Джак Харт
Размишления в катраненото буре (17)

Седемнайсет

Когато надникнеш в катранен варел в спокоен ден водният диск долу е като кръгло огледало. Водата е абсолютно равна и гладка. Взираш се в своето отражение, докато научиш и последната си грозна черта. Когато вече не издържаш, пускаш малко камъче в средата на диска. Пльок. И концентричната вълна подема своето движение. В началото силна. Оформена. Ясна. Изпълнена с решимост. После среща стената и се обръща, срещайки последвалите я вълни. Проправяйки си път през тях. Опитвайки се да събере отново силата си в точката, от която е тръгнала. Пресрещана и обезсилвана от своите последвали я вълни, продължаващи да се надигат от центъра. Разказах ви за това. Колко дяволски интересно е да се наблюдава.

Това, което се случва с отражението ти през това време също е много интересно. Отначало трепка и се изкривява. После се разпада напълно до отделни фрагменти. Порази ме мисълта, че може би Творецът не харесва онова, което вижда в катранения варел. Може би се чувства несъвършен. Самозванец. Излишен. Чувства се сякаш, когато всичко свърши, той просто си играе с пластилина, който е откраднал от майка си.

Неуверен. Единственият начин, по който успява да повярва в силата си е като кара собствените си създания да страдат. Това би обяснило нещата. Не мислите ли? Защо начупва той своя образ до неузнаваемост? Може би и той е също така невротизиран като всички ни и не може да понесе чувството за вина. Може би когато майка му изпратила другия свой син, тя се е опитвала да спаси Твореца от вечно проклятие. В това имаше смисъл. Исус бива изпратен в света, за да изкупи самия скапан Творец, да покаже на брат си колко грешни са неговите пътища. Да го спаси от неговите жестоки деяния. Да го върне към доброто и любовта, които са естественото състояние на нещата. По този начин Исус е трябвало да спаси човечеството.

Само дето не се е получило, нали? Исус станал човек и поел върху себе си страданията на човечеството, за да засрами брат си. Но Творецът не се трогнал. Дори гледката на измъчения му умиращ брат не докоснала сърцето му. А щом това не му е въздействало, страданията на човечеството изобщо не биха могли.

Така стигнах до заключението, че най-правилното нещо е да му се пречи във всичко. Да се противопоставям на него и на неговите коварства, насочени към невинните хора в света. Да създавам отвори навсякъде, които да пропускат лековития поток на любовта на неговата майка.

Имах усещането, че такъв отвор съм пробил като доведох Мишел в Тирера. Гордеех се с това, когато гледах на него от този аспект. В живота на моите измъчвани от глад приятели аз бях внесъл усещането за жена. Единственото усещане, което можеше да успокои болката от глада им. Усещането за топлина и красота. Усещането за любов. Дори и само за миг.

Но радостта, която изпитвах, когато за първи път я возех на път за Тирера, беше свързана с моята нужда от нея. Моят глад не беше по-слаб от техния. По-силен беше, сигурен съм в това. Бих дал и последното си пени да можех да обърна камиона към хотела и да я запазя за себе си. Но не така се бяхме уговорили. А и както винаги бях твърде свит, за да тръгна да отстоявам своята собствена кауза.

Така че трябваше да се утешавам с мисълта, че правя голяма услуга на своите приятели. Извършвам велика саможертва. Подарявам им това, което е най-ценно за мен.

Доста смесени чувства, а? Жалък, объркан мозък? Не търся проклето съжаление. Искам само да разберете. Объркани чувства? Разбира се. Стивън Ханлън би се отвратил от хаоса от мисли и чувства, които превръщаха мозъка ми в каша. Колкото и да се опитвах, не можех да си възвърна дисциплината и безпристрастността.

Бях преустроил задната част на камиона за друга цел. Бях сложил матрак и тежък цветен параван. Всичката стока и статуята на Девата бях пренесъл в бараката. Нямаше проблем, тъй като държах бараката заключена и нито майка ми, нито леля ми се доближаваха до нея. Оставих осветлението, но добавих червени крушки, за да постигна по-топъл ефект. Арката от червени лампи над матрака изглеждаше добре. Бях доволен от начина, по който се бях справил. И лесно можех да го преустроя отново за първоначалната цел. Мишел също беше впечатлена. Забавляваше се.

„Ти си гений,“ каза. По принцип не ме наричаха така.

Въпреки войнствените настроения, които ме разкъсваха, бях изпълнен с възбуда и очаквания, докато карах към Тирера, нагоре към планината, направо към къщата на Питър Килдъф. Не бях казал на никого за Мишел, така че щеше да бъде изненада.

Когато пристигнахме, Питър беше навън в зелевата градина. Той се приближи към мен през редовете зеленина, стиснал под лакът една зелка.

„Отдавна не съм те виждал,“ поздрави ме той с широка усмивка.

„Имах много работа.“

„Наминавай. Наминавай. От теб зависи късметът ни, нали знаеш.“

„Надявам се, че всичко е наред.“

„Ами да,“ каза той като произнасяше думите бавно. „Всичко е наред. Освен може би, че ни трябва компания.“

„Зная. Зная. Говорили сме за това.“

„Така е. И сигурно пак ще говорим. И ще говорим затова, докато ни сложат в ковчега и заковат капака. Макар че от говоренето няма голяма полза, така ли е?“

„Никаква полза няма от говоренето,“ казах, опитвайки се да сдържа усмивката си. „Мечтите също не помагат. Трябва да се направи нещо.“

Бях го последвал в кухнята, където той метна небрежно зелката на масата и избърса калта от ръката в крачола на панталоните си.

„Напълно си прав, Лофти. Но се страхувам, че в този край на света ще ни се наложи да се задоволим с мечти.“

„Но можем да се надяваме, че мечтите се сбъдват.“

„Можем, Лофти. Да продължим да се надяваме. До края на дните ни.“

„Искаш ли да хвърлиш един поглед в камиона?“ опивах се да бъда съвсем небрежен.

Той се изсмя. „Прав си, Лофти. На моята възраст би трябвало да си казвам молитвата вместо да мечтая. Но кой знае. Може пък да направиш още някое чудо и мечтата да се сбъдне.“

Отидохме заедно до камиона. Той не беше усетил нищо необичайно въпреки потока от чувства, който се опитвах да сдържам. Замълчах, отворих задната врата, поставих стъпалото и се дръпнах, за да влезе. Когато се качи, затворих вратата.

Чак тогава изпуснах парата. Стоях на пътя и се смеех в шепи. Отдалечих се от камиона, за да не чуят смеха ми, когато избухнеше изпод пръстите ми. Той вече не можеше да бъде сдържан с ръка и аз го отпуших. Смеех се на шегата, която бях изиграл на моя обичан приятел Питър Килдъф, представях си как се озовава с Мишел вместо с олтара и статуите и иконите. Смеех се от радост заради сбъдването на мечтите му, изпълването на желанията му, укротяването на копнежа му, утоляването на дълбокия глад. Смях се, докато сълзи потекоха по лицето ми. Когато престанах да се смея, сълзите продължиха да текат по глупавото ми лице. Сълзи за мен самия.

Докато Питър Килдъф отново се появи от камиона, бях се разтоварил от всичките прекалени чувства. Владеех се. Когато стъпи на земята и погледна към камиона, чиято врата се беше затворила, на лицето му беше изписано изумление. Настроението от шегата отново се събуди у мен.

„Това истина ли беше?“ Погледна ме с широка усмивка на лицето, но гласът му звучеше сякаш наистина очаква потвърждение.

„Просто сбъдната мечта,“ отговорих и му се усмихнах в отговор.

„Откъде се взе тя?“

„Не ме питай и няма да те лъжа.“ Изтърсих училищния лаф от времето, когато бях дете. С Мишел се бяхме уговорили да не даваме информация на никой, да не се разбере как сме се запознали. Не исках хората да узнаят моята полза от поклонението в Лурд.

„Ами Лофти, мога само да кажа, че наистина си чудотворец. Почакай секунда. След като си се порадвал на мелодията, трябва да платиш на музиканта.“ И той влезе в къщата за пари.

Потропах на задната врата на камиона. Като непознат. После я отворих. Да проверя дали всичко е наред.

Тя кимна с глава. „Да, имаше нужда от момиче. Има нужда и от практика. Никога ли не се къпе? Не?“

Бях забравил за това. Тези хора си миеха лицата веднъж седмично преди литургия. Толкова им беше хигиената.

Питър се върна и аз му позволих да се качи отново при Мишел. За това също се бяхме договорили. Тя да има грижата за парите. В края на деня щяхме да ги делим по равно. Бяхме партньори. Аз бях нейният мениджър. На улицата му викали другояче, каза тя. Не било хубав термин, но подхождал на въпросните мъже.

Придружих Питър до вратата на къщата му. Той сияеше от радост. Все още беше като хипнотизиран.

„Искаш ли да ме повикаш пак?“

„Утре става ли?“

„Не, утре не. Има и други хора, на които трябва да се обадя. Но ще се върна. Има две условия.“

„И двайсет и две да са, пак ще се съглася. Какви са те?“

„Да не казваш на никого за това. И да си чист следващия път. Вземи баня.“

„Съгласен съм, разбира се. А кога ще дойдеш пак?“

„Не знам.“

„Тогава как да разбера кога да се измия?“

Вдигнах рамене. Не можех да му помогна по този въпрос.

„Няма значение,“ каза. „Ще се мия всеки ден. За всеки случай.“

„Няма лошо,“ съгласих се. „За всеки случай.“

Вече затварях портика, когато ме извика отново.

„Лофти“

Погледнах натам. Беше застанал в рамката на вратата сякаш позираше за снимка. Отвори уста да каже нещо, после я затвори и прочувствено вдигна палец.

В Тирера имаше хиляда души като Питър Килдъф и моята задача беше да стигна до всеки един. Старчета, които през целия си живот не се бяха доближавали до жена повече от това да я зърнат през пътеката по време на неделната служба. Младежи, чиито връстници бяха заминали за големите градове, Англия и Америка. Гладни мъже, чиито къщи бяха олицетворение на нуждата, занемарени колиби с обезцветени стени и прозорци, помътнели от прах.

Това бяха хората, които обичах, моите приятели, и аз нетърпеливо се захванах със задачата да внеса в живота им малко красота, любов и мир. И те откликнаха. Точно като Питър Килдъф. Сякаш им бях доставил рая с камион. Бяха безгранично благодарни. Почти ме боготворяха. И аз удвоих усилията си. Да стигам до повече хора. Да стигам по-често до тях.

А как само се промениха. Почти за нула време. Условията бяха еднакви за всички. Трябваше да спазват пълна тайна и да се къпят всеки ден. За всеки случай. Изведнъж започнаха да се вълнуват как изглеждат. Купуваха си нови дрехи за неделя, носеха неделните си дрехи през седмицата, захвърлиха старите парцали. Стояха си вкъщи, за всеки случай, вместо да отидат в кръчмата. А и къщите им светнаха. Чисти прозорци тук. Нови пердета там. Пътеките и улиците почистени от тревата. Нова боя тук, сменени керемиди на протеклия покрив там.

Всичко се промени. Предполагам трябваше да се занимават с нещо, докато чакаха нощем и денем да се покаже червеният камион. Но не беше само това. Изглеждаха щастливи. Изглеждаха доволни от себе си. Освежаваха къщите си, сякаш очакваха важен гост. Което си беше така само дето тя никога не слизаше от камиона.

А и нещата бяха по-дълбоки от техните къщи и външния им вид. Грижеха се по-добре и за своите ферми. Гледаха овцете и кравите си по-добре от всякога. Плевяха картофените ниви там, където по-рано тръните се бяха сражавали с картофените стебла за оскъдното количество слънце.

Изобщо дерзаеха. И отдаваха това на мен и на камиона. Нови чудеса. Нови примери на могъществото ни.

Потиснах всички други мисли и чувства и се концентрирах върху тази задача. Изпитвах удовлетворение от доброто, което вършех.

Вечер отново в хотела, Мишел и аз. Говорехме. Като приятели. Като колеги. Като партньори. След като я бях закарал у дома. Водехме леки разговори. За дребни случки. Правехме си малки шеги с хората. Тя имитираше някои лица, за да ме разсмива. Разделяхме парите, сякаш не се занимавахме с нищо по-необичайно от това да продаваме ябълки. Пък и така си беше. Напълно нормално. Невинно.

Онова, което се случваше в камиона, не се обсъждаше.

Работехме със страхотно темпо. Сякаш и Мишел беше вдъхновена от нашата цел. Бързаше да успокои толкова човешка болка, колкото беше възможно. Не можехме обаче да работим ежедневно. Трябваше да поддържам прикритието — търговията с религиозни стоки. Така че ако тя решеше, че е уморена или не се чувства добре, товарех на камиона статуята и набора от икони и сувенири за конфирмация, и се отправях на своите обичайни обиколки.

Беше трудно да се съчетават двете дейности, да се постига точен баланс, още повече, че бях склонен да давам предимство на дните с Мишел. Докато възникна ситуация.

Един ден карах по малък селски път в енория Темпълбой с Мишел отзад в камиона, когато ме спря тълпа от шест-осем човека, главно жени.

Мисис Конуей, майка на десет деца, стоеше по средата на пътя като булдог, техен предводител и говорител.

„Искаме да знаем защо вече не спираш пред нашите къщи.“

„Бях много зает,“ отговорих, с крака на съединителя и газта в случай, че се опитаха да отворят задната врата. Ако се наложеше да избягам.

„Това не е достатъчно обяснение, Лофти. Имаш отговорност към всички. А се вижда, че фаворизираш някои хора в услугите си. А това не е справедливо, Лофти. Не е справедливо. Отбиваш се редовно при всеки непрокопсаник в енорията, но не и при нас.“

„Всеки какво?“

„Всеки проклет непрокопсаник. Всеки безполезен ерген. Това е съвсем очевидно. И им отделяш сума време при статуята. Молитвите правят чудеса за тях, а ние се влачим по дирите им. И се разхождат наоколо с доволни усмивки, издокарани като шивашки кукли, чистят къщите си като да чакат на гости министъра, чистят тор по риза и вратовръзка. Ние, останалите, също се нуждаем от помощта на небесните ангели, както и те.“

„И кръчмарите не са доволни, ама никак,“ вметна съпругът й Пачийн Конуей. „От седмици не са виждали тези юнаци. А преди не излизаха от кръчмите. Харчеха там и последното си пени за пиене. Сега кръчмите са празни, а кръчмарите висят като нарисувани.“

Щях да кажа „да им пикая на кръчмарите,“ но не исках да предизвикам скандал. Замълчах. Продължих да ги гледам.

„Досега беше при Джон Джо Картър. Видяхме те,“ продължи булдогът. „Така че бъди така добър да спреш за малко, за да се помолим на статуята и да си вземем някои неща. Ще направим за себе си нещо добро, а ти ще спечелиш от нас така, както печелиш от Джон Джо Картър и другите като него.“

„Не може.“

„Защо?“

„Носи нещастие.“ Това беше първото нещо, което ми хрумна. Изтърсих го без дори да помисля. Не очаквах подобен смъртоносен ефект. Тя направо зяпна. Беше потресена. Озадачена. Смутена.

„Защо?“

Наслаждавах се на отстъплението й. На необичайното усещане за превъзходство. Не бързах да отговоря. Помислих известно време. Бавно. Спокойно. Стивън Ханлън би се гордял с мен.

„В някои дни е на късмет да обикалям ергените. В някои дни е на късмет да обикалям женени хора, семейства. Така стоят нещата. И може да предизвикаш голямо нещастие ако объркаш дните. Напоследък се случи така, че имаше много дни за ергени. Но това скоро може да се промени и тогава ще има само дни за семейни хора.“

„Така ли било? Не знаех за това.“ Вече държах булдога на каишка, тя ми ближеше ръката.

„Друго нещо, което знам е, че не е хубаво да се спира насред пътя. Не е на хубаво. Затова отсега нататък само ще обикалям по къщите.“

„Така ли?“ повтори тя. „Ами сергията пред църквата?“ „Това е друго. Там всичко е наред. Там винаги е на хубаво.“

„Разбирам.“

„Най-добре се приберете и чакайте аз да ви навестя. В първия добър ден за семейни ще ви се обадя. Обещавам.“

„Добре, Лофти, така ще постъпим. Ще чакаме да дойдеш. Господ да те благослови.“

„Вас също. Всички ви.“

Те се дръпнаха и аз продължих изпълнен с възторг от начина, по който се бях справил с тази ситуация. Идваше ми да викам ура и да свиркам. Но се страхувах да не привлека внимание. Трябваше да бъда внимателен. Особено докато Мишел беше отзад.

Все пак реших да разпределяме дните по-равномерно. Повече дни с религиозните стоки и олтара. Повече дни за тъпите семейни хора.

Имаше и дни, в които не правехме нито едно от двете. Дни, в които идвах да взема Мишел, а тя беше в едно от своите мрачни настроения и проклинаше тихо на език, който не беше английски, но не звучеше и като френски. Очите й преливаха от гняв и злоба. Това бяха лоши дни за нея. Но в известен смисъл бяха чудесни дни за мен. Тя нито веднъж не ме погледна с гняв или враждебност. Винаги беше ясно, че не ме брои към нещата, които я дразнеха и потискаха. Не, аз бях на нейна страна. Каквото и да беше това, ние бяхме вътре заедно. Понякога дори ме прегръщаше, докато беше в такова настроение. Прегръщаше ме сякаш в тези моменти аз бях единствената й утеха. И казваше: „Лофтий, да отидем днес някъде. Не на работа.“

В такива чудесни дни тя правеше сандвичи и пълнеше термос с кафе. Купувахме си кифли или бисквити. И се отправяхме в напълно различна посока. Возехме се заедно в кабината. Щом излезехме северно от град Слайго, нямаше опасност да ни види някой от Тирера. Те никога не ходеха по-далече от Слайго. Така че можехме спокойно да пътуваме заедно. Никой нямаше да тръгне да задава въпроси. Никой нямаше да доложи, че е видял Лофти по пътя за Бъндоран с една засукана блондинка в камиона. Не, бяхме напълно свободни. Мишел се отърваваше от мрачното си настроение. Забравяше. Възхищаваше се от пейзажа на всеки завой от пътя.

Ако времето беше хубаво, ходехме на плажа. В Страндхил. В Росес Пойнт. Веднъж стигнахме на север чак до Росноула. Ходехме на места, които никога не бях посещавал. Места, изпълнени с живот, където хората отиваха за удоволствие. Излежаваха се на слънце. На пясъка. Газеха във водата. Ние също правехме такива неща. Гледахме как децата копаят в пясъка дупки или строят замъци с ярко оцветени лопатки и още по-ярки кофички. Веселие. Такава беше атмосферата. И ние се включвахме сякаш това беше наше право по рождение.

Беше прекрасно да лежа с Мишел на плажа, да делим една кърпа сякаш сме гаджета, да си взимам сандвич, докато тя ги поделя, да държа чаша кафе, докато тя сипва мляко. Дребни неща, които вършехме заедно, без да говорим. Такива дни бяха самата радост и слънцето грееше ярко през белите пухкави облаци. Огряваше Мишел, облечена в шорти и блуза с ярки цветове. Грееше върху мен с неуместното ми тежко кафяво сако и неуместните ми рипсени панталони. Грееше.

В други дни, когато слънцето не беше толкова ярко, карахме навътре в сушата и разглеждахме места, където винаги бях искал да отида, но не бях пожелал да ги посетя сам.

На една такава екскурзия нагоре по течението на река Гаравоуг, стигнахме до езерото Гил. Ходили ли сте в Лок Гил? Беше абсолютно вълшебно. Бях чувал неведнъж колко било красиво, но мястото надмина всичките ми очаквания. Първото място, където спряхме беше Тобърналт, най-страхотният свещен кладенец. Самият извор беше силен, с изрязани каменни стени, и от него тръгваше дълбок пълноводен поток, който се вливаше в езерото. Намираше се в горичка на хълма с пещера, вкопана в скалите и каменни стъпала, които водеха нагоре и надолу. Точно по мой вкус. Имаше каменна плоча, използвана през времената на Запрещението за църковни служби. Може да е била олтар през езическите времена. Огромни дървета, бук, дъб, чинар, създаваха чуден балдахин над главите ни. Можех да стоя там цял ден. Мишел също беше омагьосана.

„Тук човек може да се моли. Тук човек може да бъде свят,“ забеляза тя.

„Тук човек може да бъде и щастлив,“ отвърнах. „Стига да не е нужно да се връщаш обратно в света.“

„Да,“ кимна тя като се оглеждаше смръщено.

Но не можехме да останем там вечно. Трябваше да продължим. Беше истински разкош да стои в кабината до мен, вместо да се крие отзад. Разкош беше заедно да посетим тези места за първи път. Разкош беше да слушам как ахва от всяка нова гледка.

Малко по-надолу по пътя стигнахме до Дуни Рок. Паркирах камиона в едно уширение в гората и излязохме да погледнем. Тръгнахме нагоре по скалата. Беше цяло възвишение. Издигаше се от брега на езерото, стотици футове височина, с ивица гора най-отгоре. Продължихме да се катерим. Ставаше все по-стръмно. Тя се подхлъзна и се хвана за ръката ми, аз я задържах. Когато стигнахме върха все още я държах за ръката и пред нас се откри цялото езеро с гористи острови.

Женската ръка е красива. Нежна. Крехка. Също като самата Мишел. Тя подсвирна от изненада при гледката на езерото и островите като гигантски изумруди, вградени в тъмно, тъмно синьо. Очите й се замъглиха.

„Не съм виждала подобно място в Европа.“ Тя наистина мислеше така, гласът й бе замислен, а думите — бавни.

„Колко от Европа си видяла?“ попитах небрежно.

Изведнъж замъгленото изражение потъмня. Смрачи се.

В гласа й се прокрадна горчивина. „Европа не е красива. Не по този начин.“

Не каза нищо повече. Инстинктивно замълчах, когато почувствах, че душата й е ранена. Няколко пъти й бях задал такива въпроси, питайки се откъде точно е тя, какво е семейството й, с какво се е занимавала преди да я срещна. Не бях открил нищо. Тя открито отблъскваше опитите ми да се натрапя. Беше мълчалива и потайна макар да не се засягаше от любопитството ми. Така че не настоях повече. Бях щастлив да се намирам до нея, да държа ръката й, да гледам най-красивото място в Европа.