Джак Харт
Размишления в катраненото буре (4)

Четири

Да, този камион разкри за мен пътищата на Тирера. Замаян от вълнение, сигурно съм представлявал опасност за себе си и за другите в онези дни. Не само заради неопитното ми шофиране. Понякога дори не следях пътя, дотолкова се прехласвах от лостовете, измервателните уреди и бутоните, които красяха кабината. Карах с едно око към пътя, а другото — на омайните циферблати. Дълго след като се бях научил да ги използвам, продължавах да си играя с ръчките и ключовете, пусках фаровете през деня просто така, надувах клаксона в поздрав към някоя крава със сериозно изражение, зяпаща през напречниците на някоя порта, пусках и изключвах пращящото радио, само за да пробвам бутона.

Камиона ми го купи майка ми. Заедно с малкия бизнес, с който беше свързан. За това трябва да съм й признателен. Тя отдаваше това свое вдъхновение на Светия дух. Който и да я беше вдъхновил, заслужава медал. Ако им трябва още един медал. Може би не. Сигурно им се повдига от медали, дори с техния собствен лик върху тях. Все едно. Това реши проблема на майка ми с мен. Множеството проблеми по-скоро. Преди всичко проклетият й страх, че ще й донеса още срам. До онзи ден тя не ми беше показала нищо друго освен неприязън, така че явно е била подтикната от желанието да се освободи от мен. Поне така аз чувствах нещата. Въпреки това крайният резултат се оказа в моя полза.

Бях на осемнайсет и ставах все по-отчужден от майка ми. Не че някога сме били близки. Не. Тя се срамуваше от мен от деня, в който се бях родил. Несъмнено. Срамуваше се от моя недъг. От моето слабоумие. Дори мисля, от проклетата ми външност, пък и няма нищо чудно в това като се замислиш. Пък и нима не бях и аз на същото мнение? Не се ли презирах аз самият? Не се ли отвращавах, когато поглеждах в огледалото и виждах това кръгло лице с кръгли свински очички, гледащи ме през кръгли очилца? С постоянно увиснала челюст, колкото и да си напомнях да я държа затворена. Да, на мен самият ми се повдигаше да се гледам в огледалото, така че защо да се сърдя на майка ми, че се чувстваше така по отношение на мен.

Дори очилата не промениха външния ми вид. Когато ми направиха очила, се надявах да изглеждам по-интелигентен. Но вместо това те сякаш подчертаваха празнотата на вторачените ми очи. Както и да е, унижението, с което свързвах самото събитие, ме настрои много негативно към проклетите очила. Това разказах ли ви го? За прегледа? Не съм? Представете си проблема. Очната лекарка пристигна в училище и извади инструментите, за да прегледа децата едно след друго. Когато ме накара да седна и да прочета буквите от таблото, истински се озадачи.

„Никоя от буквите ли не можеш да прочетеш?“ попита тя с учуден тон, „Зрението ти е доста зле.“

Постави пред очите ми рамка и пъхна в нея две лещи, които така приближиха буквите, че почти щяха да ми избодат очите. Но пак не можех да ги прочета. Поради една очевидна причина. Пък и разбира се обичайната паника и парализа ме бяха обхванали, така че очите ми сълзяха, лицето ми пламтеше и потта от челото ми се стичаше на вадички зад рамките.

Очната лекарка усети паниката ми и се притесни. „Няма страшно. Тези лещи са най-силните, които имам тук, но мога да взема по-силни. Ще донеса по-силни следващия път. А може и родителите ти да те доведат в кабинета ми в Слайго и ще оправим нещата, не се безпокой.“

Тя отиде да се консултира с учителката. Виждах как двете сведоха глави и заговориха възбудено, хвърляйки погледи в моята посока. Впоследствие очната лекарка дойде отново. Започна да ми говори със странен тон като произнасяше всяка сричка бавно, сякаш освен за сляп ме смяташе и за глух. Сякаш говори на бебе в количка, което не може да разбере какво му казват.

„Така, мом-чен-це. Е-то та-зи таб-лич-ка. На нея и-ма съ-щите бук-ви, как-вито и-ма на е-кра-на и ко-га-то по-со-ча бук-ва на ек-ра-на, ти се опи-тай да по-кажеш съ-ща-та на таб-лич-ка-та. Раз-би-раш ли? Доб-ре. За-поч-ва-ме.“

Процедурата беше проста. И заработи. Успявах да посоча съответните букви безпроблемно. Посочвах ги с пръст. И получих чифт очила, с които можех да виждам надалече. Неща, които преди не можех да виждам. Като Инишмърей, стърчащ в океана в ясен тих ден. Белите петънца на къщите на склона на планините Окс. Бях възхитен. Но все пак унижението да се отнасят с мен като с пълен идиот го свързвах с очилата. Така че те не ме накараха да изглеждам или да се чувствам по-интелигентен.

Струва ми се, че начинът на майка ми да се справи с недъга ми, беше като се отрече от мен. На баща ти си се метнал, просъска през зъби тя един ден, когато мрачното настроение я беше завладяло. Забележката ме нарани дълбоко, защото знаех, че това не е комплимент. Също така бях изумен, защото тя никога не споменаваше баща ми ако не се налагаше. Но когато обидата отмина, тази забележка породи други чувства. Бях любопитен. След като бях като него, исках да знам повече за него. Така или иначе споменаването на името му у дома беше като да отвориш вратата в зимна нощ и да пуснеш вътре ледения вятър. Как смея? Не изпитвам ли никакви чувства? Нямам ли срам? С други думи, що за чудовище съм, че да си позволя дори да прошепна името му?

Леля Бриджид беше малко по-пряма, когато майка ми я нямаше наоколо. Той беше много атлетичен, казваше тя. Никой в седемте енории не можеше да го победи на бягане или скачане. Също така беше страхотен плувец. Тук тя млъкна. Сякаш се беше увлякла. Леля Бриджид беше спокоен и самоотвержен човек, който се определяше единствено спрямо майка ми. Тя беше сестра на Мисис Лофтъс. Мисис Лофтъс, учителката. Тя беше нещо като сянка на майка ми. Вършеше къщната работа, докато майка ми преподаваше, но освен това придружаваше майка ми навсякъде и правеше всичко, което правеше майка ми. Така че знаех, че леля няма да прекрачи границите, които са били определени.

За да науча повече за баща си, започнах да разпитвам братовчедите по негова линия. Братята и сестрите му бяха емигрирали в Америка като млади и разбира се не поддържаха връзка с майка ми. Съмнявам се, че и тя им пращаше коледни картички. Но той имаше братовчеди. Много. Навсякъде. По всяка линия. Цяла сюрия от тях живееха в един ред къщи извън селото. Бяха диви и груби, не ги обичаха заради пиенето и побоищата, а аз ги харесвах много. Те също сякаш ми се радваха. Винаги ме поздравяваха и говореха с мен топло и естествено. И никога не забелязваха в мен нещо различно. Приемаха ме просто като друг човек. За тях бях нормално човешко същество. Харесвах също начина, по който говореха свободно и без смущение за всеки. Беше истинско забавление да седя и да ги слушам как правеха на нищо онези, които се правеха на нещо повече. Дори майка ми. Особено майка ми. Тя върви така изправено и надменно сякаш има шомпол в задника си. Нейните изражения, сякаш пикнята й е одеколон. Сякаш не пърди като всички нас. Ето такива коментари. Аз не се обиждах.

За баща ми, от друга страна, никога не казаха лоша дума. Той беше друг. Добър с всички. Не груб като нас, казваха те. Трябваше да ходи на училище. Трябваше да отиде в колеж. Щеше да се справи отлично. Беше такъв тип. Но не го направи. Да ходи на училище или да отиде в колеж. Нито пък замина. Остана тук и се ожени за учителка. Най-лошото нещо през живота му. Студена кучка. Цяло чудо е, че изобщо успя да се омъжи. Цяло чудо е, че не си държа краката кръстосани за Исус. Нищо чудно, че нещастникът се уби. Да, така говореха те. Толкова грубо. Сякаш бях един от тях. Нещастникът се уби.

Такава беше неофициалната версия. Но може би вярната. Официалната версия беше друга. Излязъл в морето да плува и бил погълнат от огромна приливна вълна. Не е вярно, казваха братовчедите, приливната вълна дошла после, нормалната гневна реакция на морето при удавяне. Той казал, че ще преплува залива Куангиар, от единия нос до другия, което не е голямо разстояние за добър плувец като него. Да, казваха братовчедите, но и плашилата в полето знаят, че в залива Куангиар има огромна подводна скала, наречена Темпъл Рок, която предизвиква такива течения и водовъртежи, че рибарите я избягват отдалече, когато излизат в морето, и ако рибарите странят от нея, понеже ги е страх, че може да погълне лодката, какви са шансовете на плувец? Не, той не беше глупак. Знаеше какво върши. Със сигурност се е опитал да заблуди хората. Похвалил се, че ще преплува залива. Но е знаел, че никога няма да стигне отсрещния бряг. А и никога не откриха тялото му.

Да, бях много привързан към целия ми род братовчеди. Независимо по кой път поемах извън село Иски, имах братовчеди и от двете страни. Техните ферми бяха най-малките, а много от тях дори не притежаваха своя земя. Имаха най-многобройните семейства и без съмнение бяха най-бедните, но от друга страна притежаваха характер и жизнерадост, каквито никога не открих у по-богатите земляци.

Любимото ми семейство измежду всички братовчеди бяха, разбира се Скот. От деня, в който Джими се застъпи за мен в училище, ние се сприятелихме и аз свикнах да посещавам техния дом по-често от всяка друга къща.

Вечер след училище Джими ме водеше в полето на лов за зайци. Зад къщата се простираха разкошни поля, собственост на един западнал фермер на име Уолтър Тъфи, който прекарваше по-голямата част от времето си в кръчмите, спорейки за политика и критикувайки правителството за начина им на управление. Всички го взимаха на подбив. Погледнете го, казваха, държи речи за това как трябва да се управлява държавата, а магарешките тръни и амброзията са избуяли толкова високи в неговите ниви, че надничат над стените. Все едно, обичахме неговите нивя. Пустош. Храсти прещип. Стари канавки с дупки на земеровни зайци. Магарешки бодил с морави цветове и малки площи трева около стъблата им, която овцете внимателно щипеха на безопасно разстояние. А Уолтър никога не беше наоколо да ни притеснява.

Джими имаше едно краставо пале на име Бран с характер на териер, което се държеше като териер, но с външност на миниатюрна хрътка. То си гледаше работата добре, макар да не беше вълкодавът на Фин Мак Кул, на който бе именуван. Джими и аз биехме храстите прещип, за да изкараме някой задрямал земеровен или див заек. Веднага щом заекът излезеше на открито, Бран се спускаше след него като светкавица. Така се правеше тази работа по принцип, и от време на време успявахме да хванем някой. Но Бран беше разсеяна гадина. Вниманието му биваше лесно отклонявано. Изпълнен с енергия, бягаше наоколо, душейки всяка туфа и заешка дупка с най-делови израз, но по-често продължаваше ентусиазирано да души, дори след като заекът беше изскочил изпод носа му и хукнал през откритото поле пред безпомощните ни погледи.

Така или иначе, беше много забавно. А всеки път, когато успеехме да уловим някой земеровен или див заек, майката на Джими го приготвяше за вечеря. Чувствахме се като господари, дъвчейки вкусното крехко месо със съзнанието, че тъкмо ние сме го доставили на масата. Една вечер уловихме три заека и Джими ме накара да взема единия и да го занеса вкъщи. Съгласих се неохотно. Той избра един едър, тлъст и хубав на вид заек, най-хубавият, който някога бяхме улавяли. Майка ми поправяше ученически работи и пиеше чай до печката, когато влязох със заека. Тя подскочи с тревожно отвращение сякаш заекът беше умрял от някаква болест, и ми нареди незабавно да го изхвърля в коша за отпадъци. Никакво готвене. Все ми беше тая, но на другия ден тя отиде и купи един заек от месарницата. Как да си обясниш това?

Когато завършихме началното училище, двамата с Джими поехме всеки по своя път. Като много други момчета и момичета Джими отплава за Англия. При по-големите му братя и сестри, които се бяха установили в Лондон. Нищо подобно не се случи с мен. Така че продължих да се мотая наоколо, от една къща в друга, вечерях на едно място, пиех чай на друго, оставайки незабележим докато хората си приказваха.

А те приказваха доста. Особено старите. Приказваха свободно. Не чакаха непременно отговор. Все едно ме нямаше. И все пак тъкмо моето присъствие ги подканяше да говорят. Разказваха за едно време, описваха хора, които бяха живели преди бащите на техните бащи. Споделяха лични проблеми и разочарования. Разкриваха неприлични факти за своите съседи. Може би смятаха, че не вдявам нищо от онова, което казваха. Само защото не говорех. Само защото бях слабоумен. Но аз разбирах всичко и помнех. Помнех всичко. Често можех да ги поправя за нещо, в което грешаха. Но звукът на собствения ми глас би ме парализирал. Сигурно би парализирал всеки, дотолкова бяха свикнали с моята обичайна мълчаливост. Така ме устройваше. Хората ме смятаха за слабоумен, тогава защо да развалям отношенията ни като ги поправям или им обръщам внимание, че си противоречат с това, което са говорели година преди това. По-добре беше да оставя нещата както си бяха и да не се замесвам в спорове, за които не бях добре подготвен с моите запъващи едносрични думи и сконфузено почервеняло лице. По-добре беше като си мълча. И слушам.

Както казах, майка ми имаше странно двусмислено отношение към моите скитания от къща на къща. От една страна никога не ми забраняваше да скитосвам, никога не ме разпитваше къде съм ходил, никога не правеше проблем, колкото и късно да се прибирах. От друга, беше постоянно оскърбена от това, че ходех да си прекарвам времето с онези хора, както ги наричаше тя. Накрая започна да възразява, когато ме видеше да се шляя по селските улици. Момчета от улицата, така наричаше тя онези, които се събираха в пощата или на моста всяка вечер, за да се разговорят. Какво неприемливо намираше в това тя, така и не успях да разбра, след като това бяха същите момчета и мъже, които срещах докато скитах из околността.

Когато станах на осемнайсет и съобщих, че получавам социална помощ като всички други, тя, меко казано, се разстрои. Заговори за работа. За това да замина за място, където ще се грижат за мен. Не ми харесваше тази идея. В крайна сметка, както вече казах, вдъхновението блесна. За мой късмет. Един ден тя се разговори със Стивън Ханлън. Ровеше из сергията му с религиозни артикули за медальон на свети Кристофър. Откакто папата го беше забранил, него и света Филомена, майка ми още повече се беше привързала към този светец. Отказа да повярва, че не са съществували. Светци, които бяха отправяли своя благ взор към човечеството цели векове, които бяха носили бремето на неговите молитви, товарът на неговите нужди, как беше възможно някой просто да се обърне и да заяви, че не са съществували? Пък бил той и папата. Особено пък папата.

Като не успя да намери медальон на свети Кристофър, тя прерови останалата част от сергията и се задоволи със статуйка на блажения Мартин Порес. За какво й беше нужна още една статуя беше загадка, тъй като къщата ни беше препълнена със статуи на всички светци и мъченици, известни на човечеството. Може би заради това, че този тип още не беше светец и беше по-усърден от останалите, виждайки, че му предстои повишение. Стивън Ханлън търгуваше с религиозни стоки, а неговият камион и сергията с платнен навес бяха част от всяко религиозно събитие или празник от почти половин век.

Майка ми оплакваше упадъка на религиозността, онагледен с отмяната на светците. Повече светци ни трябват, а не по-малко. Стивън се съгласи, отбелязвайки, че премахването на светци не се отразява добре на бизнеса му. Имало стабилно търсене на медальоните със свети Кристофър. Печеливша стока. Давал ли си е сметка папата за това, когато го е отменил? Бизнесът беше слаб и без папата да го притиска като премахва светци. Не е като едно време, когато търговията беше изгодна и подобни загуби можеха да бъдат компенсирани. Тогава имаше търсене на предмети на набожност. Но вече не. Край. Сега можеше с тях само да се издържа. И без това остарява. Време му е да се оттегли. Има четирима синове, всички устроени с добри професии. Така че защо да продължава да понася несгодите на времето и пътуването. Вече не е като някога, когато в седмицата на мисията пред църквата имаше половин дузина сергии и всички те печелеха добре. Имаше настроение и оживление, и приятелство. Сега това липсва. Вече не е весело. Само той остана. И мижавият оборот, който да оправдае пътя.

Според майка ми, същата тази нощ тя не успяла да мигне, обмисляйки проведения разговор. На следващия ден в училище оставила учениците да се занимават сами, да преговарят, докато тя самата била заета с мисли. Веднага след училищния звънец в три часа тя се качила на колата си и пропътувала двайсетте мили до дома на Стивън Ханлън. Там била посрещната с изненада, но много любезно, въвели я в хола с цялото уважение към нейната работа като учителка. Там, на чай и домашен хляб, тя изковала сделката със Стивън Ханлън. Всичко това тя сподели по-скоро с леля ми, отколкото с мен самия, когато се прибра.

Никога не каза колко е платила. Парите се считаха за неподходяща тема за разговор. Беше се договорила да купи бизнеса на Стивън Ханлън на края на сезона, когато той възнамеряваше да се оттегли. Сделката включваше камиона, сергията, стоката, репутацията. Освен това той се съгласи да ме въведе в работата направо като неплатен чирак и да ме научи на всичко, което щеше да ми бъде необходимо да знам за бизнеса. И щеше да ме научи да карам камиона.

Майка ми преливаше от радост. Е, навярно преливаше не е точният израз. Може да създаде погрешно впечатление. Да речем, че беше доволна. Тя се усмихваше. Дори говореше с мен. Е, не много и то по индиректен начин. Беше идеално за мен. Малък бизнес. И то в религиозната сфера. Да, вдъхновение свише. Несъмнено с помощта на света Филомена или свети Кристофър, за да покажат, че все още ги има. Да демонстрират влиянието си. Да, трябва да беше свети Кристофър. Покровител на пътниците. И щеше да продължи да се грижи за мен според майка ми.

Нямах нищо против свети Кристофър да се грижи за мен, още повече, че вече не съществуваше. Но самата мисъл за начинанието ме вцепеняваше. Дяволски ме вцепеняваше. Чудовищно по мащаба си начинание. Как щях да се справя? Аз, който не умеех да чета, нито да пиша. Не умеех да събирам, нито да изваждам. Та аз бях слабоумен. Как така щях да въртя бизнес. И как щях да шофирам камион? Камион? По дяволите! Майка ми все още ме караше да сядам отзад в колата й дори когато предното място беше свободно. Така че само бях гледал как се кара кола. А камион? Невъзможно.

Малко по малко възможността започна да прониква във въображението ми. Диви мечти за уважение и значимост. В началото ги потиснах рязко. Но те се върнаха. И всеки път ми се струваха по-разумни, логични и познати. Мечти за независимост, цел и положение. Другарите ми, онези, които срещах на моста или в пощата, всички бяха от фермерски или работнически произход. Почти всички получаваха помощи за безработни, но също работеха и в семейното стопанство или имаха някакви странични занимания, откъдето получаваха малко пари, които да дрънчат в джобовете им. Аз не притежавах нищо. Майка ми ми даваше пари, ако исках да отида на кино или за сладолед. Винаги точната сума. Нито пени повече. Не бих я описал като стисната или дребнава. Не, тя беше щедра, с оглед на това, което харчеше по църквата. Просто такава си беше. С мярка. Прецизна. Отпускаше това, което й поискаш. Ако го одобри, разбира се. Нито пени по-малко. Нито пени повече. Така че перспективата да имам свои доходи заедно със свободата да правя с тях каквото пожелая, беше повече от вълнуваща. Беше въодушевяваща. Беше страхотна. А перспективата да имам камион, който да карам — много дни ми отне да го побера в главата си.