Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Reflections In A Tar Barrel, (Пълни авторски права)
Превод от
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
3,7 (× 3 гласа)

Информация

Сканиране
ventcis (2018)
Корекция и форматиране
ventcis (2018)

Издание:

Автор: Джак Харт

Заглавие: Размишления в катраненото буре

Преводач: Вергил Немчев

Издание: Първо

Издател: „Алтера“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2007

Тип: Роман

Националност: Ирландска

Печатница: Класик дизайн

Редактор: Миглена Николчина

Коректор: Йорданка Михайлова

ISBN: 978-954-91792-8-6

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4234

История

  1. — Добавяне

Три

Какъв покой. Покоят преди да се блъснеш в стената. Каква светлина в тъмната сянка на смъртта. Аз ли се нося към стената или тя се носи към мен? Точно сега е хармония. Мир. Покой. Може би моите дни са продължили да се носят напред без мен и аз вече съм отвън. Наблюдател? Във всеки случай никога преди не съм изпитвал дълбочината на такъв покой. Иронично. Моят проблем винаги е бил, че се спъвам, сривам се, разпадам се в моментите и на най-дребно напрежение. А ето ме сега в най-сериозното изпитание, на линията между живота и смъртта, и това, което изпитвам е абсолютен покой. Абсолютна яснота. Дяволски иронично наистина. Ако можех да затворя малко от този покой като оазисна вода и се върнех да прекося пустинята обратно, колко различно щеше да бъде всичко. Колко дяволски различно.

През годините опитах всичко, за да се освободя от своето притеснение и обърканост. Неща като пушенето. Не помогна, но ми харесваше и когато бях под напрежение пушех като развален мотор. Докато седях в камиона на мерата, пафках пакет „Суит Афтон“ една след друга. Кабината се изпълваше с мъгла от син дим, чиято матовост контрастираше с ясната вечер навън. Негово Преподобие успяваше да поддържа данданията отзад в каросерията, но сега нямаше кой да слуша неговото гръмовержство. Не беше свикнал така. Хич не беше свикнал. Хвърлях по едно око на пътя от Иски в огледалото за обратно виждане. Пътят, по който бях дошъл. Беше пуст. С тъмния силует на замъка, който стоеше на стража над брега. Никой не можеше да се приближи отпред, освен ако не дойдеше по пътя край морето откъм Килиндъф. За момента бях в безопасност. Можех да помисля. Ако успеех да не обръщам внимание на думкането на Негово преподобие.

От многото пушене езикът ми изсъхна и започна да пари. Но, дявол да го вземе, нямаше защо да се тревожа за пресъхнал език, когато възнамерявах да се хвърля с камиона от скала. Един начин да откажа вредния навик. Пък и няма смисъл да пазя цигари в джоба си, когато скоча.

Тя ме научи да пуша. В късните вечери на езерото. В началото пушеше френски цигари. Държеше ги деликатно, с изпънати пръсти. Поднасяше цигарата към издадените си устни, сякаш целуваше върховете на пръстите си. А изпуснатият дим беше като изпратени целувки и разнасяше своя аромат във вечерния въздух. Над тъмните води на езерото. Покрай скалистия планински склон. В съзнанието ми. Не е чудно, че свързвах цигарения дим със спокойствие.

Не е чудно, че аз самият пропуших. Избрах си „Суит Афтон“. Харесвах пакета. Още като дете обичах да гледам как мъжете вадят цигари от тези жълти пакети. С рисунка на шотландския поет Робърт Бърнс. С неразбираемите заврънкулки отдолу, за които все пак знаех, че са стихове. Знаех ги наизуст, карах от време на време някой да ми ги прочете. Никога не ги забравих. Тихо се лей, скъпа Афтон, между твоите зелени хълмове. Тихо се лей, а аз ще изпея песен в твоя възхвала.

През мъглата на тютюневия дим наблюдавах как добитъкът пасе по стръмните ливади на Долен Килин. Осъзнах, че наблюдавам този пейзаж за последен път. Последен път. Какви чувства отприщи тази мисъл. Какви смесени чувства. Любов и омраза. Да, абсолютните крайности. И много други още чувства. Дори носталгия. Дори проклета носталгия. Дори мерата бе засипана със спомени, освен онези за баща ми, освен онези за духовете на гладните хора, построили крайбрежния път. Спомних си как се катерех между скалите и чаках завръщането на рибарската лодка, натоварена до планшира с треска и скумрия, или игрите в пясъчните бункери като дете. Но асоциациите не се изчерпваха с моите собствени спомени. От разговорите, които бях слушал да водят старите хора, припомнящи си изминалите години, развих някакво чувство за миналото на нещата. Замъкът например. Сега, когато гледах познатите контури в страничното огледало, виждах една изоставена постройка от сив камък. Обичах го дори в този му вид. Като сива изоставена постройка. Но нещата при мен не бях така прости. Съществуваше друго измерение. Миналото. Старите хора си спомняха как някога замъкът се простирал над реката. Когато О’Дауд били вождове. А изобилната река, която течела през двора на замъка донасяла риба до самата врата на кухнята, където готвачът имал приспособление за вадене всеки път, когато му била нужна за трапезата. Не било ли това мъдро? Удобно? Също така в този замък Дубалтах, последният от клана Мак Фирби, учени и историци, завършил дните си, пишейки и увековечавайки историята на тази земя. Да, когато погледнех замъка, виждах и тези неща. Виждах го като център на дейност в цяло Тирера. И понеже виждах всички тези неща, за мен то беше повече от купчина сиви камъни, издигащи се на нос в океана, където само морските птици внасяха живот със своите крясъци.

Твърде дълго се бях взирал в образа на замъка в страничното огледало и бях забравил да следя пътя пред себе си; поради което не бях забелязал възрастна съпружеска двойка, които се приближаваха към мен от тази посока. Бяха дошли откъм дъното на крайморския път и сега бяха на стотина ярда от мен. Разпознах ги. Пенсионирани учители. Не мои. Не мои. Приятна двойка. Вървяха по крайбрежния път, без да спират.

Бързо дадох газ и превключих на скорост. Хвърлих фаса от цигарата си през прозореца. Подкарах през тревата и излязох отново на пътя. Ускорих толкова бързо, колкото можех. Когато ме видяха, те отстъпиха встрани, за да ме пропуснат. Натиснах продължително клаксона, докато ги подминавах, за да заглуша всякакъв шум, който Негово преподобие можеше да реши да вдигне. Моят жизнерадостен поздрав беше посрещнат с любезна усмивка, кимване и сдържано помахване с пръсти. Погледнах ги в страничното огледало. Бяха се обърнали, за да продължат разходката си. Облекчение. Явно не бях събудил подозрението им.

Докато се изкачвах нагоре от морето по наклона на крайморския път двигателят ревеше и се почувствах по-сигурен. Дори думкането и виковете бяха престанали. Предполагам, че се беше уморил. Или го боляха юмруците. Не беше толкова закъсал. Щеше да изпадне в по-лошо положение, много по-лошо, преди да приключа с него.

Опитах се да го забравя и да се концентрирам върху пътя. Пътищата, които обичах. Пътищата, които се бяха превърнали в част от мен. Пътищата, по които сега пътувах за последен път. Тази мисъл ме накара автоматично да намаля скоростта. Ако това беше последният път, исках поне хубаво да им се нагледам. Исках да се сбогувам. Познавах пътищата на Тирера като дланта на ръката си. О, колко добре ги познавах. Всяко възвишение и долчинка. Всеки скалист понор. Всяка дупка в живия плет покрай пътя. Забавих още повече. За да погледам отблизо. За да се съсредоточа. За да предизвикам отново чувството, което изпитвах всеки път, когато пътувах през землището. Щастие. Чиста радост.

Колко различно беше това пътуване в онези дни, когато получих свободата на пътя. Насладата, която изпитвах от камиона. Всяка бабуна и всяка хлътнина, всеки копривак, всяка ръждива табла за легло, пригодена за портик, всички те бяха част от невероятен нов свят и в онези дни аз ги гледах така, както ги гледах сега, в почуда.

В най-високата част от крайморския път имаше отклонение, наречено Фордж Корнър[1]. От работилниците, където поколения ковачи бяха удряли желязото върху наковалните в своите тъмни бърлоги, не беше останало кой знае какво. Само рушащите се стени на последната ковачница. И тънките, несигурни нишки в спомените на старите хора, репутацията на ковачите, запазена в несвързаните истории или кратките анекдоти, които бях слушал с такова удоволствие.

Отляво — пътят за Слайго. Отдясно — за Балина. Този път беше основната артерия на моите пътувания. Завих наляво, все още карах бавно, отминавайки вратниците на къщи, които вече не съществуваха. Бяха останали само камъни в полето. Като къщата на семейство Мън. Един старец, Том Маниън, често посочваше къщата на семейство Мън в компанията на много по-млади от него. Те бяха озадачени. Смятаха, че е загубил нишката на собствения си разговор и го караха да обяснява. Той беше не по-малко озадачен от това, че те не знаеха къде се намира къщата на семейство Мън и им сочеше купчината камъни, стърчаща в полето отляво.

Отдясно се приближаваше Разцепеният камък и аз намалих още повече. За един последен поглед. Една от любимите забележителности. Легендата разказва, че Фин Мак Кул[2] и неговият противник стоели един срещу друг в далечните планини Окс. Предизвикали се на състезание по хвърляне на камъни. Фин вдигнал този огромен камък и го запратил чак на това място. Противникът му вдигнал друг камък и го запратил по посока на морския бряг около миля по-далече. Фин бил толкова гневен, задето загубил състезанието, че показал силата си като разцепил своя камък с кутрето си. Ама че удар. Спрях, за да погледна над стената. Но тумбестият силует на гигантския камък ми изглеждаше натрошен. По-скоро натрошен, отколкото разцепен. Защо всичко изглеждаше така безрадостно? В тази последна обиколка из рая преди скока в ада, всичко трябваше да бъде обагрено от носталгия. Но не. Беше безрадостно и студено. Това наистина беше моят рай и моят ад; адът беше просто рай без сияние.

Колко различно беше в онези шеметни дни, когато за първи път вкусих от свободата на пътя в моя камион. Това беше време на неописуема радост. Тогава пейзажът сияеше. Всяка извивка на пътя беше за мен като приятелски жест. Докато се движех тромаво и бавно, тъй като все още усвоявах шофьорските умения, аз пеех. Не с глас. Това не бих бил аз. Но вътре. В мислите си. В сърцето си. В най-далечните кътчета на душата си. Пеех ли, пеех. Колко много обичах древните ниски стени, придружаващи пътя навсякъде като двама подпийнали приятели, изпращащи своя пиян другар със залитане, падане, ставане, докато минавах край тях. Обичах живия плет, тучните бурени, толкова злачни, особено през лятото, когато заплашваха да задушат тънката ивица асфалт и да накарат хората да забравят всяка мисъл за пътуване.

Тъкмо изкушението на пътешествията и изследванията ме накара да стигна чак до Разцепения камък първият път. Като дете. Както и постоянното ми желание да избягам от къщи. Да избягам от нескончаемите визити на кукумявките. Да избягам от студенината на майка ми. Бях стигнал до заключението, че никога нямаше да получа майчиното си доверие, независимо от цялото ми старание. А се стараех. Дори след като всичките ми амбиции бяха смазани, аз се стараех да я радвам. Исках да ме харесват. Да ме приемат. Но колкото повече се стараех, толкова по-нелепи изглеждаха моите усилия и толкова повече я карах да се срамува. Моето слабоумие се превръщаше в легенда. Безкрайният цикъл от разкази се преповтаряше отново и отново, за да опише колко тъп съм действително. Разказваше се с безкрайно забавление. Направо пред мен, ей богу. С убеждението, че съм твърде гламав, за да мога да разбера, или че способността ми да чувствам болка е смалена пропорционално на способността ми да отговарям на въпроси в училище. Може би дори смятаха, че се забавлявам с тези разкази, че ми беше забавно да ги слушам, повторени за пореден път. Като например историята с дългата космата линия. Чували ли сте историята с дългата космата линия? Не? Не е възможно, трябва да сте я чували. Всички знаят тази история. А вие не? Невероятно. Е, добре. Ще ви я разкажа. Ако аз не го направя, някой друг със сигурност ще ви я разкаже.

Спомняте си, че все се дънех, понеже си въобразявах, че отговорът на зададения въпрос трябва да е много по-сложен и труден, отколкото е всъщност. Като „как се казваш?“ Всичко, което се искаше от мен, беше да кажа „казвам се Томи Лофтъс“ и щях да съм добре. Щяха да ме признаят. Но в онзи напрегнат момент не си давах сметка. Вместо това измокрих гащите, опитвайки се да разгадая смисъла на въпроса. Чак по-късно, когато имах време да размисля, а аз имах много време за размишления между издънките си, осъзнах че във въпроса няма нищо сложно и че простият отговор е проклетият верен отговор. Както и да е. Тази мисис Мърнан ни преподаваше география. На черната дъска имаше нарисувана карта на Ирландия. Картата беше изпъстрена с различни линии и завъртулки. През повечето време тя не се занимаваше с мен и аз бях доволен да мога да се унасям в мечти. Но понякога тя неочаквано се спускаше отгоре ми. Може би за да покаже, че бой с показалка се полага всекиму. Обърна се към мен. Посочи към дъската. Попита ме с рязък глас. „Какво е това?“ Погледнах върха на показалката, който сочеше вътре в картата на Ирландия. Объркване. Както винаги. Усещах, че бузите ми почервеняват като цвекло. Пълна конфузия. Започнах да се потя. Под яката. Под мишниците. На всяко проклето място. „Какво-е-това?“ натърти с груб глас, в който се долови треперене. Погледнах в картата на Ирландия. Върхът на показалката се разтрои пред очите ми като кокоши крак; тя блъскаше показалката силно в картата на Ирландия. Жлъчката й се надигаше. Бях ужасен. Трябваше да изрека нещо. Скандалът щеше да бъде по-лош, ако нищо не кажех. Погледнах дъската. Обикновено се дънех заради това, че не отчитах простотата на въпроса. Затова този път реших да опитам с очевидното. Оказа се, че тя е сочела планинската верига на Окс, обозначена с обичайния символ. Взрях се силно и отговорих, че това е „дълга космата линия, Мис.“

В целия клас се раздаде сподавен смях. Сподавяха го, защото знаеха, че мисис Мърнан не е в добро настроение. Никак даже. Лицето й се беше изпънало. Червенината на устните й, колкото я имаше, се беше превърнала в две тънки, бели като вар черти. Настъпи напрегната тишина и тя се приближи до мен. С върха на показалката си вдигна дясната ми ръка в приемаща позиция. Бързи удари. Тя положи пет здрави шибвания върху тази длан. После другата ръка. Същата процедура. Показалката се счупи от ударите. Тя я изхвърли в кошчето. Отиде до стенния шкаф и от дебел пакет, увит в хартия, извади друга показалка. Чисто нова. Твърда. Пропита от латентна болка. Тя прикова вниманието на професорчетата. И те мълчаха. Тя продължи с урока и аз следях всяко движение на новата показалка със страхопочитание. Съществуваше ли някаква фабрика, в която произвеждаха тези показалки? Плащаха ли на хората, които полагаха орнаментите на дръжките? Изпробваха ли жегването, което предизвикваха? Замисляха ли се тези хора за децата, които бяха в позицията на приемащите наказанието. Може би същите мисли спохождаха и съучениците ми, но те запазиха пълна концентрация до междучасието.

И след това взривовете. Освободени. Всички се превиваха от спазматичен смях. Децата от другите класове тичаха да чуят историята. И от своя страна изпадаха в конвулсии. „Чухте ли за Лофти?“ „Дълга космата линия, Мис.“ Толкова много смях падна в училище същия ден, че можеха спокойно да го направят неучебен. Проклет карнавал. Поне унижението, което изживявах вътрешно, ме разсейваше от болката в ръцете ми. Месеци наред след това трябваше да търпя подмятанията „дълга космата линия, Мис.“ Докато някаква нова история не я замени. Или по-скоро не я надмина.

Несъмнено всички тези истории стигаха до майка ми и тя се отдръпваше от мен все повече и повече. Не че някога е била особено близка с мен, бога ми. Сещате се какво искам да кажа. Студена. Ставаше още по-студена. И когато беше у дома, се потях от страх да не направя нещо, с което да я раздразня. Облекчението, което изпитвах, когато прекрачех прага навън, беше невероятно. Беше моментално. Беше физическо. Сякаш електрическото напрежение се изключваше с някакъв шалтер.

Първото ми убежище беше бараката. Можех да прекарам там целия ден, ако пожелаех. Никой не ме викаше за обяд. Нямаше нито разтревожена майка, нито разтревожена леля да наднича, за да се увери, че съм добре. Идеално. В бараката нямаше напрежение. Можех да избягам там. Да се отпусна. Да помечтая. А за мен не представляваше затруднение да прекарам целия ден в мечти.

Чудесно място беше бараката. Построена от големи камъни, едва слепени с цимент, тя клечеше между фуксиите и граничните стени, с гръб към вятъра, който духаше постоянно от морето. Вътре винаги беше уютно. Грубата дървена врата имаше болт от външната страна с резе, което никога не се използваше. Никой не крадеше в този район. А и нямаше нищо за крадене. Части от стари велосипеди. Сандъци с парцали. Няколко инструмента, които сигурно са принадлежали на баща ми. Имаше малко прозорче, зелено, зацапано от прах и стари паяжини. Точно под него имаше обърната кутия за чай, на която седях. И си седях там и си мечтаех. Вече не за това да стана свещеник. Но отново смътни, завладяващи мечти. Знаете. Понякога играех. Събирах камъчета и ги нареждах като стадо. Кутията за чай представляваше моята ферма. Оттам изкарвах стадото да пасе. Трябваше само да го наблюдавам как пасе. Понякога ги премествах, за да пасат полето равномерно. Иначе само седях и наблюдавах. Доволен и спокоен. Познавате чувството. А може би не. Може би никой друг не е прекарал най-хубавото време в детството си да гледа няколко камъчета, седнал на кутия за чай.

Да, бараката беше моето първо убежище. От майка ми. От черното напрежение, което тя излъчваше. От света, намиращ се навън от дворния вратник, където децата ми се подиграваха и присмиваха, където възрастните се усмихваха, когато ме видят сякаш си припомняха последната смехория, която бяха чули за мен или всички истории, които им бяха доставяли такова забавление в миналото. Това съзирах зад техните усмивки.

В училище мъчението ми продължи в предучилищна за малките, предучилищна за по-големите, до първи клас. Аз изостанах, докато моите съученици се научиха да четат и пишат, както и по аритметика и география. Следователно им се удаваха все повече възможности да ми правят номера и да ми се подиграват. И те не пропускаха никоя възможност, наслаждаваха се на всяко удоволствие от демонстрацията на своето превъзходство.

Докато една случка не промени всичко. Бях в ъгъла на училищния двор с група съученици, които ме бяха наобиколили. Задаваха ми въпроси. Ръчкаха ме. Опитваха се да ме накарат да кажа нещо глупаво. За да ми се надсмеят и после да разкажат на другите най-новата история за Лофти. Тогава едно момче от горния клас остави играта на футбол с тенекиена кутия, която риташе с приятелите си. Приближи се и грубо си проправи път през лаещата тълпа. Те се отдръпнаха и го загледаха мълчаливо.

„Искам да ви кажа, че този ми е братовчед и следващият, който му каже нещо или каже нещо за него, ще налапа ето този юмрук.“ И той размаха стиснат юмрук с побелели кокалчета.

Мълчаливата тълпа отстъпи в страхопочитание.

„Ама той и на мене ми е братовчед“, каза едно от момчетата, които ме тормозеха.

„Ами и на мене,“ каза друго.

„И на мене.“

„Тогава защо не го оставите на мира?“ попита голямото момче. Това беше колкото въпрос, толкова и заповед.

Отговор не последва. Няколко повдигнати рамене. Сконфузени изражения. И толкова.

Това подряза крилцата на моите преследвачи. Пред мен драматично се разкри началото на нова епоха чрез заклинанието на тази магическа дума, „братовчед“.

Повтарях думата отново и отново. Тя не ми говореше нищо. Когато попитах на вечеря какво значи тази дума, получих от майка ми само насмешливо изсумтяване, презрително вдигане на очите към небето.

Разбира се бях чувал думата преди и имах смътна представа за нейното значение като някакъв вид връзка. Но каква беше тази връзка, аз не разбирах и бях любопитен да установя.

Вече необезпокояван през междучасието в училище, аз следвах Джими Скот като овчарско куче. На него не му пречеше. Той ми беше „братовчед“.

Къщата на Джими беше недалече от пътя, по средата между нашата къща и училището. Сега, когато вече не ме тормозеха и не ми се подиграваха, започнах да се прибирам следобед у дома сам. Един такъв следобед, като стигнахме тяхната порта, Джими ме покани да вляза. Поканата не беше нито въпрос, нито заповед. Знаете. И аз го последвах в къщата.

Майка му режеше хляб в кухнята. В средата на масата имаше чайник. Двете по-големи сестри на Джими вече бяха седнали и мажеха филийките си с масло. Хвърлиха ми един поглед, докато стоях на прага и се чувствах като натрапник, готов да избягам. Но те повече не ми обърнаха внимание, сякаш беше напълно естествено някой да се мотае из къщата им. Майка му ме посрещна много топло и постави още един стол до масата за мен. Постави парче кейк пред мен и ми подаде нож, за да си намажа сам маслото.

До ден-днешен усещам вкуса на онзи кейк. Свежият дъх. Твърдата хрупкава коричка. Парчетата масло, които не искаха нито да се мажат, нито да се разтопят. В тази кухня цареше атмосфера, в каквато никога не бях попадал. Покой. Отмора. Сякаш беше настроена към някаква природна хармония. Сещате ли се? Покой и хармония, които не принадлежаха само на момента, а бяха постоянни и всепроникващи. Така поне се почувствах аз, докато гризях своето парче хляб и сръбвах от своята чаша чай, сякаш бях част от този дом.

После, отвън, попитах Джими какво е това братовчед.

„Баща ти и майка ми са първи братовчеди. Нали така? Това означава, че ти и аз сме втори братовчеди.“

Явно съм изглеждал объркан, защото той ме заведе вътре при майка си.

„Ще му обясниш ли какво е братовчед?“

„Бащата на баща ти, с други думи дядо ти, и моят баща бяха братя. Така че баща ти и аз бяхме първи братовчеди. С други думи сме имали едни и същи дядо и баба. Разбираш ли?“

Можех разбира се да схвана това. Хареса ми начинът, по който ми обясняваха, нормално. Нали се сещате? Не като на малоумен.

Тази вечер се прибрах късно. Но освен между другото зададения от леля ми въпрос защо съм се забавил, врява нямаше. Това беше за мен знакът да започна да скитам, един вид.

Скитането се превърна в моя страст и основно занимание. В началото ходех у семейство Скот. При всяка удала се възможност. Топлината на този дом ме привличаше. Какво чудно, при условие, че идвах от ледената пустош на нашата къща. В начина, по който разговаряха родители и деца, имаше нещо спокойно. Имаше нещо природно здраво дори в начина, по който си крещяха, когато се караха или спореха. Да, съвсем различно от студената сдържаност на отношенията вкъщи.

Братовчеди. Откривах ги навсякъде. Сякаш бях свързан с всичко живо. И всички тези братовчеди го намираха нормално да се мотая около къщите им, докато не ме поканят. А щом веднъж ме допуснеха, почвах да ги посещавам редовно. Само да поседя в кьошето. Да зяпам. Да слушам.

Те бяха съвсем други хора. Тези братовчеди. Сякаш от недрата им извираше някакъв топъл поток от човещина. Те бяха бедни. Имаха неволи и тревоги като всички. Повече от всички, ей богу. Отглеждаха деца, които щяха да отплават. Нямаше перспективи за работа или благосъстояние. Бъдещето им беше самота за родителите, Англия или Америка за децата. И го знаеха. Говореха за това. Проклинаха го. Но въпреки всичко приемаха всеки ден като безценен дар.

Да, особени бяха. Тези братовчеди. Много далече от сухите, безжизнени разговори, които се водеха в салона между майка ми, леля ми и техните църковни посетители.

Но трябваше да съм благодарен за малките удоволствия. Трудно ми беше да повярвам, че разполагам с толкова свобода. Дори когато отсъствах от сутрин до късно вечер, никой не ми държеше сметка, нищо освен любезно осведомяване дали съм ял или не. А аз винаги бях ял. В която и къща да отидех, ме хранеха. Така че не се налагаше да се прибирам за вечеря или за чай. Понякога се прибирах дори след семейната молитва, но мъмрене нямаше.

Единствената семейна обязаност, която нямах право да пренебрегвам, беше неделната служба. Леля ми ме обличаше в костюм с бяла риза и вратовръзка. Тримата винаги отивахме и сядахме на първия ред. Намирах това за много досадно. Онова, което старите кукумявки имаха да кажат, беше винаги банално. И беше неприятно да не можеш да разгледаш паството. Всеки път, когато се обърнех да хвърля поглед, майка ми забиваше костелив лакът в рамото ми. Не беше приятно, така че се съсредоточавах върху олтара.

Все пак много се интересувах от Твореца и вниманието ми се изостряше при всяко негово споменаване. Обичах текстовете от Стария завет, особено когато свещеникът четеше от „Изход.“ Добивах увереност, установявайки, че и той не е кой знае какво. Творецът. Бях му бесен още от момента, в който майка ми разкри, че ме е прецакал по рождение. Така че не се учудих особено, когато нареди на Авраам да убие собствения си син. Да го принесе в жертва. На него самия. За да му засвидетелства почит. Що за дегенерат беше той? И вижте само какво причини на бедните египтяни. Вкоравил сърцата им, та да не пуснат неговия избран народ, което му дало извинение да им изпрати чума и да ги избие. Прекрасно поведение, при положение, че е отговарял за египтяните толкова, колкото и за израелтяните. Много такива текстове имаше в Библията и те ми идваха добре. Евангелието също беше интересно понеже Исус сякаш също е имал своите съмнения относно Твореца. Той казал на хората да зарежат десетте божии заповеди и че има само две заповеди: обичай Бог и обичай ближния си. Казвам ви, в Стария завет нямаше много любов към ближния, а аз слушах внимателно. Око за око и зъб за зъб. Именно Бог от Стария завет, Твореца винях аз за своята непригодност. Това ми помагаше да разкрия самоличността му, да го обрисувам с вътрешното си око, да хвърля отговорността за моето разочарование право в краката му.

Така че получавах известно удовлетворение от присъствието на църковната служба. А извън часовете на службата, можех да ходя, където си поискам. Докато другите деца трябваше да вършат къщна работа или да се упражняват за училище, аз свободно се шляех из околността. Майка ми беше учителка, така че вкъщи нямаше селскостопанска работа като хранене на прасета, доене на крави или чистене на оборски тор. Такива задължения очакваха другите момчета, когато се прибираха след училище. Колкото до упражненията за училище, какво можеше да направи един идиот, който смяташе планинската верига за дълга космата линия? Вместо всичко това аз ходех на гости у братовчедите и съседите, от къща на къща, докато опознах всеки един човек от селото чак до Разцепения камък.

Старите хора бяха най-интересни. А в много от къщите имаше само стари хора. Самотни стари хора. Двойки стари хора. Понякога цяла къща стари хора, гледащи старините си заедно. И те говореха с мен. Приказваха без край. Приказваха с мен за всичко. Макар че аз не отговарях. И всеки един беше различен. Том Конър винаги имаше парче шоколад за мен, макар да живееше като отшелник и никой не го беше виждал да влиза в магазин. Лили и Лоли, двете старици, които бяха живели в Америка като млади, имаха пауни и токачки за домашни любимци и грамаден часовник, вграден в стената.

Сега разбирате защо Разцепеният камък беше особен за мен. Той обозначаваше границата на определена територия, която беше скъпа на сърцето ми. Сбогуването е трудно. С неохота го напуснах и ускорих към възвишението Килкълън.

Бележки

[1] Ковашкият кръстопът — бел.пр.

[2] Герой от ирландската митология, ловец-воин и ясновидец — бел.пр.