Джак Харт
Размишления в катраненото буре (19)

Деветнайсет

Наблюдавали ли сте как пада дъждът в катранен варел? Интересно е. Първо пускаш камъчето в центъра и задвижваш вълните. После наблюдаваш дъждовните капки. Как се сипят. Без да влияят на вълната. Поне не забележимо. Просто нещо външно. От никъде, дребно привнасяне. Вълната поглъща дъждовната капка с лекота. И въпреки това е нещо допълнително. Идващо от никъде. Привнасяне.

Трябваше да открия алкохола по-рано. Цял живот бях прекарал в ужас от собствения си глас. Ужас от гласа ми. Откакто още бях съвсем малък. Страхувах се от вълната насмешка, която щеше да ме залее, щом само отворех уста да проговоря. Вълната от насмешка. Така че бързо се научих да си държа устата затворена. Така намалявах опасността да се изложа.

Но пиенето. Нещо привнесено. От никъде. Като дъждовна капка във вълна. Нещо естествено, но необичайно. Трябваше да съм го открил по-рано. Трябваше да ми се е случило по-рано. Както и да е. Не че не се е намирал алкохол наоколо. Просто не му бях обръщал внимание. Предполагам, мислел съм, че прави хората да оглупяват. Като Малоуни, търговецът на добитък. Че замъглява мозъка. Моят мозък и без това си беше замъглен. Не можех да си позволя да оглупея още повече. Пиенето не беше за мен. Не че някога бях разсъждавал по този начин, едва ли изобщо бях разсъждавал. Тези мисли си бяха там без някога да съм ги извиквал.

Но колко грешах за пиенето. Колко само грешах. Първата чаша Гинес в Плажния бар изпих с усилие, като лекарство, което трябва да изпиеш поради причини, които нямат нищо общо с желанието. Но доста бързо свикнах с вкуса. Щом обезболяващият ефект се задейства, вкусовите възприятия първи излязоха от строя. Оплетената верига, бодливата тел на напрежението и болката бяха подложени на атака.

Последваха още халби, тъй като всеки от мъжете черпеше по един рунд. В това число и аз. Започвах да оценявам ефекта на алкохола. Тържествувах над падналите вековни укрепления. Тържествувах над рухващите валове, които ме бяха държали в плен не по-малко жестоко от истински затвор. Всички те сега се разпадаха.

Дойде моят ред да почерпя. Беше ми неудобно, бях неспокоен. Оказа се, че само трябва да кимна на бармана и да му подам една петачка, когато остави питиетата на масата пред нас.

Много по-трудно се оказа да получа информация от Франк, мъжът, който притежаваше земята, през която трябваше да мина, за да стигна до върха на Окрис Хед и после до Кор а дТон.

„Аз съм последният човек, роден в село Окрис,“ каза той. „Можеш ли да повярваш?“

Бях готов да повярвам всичко, което ми каже, ако ми кажеше също така как да стигна до въшливата му земя и да приключа със задачата по своето затриване.

„Изоставено. От седемдесет години.“ Старецът кимаше съчувствено.

„Някога беше приятно място,“ каза мъжът, когото наричаха Лади с тон, който предполагаше, че са обсъждали темата и преди и вече няма много какво да се каже. Беше ритуален разговор от типа, който бях слушал толкова пъти, когато ходех на гости у стари хора.

„Колко семейства имаше там едно време?“ попита Пади така сякаш вече беше чувал отговора на този въпрос хиляда пъти.

„Поне дузина трябва да са били,“ отговори Франк така, сякаш за първи път му задаваха този въпрос. „Някои от къщите вече бяха празни, когато бях дете. Но Кели още живееха там, а също и О’Хара и Малоуни. Те заминаха по мое време. Отидоха в Чикаго, повечето.“

„А другите къщи чии бяха?“ попита Пади. Ако не бързах и не бях неспокоен и нервен, щях да изпитам удоволствие от този ритуален разговор, щях да се радвам на тези брадясали факти, прехвърляни отново като зърна на броеница. Алкохолът обаче убиваше нервността ми и аз постепенно бях въвлечен в разговора.

„Една от къщите беше на Пат Хийли. Той живееше при племенника си в Скрийн по мое време, но всеки ден идваше с колелото да нагледа къщата и добитъка.“

„Само пет се помнят.“

„Една от къщите принадлежеше на семейство Килауий, но те нямаха земя и не идваха да я нагледат. Друга къща принадлежеше на семейство Ланг, но те продадоха къщата и четирите акра земя на Майк Кели, когато заминаваха за Америка.“

„Още трябва да е имало. Ти сам каза, че са били поне дузина къщи едно време“

„Ами МакДърмът,“ включих се аз. Напълно естествено. Сякаш бях част от компанията. „Някога в Окрис са живели МакДърмът.“ Алкохолът беше развързал езика ми. Беше премахнал задръжките ми. Чувствах се страхотно. Веднага обаче почувствах обратния удар на паниката със завръщането на самосъзнанието, кратко, колебливо.

Тримата мъже ме изгледаха изненадано и мълчаливо. Сякаш на бдение мъртвецът се беше надигнал да ги заговори. Накрая Франк вдигна рошавите си вежди.

„За какви МакДърмът говориш?“ Той погледна към другите мъже. Това не беше част от ритуала. Редно беше да му се задават въпроси, на които знаеше отговора. И на които питащия също знаеше отговора. Пътят беше добре утъпкан, с установени правила. Отклонения не се предвиждаха. И не се търпяха. Той очевидно се дразнеше, че проверяват знанията му, вместо само да им се възхищават. „Никакви МакДърмът не е имало по мое време и никога не съм чул да говорят за МакДърмът от село Окрис.“

Цял живот бях очаквал такъв момент. Да участвам в разговор, в който съм по-добре осведомен. Все едно да играя карти, държейки само козове. Преди тази нощ би ме сърбял езика да се намеся, но не бих посмял дори знанието да е на моя страна. Сега, благодарение на алкохола, задръжките ми бяха паднали.

„В село Окрис е имало човек на име Теди МакДърмът.“ заявих авторитетно. „Занаятът му бил да прави сламени покриви и освен това свирел на флейта. Навсякъде го обичали. Когато завършел работа, в къщата ставала веселба. МакДърмът свирел на флейтата си жиги, шотландски танци, моряшки танци, и хората се събирали да потанцуват на плочника. И той свирел, а те танцували, докато петелът в двора не почнел да кукурига на сутринта.“

„И кога е било това? Тук не е имало майстори на сламени покриви от времето на Свети Патрик.“ Франк се палеше. Беше ядосан.

„Не знам кога е било. Но знам, че е било. Чувал съм много пъти старите хора да си говорят за него. Теди МакДърмът. От Окрис. Свирел на флейта. Хората с радост го виждали да приближава, защото знаели, че щом свърши работата, ще има веселба.“

Франк се почеса по главата и се разшава. Другите двама му се смееха. Той беше старецът в района и печелеше уважение с познанията си за миналото.

„Истина е,“ наблегнах. „Правел сламени покриви. Хората от нашия край го викали. Всеки път, когато някой покрив имал нужда от поправяне.“

„Може би си прав,“ каза Франк унило. „Може би е съществувал такъв човек. Но аз никога не съм чувал за него.“ И той завърши разговора като кимна на бармана за още една почерпка.

Бях във възторг от това, че бях спечелил спор, първият спечелен спор в моя живот. Така се бях възгордял, че чак се възмущавах как може Теди МакДърмът да бъде забравен от собствените му хора. В съзнанието си го виждах толкова ясно, колкото тримата мъже срещу мен. Дори по-ясно, защото тези тримата щях да забравя веднага щом напуснех кръчмата, а на Теди МакДърмът му знаех и кътните зъби. Бях кръстосвал пътищата на Тирера с неговия образ в съзнанието си още откакто Дългият Том Форд за първи път беше разказал историята за майстора на покриви от Окрис. Бях го наблюдавал как сръчно преплита сламата и прътите. Бях слушал неговата музика в кухнята, претъпкана от оживени съседи. Да, познавах Теди МакДърмът от разказите на Том Форд и на други хора. Всички те твърдяха, че човекът бил от Окрис. А тук седях заедно с хора от Окрис и никой не го познаваше. Що за празноглавци?

Отпих бързо в настъпилото неловко мълчание. С наслада. Пиех от новата чаша, която Франк беше поръчал. Все още си мислех за Теди МакДърмът. Нима никой не си спомняше как е пристигал с магарето и каручката си и е разтоварвал дългите дървени корита за топене на прътите. Как децата се тълпяли около него, но той никога не се дразнел и никога не ги гонел, освен когато изливали гореща вода в коритото върху прътите.

Когато попитах Дългия Том какво се случило с МакДърмът, той ми каза, че майсторът на покриви имал нещастието да се влюби в едно момиче от Килглас, дъщеря на заможен фермер, на чиято къща работел. Той помолил момичето да се омъжи за него и то било съгласно, но бащата не искал за зет голтак. И толкова. МакДърмът толкова се обидил от отношението към занаята и живота му, че зарязал всичко. Заминал пеша за Дери и се записал за безплатен превоз до Австралия. Повече нищо не се чуло за него.

„Какво още знаеш за Окрис?“ попита Франк кисело с надежда да обърне нещата и да разкрие моята липса на знания.

Но той не си даваше сметка, че алкохолът беше развързал езика ми, беше освободил гласа и самочувствието ми и аз нямаше да се дам толкова лесно. Никога вече. Питието е чудесно нещо.

„Знаете ли за Окриските монаси?“

„Някога имало манастир,“ съгласи се Пади, кимайки с глава и оглеждайки се за съгласието на другите.

„Те отишли в Инишмърей и основали друг манастир, където разполагали с камъни на проклятието,“ добавих.

„Всеки е чувал за камъните на проклятието в Инишмърей,“ присмя се Франк. „Доста туристи карат там да ги разглеждат.“

„А знаете ли, че те донесли камъните на проклятието със себе си от Окрис?“

Малко се отклонявах от историята, която бях подредил в главата си от приказките на старите хора. Направо си измислях. Фантазирах. Но ефектът, който произведох върху тримата мъже си струваше да се види. Те изведнъж ме зяпнаха съсредоточено. Като да ги беше ударил ток.

„Взели със себе си камъните на проклятието, когато ги прогонили от Окрис. И от Ирландия. Монасите вярвали в една ужасна тайна. Ужасна, но истинска. Че Бог, така нареченият Отец, Творецът на небето и земята, е измамник.“

Това беше повече от удоволствие. Беше тържество. Гледаха ме с отворени уста, така както аз бях зяпал всеки глупак в миналото. Бяха потресени. Нямаха думи.

„Те открили, че този Творец бил син на истинския бог, който пък бил жена, Божията майка, както я наричат. Тя имала трима сина: Твореца, Исус и Светия Дух. Творецът бил майстор и все правел разни неща, но също бил славолюбив и изисквал признание за всичко, което вършел. И когато създал света, се престорил пред човечеството, че той е единственият бог. Без да спомене дори майка си, която му дарила живот и любов и всичко, с което да създаде света. Та Творецът бил този, който се разбунтувал. Това била ужасната тайна, разкрита от монасите от Окрис. Че Творецът и Сатаната са едно и също нещо.“

Франк едва не се задави с бира и я изплю обратно в чашата. „Какви са тия щуротии?“

„Истина е. И монасите от Окрис открили това преди толкова време. Така че вместо да се молят на Бог, те създали ритуал, с който проклинали Твореца. Въртейки камъните обратно на часовниковата стрелка, те разбърквали естествените движения на слънцето, луната и звездите. Всичко, което бил създал. И се обърнали към неговата Небесна майка, която е истинският източник на живота и любовта.“

Франк се надигна от мястото си. Грубото му лице беше придобило пурпурен цвят и аз се наслаждавах на неговата ярост. „Никога подобни неща не са се случвали в Окрис,“ заяви той.

„Случили са се.“ Знаех, че бъркам в раната. Правех го за Теди МакДърмът, когото така позорно бяха забравили в собственото му село. „Докато за това разбрал епископът и монасите били прогонени в Инишмърей, където ги оставили да правят каквото си искат. И те продължили да въртят камъните на проклятието още хиляда години.“

Франк се беше изправил и стоеше във войнствена поза, която правеше човек на неговите години комичен. „Да не би да се опитваш да кажеш, че монасите от Окрис смятали, че Бог и дяволът е едно и също?“

„Това открили те и ако се замислиш, ще видиш, че са били съвсем прави.“ Съзнавах, че го предизвиквам до степен да ме удари. Но не ми пукаше. Изпитвах възторг от това, че водя спор по начин, по който винаги съм искал. Възторг от това, че се бях отървал от онези чувства, които винаги вземаха връх у мен в подобни ситуации.

Франк се изплю на пода. „Слушай, момче, ти си най-извратеният тип, когото съм срещал. Бог бил дявол. Чуй ме, синко, Той е там горе и ти ще отговаряш пред Него. Той държи целия свят в шепата си, независимо дали това ти харесва. А какво прави с теб си е Негова работа. Чуй ме, нагло копеленце, бързо си дигай партакешите от тази кръчма и от Окрис. Защото ако някога отново те видя по тези места, няма да ти покажа пътя до Кор а дТон. Ще те пипна за врата и ще те хвърля отвъд нея. Сега си вдигай задника, докато още имаш такъв.“

Погледнах към другите трима. Те също бяха враждебно настроени. И цялата кръчма ни зяпаше, понеже Франк беше повишил тон до такава степен, че изрече последните си думи крещейки.

Нямах избор. Допих си гинеса и се отправих към вратата.

Сякаш се носех в облаците, толкова леко и спокойно се движех между масите и ниските столове. Но щом отворих вратата и ме блъсна свежият въздух, стомахът ми се преобърна и гадене обхвана цялото ми тяло. Усетих как съдържанието на стомаха ми се надига към гърлото и аз претичах през двора до една ниска стена, където избълвах гинесите върху тревата от другата страна.

Поседнах на ниската стена. Главата ми се въртеше. Или по-скоро светът се въртеше около мен. Да, аз стоях на едно място, а всичко друго, кръчмата, дворът, брегът, звездите се въртяха силно около мен. От това ми стана още по-лошо, но вече нямаше какво да повръщам.

Накрая световъртежът спря и аз се проснах върху оградата, провесил ръце от двете страни върху студения камък, за да се задържа. Опитвах се да се съсредоточа върху различни предмети, но те ми се изплъзваха. Звездите. Бялата стена. Кръчмата. Мина известно време преди нещата да се укротят.

Поиска ми се да полегна. Изпитвах почти непреодолимо желание да се просна на стената и да заспя. Но не можех да постъпя така. Ами ако вземех да се успя и някой да провери камиона? Щом се съмнеше, той щеше да изглежда много подозрително, паркиран в изоставеното село. Много подозрително. Щеше моментално да привлече внимание. Така че се насилих да остана изправен.

Самочувствието, което бях набрал, превъзмогвайки задръжките си по време на разговора там вътре, бързо се беше изпарило тук вън от гаденето, повръщането и проклетата идиотска умора.

Една забележка от разговора продължаваше да звъни в ухото ми. Той те държи в шепата си. Повтаряше се като ехо. Когато нещата се успокоиха, насочих вниманието си към това. Това, което правех. Това ли желаеше от мен той? Нима щях да вляза в капана му като премахвах онези, които са ме обидили. Това беше в неговия стил. Нали?

Не като Исус. Обърни другата страна и прочие. Никак. Исус се бореше против него и всичко негово. Но Творецът не можеше да бъде унищожен така лесно. Беше твърде хитър. Беше прецакал Исус. Беше направил така, че книжниците и фарисеите да превземат църквата. И нищо не беше се променило. Те дори се представяха за единствените, които имат право да тълкуват посланията на Исус. Хитро. Казваха на хората какво да мислят за Исус. Исус може дори да е казал: Майко, майко, защо си ме изоставила. Но онези бързо се справили. Няма такова нещо. Бог е мъж. Творец. Борец. Агресивен. Ревнив. Изискващ признание. Като всеки свестен мъж. И те превърнали църквата на Исус в старата църква на юдеите. Където продължаваха да воюват, да се мразят и убиват, както си знаят.

Така че какво правех аз?

Да мразя и убивам като тях? Да вляза сам в капана му. Да предам майка му. След като беше изпратила своя любящ син в напразен опит да спаси света като спаси своя блуден син, който го е създал. Страданията на Исус е трябвало да отразят страданията на света право в лицето на Твореца. Да го отразят от дълбините на катранения варел право в очите му, докато онзи гледа надолу и се възхищава от своето майсторство. Дали го разчувствал? Съвсем не.

И все пак. Единственият начин той да бъде лишен от своето доволството е като се отхвърлят неговите методи. Като се настоява на любовта в неговия враждебен свят. Като се отхвърля съревнованието в неговия свят на борба. Да се остава в анонимност със същата решимост, с която той и неговите последователи изискват почит, величие и признание.

Трябваше да внимавам да не попадна в капана му. Да внимавам да не играя по неговата свирка.

Вратата на кръчмата се отвори и аз чух гласове. Отиваха си. Клиентите. Трябваше да се размърдам, иначе рискувах отново да се сблъскам с Франк и другарите му. Краката ми бяха по-стабилни, а главата ми се беше избистрила. Стомахът ми беше празен. Дори почувствах глад. Дадох си сметка, че не бях хапнал нищо цял ден. Селският път беше толкова тъмен, че трябваше да внимавам да не се спъна и падна някъде в бързината.

Трябваше да се махна от пътя преди някой да ме е видял. Трябваше да стигна до изоставеното село.

Когато стигнах обратно там, камионът беше тих и тъмен като небето над мен. Спрях се. Седнах на бронята. Да помисля. Правилно ли постъпвах? Да. Не можех да си позволя да върша волята на Твореца. Не можех да понеса мисълта, че съм действал така, както би постъпил той. Мисълта за неговия смях, докато политам от върха на скалата. А викът на Кор а дТон щеше да се чуе от другата страна на планината Окс. Моят вик. Неговият смях. Не, тази нямаше да стане. По дяволите, не.

Отидох при задната врата на камиона. Отключих вратата и отворих. Изчаках. Спокоен. Внимаващ.

Бързо изникна черната фигура на Негово преподобие. Арогантна. Развяваща накърненото си достойнство като знаме. Без да ме погледне. Плю си на петите, щом краката му докоснаха земята. Изчезна в нощта.

Мишел излезе по-бавно. Не й помогнах, както обикновено правех. Тя ме изгледа в тъмнината. Опитваше се да прецени ситуацията. Изглеждаше уморена и учудена. Но беше пъргава и скочи на земята. Приближи се до мен, аз не помръднах.

„Вече си имаш враг, Лофтий,“ каза тя като поклати глава и кимна в посоката, в която беше изчезнал Негово преподобие.

„Добре,“ изръмжах. Нищо не можеше да ме поласкае повече от това, този човек да ми бъде враг. Той беше врагът.

„Защо направи това, Лофтий?“ попита тя с обезоръжаваща невинност и озадаченост.

„Защо направи ти това?“ повторих въпроса й. „Свещеник. Точно той. Прекарва половината си живот в гостната на майка ми.“

„Не знаех това, Лофтий. Знаех, че е свещеник. Свещениците трябва да са святи. Но в Париж имаме много клиенти свещеници.“

„Не е заради това, че трябва да е свят, а не е. Не в това е проблемът. Проблемът е в това, че той е…“ потърсих думата, но не я открих и с риск да прозвуча нелепо, казах „той е врагът.“

„Не знаех това, Лофтий. Не знаех. Ти отвори вратата. Той влезе. Реших, че е просто клиент.“

„Не съм отварял вратата. Той направи това. Преди да успея да го спра.“

„Съжалявам, Лофтий. Много съжалявам, че си толкова разстроен. Той беше първият мъж, който влезе в камиона днес. Първият от три дни. Реших, че е клиент.“

Започнах да се чувствам глупаво. Не бях помислил за нейната гледна точка. Разбира се, че се е подлъгала, че пускам вътре клиент. Какво друго да си помисли? Радвах се, че тъмнината скрива смущението ми.

Да я видя със свещеника беше потресаващо. Пък бих се потресъл да я видя и с всеки друг. Честно казано в това се състоеше бедата. Беше вярно, че от три дни не бях пускал друг клиент. Просто сърце не ми даваше.

„Какво става, Лофтий?“ попита тя с истинско наранено любопитство в гласа, което ме прониза до мозъка на костите.

Какво ставаше? Бях се влюбил в нея. Това ставаше. И колкото и да се опитвах, не можех да си наложа да я деля с друг. Бях обикалял къщите на най-добрите си клиенти, но така и не спрях пред ничия врата. За две седмици бях съсипал един чудесен бизнес. Измислях си извинения за пред Мишел. Казвах й, че мъжете не са си вкъщи. Че вече не са толкова нетърпеливи. Междувременно горките хорица стояха пред портите си с изплезени езици, докато червеният камион ги подминаваше.

Разкарвах Мишел по пътищата на Тирера, без да спирам никъде. Често я карах на езерото, за да бъдем заедно сами. Не ме разбирайте погрешно — опитах се да се насиля да правя обичайните обиколки. Дори стигнах до къщата на Питър Килдъф и паркирах отпред. Гледах през отворената врата как старият Питър се приготвя. Но тъкмо преди да излезе навън, отпраших. Минавах покрай къщите на стотици редовни клиенти и знаех, че са ме видели. Но все тая. Не можех да спра.

Хрумна ми, че може някой от излъганите клиенти да ме беше изпортил на Негово преподобие. Питър Килдъф? Не Питър. Сигурно и никой от другите. Поне не нарочно. Бяха разбрали, че работата отива към края си — опитът за голямото бягство. Мисията продължаваше. Бяха решили да признаят простъпките си. Вероятно.

Да, така трябва да беше станало. След цели седмици, през които бях разкарвал Мишел по къщите на ергените в Тирера, след седмици, през които бях чакал навън от камиона, взирайки се в храстите прещип, докато тяхната самота биваше лекувана. Вече не можех да я отдавам. Исках я за себе си и само за себе си. Исках да я отведа далече и да положа планината на своята любов в краката й, пред очите й. Исках да избягам в тази планина заедно с нея. Исках да построя хижа на върха на планината, далече от нахалните натрапници. Там щях да се грижа за нея. Там щяхме да бъдем щастливи. Но не можех да намеря думи и начин да й кажа тези неща. Само шофирах наоколо като идиот и я лъжех, че няма клиенти. Глупаво обяснение след седмици страстно търсене на нейните услуги.

Тъкмо по времето на тези мои колебания ме спря Негово преподобие. Сега разбирате защо бях реагирал по този начин. Можете ли да ме разберете? Изобщо?

Тя наруши тягостната тишина.

„Той ми дава един ден, за да замина. Точно един ден.“ каза тя тихо.

„Какво?“

„Трябва да напусна страната или ще каже на полицията.“

„Копеле. А дали ще им каже как той самият се е възползвал.“

„Каза, че ще идеш в затвора ако не си тръгна, Лофтий.“

Изсмях се. Застанал в тъмнината, единствено с милионите звезди за свидетели, с изветряващото действие на алкохола, светът изглеждаше изкривен, а идеята да ме пратят в затвора изглеждаше по-скоро екзотична, отколкото ужасяваща.

„Ако пратят мен в затвора какво ще направят с него? Какво ще направят с тебе? Ще ви обесят и двамата ли?“

„Вярвам му, Лофтий. Вслушай се. Каза, че законът е против сводниците. На мен нищо няма да ми направят. Но теб ще вкарат в затвора за сводничество и незаконна печалба.“

„Тогава добре. Щом на теб нищо не могат да ти направят, добре. Нека ме докладва.“

„Няма да ги оставя да те вкарат в затвора, Лофтий. Не мога да направя това.“

„Защо не?“

Копнеех да ми каже нещо необикновено, нещо нежно.

Да заяви. Да ми подскаже, че изпитва към мен това, което изпитвах към нея аз.

Тя измина крачките, които ни разделяха, провря ръка под моята, облегна глава на рамото ми и каза много тихо, много нежно, много искрено: „Защото си най-добрият приятел, когото съм имала.“

Беше красиво, но не беше онова, което очаквах да чуя. Бих предпочел да чуя: ти такъв и онакъв мръсник, но аз те обичам. Нещо такова. В този смисъл. Все пак.

„Ти си единственият мъж, който е бил добър към мен. Моята история е дълга. Много дълга. С много проблеми. Мен също не бива да ме докладват на полицията или ще загазя още повече. Моята история е дълга и аз ще ти я разкажа, но не тук. Да отидем на езерото, езерото в планината. Искам да го видя още веднъж. Искам още веднъж да бъдем там заедно.“

„Добре.“

За миг тя се поколеба дали да се качи отпред или отзад. Но аз настойчиво отворих вратата на кабината. Всичко беше свършило, така че нямаше нужда от повече конспирация. Всичко беше приключило и аз исках този път да се вози заедно с мен в кабината през Тирера без страх и срам.