаха окуражително. Около ръба на отворилата се дупка шаваха дървоядни насекоми. В очите на Пери се стичаше пот. Той примигна и замахна отново. Този път се прицели в орнаментираната никелова дръжка. Ударът бе силен. Вибрацията от него се предаде по дръжката на чука и нагоре по ръцете му, вцепенявайки пръстите му. Той отпусна инструмента си и се облегна на перилото на верандата. След това се обърна и подаде ръка на Крис.

— Я да видим сега онзи лост!

Младежът му го връчи и Пери се хвана на работа с дръжката. Тя поддаде достатъчно лесно, падна на верандата и се търколи, преди да се спре на тротоара. Дуки понечи да се втурне след нея, но Пери го спря.

— Остави я!

— Но това е никел — възрази Дуки. — Знаеш ли колко струва тая чудесия, ако я предадеш на вторични?

— Остави я — повтори Пери и се обърна отново към вратата. — В момента имаме по-належащи притеснения.

Когато се изправи, коленете му изпукаха. Ръцете го боляха от усилията. Знаеше, че утре, когато се обади артритът му, ще съжалява, но точно в момента не му пукаше. Налегна с цяло тяло върху вратата, но въпреки всичко тя отказа да се помръдне.

— Какво, по дяволите… — промърмори Уоткинс. — Мисля, че от другата страна на това чудо има нещо.

Лео се втурна към вратата, наведе се и надникна през назъбената дупка, пробита от чука. Ококори се. След това се обърна към Пери.

— Изглежда като голямо парче метал или нещо подобно.

— Мамка му! — старецът с въздишка обърса чело с опакото на ръката си. — Добре, момчета, сега ми помогнете да разкараме тази врата от пътя ни. След това ще видим с какво си имаме работа.

— Е — каза Джамал — сега поне знаем, нали?

Пери се захвана с лоста да откачи вратата от пантите.

— Знаем какво?

— Че който е там вътре, сигурно държи в плен белите хлапета. Защо иначе ще блокират вратата с метална преграда?

— Хлапетата може да са го сложили сами — посочи Маркъс. — Да не ни пуснат вътре и тъй нататък.

— Не може да са знаели, че ще дойдем — възрази Лео.

— Може и да не са. Но несъмнено са ни чули, че се опитваме да избием вратата.

— Да, но ако беше така, щяхме и ние да ги чуем, докато извлачват преградата на място.

Пери откачи пантите, остави лоста и сграбчи вратата. Момчетата притичаха да му помогнат. Заедно вдигнаха дървеното парче от рамката на вратата и го свалиха по стълбите на верандата и надолу в двора. След това проучиха втората преграда. Наистина беше метал — всъщност беше стомана. Напълно блокираше отвора. Пери не виждаше болтове или заварки. Преградата представляваше едно цяло парче, поне доколкото можеше да познае. Почука по нея с кокалчета и после я удари с лоста, но не постигна ефект — дори не направи вдлъбнатина.

— Мамка му.

— Можеш ли да я разбиеш с чука? — попита Крис.

— Мога да опитам — отвърна Пери. — Но не смятам, че така ще постигнем нещо. Този кучи син ми изглежда доста дебел.

Лео наклони глава, проучвайки металната преграда.

— Тук има дупка.

Пери се намръщи:

— Къде?

— Там горе високо — посочи младежът. — Виждаш ли? Малка е, но я има!

Те всички се загледаха накъдето сочеше. Пери присви очи и след това я видя. Беше на около пет инча от горния ръб на бариерата и много малка, не по-голяма от върха на кутрето му.

— Прилича на шпионка — отбеляза Крис.

— Мисля, че е точно това — съгласи се Пери.

— Не можеш ли да удряш там? — поинтересува се Дуки. — Може да е по-паянтово?

Старецът поклати глава.

— Не. Тази стомана определено е дебела. Не мисля, че и да бия там, ще постигна нещо.

Лео взе лоста от Пери и отстъпи назад, като го стисна с две ръце. След това ръгна напред, забивайки го под долния край на вратата, точно на мястото, където металът се срещаше с пода. Дуки светна с фенерчето към вратата. Лео погледна към Пери.

— Удари тук!

— Така няма да…

— Хайде — настоя Лео. — Ако успеем да натикаме лоста под метала — дори и малко, — може би ще успеем да вдигнем или да преместим преградата!

— Аха — съгласи се нерешително Пери. — Може би. Но това означава, че ще трябва да държиш лоста на място и, ако не улуча като замахна, може да ти счупя ръката или по-лошо.

Лео се ухили:

— Ами тогава по-добре да улучите, г-н Уоткинс!

— Умниците никой не ги харесва, хлапе! — Пери се ухили отново. След това погледна към Дуки. — Дръж това фенерче насочено към лоста. Не ми свети в очите, ясно?

Дуки кимна:

— Няма.

Пери сграбчи чука, прицели се внимателно и замахна. Голямата глава удари с шумно металическо издрънчаване върха на лоста. И двата инструмента потръпнаха. Лео направи гримаса, но хватката му остана стабилна и задържа лоста на място. Пери замахна отново, после пак — около дузина пъти. Не мислеше, че постигат някакъв успех, но най-сетне юношата му каза да спре.

— Виж — посочи. — Вече е под ръба. Прасни го още няколко пъти!

Облизвайки устни, Пери удари лоста още половин дузина пъти. Всеки удар отекваше по улицата, но никой не дойде да провери какво става и да се поинтересува защо вдигат толкова шум. Старецът погледна към дома си с надеждата да види бляскащите червени лампи на полицейска кола или някое друго превозно средство. Вместо това го пресрещна само мрак.

Лео се изправи, раздвижи пръсти и длани и след това натисна с цялата си тежест лоста. Изсумтя от напрежение и вените на шията и челото му изпъкнаха, но стоманената барикада не помръдна.

— Ето — каза Пери меко и го избута настрани, — нека опитам аз!

Натегна върху лоста. В началото не постигна ефект, но после бавно, с шумно скърцане, металът започна да се вдига нагоре.

— Браво! — възкликна Лео. — Продължавайте така, г-н Уоткинс!

Пери натисна по-силно, сумтейки от усилието. Преградата се вдигна още малко. Съдейки по движението й, имаше чувството, че е задействал някаква система с противотежести и макари. Чудеше се кой ли я е монтирал и защо.

— Задръжте го! — изпъшка. — Тежко е!

Момчетата се втурнаха напред и пъхнаха пръсти в процепа.

— Дръжте го! — каза Пери. — Не позволявайте да падне! Ако започне да се изплъзва, дръпнете се. Няма нужда на някой да му бъдат строшени пръстите!

Когато се убеди, че вратата е здраво закрепена, Пери пусна лоста и пристъпи да помогне с вдигането. Металът се плъзна надолу около инч, но момчетата успяха да го задържат. Старецът сграбчи ръба и се намърда между Маркъс и Джамал. Повърхността бе студена и грапава.

— Добре! — каза. — Броим до три и вдигаме колкото се може по-високо. Едно… две… три!

Напъвайки като един, те се стегнаха и изпъшкаха, вдигайки парчето метал по-високо. Изправиха се бавно. Коленете на Пери изпукаха от усилието. Вратата скърцаше, докато се вдигаше над главите им. Те я натиснаха за последно и чуха нещо да изщраква отвътре. Стоманената бариера изчезна, издърпана нагоре от някакъв скрит механизъм. Къщата зейна пред тях като зинала, черна паст. Пери надникна в мрака и видя нещо като фоайе.

— Добре — той въздъхна и обърса челото си с опакото на ръката си. — Готови ли сте?

Момчетата закимаха, но не проговориха. Взираха се право напред като хипнотизирани.

Пери си взе пистолета от Лео и му връчи лоста. Маркъс пое чука. Крис, Джамал и Дуки се въоръжиха с фенерчета. Поемайки си дълбоко дъх, Пери пристъпи навътре, движеше се предпазливо, облизвайки устни от време на време. Дишаше дълбоко и бавно, пулсът му бе ускорен. Пистолетът потреперваше в ръката му. Хлапетата го следваха едно по едно.

Тъмното фоайе миришеше на мухъл и гнилоч. От него към други части на къщата водеше коридор с множество затворени врати. Стените бяха покрити с белещи се жълти тапети и петна черен мухъл. По дюшемето зееха дупки на плъхове. Самото дюшеме бе изкривено, а от тавана висяха парчета мазилка. Освен това над главите им минаваше наниз строителни крушки, свързани заедно с кабел. Не бяха включени. Пери се зачуди мрачно дали изобщо могат да светят.

Къщата бе напълно тиха. Не се чуваха гласове. Нищо не реагира на шумното им проникване вътре. Липсваше дори вечно присъстващият шум от плъхове или насекоми, щъкащи в стените — нещо, което всеки един от тях очакваше да чуе. Дори далечните отгласи на уличното движение и другите звуци от квартала сякаш бяха изчезнали, въпреки че вратата към улицата зееше отворена — все едно къщата приглушаваше всичко.

Подметките на обувките им залепнаха за пода. Когато Дуки светна с фенерчето си към дюшемето, стана ясно и защо — стояха в средата на голямо кафяво петно. Имаше вид все едно някой е влачил нещо по пода. Пери коленичи, опитвайки се да установи от какво е петното. Докосна го с показалец.

— Кръв.

— Мамка му, тъй ли? — попита Дуки с отвращение и недоверие в гласа. — Ау, каква лайнарщина. Стоя право в средата!

— Не — отвърна Пери — не са лайна. Кръв е. Все още е лепкава даже. Прясна е. Не е изсъхнала.

— Копеле… — Джамал се изсули от кървавото петно и избърса подметки на стената. Обувката му потъна в мазилката.

— Ехо! — подвикна Лео. — Има ли някой?

Гласът му отекна странно приглушен, сякаш стените го погълнаха.

— Ехо! — опита той пак. — Тук сме да ви помогнем!

— Хей, белчовци — извика Маркъс, ухилен. — Къде сте? Покажете се!

Крис го сръга в ребрата.

— Какво, на майната си, не ти е в ред?

— Нищо.

Все още ухилен, Маркъс приближи една от затворените врати. Дъските скърцаха, докато пресичаше фоайето. Задържа чука с едната си ръка и с другата отвори вратата.

— Чакай! — предупреди го Пери.

Но преди да успее да мръдне, вратата се открехна, скърцайки на ръждивите си панти.

Маркъс надникна в стаята и сви рамене.

— Там няма нищо!

— Я да видя! — Пери пристъпи край него и махна на Дуки да го последва с фенерчето. Влязоха в тъмната стая и Дуки насочи лъча към ъглите, завъртайки го в широка дъга. Стаята беше празна, също като фоайето. Нямаше мебели или уреди, само няколко парчета мръсен плат, смачкани страници от стар вестник и сплескана кутийка от безалкохолно. Миришеше на мухъл. В лъча на фенерчето танцуваше прах. Пери сбръчка нос.

— И сега какво? — попита Лео.

— Ще огледаме наоколо — уточни Уоткинс. — Ще се опитаме да намерим хлапетата. Съдейки по кръвта на входа, поне един от тях е ранен.

— Трябва да се разделим — предложи Джамал. — Така много ще улесним нещата!

— О, мамка му, не! — Крис поклати глава. — Най-глупавото нещо ще е да се разделим. Казвам да са върнем отвън и да викнем пак ченгетата. Да им кажем за кръвта и тъй нататък.

— Няма да се разделяме — съгласи се Пери, пристъпвайки отново във фоайето. — Ти излез и ги викни, ако ти се иска. Аз пък тръгвам по кървавата следа. Дай ми фенерчето, Дуки!

Дуки стисна угрижено осветителното тяло.

— Ако не ви пречи, г-н Уоткинс, мисля да си го задържа. Ще дойда с вас обаче!

— Добре. Става. Друг някой идва ли?

Лео пристъпи напред. Маркъс сви рамене и после кимна. Джамал и Крис се спогледаха.

— Ти излизай, ако искаш — каза Джамал на приятеля си. — Аз оставам.

Раменете на Крис увиснаха.

— Еми тогаз и аз оставам, нали. Не съм страхопъзльо!

Тръгнаха надолу по коридора. Дуки водеше, Пери го следваше на няколко крачки. Маркъс и Крис вървяха зад тях, а най-отзад крачеха Джамал и Лео. Дуки държеше фенерчето насочено към пода и следваха кървавата диря през многобройни завои и ъгли. Къщата наистина бе много странна. На Пери му се струваше, че стени, цели стаи и дори коридори са били добавяни наслуки. Врати се отваряха към стени. Коридори свършваха задънени. Цялата постройка бе объркваща и притеснителна. От време на време момчетата се провикваха с надежда да получат отговор, който да ги насочи в правилната посока, но къщата си оставаше тиха.

И шестимата подскочиха, когато чуха гръмотевичен трясък зад гърба си. Ехото завибрира през стените. Върху им се поръсиха мазилка и прах. Пръстът на Пери трепна. Ако го държеше на спусъка, пистолетът щеше да е гръмнал. Лостът се изплъзна от хватката на Лео и издрънча на пода. Крис изтърва фенерчето си, което се търколи встрани и спря до оцветено в ръждивочервено кърваво петно.

— Какво по дяволите беше това? — извика Джамал.

— Трябва да беше металната врата — отвърна Пери. — Хайде. Да се върнем обратно там!

— Ами какво ще стане с хлапетата? — попита Лео.

— Майната им на хлапетата — заяви Маркъс. — Тази къща е един голям шибан капан!

За разнообразие, Пери бе напълно съгласен с наглия младеж. Беше видял достатъчно от вътрешността на къщата, за да се убеди, че е дори по-опасна, отколкото бе подозирал. Щеше да е съвсем лесно да се объркат тук, прекалено лесно да пострадат при инцидент или нещо по-страшно. Той хвана ръката на Дуки и го преведе покрай останалите, след това се обърна и им махна да го последват. Крис се приведе и вдигна фенерчето си, гримасничейки, когато обърса кръвта в ризата си. Лео вдигна лоста.

— Хайде — подкани ги Пери. — Да вървим!

Преди да помръднат обаче, чуха стъпки. Беше невъзможно да се каже от коя посока идват. Сякаш идваха от всички страни едновременно. Стените трепереха при всяка тътнеща крачка и самоделният наниз крушки над главите им се люлееше насам-натам.

Пери сграбчи отново ръката на Дуки и го поведе натам, откъдето бяха дошли. Лео и Крис ги последваха. Маркъс и Джамал се поколебаха. Стъпките се усилваха.

— Какво правите? — попита Маркъс. — Та те идват оттам!

— Не, не е вярно — възрази Пери. — Идват надолу по коридора.

— Мамка му, ако е така!

— Чуй! — озъби се Уоткинс. — Нямаме време за спорове! Хайде, да вървим!

— Казвам ти — настоя Маркъс, — идват от тази посока. Всички вие чухте големия трясък. Които и да са те, затвориха ни вратата под носа. Хайде, Крис!

Пери пристъпи към тях.

— Мамка му, я се върнете тук! Отговорен съм за вас!

— Йо — прошепна Дуки, — надушвате ли тая внезапна смрад? Все едно нещо е умряло тука!

— Как ли пък не си отговорен — каза Маркъс на Пери, обръщайки гръб на останалите и пренебрегвайки коментара на Дуки.

Старецът понечи да отговори, но се спря. Дуки беше прав. Във въздуха се носеше амонячна миризма — лайна, сяра, пот и нещо още по-гадно. Забеляза, че стъпките са затихнали, заменени от звука на сурово, тежко дишане.

Без да обръщат внимание на шума или миризмата, Маркъс и Крис тръгнаха по коридора. Крис хвърли през рамо потиснат и умолителен поглед. След това сбръчка нос. Обърна се и Пери видя масивна сянка да надвисва и над двама им. Хлапетата се вторачиха, а Крис вдигна фенерчето си. В лъча му се отрази най-големият мъж, който старецът някога бе виждал — ако изобщо беше мъж. Трябва да имаше на ръст над седем фута; плешивата му, деформирана глава опираше в тавана, както стоеше и се взираше в нашествениците. Раменете и гърдите му бяха по-големи от тези на професионалните кечисти, които Пери гледаше по телевизията — като нищо да бяха широки колкото няколко души. Беше почти гол, като изключим няколко торби за боклук, придържани на място със сребърно тиксо. Бледата му кожа, макар и покрита с рани и брадавици, бе издута от пластове дебели мускули. Най-притеснителни бяха гениталиите на съществото, очевидно подути и поразени от някаква инфекция. От върха на пениса му капеше гной като вода от недозатегнат кран.

„Колко е голям — помисли си Пери. — Как може някой толкова дяволски голям просто да изникне като него от нищото? Тоест, да, чухме стъпките му, но как успя просто да цъфне от мрака ей тъй?“

Маркъс стреснато отскочи назад. Крис имаше време да заекне от изненада, после гигантският човек вдигна нещо като грубо оръжие — камък, вързан за желязна тръба. Камъкът бе покрит с кръв. Без нито дума, гигантът замахна със самоделната сопа над рамото си и я стовари върху главата на хлапето. Разнесе се звук, по-различен от всичко, което Пери някога бе чувал. Донякъде му напомни времето, когато бе дете. С приятелите си бяха „изтървали“ един пъпеш от прозореца на третия етаж на блокче в Северно Фили. Звукът с който пъпешът се пръсна на тротоара бе досущ като този, който издаде главата на Крис под сопата — но този звук бе по-влажен. По Маркъс и стените плиснаха кръв и мозъчна тъкан. Парчета от черепа на Крис се разлетяха по коридора и се забиха в стените. Чукът стигна чак до врата му и сплеска остатъка от гръдния му кош. Изумително, но тялото му остана изправено, стиснало фенерчето в едната си трепереща ръка. Сфинктерът и пикочния мехур на момчето се освободиха, добавяйки дела си към задавящата смрад в коридора.

Пери изплака от ужас. Джамал стори същото, крещейки името на приятеля си. Дуки се разтрепери до стареца, стисна ръката му и забръщолеви неразбираемо. Колкото и странно да беше, но Лео с яростен писък се хвърли напред, вдигнал над главата си лоста, все едно беше копие. Пери се освести, когато видя момчето да се юрва напред. Бутна Дуки зад гърба си, вдигна пистолета и се опита да се прицели. Фенерчетата и на Джамал, и на Дуки трепереха прекомерно, за да са от полза, и макар че изправеният труп на Крис все още държеше своето, то бе насочено към земята. Пери направи всичко възможно да се прицели въпреки лошото осветление, но Лео се изпречи на мерника му.

— Лео! — извика той. — Махай се оттам!

Дори да го чу, момчето не реагира. Ругаейки, Пери пристъпи няколко крачки, опитвайки се да намери ъгъл за чист изстрел. Междувременно Маркъс избърса кръвта от очите си и се втренчи назад, точно когато надвисналото чудовище замахна към него. Маркъс имаше достатъчно разум да вдигне чука.

Двете оръжия се сблъскаха. Чудовището изсумтя от изненада или веселие — Пери не можа да познае от кое по-точно. След това събори Маркъс на земята. Момчето падна по гръб с разтърсващ тътен, но успя да удържи чука си. Тварта пристъпи над него и се обърна да посрещне копиеносеца.

— Махай се от него, копеле! — Лео замахна с лоста.

Инструментът се отплесна от масивния бицепс на гиганта, оставяйки плитка драскотина в плътта. Ако тварта усети болка, то не даде признак. Извъртя се, замахвайки към нападателя си със сопата, но младежът изтанцува извън обхвата му, избягвайки на косъм костотрошащ удар.

— Мамка му, Лео! — изкрещя Пери. — Дръпни се настрани!

Този път той стори както възрастният му заръча и се просна по лице на пода. Тварта в коридора избухна в смях и стрелна Пери, Дуки и Джамал с облите си очи, сякаш току-що бе забелязала присъствието им. Ухилено, съществото се изплези срещу тях. Езикът му изглеждаше като бял, гърчещ се червей — по-отвратителен от обидно големия пенис, увиснал между краката му. Както го гледаха, подутият инфектиран орган започна да подскача и да се люлее, пръскайки розова и жълта гной. Пери беше благодарен за слабото осветление. Не мислеше, че би желал да вижда по-ясно, отколкото в момента. Смрадта, която лъхаше измежду краката на мъжеподобната твар, бе отвратителна.

Чудовището отново се разсмя и Пери дръпна спусъка.

Не го беше планирал, даже не осъзна, че го е направил, докато пистолетът не подскочи в ръката му и след това тътенът изпълни помещението. Гилзата излетя от оръжието и издрънча по пода. Ехото продължи да отеква, оглушавайки Пери за всичко около него. Вибрацията се предаде по ръцете му. Без да дочака да види дали е улучил гиганта, той стреля пак, този път полагайки съзнателно усилие да се прицелва в гърдите му. Противникът му подскочи и се олюля, но след това стъпи стабилно, все едно се отърсваше и вдигна високо чука си. Кръв течеше от малката дупка на гърдите му.

— Джамал? Дуки? Тук ли сте още? Ако сте, насочете фенерчетата към него!

Пери не можа да чуе дали са му отговорили. Ушите му още бучаха от изстрелите. Но секунда по-късно две треперещи лъча на фенерчета се кръстосаха върху чудовището. То присви очи срещу светлината.

„Как, по дяволите, стои все още на крака?“

Пери се ококори, когато видя зад изрода Маркъс да се изправя на крака. Момчето завъртя чука, взирайки се студено в нападателя си.

— Ти, я си обърни смърдящия на вкиснало сирене задник насам, скинхедско копеле такова!

— Маркъс, не! — Пери сведе пистолета разочарован, а бученето в ушите му заглъхваше. — Не мога да стрелям, докато си зад него!

Гигантът се завъртя и замахна с чука си отново. Маркъс вдигна своя да пресрещне атаката. Двете оръжия отново се удариха едно в друго с шумен удар. Главата на чука на хлапето се отчупи и падна на пода, пропускайки на косъм крака му. Макар че Маркъс успя да отрази убийствения удар, силата му отново го събори на пода. Чукат на нападателя му се удари в стената, пръскайки по пътя си мазилка и гвоздеи. Юношата пусна безполезната дръжка и запълзя заднешком по пода. Гигантът вдигна крак и го стовари върху гърдите му. Пери чу звук, подобен от трошенето на пръчки и след това осъзна, че това са ребрата на хлапето. Кръв бликна от устата на безпомощната жертва, която се закашля задавено. Пери опита отново да се прицели добре в лудия, но Лео се хвърли помежду им и с лоста удари врага на Маркъс в тила. Чудовището с пъшкане го цапна с опакото на свободната си ръка. Макар че Пери видя по голия му череп да бликва кръв, тварта не изглеждаше особено притеснена.

— Мамка му! — старецът се обърна към Джамал и Дуки. — Незабавно се разкарайте оттук! Върнете се, откъдето дойдохме. Хванете се за вратата и вижте дали можете да избягате!

Без да дочака да види дали ще го послушат, той се обърна и се затича по коридора към битката. Лео пълзеше на колене и търсеше лоста си. Изглеждаше замаян. Маркъс квичеше от ужас и болка, а гигантът сграбчи едната му ръка и го вдигна от пода. Пусна чука и тежкото оръжие тупна на пода, вдигайки прахоляк и разтърсвайки дюшемето. След това биячът сграбчи и другата ръка на Маркъс и започна да ги дърпа в различни посоки. Момчето писна. Както го разпъваше, тварта го заблъска злостно в стената. Чу се ужасяващо изпукване и влажно шльопване, след което Маркъс увисна в хватката на гадината, тъй като едната му ръка се откъсна. Гигантът го метна на пода и след това се обърна с лице към Пери и Лео. Ухили се.

Без да спира да се прицели, Пери стреля в лицето му, отнасяйки част от брадичката и бузата. С писък нападателят замахна към Пери с откъснатата ръка на Маркъс, обливайки го с кръвта на тийнейджъра. Старецът стреля отново. Куршумът мина през рамото на гиганта. Той поспря, олюлявайки се напред-назад на подобните си на дървесни стволове крака. Но после отново се юрна в атака. Пери осъзна, че вижда зъбите и езика му през раната от куршума.

„Защо не пада? — запита се. — Защо, по дяволите, не умира?“

Пак натисна спусъка. Пистолетът подскочи в ръката му и изстрелът мина нависоко, порязвайки плешивия череп на чудовището. Зад него чу Маркъс да се бори да си поеме дъх. Осъзна, че мъките на момчето трябва да са наистина шумни, след като го чува въпреки оглушителните изстрели. Ръмжейки през съсипаната си уста, чудовището му се нахвърли, въртейки откъснатата ръка на Маркъс като сопа.

Пери внезапно осъзна, че Лео е застанал до него.

— Цели се високо! — извика момчето и след това падна на колене. Преди Пери да успее да стреля, Лео удари с лоста напред, улучвайки нападателя им право в средата на гротескния, инфектиран пенис. Струя гнил въздух лъхна от дробовете на съществото. То притисна смазаните си слабини с две ръце, изтървавайки ужасяващото си оръжие. Кръв и гной рукнаха изпод подобните му на кебапчета пръсти. Облите му, черни очи се забелиха в черепа и след това с глухо, тихо скимтене то се катурна назад с лоста, все още щръкнал между краката му.

— Дръпни се! — каза Пери на Лео.

Младежът се извърна встрани и повърна.

Пери се наведе над гиганта и изпразни оръжието си в главата му. Отново се сети за избухващия пъпеш. Този път образът по-скоро го зарадва, отколкото да го ужаси. Продължи да натиска спусъка, въпреки че пистолетът беше празен. Сякаш не можеше да се спре. От врата нагоре трупът представляваше просто розово-бели парчета, но някаква малка част от него все още очакваше звяра да седне или да го сграбчи за глезените. Ръцете и китките го боляха. Ушите му кънтяха. Въздухът бе натежал от оръжеен дим. Празни гилзи осейваха пода, блестейки на светлината на фенерчетата.

— Мамка му…

Пери се обърна трескаво и видя Дуки и Джамал да стоят на място, взирайки се в сцената с шокирано неверие. Лео отново повърна, обливайки дъските на дюшемето, а течността се смеси с кръвта на Крис и Маркъс. Все още треперейки, Пери отиде до него и нежно положи длан на рамото му. Постояха така, без да говорят, докато младежът си изпразни стомаха.

— Мамка му — повтори Дуки, шепнейки едва чуто.

— Провери Маркъс — каза му Пери с дрезгав от емоциите глас. — Виж дали още диша!

Дуки издаде задавен звук.

— Няма начин да…

— Просто го направи. Моля?

Пери стисна рамото на Лео. Младежът се обърна и го погледна със сълзи в очите и повръщано по устните и брадичката.

— Ще се оправиш ли?

— Аха — прошепна Лео. — Просто… Маркъс беше гъз, но беше мое момче, разбираш ли? Нали схващаш какво говоря?

— Да.

— Крис също… по дяволите, познавам Крис, откакто носехме пелени. Не може да е мъртъв. Просто не е възможно!

Пери отново се обърна към телата. Дуки беше коленичил до приятеля си и се взираше в лицето му. Маркъс отвръщаше на погледа му, немигащ и неподвижен.

— Мъртъв ли е? — попита Пери.

Дуки кимна.

— Какво, по дяволите, беше това чудо? — изхлипа Джамал. — Така де, мамка му!

Не получи отговор.

Пери помогна на Лео да се изправи и след това се обърна към всички тях.

— Някой трябва да е чул изстрелите. Ченгетата може и да не дойдоха досега, но вече нямат избор. Казвам да се върнем при изхода, да излезем отново навън и да чакаме да дойдат!

— Ами Маркъс и Крис? — попита Лео. — Просто ще ги оставим тук?

— В момента не можем да направим нищо за тях. Това е местопрестъпление. Най-доброто за всички замесени е просто да не ги пипаме, докато не пристигне подкрепление.

Джамал посочи трупа на мутанта.

— Притесняваш се, че ченгетата ще те арестуват, задето си го капичнал, а?

— Не — отвърна Пери. — Нищо подобно. Беше самозащита. И идиот да си, то се вижда, че Крис и Маркъс са били убити от този проклет изрод. Притеснявам се за всички вас. А сега да вървим!

Той ги подкара назад по коридора. Лео спря, обърна се и стрелна с дълъг, съжалителен поглед приятелите си. Пери го хвана за ръката и го подкани да ги последва.

— Нищо не можеш да направиш за тях!

— Моя е вината — заяви Лео. — Аз настоявах да дойдем тук. Не биваше изобщо да се замесваме! Трябваше да си гледаме собствената работа, да му се не види!

— Не е по твоя вина — възрази Пери. — Вината не е ничия, като изключим може би този едрия гол шибаняк. Понякога се случват гадости. Невинаги има причина или обяснение, без значение колко ни се иска да съществуват. А сега ела!

Лео мълчаливо издърпа лоста от гърба на гиганта. Той се измъкна с жвакане.

Пери ги поведе назад по криволичещите коридори. Бяха изминали само няколко дузини крачки, когато чуха трополене на приближаващи към тях стъпки.

— Минете зад мен! — нареди Пери, пристъпвайки пред младежите. — Бъдете готови да бягате!

Висок, деформиран силует изникна от тъмното и се нахвърли по коридора. Дуки вдигна фенерчето си, светвайки право в лицето на тварта. Съществото изпищя, но не забави ход. Пери се втренчи в жилестото му тяло. Беше хуманоид, но ужасно деформиран. Едното му око беше покрито с дебела кожа като ръбец на белег. Зъбите му бяха заострени. Езикът му сигурно беше отрязан наскоро, понеже в отворената му уста се мяташе разраненото, червено чуканче, от което все още капеше кръв.

— Да го еба! — възкликна Пери.

Вдигна пистолета си и твърде късно си спомни, че е празен.

— Мамка му!

Лео пристъпи пред него и удари мутанта с лоста. Носът и зъбите му изхрущяха под силния удар. Тварта се търколи на пода с писък. Лео замахна отново. След това трети път. В опит да се предпази от ударите, чудовището вдигна изкривените си ръце във въздуха. Лостът се стоварваше отново и отново върху него.

— Умри! — крещеше Лео. — Умри, копеле! Умри, умри, умри…

Повтаряше го до безкрай. Дори след като главата на тварта се пръсна. Дори след като върхът на лоста проби дузина дупки в тялото му — дори след като то спря да мърда. Пери посегна и хвана момчето за китката. Кръв капеше от оръжието. Лео го погледна с блеснали очи. Пери поклати глава.

— Мъртво е вече. Можеш да спреш!

— Мога ли? — гласът на Лео бе малко по-силен от шепот. — Наистина ли мога, г-н Уоткинс? Понеже ми се ще да съм честен с вас. Точно сега не мисля, че изобщо ще мога да спра някога!