Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Reflections In A Tar Barrel, (Пълни авторски права)
Превод от
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
3,7 (× 3 гласа)

Информация

Сканиране
ventcis (2018)
Корекция и форматиране
ventcis (2018)

Издание:

Автор: Джак Харт

Заглавие: Размишления в катраненото буре

Преводач: Вергил Немчев

Издание: Първо

Издател: „Алтера“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2007

Тип: Роман

Националност: Ирландска

Печатница: Класик дизайн

Редактор: Миглена Николчина

Коректор: Йорданка Михайлова

ISBN: 978-954-91792-8-6

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4234

История

  1. — Добавяне

Дванайсет

Смъртта е стена. Непроницаема, сива. Сива като най-дълбокия здрач. Но непрозрачна. Нацапана с червено. Дяволски подходящо. И скоро червената материя на моя живот ще бъде напръскана върху стената като боя от спрей. Но сега, когато съм я видял, сега, когато съм я разпознал — стената на моя личен мазутен варел — вече не се страхувам от нея. Тя е лично моя. Моя съдба. Моя граница. Странно ли изглежда? Естествено ли е жертвата да установи отношения с инструмента на нейното погубление тогава, когато актът е неизбежен? Насоченият нож? Прицелената пушка? Дали удавникът прегръща вълните, които го давят, когато загуби надежда? Може би. Аз го вярвам. Защото този един миг се намира отвъд разкаянието, гнева и тревогата. Смъртта се взира в мен от стената през кървавочервени очи. Малки червени капки в сивата стена. Сива като здрач. Непроницаема.

Париж. Как бих могъл да опиша ефекта, който Париж произведе върху мен. Четиримата, Джон, Хари, Питър и аз, бяхме настанени в един и същи апартамент. Беше голяма стая с четири единични легла, наредени с глави към стената. Отсреща имаше един ред високи прозорци, прозорци, които се издигаха от пода до тавана, а таванът беше по-висок от всички стаи, които бях виждал. Покрай другите две стени имаше гардероби и нощни шкафчета. Беше много просторно. Най-страхотното качество на стаята беше великолепният балкон. И в краката ти — Париж. Прекрасно.

Повечето поклонници бяха разквартирувани в друга част на града. Близо до Айфеловата кула, обясняваха всички те. Само неколцина активисти на Легиона бяха настанени в този хотел. Той беше стратегически разположен за работата, която щяха да вършат вечер, такъв беше планът, повтаряха те.

Накараха ме да запомня името на хотела в случай, че се загубя. Хо-тел У-ник, Ру Сан Де-ни. Трябваше да ги следвам плътно по време на екскурзиите ни. Вечерно време не трябваше да се отдалечавам от хотела или да си стоя в стаята, докато се приберат. Все пак, за всеки случай, написаха адреса и го пъхнаха в джоба ми, Хотел Уник, улица Сан Дени 133, и ме посъветваха да го покажа на някой полицай, ако се загубя.

Не възнамерявах да се губя. За мен беше достатъчна новост просто да се намирам там. Да се намирам в онази стая в центъра на Париж с балкон над улицата, откъдето можех да наблюдавам дейността, която кипеше под мен. Не, хич не ми трябваше да мърдам и на инч от този балкон.

Вечерта, когато пристигнахме, вечеряхме в хотела и после тръгнахме да се разхождаме по улиците. По Монмартр. За да видим Сакр-Кьор. Беше величествена. Сияйно бялата църква на върха. И безбройните стъпала, водещи до нея, осветени, открояващи се на фона на тъмното небе. Великолепно. Църквата беше затворена, така че не успяхме да влезем. Но моите другари бяха толкова развълнувани, че казаха три пъти „Богородица,“ застанали заедно под църковната стена, взрени в Париж, проснат цял пред тях.

На следващия ден и през останалите дни се мъкнехме из града, пресичайки Сена под и над мостове, до Елисейския дворец, около Триумфалната арка, в асансьори до върха на Айфеловата кула. Вечер се прибирахме изтощени. Аз поне. Почивахме малко и вечеряхме.

От втората вечер Джон Бърн и другарите му от Легиона откриха кампанията по спасяване на души. Когато за първи път бяха споменали за тази кампания, това не ме заинтригува особено. Мислех, че е просто някакъв молитвен ритуал. Но от откъслечните разговори, които бях доловил в хотелската стая и по време на вечеря, разбрах, че става дума за нещо по-интересно и започнах да внимавам.

„Какво ще им говорим?“ попита Хари.

„Просто започваш обикновен разговор,“ отговори Джон.

„А ако не знаят английски?“

„Всички знаят по малко английски. Необходимо им е за бизнеса. Нали се сещаш, за да могат да заговарят туристите.“

„Какво означава обикновен разговор?“ осведоми се Питър. „Да говорим за времето?“

„Да говориш за каквото ти хрумне. Аз също не съм правил такова нещо преди. Просто знам от хора, които са го правили в Дъблин. Така че просто ще се включим в играта, пък каквото излезе.“

С изключение на подобни откъслечни разговори, те не си позволяваха да обсъждат плана си в подробности. Поне не в мое присъствие.

Онази вечер, втората в Париж, ги наблюдавах как се приготвят в стаята. Джон, висок, блед, мършав, крайно сериозен. Така идиотски сериозен, че ме досмеша. Все пак той ми допадаше. У Джон Бърн нямаше нищо превзето или неискрено, както у толкова други вярващи. Хари и Питър също бяха свестни, очевидно решени, но все пак не чак толкова силно, колкото Джон. Хари беше дребен и дебел, със смолисточерна къдрава коса. Питър Хенри беше малко по-възрастен от другите двама и вече беше пооплешивял. Сложиха си тъмни костюми, бели ризи и тъмни вратовръзки, както биха се облекли в родината си, ако отиваха на погребение.

Съвсем готови, те стояха по средата на стаята и се гледаха. После Джон Бърн благослови и се помоли на глас: „Целият съм твой, Кралице и майко, всичко мое ти принадлежи.“

„Амин“ пригласяха другите двама.

Докато напускаха стаята, Джон ми кимна. Тържествено. Като мъже, опитващи се да запазят достойнството си по пътя към бесилката.

Бях силно впечатлен от тяхната малка молитва. Отправена към Божията майка. Пряко. При мисълта, че може би и те са открили истината, сърцето ми подскочи. Че верността им беше отправена към Божията майка, а не към нейния син-предател. Обаче не. Почувствах, че както толкова други, както мисис Калахан, както всички мисис Калахан на света, верността им към Божията майка беше инстинктивна, а не внушена от ясното осъзнаване на ситуацията.

Излязох на балкона, за да видя как излизат от хотела. И в коя посока се запътват. С надеждата да зърна какво точно вършат.

Едно мрачно трио се появи на улица, преливаща от ярки цветове, от шум, изпълнена от мъже, шляещи се наоколо в най-прости дрехи. Изпълнена от жени.

И то какви жени.

Нека ви кажа нещо за Париж. Добре, вие може би знаете за Париж повече от мен. Милион пъти повече. Въпреки това искам да се опитам да обясня нещо, което може би не разбирате, което със сигурност не разбирате. Онзи ден, когато с Питър Килдъф стояхме на хълма и гледахме онзи познат свят, разбрах какво искаше да каже той с това, че от единия до другия край на Тирера нямало нито една жена. Разбрах смисъла на думите му, макар те да не бяха буквална истина. Чак когато се разходих по парижките улици обаче разбрах значението на онова, което беше казал. Разбрах, че то не беше някакво преувеличение. Тук в Париж осъзнах, че половината от земното население е от женски род. Жени. И че жените, всички до последната, са красиви.

Накъдето и да се обърнех, виждах жени. Млади жени. Стари жени. Всякакви цветове, форми и размери. Но всичките красиви.

В началото не можех да повярвам. Не можех да разбера как е възможно в света да съществува толкова много красота. Не можех да разбера как сърцето на Париж трепти от женственост. Как градските улици, сами по себе си красиви, можеха да служат само като фон за женската красота.

Другарите ми сочеха известни постройки. Постройките бяха чудесни. Наистина. Но аз си въобразявах, че и тяхната елегантност е извлечена по някакъв начин от пропорциите на женското тяло. Техните куполи. Техните подпори. Техните богато украсени входове. Възхвала на женската красота. Така, дори докато разучавахме тъмните коридори на катедралата Нотр Дам, очите ми бяха в съблазнителните тела на жените, които дори в такава благоговейна обстановка, се разхождаха облечени в съвсем леки и оскъдни дрехи.

Дали някога сте били така зашеметени от женската красота, както бях аз в Париж? Дали някога сте ги наблюдавали така внимателно? Дали сте забелязали техните нежни черти. Нацупените устни. Трапчинката между устните и брадичката. Най-красивият пейзаж на света, не мислите ли? Без да става дума за телата им. Повдигането на гърдите им, нежно като шепота на вятър през търсещите пръсти на въображението. Ритъмът на техните задници, докато ходят пред вас — по-прекрасен от планински поток, въздишащ над издълбания камък на леглото му. Колко красиво. Забелязали ли сте тези неща?

И след това. Кралски дворци, картини от прочути художници, величави монументи — за мен те бяха просто бледа имитация на женската красота. Груби опити да уловят красотата, да я задържат, да властват над нея. Както се опитват да правят мъжете. Винаги мъже. Точно като техния господ. Творецът. Техните малки творби. С имената им, изписани отдолу. Изискващи признание. Почит. Точно като него самия. Докато всъщност всичко, което правеха беше да излязат и да уловят част от красотата, оставена свободна и необятна наоколо. Да се опитат да я заловят, затворят и контролират. И после да се преструват на нейни творци. Като дете, уловило пеперуда в мрежата си. После я занася в къщи, за да се перчи. Вижте какво имам.

Така разсъждавах аз, докато вървях по парижките улици. Докато крачех между безброй красиви жени. Толкова близо до тях, че можех да се протегна и да ги докосна. Те минаваха толкова близо до мен в претъпканото метро, че аз често се допирах до някоя жена. До ръката й. До бедрото й. Дори до нежните гърди. Можете ли да повярвате? Аз, Томи Лофтъс, слабоумен, в такава близост до красива жена. Невероятно. Поне преди да пристигна в Париж.

Бях много любопитен относно работата на Легиона. Беше толкова секретна, че нямаше начин да не е интересна. В крайна сметка, когато попитах със заобикалки, Джон Бърн ми обясни по неговия прям и сериозен начин. Рю Сен Дени била известна като улица, където паднали жени предлагали телата си на мъже срещу пари. Схващам ли? Наричало се проституция. Една от основните задачи на Легиона била да спасява такива жени. Да говори с тях. Да ги убеждава да изоставят своя греховен път и да се обърнат към нашата Божа майка за спасение. Схващам ли?

Разбира се, че схващах. Познавах нещата от живота, както им казваха. Усвоих ги с един урок. Един ден, докато бях у братовчеда Джими. Както казах, той беше една година по-голям. По това време бях на десет. В присъствието на майка му той обяви, че не знам основните положения относно секса. Не различавам птичките от пчеличките. Не бих различил въпросните пчели, дори да ме ужилят. Нямам идея как съм се появил на този свят. При което майка му заръча на Джими да ме изведе навън и да ми разкаже всичко. Да не се връщаме, докато не ми е обяснил всичко.

Урокът беше простичък.

„Мъжете имат курове,“ каза Джими и ме удари в слабините в случай, че не знам къде е моят кур. „Жените имат дупета.“ И той събра два пръста на лявата си ръка, за да покаже отвора. После вдигна показалец и промуши отвора между другите два пръста. „Мъжът слага кура си в дупето на жената. После в корема на жената се появява бебе. Нужни са девет месеца обаче преди да излезе бебето. Сега разбра ли?“

Поклатих признателно глава. Но продължавах да съм озадачен.

„С животните е същото. С всичко е същото,“ продължи Джими. „Искаш ли да видиш как бикът яхва кравата?“

„Да,“ извиках възторжено. Звучеше интересно. Понесохме се надолу по пътя.

„Тези дни бикът на Пат Уилям постоянно работи. Доста работа има с разгонени юници. Тогава откачат. Но няма смисъл да ги водиш при бика ако не са разгонени.“ Джими обясняваше с равен тон, за който му завиждах, понеже се бях запъхтял от тичането. „Ще се скрием в храстите, защото ако ни види, ще ни налети.“

Пат Уилям беше дребен, мрачен старец, който живееше в малка колиба. Около двора му беше израснал гъст плет от дървета, храсти и трева. Там държаха бика по време на работа. Така че не беше трудно да пропълзим през плета и да си намерим скрита наблюдателна позиция. Бикът ядеше сено — целият двор беше утъпкан до голо, така че не беше останала никаква трева за паша, макар още да беше лято.

След известно време дочухме крясъци и удари от ясенови пръчки, докато Пат Уилям и още един човек, в когото разпознахме Франк Тейлър, вкарваха една скоклива юница в двора. С известни трудности накрая се справиха. Затвориха вратата зад тях. Юницата обиколи четирите края на двора сякаш се мъчеше да избяга. Отначало бикът продължи да яде и сякаш не я забелязваше. После вдигна глава и подуши въздуха. Това подейства. Той започна да следва юницата наоколо. Без да бърза.

През това време Пат Уилям и Франк Тейлър заобиколиха двора и застанаха с гръб към нас. Разговаряха оживено. Почти спореха. Франк Тейлър не беше доволен. Това бил третия път, в който водел юницата, предните пъти юницата не успяла да забременее.

„Ей богу, не мога да си го обясня,“ отговаряше Пат Уилям. „Обикновено удря целта от първия път. Ако не успее при първия, при втория винаги се получава. Не мога да си обясня как така му се налага да опитва трети път. Никак не мога да си го обясня.“

„Ама че проклета неприятност. И сега ще ми се отели по никое време.“ От тона на гласа му се разбираше, че Франк Тейлър е ядосан и обвинява бика.

Юницата се позабави като продължаваше да обикаля около центъра на двора, докато накрая тя и бика се въртяха в бавен валс един до друг, като муцуната на бика беше протегната към задницата на юницата. После юницата се спря и бикът я яхна отзад като огромното туловище, надигането и блъскането заплашваха да смажат юницата в калта. Но това не се случи.

В момента, в който бикът се надигна, Пат Уилям се приближи към тях. Наблюдаваше внимателно упражнението. Поклати глава. Не беше доволен.

„Не влиза,“ провикна се той към Франк Тейлър, обяснявайки. Стоеше там и гледаше, почесваше се по главата, докато бикът слезе и юницата побягна свободна. „Ей богу, нещо не е наред,“ заяви той. „Хвани я за главата.“

Франк Тейлър хвана юницата за главата като я държеше здраво. Пат Уилям отиде до другия край, който, както си мислех до тогава, служеше само за изхвърляне на лайна и пикня, но сега разбрах, че съдържа други неща. Пат Уилям започна да я преглежда като я ръчкаше.

„Ако се доближи още малко ще си завре носа в задника й,“ прошепна Джими и двамата закрихме уста с шепи, за да не избухнем в смях. „А-ха,“ възкликна Пат Уилям с нотка на задоволство. Той извади от джоба си нож и разтвори острието. Започна да реже, да дърпа и пак да реже нещо в задницата на юницата, стъпвайки настрани, за да избегне къчовете.

„Това е,“ каза той като изхвърляше парче месо, което беше изрязал. „Ей богу, беше запушено. Вече трябва да е съвсем добре. Ще им дадем няколко минути и пак ще ги пуснем.“ Той изтри кръвта от острието на ножа си в панталоните си и бавно го сгъна.

„Бога ми, Пат Уилям си е парче хирург,“ прошепна Джими. И двамата вече не можехме да сдържаме смеха си.

„Ах вие, палета,“ изръмжа Пат Уилям, докато се приближаваше покрай плета с неговата ясенова пръчка. „Излезте оттам, палета.“ И биеше храстите с пръчката.

Но ние се измъкнахме от скривалището си и побягнахме, за да разкажем на всички какво сме видели.

Да, ето така научих нещата от живота, както се казва. Разгонени животни в калта, бога ми. И израснах в един мъжки свят на глад и копнеж. Така може би ще разберете по-добре впечатлението, което парижките улици произведоха върху мен.

А Рю Сен Дени беше особена улица. Екзотична. Когато моите трима спътници се показаха на улицата, за малко постояха неподвижни, сякаш се двоумяха в коя посока да поемат. Решиха да тръгнат нагоре по улицата и аз наблюдавах техните неуместни фигури, докато крачеха бавно и равномерно. Имаше жени, безброй жени, които се мотаеха по улицата или се облягаха на стените в предизвикателни пози. Бяха и облечени предизвикателно с къси поли, откриващи голите им бедра и блузи с дълбоки деколтета, излагащи щедро гърдите им. Мъжете, разхождащи се сами или по двама или трима, спираха постоянно, за да говорят с жените. Явно това бяха жените, за които беше говорил Джон Бърн. Паднали жени, които предлагаха телата си. Проблемът беше, че на мен никак не ми изглеждаха паднали. Изглеждаха ми ангелски.

По-нагоре по улицата легионерите се спряха и заговориха момиче, което се подпираше на една стена. Тя моментално се отлепи и направи две-три кръшни крачки към тях. Наблюдавах внимателно. Тримата я бяха заобиколили. Тя нададе ухо. Очевидно се мъчеше да ги разбере. Очевидно те говореха с нея на английски. Внезапно тя се обърна и си тръгна като поглеждаше през рамо, сякаш беше получила най-странното предложение и не можеше съвсем да повярва, че тримата мъже в тъмни костюми й бяха казали такова нещо.

Те също я изгледаха за момент и поеха по улицата. Накрая се изгубиха в тълпата.

Останал сам на балкона, продължих да зяпам улицата. Беше истинска екзотика. Всякакви цветове. Дотогава не бях виждал чернокожи. Бяха възхитителни. Както и жълтите и кафявите. Азиатци. Или откъдето и да бяха. Момичетата също бяха всякакви цветове. Красиви. Колко далечно беше това от бика и юницата, които се яхаха в калта. Колко далечно от салона за танци, където мъжете трябваше да се блъскат и дърпат, а понякога и да се бият, за да получат един идиотски танц с момиче.

Питах се дали онези момичета долу изобщо отказваха някому. Дали поглеждаха и решаваха, че мъжът, който се приближава е твърде грозен. Или е глупаво облечен. Или имаше вид на малоумен. Питах се. Дали щяха да ми откажат? Дали щяха да поклатят глава и да се обърнат, преструвайки се, че не са ме забелязали. Или щяха да погледнат над рамото ми, сякаш току-що са видели стар приятел? Наистина ли приемаха всеки, който притежава пари? Тази мисъл прониза тялото ми с възбуда и аз се наведох над парапета, за да се поуспокоя.

Точно под мен, на отсрещната страна на улицата, видях момиче, което привлече вниманието ми. Тя очевидно се размотаваше като другите, но не беше облечена толкова предизвикателно и не заемаше толкова предизвикателни пози. Беше руса и излъчваше непринуденост. Изглеждаше съвсем нормално. Все пак при нея идваха мъже и я заговаряха. Като всички жени в Париж, и тази беше красива. Но по-различно красива. Привлекателна. Носеше бяла тениска и сини джинси. Е добре, тениската беше прилепнала по тялото й и очертаваше гърдите й, а джинсите обхващаха плътно бедрата й. Така че като другите, и тя беше сластна. Но също така изглеждаше и нормална. Разбирате.

След малко я видях да тръгва с мъж и ме парна ревност. Съжаление. Сякаш само мене трябваше да чака.

Останалите момичета на улицата също ме възбуждаха. Особено чернокожите. Но тази намирах привлекателна.

Изнесох един стол на балкона и седнах. Небето беше ясно, а денят все още светлееше над уличните лампи, не желаещ да си отиде. Като мен.

Малко по-късно тя отново се появи. И отново застана на същото място на ъгъла. Дали това беше нейното място? Сърцето ми препускаше. Чувствата ми кипяха. Трябваше да ги овладея. Да ги държа под контрол.

Вече се стъмваше и улицата се изпълваше с хора. Не можех да я виждам така ясно, както преди. Тя ту се появяваше, ту изчезваше зад тълпите преминаващи. Понякога помислях, че си е тръгнала, за да я видя отново, когато навалицата оредееше. Това, че не можех да я наблюдавам добре, ме разстройваше.

Защо не слезех долу? Изкушението пораждаше всякакви страхове и тревоги. Какво ако? Ала тя беше истински привлекателна. Разгледах я внимателно. Изглеждаше толкова нормално, че можеше да бъде и ирландка. Пък и нямаше да изпускам хотела от очи. Не можех да се загубя. Дори да исках. А аз не исках. Да се изгубя. Тя беше точно отсреща на улицата. Нямаше да се скитам. Тя беше толкова нормална. Толкова привлекателна, можеше да бъде и ирландка.

Така че слязох долу. Погледнах през главния вход, за да се уверя, че още е там. На улицата малко се отклоних. Не можех да бъда толкова нагъл. Нали? Извървях няколко крачки нагоре по улицата, пресякох и се върнах по отсрещната страна като разглеждах витрините, за да не изглеждам подозрителен. Стигнах до нейния ъгъл. Сърцето ми блъскаше. Стомахът ми се беше свил. Дъхът ми секна, сякаш никога вече нямаше да поема въздух. Опитах се да я погледна. Косо. Очите й разучаваха улицата и проверяваха всеки минувач. Тогава ме забеляза. Отметна глава, за да ме погледне прямо. Аз отвърнах поглед и се изнизах покрай нея. Изчервен. Разтреперан. Копнеещ. Копнеещ да не бях такова дърво. Копнеещ да бях привлекателен, самоуверен, способен да я приближа и заговоря. Копнеещ. Да не се влача вечно като пребит помияр.

След като бях отминал четири-пет витрини, спрях и се загледах в магазин за електрически уреди. Погледнах назад.

Тя беше още там. Не можех да устоя на желанието да се върна.

С едното око във витрината, а с другото — в момичето. Опитвах се да я разгледам подробно. С коси погледи.

Живите й очи отново обхождаха улицата. Лицето й също беше оживено. Докато се промъквах покрай нея, тя улови погледа ми. Извърна се и се усмихна. Очи, устни, каквито само ангелите притежават.

„Искаш ли да чукаш?“

Удар в диафрагмата от боксьор тежка категория не би ме смазал така, както този кратък въпрос. Този откровен въпрос. Този малък въпрос, зададен с прямота, чужда на моя свят. Чудовищността на този въпрос.

Замръзнах. Гледах я. Поразен. Несъмнено с ужасено изражение на лицето.

„Не?“ попита тя делово.

Не помръдвах. Когато не отговорих, тя леко сви рамене, колкото да каже: Е, добре.

Забелязали ли сте колко красиви са женските рамене? Нежни. Извивката нагоре по врата до месестата част на ухото. Красота.

Тя определено не беше ирландка. Няколкото думи тя произнесе със силен акцент, внимателно, сякаш ги беше упражнявала. Сякаш тези няколко думи бяха най-важните в целия английски език. Тя определено не беше ирландка. Никоя ирландка не би ми задала подобен въпрос. Ирландката би пресякла тъпата улица щом види, че се приближавам.

Сигурно доста дълго съм стоял там, зяпайки я, защото когато дойдох на себе си установих, че и тя ме разучава с подобно любопитство. Усмихнах се смутено и продължих нагоре по улицата като повървях доста преди да се шмугна обратно в хотела.

Хвърлих се на леглото в състояние на пълно униние. Обърканост. Отвратен от себе си, че не можех да се справя с подобна ситуация. Напълно отвратен. Но в спомена ми за случката се прокрадваше и удоволствие. Тя ми се беше предложила. На мен. Не можех да повярвам. Отново и отново си повтарях наум нейните думи. Чудех се дали тези думи можеха да имат и друго тълкувание. Някакво скрито за мен значение. Дали нямаше предвид нещо друго? Дали на мен беше говорила? На мен. Томи Лофтъс. Лофти. Беше невъобразимо едно красиво момиче да ми се предложи. Дори ако е от занаята. Дори да го прави за пари. Със сигурност би намерила по-приятни начини да изкара пари. Това бях аз. Нищо чудно, че ми липсваше увереност. Всеки път, когато някое момиче ме погледнеше, аз поглеждах назад, за да разбера към кого гледа. Така бях свикнал. Години втълпяване. Как можех да бъда подготвен за това? О, аз обожавах Париж. Но обожавах нещо повече от самия Париж, защото сега го виждах като фон на величествената проява на любов и красота. Бях убеден, че в света съществува велик дух на любов и красота, и той произтича от същество по-висше и по-благородно от Твореца. Нямаше друго обяснение. Този дух произтичаше от Божията майка.

Момичета. Доколкото си спомнях, бях се влюбвал в едно или друго момиче. Любов, която обсебваше мислите ми и предизвикваше болезнена страст. Тотално. Докато отминеше. Докато огънят се издигнеше в следващия пожар. Още по-силен от предишния.

Дори сега, докато лежах в легло в Париж, по средата на океан от женска красота, след като една дъщеря на удоволствието ми се беше предложила, споменът ме връщаше към момичето от Тобъркъри.

Никога не размених с нея и дума. Не сте учудени, нали? Един ден по време на обиколките ни със Стивън Ханлън тя се появи на сергията заедно с баща й. Бяхме разпънали на полето край Кълийн в деня на надбягванията. Имаше голяма навалица. Навсякъде по полето имаше кафези за коне. Децата тичаха наоколо, заплашвани да бъдат прегазени от някой кон, но това не се случваше. По високоговорителите обявяваха състезателите. Представяте си. Бяхме доста заети.

И изведнъж тя се изправи там. Разглеждаше сергията. Черна коса на едри вълни. Бяла кожа. Тъмни очи. Моментално разбрах, че е заедно с мъжа, който водеше приятелски разговор със Стивън. Стари приятели, които не са се виждали от години — такъв тип разговор.

Тя съзнаваше, че я гледам. Знаех това, но не можех да се въздържа. Тя поруменя и се усмихна. Усмихна се, без да ме погледне. Усмихваше се, докато вдигаше и разглеждаше внимателно статуйка на Свети Антоний. Отново и отново я обръщаше в ръцете си, сякаш беше някакъв шедьовър, заслужаващ най-внимателно проучване. В усмивката й имаше топлина и сияйност, каквито никога не бях виждал и никога вече не видях. А тя се усмихваше, защото я гледах. Не възразяваше. Изглежда й беше приятно. Но не ме погледна. И по-добре, сигурно.

Когато баща й приключи разговора си със Стивън, тя върна статуетката на сергията. Продължаваше да се усмихва. Извърнала поглед. Отдалечи се бавно, следвайки мъжа, който продължаваше да подхвърля забележки на Стивън, докато се изгубиха в тълпата.

„Кои са тези?“ попитах Стивън.

„Това е стар приятел от Тобъркъри. А това с него сигурно беше дъщеря му.“ Имахме много работа и повече не говорихме.

Значи тя беше от Тобъркъри. Поне това беше ясно. Така по-лесно щях да я запомня. И скришом прибрах в джоба си фигурката на Св. Антоний, която тя беше разглеждала с такъв интерес. Допирът до фигурката ми даваше чувство за близост с момичето. После често я носех в джоба си. До деня, в който камионът стана мой.

Първото нещо, което направих на следващия ден, първи ноември, празникът на Вси Светии, беше да залепя статуйката на Св. Антоний на арматурното табло на камиона. Беше толкова малка и крехка, че се страхувах да я поставя свободно изправена. Така че я сложих току пред стъклото. Бръснатата глава на Св. Антоний пасваше идеално с наклона на стъклото, така че залепих краката му за таблото, а тила му — за прозореца. Сега вече беше в безопасност. Вече нищо не можеше да го отмести освен божествена намеса. Странен израз. Отношенията ми със Твореца бяха такива, че му нямах доверие дори затова, че няма да се намеси. Дори затова.

Сега можех да се отпусна и да й се любувам. Можех да я милвам с пръсти. Можех да прокарам два пръста между нея и стъклото. Можех да я гледам, докато шофирах.

И можех да мечтая за момичето от Тобъркъри. Да се надявам, че отново ще я срещна. Да се оглеждам за нея по пътищата. Да търся лицето й по многолюдните улици на Слайго, когато посещавах търговците на едро.

Тобъркъри. Едно име, което извикваше спомени от детството ми. Баща ми говореше за някакъв човек от Тобъркъри, когото познавал. Приятел. Съперник на атлетическото поле. Живеел в град Тобъркъри. Дърводелец по професия. Имал работилница зад къщата. Името му беше Чарли Маниън. Та баща ми говореше как щял да отиде до Тобъркъри да се види с Чарли Маниън. Дълго пътуване с велосипед, щяло да отнеме цял ден. Но щеше да вземе и мен със себе си. Щом пораснех достатъчно, за да седя на багажника. По езерния път. Щом стигнехме езерото, изкачването щеше да е свършило. Оттам нататък щеше да е само спускане.

Никога не отидохме в Тобъркъри. Когато се сдобих с камиона, задоволих любопитството си като покарах по езерния път. Върхът на планинския проход беше най-самотното място, което съм виждал. Спрях до брега на езерото и разгледах планината и сенките на облаците, които се плъзгаха по повърхността на водата, и тънкият път, който се отделяше от езерото на отсрещния край, за да се спусне по другия склон до град Тобъркъри.

Никога не отидох по-далече от езерото. Дори след като срещнах момичето и имах допълнителна причина да отида и да разгледам района, не го направих. Твърде дълго го бях обмислял. Бях си представял пътуването с баща ми. Какво щеше да бъде. Сега мислех за момичето. Как ще я срещна и няма да знам какво да кажа. Същата идиотска история. Главата ми изпълнена с копнеж и желание, копнеж и желание, които не знаех как да задоволя. Ами да, Творецът имаше оригинални начини да ни измъчва с мечти за щастие.