Джак Харт
Размишления в катраненото буре (20)

Двайсет

Когато мълния прорязва небето дали това е гневът на Твореца, породен от нашето неуважение или това е смехът на Твореца, предизвикан от усилията ни да се борим срещу него? Кой знае? Дали го зарадвах като освободих неговото паленце или го ядосах като отхвърлих пътищата му, не знам. Може да е паднал гръм, не съм чул. Все едно, бях доволен, че разбрах своята грешка. Съвсем навреме. Не успях много да напредна в намирането на път до върха на скалата. От глупост. От некомпетентност. Нямаше нищо общо с моите желания. Ако бях намерил удобна скала, щях да се хвърля от нея, повярвайте ми. И Творецът щеше да остане много доволен. Абсолютно очарован. Тъкмо онова, което той самият би направил. Ако враговете те обидят, провеси ги на месарски куки през тестисите. Да знаят кой е шефът. Бий, за да те уважават. Да, бях се намирал точно в шепата му, без да знам това.

Добре, че се осъзнах навреме. Благодарение на избухването на стария Франк. Той те държи в шепата си, беше казал. Може и да ме беше държал, но нямах намерение да му призная правото да ме боде и човърка за свое забавление.

Не е нужно да треперя за неговата благосклонност. Дори не съм длъжен да признавам съществуването му. Над него имаше друго същество, на което той дължеше всичко, дължеше своя живот. Което той се беше опитал да скрие и дори да премахне за целите на своето превъзнасяне. Неговата майка. Божията майка. Източникът на живот и любов. Той беше мошеник. Но все пак беше неин син. Все пак беше едно от трите божествени лица. Трите божествени лица на един бог. Той беше най-възрастният. Но тя беше единственият Бог. Първият. Прегръщаща своите трима синове. Приемаща техните дела. И лошото, и доброто. Тя съзнава своята отговорност. И дори помоли своя верен и любящ син да се подложи на човешки страдания. За да засрами по-възрастния. Да го спаси. И да съобщи на хората благата вест, че пътищата на Твореца не са Божиите пътища. Че любовта, щедростта и саможертвата са по-висши от омразата, съревнованието и самолюбието. Благата вест, че ще дойде ден, когато нашата божествена майка ще престане да търпи неговия гняв и ще залее катранените му бурета до ръба, ще залее цялото му творение с една огромна вълна от любов. И ще стане ясно какъв е. Ще стане ясно, че той е просто един изобретател, един сръчен майстор. Един блуден син, отхвърлил майчината си любов и опитал да замести празнотата в душата си, сътворявайки същества, които да го боготворят, да го почитат и да задоволяват жаждата му за признание. Такъв е той.

Почти ми дожаля за него. По-лесно ти дожалява за някого, за когото и да е, за всеки, ако на рамото ти почива женска глава. Познато ли ви е усещането? Къпали ли сте лицето си в косата на жена? Усещането за това как кичурите се стичат като поточета по твоите чело, нос, устни? Вдъхвали ли сте дълбоко, дълбоко аромата на нейния парфюм? За мен беше неизразимо блаженство да изпитам всичко това, когато ме помоли да я обгърна с ръка, да я прегърна. След като бях паркирал камиона на старото място до брега на Лок Иски.

Несръчно я обгърнах с ръка и тя се сгуши в мен така, че лицето ми беше в косата й. Прегърнах я силно през рамото. Тялото й беше толкова гъвкаво и леко, сякаш можеше да се разпадне, да изчезне ако не я държах здраво. И аз я държах здраво.

Зората вече разреждаше плътния мрак на небето, на облаците, над единия край на езерото, над планинския проход, над Тобъркъри.

И с прекъснати изрази и полу-изрази тя започна своя разказ.

„Името ми не е Мишел. Но мисля, че ти вече знаеш това. Да? Не съм от Франция. Родена съм в една страна отвъд голямата стена. Семейството ми още живее там. Не им харесва, но това е тяхната родина. Не могат да напуснат. Когато войната свършила, те опитали да избягат. В Австрия. В Германия. Хиляди и хиляди хора. Но руските войници ги спирали на границата. Връщали ги обратно. Моите родители също трябвало да се върнат. Съжаляваха, че не успели да стигнат Запада. А такива хора не били на почит в страната ни. Докато бях дете, те вечно говореха за Запада и за бягство на запад. Надяваха се един ден техните деца да отидат на запад.

Имах трима братя, по-големи от мен. Родителите ни караха да учим френски и немски, за да можем да се справим, когато отидем на запад. Понякога у дома говорехме на немски.

Не бях щастлива да живея в родината си. Исках да замина на запад. Исках да стана актриса. Исках да играя в киното. Знаеш как е. Като всяко дете, предполагам.

На седемнайсет-осемнайсет започнах да се срещам с момчета. С мъже. Знаеш как става. А също играех. В пиеси. Разбрах, че ако искаш да получиш добра роля в някоя пиеса, трябва да преспиш с директора. Толкова е просто. Вечно говорех за заминаване на запад. Да стана актриса. Да постигна успех. Всички ме убеждаваха, че не мога да замина на запад. Никой не можеше да пресече границата. Разстрелваха хората, които опитваха. Но, казах аз, ще изляза оттук ако трябва дори да изчукам всички граничари в страната.

Имаше един мъж, който ми каза, че може да ме заведе на запад. Познаваше хора. Но нямаше да е достатъчно да изчукам всички граничари. Това струва пари. Много пари. А аз бях хубава и възпитана. Каза, че това щяло да свърши работа. Можела съм да стана актриса на запад.

Но семейството ни беше бедно. Нямахме никакви пари. Тогава мъжът каза, че имал връзки. Познавал хора. Те щели да дадат парите, а аз съм щяла да ги върна, когато замина на запад. Когато си намеря там работа.

Съгласих се. Исках да замина на запад. Да стана актриса. Да бъда известна. Исках да нося хубави дрехи и да имам хубав апартамент. Уредиха ми документи и един ден ме откараха до границата с кола. В колата имаше още трима души. Умирах от страх. Разказваха се стотици истории. За хора, опитали се да избягат. И ето ме мен, на контролно-пропускателния пункт, опитваща се да избягам на запад. Истории за хора, които са били разстреляни. Очаквах войникът да насочи оръжието си към мен. Не можех да повярвам. Войникът само прегледа документите ми, погледна ме и не каза нищо. Разгледа документите, които мъжете му показаха. Не каза нищо. Махна ни да преминем. И се озовахме на запад.

Откараха ме в Париж. Казаха, че в Париж по-лесно се става актриса. Казаха ми колко пари им дължа. Беше огромна сума. Казаха ми да не се притеснявам и че на запад лесно ще припечеля тези пари.

Дадоха ми стая и малко пари. Казаха ми да си потърся работа. Но да внимавам, много да внимавам заради документите. Казаха ми да припечеля пари, които да им върна. Парите им трябвали бързо. Обикалях града, но ме беше страх да разпитам за работа. Страхувах се да не попадна в ръцете на полицията. Казах, че искам да замина за Германия, но те ми отговориха, че това не е добра идея. Казаха ми, че ако разкрият фалшивите ми документи, ще си имам проблеми с полицията, а и на тях също ще им навлека неприятности. Не искаха това да се случи.

Всеки следващ път мъжете идваха все по-ядосани. Казаха ми, че трябва да платя парите или ще ми се случи нещо неприятно. И нещо неприятно ще се случи със семейството ми, когато се разбере, че съм избягала на запад. Един ден дойдоха с някакъв мъж на име Анри. Казаха ми, че Анри ще ми намери работа и аз трябва да приема.

Анри беше добър с мен. Каза, че е мой приятел. Каза, че мога да работя за него и да изкарвам пари. Много пари. И да платя на онези мъже. Щяло да стане бързо. И можело да уредя семейството си да замине на запад.

Анри беше сводник. Научи ме да работя на улицата. Не ми харесваше. Не бях станала актриса. Дори не беше истинска работа. Но изкарвах пари. Много скоро, мислех си, ще платя на онези мъже и после ще правя каквото аз искам.

Мъжете, те прибираха парите ми от Анри. Когато прецених, че съм платила доста пари, попитах ги колко остават. Казаха ми, че все още дължа почти същата сума. Казах им, че съм плащала. Трябваше да са по-малко. Казаха ми, че имало лихва върху сумата. Лихва. Така че отново им дължах много пари. Анри ме посъветва да не се карам с тях и да не споря. Можели да бъдат много зли. Сещаш се. Да ме наранят. Бях ужасена.

Така се случва, когато пристигнеш в Париж, Лофтий. Нямаше значение колко им бях платила, те казваха, че трябва да плащам още. Лихва. И когато ми каза, ела в Ирландия, си помислих, защо не, това е един начин да избягам. И забягнах в Ирландия.

Ти си най-добрият ми приятел, Лофтий. Единственият мъж, който ми е помагал. Останалите. Пфу.

Те не ми помагаха. Помагаха на себе си. Само ти, Лофтий. Само ти ми помогна.

Затова не мога да ти причиня неприятности с полицията. Аз също не бива да се забърквам с полицията. Те не трябва да разберат къде се намирам. Аз не трябва да се връщам в Париж. Те ще ме намерят. Имат връзки навсякъде. Онези мъже. И ще станат зли. Много зли.“ И тя потрепери.

Слушах нейната история със затаен дъх. Прехвърлил ръка през рамото й, тя свела лице към гърдите ми, бях в състояние на няма възбуда. Въпреки това слушах всяка нейна дума напълно съсредоточено. И когато по бузата й се спусна сълза, аз я попих с устни, за да усетя прекрасната горчивина на тази солена сълза. Тя също не съзнаваше, че съм искал да се възползвам от нея. И сега се чувствах виновен. Дяволски виновен. Сконфузен. Мъжете я бяха използвали и обиждали. Жестоко. Много жестоко. И ако не бях ограничен от собствената си скованост, аз също щях да съм я използвал и обиждал.

Защо беше така? Защо мислите на мъжа се ръководят от сладострастието? Преценката му се замъглява. И това ли беше част от схемата на Твореца да обърква и пречи на мъжете да търсят любов? Това беше доста вероятно. Доста извратен тип, а?

Да. Дори начинът, по който събираше в страстта хора, които не бяха събрани по любов. И подпечатваше това съчетание с тържествеността на всички дяволски институции. Докато смъртта ни раздели. Страхотен номер. И когато започнат да страдат, той се смее, смее се докато земята и небето започнат да се тресат. Каква шега само. Какъв номер е погодил на майка си. За да покаже, че той е умният и важният, Творецът. Не може да бъде победен. Не и от нея с нейната простота. Не и от нея с нейното безразсъдно раздаване на любов. Не и от неговия страдащ брат. Нито от по-малкия брат, сияещ от вдъхновение. В това няма нищо умно. А когато мъже и жени в своите катранени бурета започнат да се занимават твърде много с любов, един бърз полъх на сладострастието ги отвежда отново в пустошта.

Да, той държеше всички ни в шепата си. И то за топките, ако става въпрос.

Тя помълча малко и аз отново съсредоточих вниманието си върху нея. Върху косата й, обливаща лицето ми всеки път, когато се навеждах към нея. Върху раменете, които притисках здраво към себе си. Върху тялото, гъвкаво и разтреперано на седалката до мен, докато зората изгряваше над Тобъркъри.

„Какво мислиш да правиш?“ попитах. Страхувах се от отговора.

„Мисля, че искам да замина за Германия. Онзи ден, когато прекосихме граничния пункт, преминахме през най-красивата страна, която съм виждала. Имаше малки селца с водоеми с патици и с дървета. Имаше градове с магазини. Имаше замъци на върховете на хълмове. Попитах ги къде се намираме. Те казаха, че това е Германия. И аз пожелах да замина и да живея в Германия. Сега разполагам с пари, Лофтий, благодарение на теб. Мога да устроя живота си в Германия. Мога да си намеря работа. Истинска работа. Никакви улици. А онези мъже няма да успеят да ме открият там. Ти ме спаси от тях, Лофтий. И ме освободи. И аз никога няма да те забравя. Ще мисля за теб всеки ден от живота си.“

Можех да изпитам задоволство от това изявление ако не беше болката от мисълта, че тя си тръгва. И не успях да кажа нищо. Глътнах си езика, както обикновено. Изявлението, което аз самият исках да направя, заседна в гърлото ми.

„Ще ме закараш до гарата, Лофтий. Да?“

„Разбира се,“ беше всичко, което успях глупашки да изтърся от талазите от мисли, чувства и думи, които бушуваха у мен.