Джак Харт
Размишления в катраненото буре (13)

Тринайсет

Огърлицата от светлини вече блестеше, обрамчила залива Слайго. Светлините се включваха на гроздове, в Страндхил, Росес Пойнт. Селата на север. Грейндж, Клифни може би. Слаб отблясък през сивия сумрак. В морето Инишмърей потъваше във всепоглъщащия здрач.

Още нещо, което щеше да ми липсва. Огърлицата от светлини. Обичах ги. От деня, в който получих очила и видях светлините на залива за първи път. Малките светлинки на планинския склон. Очароваха ме. Има нещо особено в далечната светлинка нощем, не мислите ли? Нещо мистериозно. Намек за живот, който се случва. Нашепване за възможности. И на вас ли ви действа така? Когато съзреш селото отвъд залива денем, виждаш само къщи. Когато обаче видиш светлина или грозд светлинки в нощта, си представяш хора, хора, които никога не си срещал, и се питаш кои са те и към какво се стремят. И за вас ли е така?

Провиждаше се Окрис. Отзад беше тихо, но това също беше изнервящо, колкото и шума, а аз трябваше да събера мислите си. Трябваше да се занимавам с друго, за да не мисля за онова, което може би се случваше отзад. За да не мисля за нея. За Мишел.

Разбрах, че се казва Мишел при втората ни среща.

Благородните служители от Президиума на Легиона на Дева Мария в Иски бяха сложили отново своите бойни доспехи. За второ нападение. Изглеждаха по-мрачни. И дори по-мълчаливи от обикновено. От оскъдните коментари ставаше ясно, че първата вечер не се бяха радвали на успех. Бяха сбъркали битката, така казаха. Кавалерия срещу артилерия. Въпреки това обаче войниците трябваше да вършат своята работа. Преди да отворят вратата на стаята, те отново застанаха със сведени глави, докато Джон Бърн изричаше: „Целият съм твой, кралице, майко и всичко мое ти принадлежи.“ „Амин“ прошепнаха другите.

Щом вратата се затвори зад тях, изтичах на балкона. Този път не за да ги наблюдавам. А за да я потърся на улицата. Известно време я нямаше, но все пак се появи. На същото място. В същия стил. Същото момиче. Набързо заключих стаята и се спуснах на улицата. Бездиханен. От страх някой да не ме изпревари.

По същия начин. Нагоре по улицата. После пресякох. Обратно от другата страна. Преструвайки се, че съм излязъл на невинна разходка. Сърцето ми биеше. Главата ми беше празна. Както винаги, по дяволите. И отново очите й шареха по улицата. Топлата й усмивка засилваше за всеки минувач. Когато се приближих тя ме погледна и аз издържах на погледа. Тя се доближи бавно. Усмихна се. Или потрепна с устни, за да покаже, че ме е забелязала. Усмивката й грейна по-силно. Тя кимна.

„Здрасти. Вчера се видяхме. Да?“

Спрях близо до нея. Отчаяно търсех няколко думи. Една дума. Отчаяно се опитвах да овладея вълнението си. Отчаяно се опитвах да изглеждам нормално. И не успявах ни на йота.

Но не можех да си позволя да продължа с провалите. Да губя ума и дума. Мразех това. Отвращаваше ме. И съветът на Стивън Ханлън, винаги под ръка, но понякога скрит като знак в мъглата, изгря пред мен. Просто изгря. Изключи чувствата. Включи мозъка. Включи мозъка. Изключи чувствата, по дяволите. И аз си поех дълбоко дъх.

„Да. Аз съм в хотела. Ето този.“ И посочих през улицата. Опитвах се да залича този звук. Звукът на моя глас. От страх да не замръзна отново в безмълвие.

„Аха“ кимна тя.

Копнеех да ми зададе онзи въпрос отново. Копнеех. Копнеех да не го направи. Земетръсния въпрос. Какво щях да направя, ако го зададеше? Щях да се изложа, най-вероятно. Не че беше много трудно. Но тя не попита. Очите й отново шареха по улицата. Внимаваше. Беше ме отписала. Бях спасен. Облекчение. Горчиво разочарование. Облекчението ми позволи да се посъвзема. Но поне това, че ме беше заговорила, означаваше, че не ме отбягва. И останах там да я зяпам. Сякаш всеки момент можеше да ме покани да изиграем една дама.

„Ти си от Англия. Да?“

„Не, не,“ поклатих глава. „Ирландия.“

„Ис-ландия. Студено.“ И тя потръпна с нежните си рамене.

„Не. Ирландия,“ подчертах като се смеех на нейната артистичност.

„Аа. Ерландия,“ кимна тя. „Дъжд. Да?“ И тя разтърси пръсти надолу от небето, за да наподоби дъжд. Ерландия не беше много точно, но сега вече знаех, че е разбрала страната.

„Да. Дъжд,“ съгласих се.

„Как се казваш?“

„Викат ми Лофти.“

„Лофтий. Хубаво име.“ Кимна тя одобрително.

Не бях усетил нещо особено хубаво в него, но щом тя го хареса, това вече беше друга работа. Чаках я да се представи. Тя не го направи. Продължи да разглежда всеки минувач от мъжки пол. Почувствах се необичайно спокоен с нея и събрах кураж да я попитам:

„Как се казваш?“ Ето че го направих. Не можех да повярвам. Не можех да повярвам. А не исках да се издрайфам при звука на собствения си глас.

Тя ме изгледа глупаво. После се засмя. „Викат ми Мишел,“ отвърна, имитирайки моя отговор и отново се засмя. В гласа й нямаше подигравка, само закачлива веселост, и аз също се засмях.

Мишел. Какво прекрасно, прекрасно име. Но не го казах. Бях постигнал успех далеч отвъд най-смелите си очаквания. Нямаше смисъл да прекалявам. Нямаше смисъл да разваля всичко.

Между нас отново се възцари спокойно мълчание и аз започнах да разглеждам улицата като нея, сякаш й търсех подходящ клиент.

„Харесва ли ти Париж?“ попита тя след малко, без да ме погледне.

„Да. Много. Отиваме в Лурд,“ отвърнах и леко се паникьосах, мислейки си, че това може да й се види тъпо. Лурд. Сигурно не беше точно по нейната част.

Но тя ми отправи топла усмивка, която моментално успокои паниката ми.

„Лурд. Свято.“ И тя сключи ръце в молитвена поза и вдигна очи към небето. Беше толкова смешно, че не можах да се сдържа. Тя също се засмя. Забелязах колко са прекрасни ръцете й. Бели. Съвършено изваяни. Мислили ли сте за това колко са красиви женските ръце. Чувствителни. В сравнение с грубите мъжки ръце. Като вили за тор. Не сте ли съгласни?

После се случи неизбежното. Един мъж се приближи. Не си спомням нищо за него, защото бях приковал очи в нея, докато правеше няколко крачки към него. Не го погледнах, но сигурно е бил висок, понеже тя беше вдигнала очи нагоре, докато разговаряше оживено с него. Разговаряха на френски и аз не разбрах нито дума. Но преди да си тръгне тя се обърна към мен и ме дари с топла усмивка и кимване.

И ме остави сам. Отново се гмурнах в дълбините на страданието. Там, където ми беше мястото. Ревност. Да. Отвращение от мен самия. Да. Страх, че можеше никога повече да не я видя. Копнеж. И не само. Не само. Похот. Бях готов да дам целия свят да можех да правя с нея онова, което онзи мъж със сигурност правеше в този момент. А не беше необходимо да давам целия свят. Само пари. А притежавах купища пари. Можех да й платя, колкото поиска и пак щяха да ми останат повече, отколкото ми стигаше акълът да похарча. Пропиляна възможност. Пропиляна възможност.

Все пак, когато се прибрах и си легнах, опитах да намеря утеха в мисълта, че бях разговарял с нея. Че бях стоял на улицата и я бях заговорил.

Често-често ставах и излизах на балкона да я търся. Но тази вечер тя не се върна повече.

Когато Джон Бърн и другарите му се върнаха, те изглеждаха страшно навъсени и обсъждаха безплодността на своята работа. Питаха се дали изобщо си струваше да излизат следващата вечер. Молех се да не променят плановете си. Молех се на всички светии да им дадат сили да продължат. Всички светии, чиито статуи и икони бях продавал с десетки. Дължаха ми го. Молех се само за още една вечер. И възможността да зърна Мишел отново.

Светиите трябва да са ме чули. Сигурно са приели, че ми дължат услуга. Защото на следващата вечер, докато се качвахме в стаята си след вечеря, Хари Мърфи, за свое вечно спасение, заговори.

„Хайде да опитаме още веднъж, момчета.“

А другите двама, за свое вечно спасение, вдигнаха унили лица и казаха. „Да го направим.“

По-сладки думи не са били изричани. Бях в екстаз. Опитвах се да го прикрия. Опитвах се да не издам възбудата си, докато тримата войни не предприемеха своя чужбински набег още веднъж.

После на балкона. И, радост на радостите, тя стоеше на ъгъла. Сякаш чакаше мен. Този път зарязах метода си и прекосих улицата като оса.

Тя ми се усмихна много топло и ме поздрави. Като стар приятел. Да, сякаш лицето й засия, когато ме позна.

„Здрасти,“ каза тя.

„Здрасти,“ отвърнах като ехо, в нашия край не се поздравявахме по този начин.

„Още си в Париж?“

„Да.“

И отново се почувствах напълно спокоен в нейната компания, макар разговорът да не беше кой знае какво. „Скоро ли заминаваш за Лурд?“

„Вдругиден.“

„Вдругиден. Да,“ повтори тя, докато схващаше смисъла на казаното. „И тогава ще станеш свят човек.“ И се изсмя лукаво.

„Едва ли.“

„С какво се занимаваш в Ерландия?“

„Ирландия.“

„Да?“

„Ние казваме Ир-ландия. Така казваме.“

„О!“

„Продавам неща. Икони. Статуи на светци. Такива работи.“

„Имаш магазин?“

„Не. Камион. И сергия, която разпъвам зад камиона.“

„А. Като на пазар?“

„Да. Понякога продавам на пазари и панаири. Но най-много пред църквите.“

„Ти си свят човек.“

„Не, не съм.“

Тогава дойде клиент, когото беше наблюдавала и я заговори.

„Извинявай,“ каза тя любезно. В начина, по който се изразяваше имаше прекрасен тон на фамилиарност. Сякаш бяхме стари приятели, които си говорят. Дума да няма, не гледах на това натрапване толкова благосклонно и се надявах мъжът да си отиде.

Докато тя говореше с мъжа, разгледах косата й. Както казах, тя беше руса. Гъста лъскава коса. С по-тъмни оттенъци. Не друг цвят. Просто по-тъмно руси, сещате се. Тя се спускаше свободно над раменете й.

Смут. Беше се договорила с мъжа. Обърна се към мен с преувеличено скръбно изражение.

„Трябва да тръгвам.“

„Довиждане,“ прошепнах аз.

Върнах се в хотелската стая и се проснах на леглото. Припомнях си косата й. Съсредоточавах се върху нея. Опитвах се да издълбая нейния образ в мозъка си. За да не избледнее. Да не изчезне. Женската коса е красива. Не сте ли съгласни? Би било прекрасно само да прокарам пръсти през косата й. Пръстите ми да я опипват. Заровени дълбоко в косата й. Загубени в гората от гъсти руси кичури. Но дори и докато галех косата й в мечтите си образът избледняваше и се налагаше да си повтарям нейните качества, за да мога да пресъздам образа в съзнанието си.

Станах нетърпелив. Постоянно ходех до балкона. Имах нужда да зърна Мишел. Да погледам косата й. Да видя как се разделя над челото й. Да разгледам как потъмнява към корените. После да разгледам веждите й. Нищо не си спомнях за веждите й, какъв цвят бяха те? С каква форма? Нямах никаква представа за тях. Трябваше да я видя отново. Да проуча тези неща. Да ги запаметя. Иначе щеше да избледнее напълно.

След час тя се появи отново на ъгъла. Сърцето ми прескочи. Спря. И се впусна в лудешки галоп. И аз се втурнах. Надолу по стълбите. Сякаш хотелът гореше.

Когато ме видя се усмихна. „Лофтий.“ Харесваше ми как го произнася и не я поправих.

„Здрасти.“

„Имате момичета в Ир-ландия? Да?“

Знаех какво иска да каже, но задръжките ме накараха да се отплесна. „Няма много момичета. Има много мъже. Почти всички са мъже.“

„Много мъже? Би трябвало да съм там.“ Тя направи престорено мечтателна гримаса. Бях влюбен в лицето й, в нейните черти. Постоянно променящи се. Бяха толкова изразителни, че напълно компенсираха недостига на думи. „Как много мъже, а няма момичета?“

„В Ирландия момичетата напускат, за да работят в Англия или Америка. Понякога в Дъблин. Някои от мъжете също заминават. Но повечето остават да работят във фермите. Почти всички са стари.“

„Но тези мъже си имат момичета? Женят се? Имат съпруги?“

„Не. Няма момичета, за които да се женят, така че повечето мъже са сами. Ергени. Вероятно са твърде бедни, за да се оженят така или иначе. Но са добри мъже. Допадат ми. Обикалям ги с камиона.“

„Защо? Купуват икони всеки ден?“ Когато Мишел задаваше въпрос, тя правеше движение с раменете си. С красивите си рамене.

„Ами купуват разни неща. А аз имам статуя на Светата дева в камиона. Те обичат да се молят пред статуята.“

„Тези мъже живеят сами. Няма момичета. И ти им караш статуя на Дева Мария в камиона.“ Тя поклати глава с неподправено изражение на недоверие. „Би трябвало да им закараш момиче, Лофтий. Трябва им момиче, а не статуя на Девата!“

Засмях се на идеята и на нейната смаяност. И тогава още някакъв проклет клиент ни прекъсна. Още веднъж я грабнаха и отнесоха далеч от мен. И аз останах сам на улица Сен Дени, взирайки се в мястото, на което беше стояла. Бях пропуснал да разгледам веждите й и се ядосвах на себе си. Не можех да завърша образа й без цвета и формата на веждите.

„Фира,“ заяви Джон Бърн, когато се върна. „Загуба на време. По-добре да бяхме блъскали Айфеловата кула с главите си. Или да се напивахме като всички останали в този проклет град.“

Горкият Джон. Той ми допадаше. И Хари. И Питър. Кралицата, на която служеха, беше и моя кралица. Бях убеден в това. Но те не споделяха мнението ми за Твореца. В това също бях убеден. Така че нищо не казах. Така беше по-лесно.