Джак Харт
Размишления в катраненото буре (15)

Петнайсет

Различни катранени варели? Или един огромен катранен варел? Един грамаден камък, който вдига вълната и я подгонва към ръба на Вселената. И после бам. Обратно. Натам, откъдето е тръгнала. Направлявана. Контролирана. И Творецът вечно се взира надолу. Взира се в собствения си образ. Отначало единствен и съвършен. После начупен, накъсан, изкривен. Така, както го иска. Така, както му се ще. Никога един и същ. Никога. Мигване на окото: промяна. Промяна на ъгъла: различно. Така, както му харесва. Объркан. Раздвоен. Поражда жар. Изисква преклонение. Извиква страх и подозрение. Разпространява омраза. Вдъхва насилие, изисква признание. Аз съм Господ, твоят Бог. Творец на небето и земята. Поклони ми се и ме боготвори.

Горката му майка смразена от ужас.

Може би сме само останки от крушение на повърхността на големия катранен варел, очакващи вълната? Очакващи вълната да се надигне и после да се сгромоляса на същата дълбочина, докато отмине и породи нови животи. Пораждайки цял кръг от нови животи наведнъж. Преди идването на вълната всичко е самота. Изолация. И изведнъж всичко се подема от едно-единствено надигане. Всичко се издига над повърхността колкото да зърнеш изкривения образ на Твореца. И после утихва. Без посока. В очакване на следващата вълна, която да се надигне или да се върне.

Може би. Може би. Но колкото и огромен да беше този катранен варел, той самият щеше да бъде отнесен от големия потоп. В това бях твърдо уверен.

Но все пак си мислех, че ни е хванал в отделни варели. Това усещане се засили с връщането ми в Тирера, когато различието между двете места оказа пълното си влияние върху мен. Контрастът беше толкова огромен, сякаш Париж беше престанал да съществува. Или, ако още съществуваше, беше толкова отдалечен, че нямаше никаква връзка с живота ни на тази ивица земя между планината и северното море.

Преди всичко там говореха различен език. И дума не разбирах, когато говореха на френски, техния роден език. Интересно, че докато бях там изобщо не мислех за това. Както обясних, други особености на града привличаха вниманието ми. Когато се прибрах обаче, този въпрос ме заинтригува. Фактът, че някъде съществува град, страна, където говорят с неразбираеми за нас думи. Това беше в подкрепа на идеята, че съществуват различни варели за различните места. Както споделих, винаги съм бил добър слушател. Думите винаги са ме очаровали. Откакто се помня. От малък. Сграбчвах всяка нова дума, която чувах и я разглеждах като лъскаво камъче. Удивлявах й се. Не бързах да разбера нейното значение. Значението си идваше впоследствие, след като я чуех употребена няколко пъти. Преди това думата беше обвита в мистерия. Можеше да означава всичко. Можеше да съдържа тайни на познанието, скрити за мен. И изпитвах разочарование, когато научавах значението и мистерията отлиташе.

Удивлението ми продължи и дори се увеличи, когато тръгнах на училище и не можех да чета и пиша думите, които знаех. Те отново се изпълниха с мистерия, сякаш съществуваха техни измерения, в които никога не можех да проникна.

Не можех да разбера например как така някои неща имаха само по една дума за тях, крава, трева, мляко, хляб. Ясни и точни. Без никакво отношение. От друга страна съществуваше цяла армия от думи, описващи слабоумния, сякаш цялата човешка раса беше посветила енергията и изобретателността си да изнамира по-жестоки и обидни думи. Всяка една от тях бях чул, изречена по мой адрес. Глупак. Ульо. Идиот. Перко. Олигофрен. Дебил. Кретен. Кухар. Малоумник. И още сума ти. Освен това, за разнообразие, измисляха словосъчетания. Не е сам. Хлопа му дъската. И всяка отделна дума или фраза беше наточена да реже, да наранява, да осакатява.

Майка ми с нейната образованост използваше думи, които другите не използваха. И ги произнасяше правилно. Умствено изостанал, а не малоумник. И от това, че биваха произнесени правилно, те ставаха още по-унизителни. Раняваха по-дълбоко. Като имбецил. Тя единствена използваше този термин. Поради това никога не си изработих точна дефиниция за него. Но и не беше необходимо. Всяка сричка излиташе от устата на майка ми като отровна стрела. Им-бе-цил. Не ми се налагаше да проверявам какво иска да каже.

По-късно започнах да се изумявам как хората не разбираха смисъла на думите, които използват. Не се и замисляха над тях. Смятаха, че значат нещо друго. Например фразата, която споменах, Светата Дева, Божията майка. Какво по-ясно от това? Но хората не го разбираха. Приемаха, че става дума за Мария, майката на Исус и повече не се замисляха.

Да, думите са странно нещо. Често и аз бърках значението на думите. Схващах ги напълно превратно. В резултат от това, че не умеех да говоря с хората. Изобщо.

Като думата преждевременно. Да, преждевременно. Добър пример.

Беше истинска агония да задам някому въпрос. Да си отворя устата изобщо. Да чуя собствения си глас. И двойно по-трудно да задам смислен въпрос.

Както и да е. Един ден седях на масата в къщата на Джими. Вечеряхме. Там бяха и майка му, баща му и двете му сестри. Непринудено, на шега, опитвайки да прикрия сериозността на въпроса, попитах: „Защо ме мрази майка ми?“

Те спряха да се хранят, погледнаха ме, после се погледнаха един друг с въпросително изражение. Чудеха се на въпроса? Или на това, че изобщо бях проговорил? Не знаех. Нора бързо взе нещата в свои ръце.

„Ее, не бих казала, че те мрази. Все пак тя е твоя майка. Може би има малък проблем. Заради това, че си преждевременно роден.“

Начинът, по който го каза. Бавно. Почтително. „Преждевременно.“ Звучеше многозначително. А сестрите изпръхтяха в чиниите си с картофи, зеле и бекон. Сякаш това беше най-смешното нещо, което бяха чували.

„Защо не си гледате вечерята вие двете и не оставите момчето на мира? Или така да ви натупам, та да се чудите какво вашата майка има против вас.“

С това се приключи. Но аз отнесох със себе си думата преждевременно, за да се опитам да разгадая смисъла й.

Първоначално си помислих, че тази дума обяснява моята външност. Нещо, което се е случило с мен при раждането и поради което изглеждам по този начин. Реших, че когато майка ми ме погледнала, се отвратила завинаги. Това предположение сякаш се потвърди по-късно, когато чух същата дума от фермери, говорещи за животните, изтърсаци, родени по-рано от нормалното. Те бяха слаби и мършави и често спестяваха на всички неприятностите като просто падаха и умираха.

Но по-късно, много по-късно, започнах да се питам дали правилно съм разбрал Нора с нейното „Преждевременно.“ Все още това беше моята любима къща макар да бях пораснал и вече да можех да избирам измежду цялата околност. Обичах да наминавам оттам случайно, както правех като дете. Вече бях напуснал училище, а Джими и сестрите му бяха последвали останалата част от рода в Англия.

Един такъв ден Нора беше там сама и настанил се в големия фотьойл до печката, реших да проуча въпроса по-дълбоко.

„Нора, какво искаше да кажеш с това, че съм преждевременен?

Тя ме погледна учудено.

«Имаш предвид онова преди години?»

«Да.»

«За момент си помислих, че вече изкуфявам, защото не можах да си спомня да сме говорили затова напоследък. Но сега си спомних. Беше отдавна. И искаш да кажеш, че още не си го разбрал?»

«Не съм.»

Тя зацъка с език, както когато гълчеше някого. И поклати глава. Но се усмихваше.

«Ами цялата работа е, че майка ти и баща ти се ожениха в понеделник след Великден, а ти се роди през лятната ваканция. Казаха, че си преждевременно роден. Но така се правеше в онези дни. Не искаха да признаят, че някоя жена е била бременна преди да се омъжи. По онова време това беше недопустимо. Особено за учителка. Щеше да й се наложи да напусне. Да отиде някъде, където не я познават. Така беше.»

Бях поразен. Години наред си бях блъскал главата над думата преждевременно, без да разбера простото загатване, не бях разбрал, че думата е просто нещо, с което да се забули истината.

«А по онова време имаше много девойки, които останаха пренебрегнати. Те харесваха баща ти. И естествено си мислеха, че майка ти го е вързала с нечестни средства.»

С това разговорът приключи. Нямах какво повече да питам и Нора продължи да бъбри за други спомени от онова време, на които не обръщах голямо внимание.

Значи майка ми е била бременна с мен цели месеци преди да се оженят. Дали се бяха оженили заради това, че беше бременна? Заради това, че е могла да изгуби работата си? Ами да, свещениците бяха онези, които ръководеха училищата и не биха проявили разбиране към някой, който им сервира подобен скандал.

Чудех се в какво тресавище бяха нагазили майка ми и баща ми.

Както и да е. Всичко това се разкри, докато проучвах значението на думата преждевременно.

Щеше да е трудна работа да слушам думите на френски и да се опитвам да ги разгадая. И сега, отново в Тирера, град Париж, който говореше неразбираем за мен език, ми се струваше един далечен свят. Сякаш хората там наистина се намираха в съвсем различен катранен варел. Или, ако всички ние сме останки от кораб върху повърхността на един огромен катранен варел, то се намирахме в срещуположни негови краища. Моите спомени бяха различни от техните. Мисис Калахан, поклонението, момче, което се е подмокрило на първия учебен ден, баща ми, носещ се над морското дъно, дори камионът, понесъл се към своята неизбежна стена, всичко това на повърхността на варела, дяволски различно от спомените на хората в Париж, в очакване на вълната, която ще ни свърже.

Може би. Но по-склонен бях да мисля, че всички ние имаме отделни катранени варели или поне аз имах своя. Хванат завинаги в капана на живота. Как само се повтаряха моите спомени. Нощта у Мишел. Сякаш отново бях в училище. Първият ден. Ужас. Нямаше ли изход? Навън от мен самия? От моето тяло? От всички недъзи, които Творецът ми беше прикачил.

Имаше период, в който бях започнал да си мисля, че мога да се претворя напук. Да създам себе си отново като друг човек. Напълно различен. Оттам, където Стивън Ханлън ми показа как да преодолея неспособността си да смятам. Когато сам се научих да чета и пиша за няколко месеца — нещо, което учителите не бяха успели да постигнат за осем години. Когато се връщах от Лурд. В Париж. При Мишел. Решен да я видя. Решен да превъзмогна планината на своята ограниченост. Решен да бъда мъж. Решен.

За да бъда смален отново до малко момче. И не бях ли? Да ми бъде напомнено, че се намирам в своя катранен варел. От който нямах право да се опитвам да се изкатеря навън или да скоча или да преплувам. Нито да превъзмогна себе си.

И все пак. Надежда имаше. Трябваше да има надежда. Божията майка. Скръбна. Понякога. Воюваща със своя вироглав син. Намесваща се. За да влее малко любов в дълбините на най-дълбокия и тъмен идиотски катранен варел.

Това и се случи. Получих писмо. С френска пощенска марка. С моето име, изписано с печатни букви. С моя адрес. Отворих го. Вцепенен от вълнение. С изтръпнали възприятия. Пощенска картичка. С няколко думи. Надписано така, както я бях помолил да го направи: СЛАЙГО. СЪБОТА 3 МАЙ 17.30 — МИШЕЛ.

Тя пристигаше.

Препрочетох няколкото думи стотици пъти. Докосвах хартията. Вдъхвах мириса й. За да се уверя, че е истинска. Беше истинска.

Исках да изтичам навън. Да се разкрещя. Тя пристига!

После паника. Съмнение. Тревога. Какво очакваше тя? Щеше ли всичко да се окаже провал? Ако съдех по своята история, трябваше да се окаже провал.

Имало е моменти, когато съм чувствал силата на съдбата да ме издига като вълшебен прилив. Когато спомените ми са потъвали като ненужен товар. И след това приливът се е оттеглял, оставяйки ме да газя през шлаката, от която съм бил достатъчно глупав да си мисля, че съм се отървал завинаги. Сякаш Творецът ме беше предпочел за своята игра за удоволствие.

Нощем, в лепкавия мрак на стаята ме преследваше образът на Мишел, застанала пред мен по сутиен и бикини, разкопчаваща ризата ми. Въпреки упоритостта ми, чертите на лицето й вече бяха започнали да избледняват. Въпреки това споменът за нейната кожа беше пресен и осезаем, ярък, дразнеше ме и ме подиграваше. Въртях се, измъчен, в леглото си, крещях наум, крещях обиди към себе си затова, че бях успял да се проваля, когато беше милион пъти по-лесно да успея. Това бях аз.

На всичко отгоре между пристигането на писмото и съботата, в която пристигаше Мишел нямаше много време. При всяко мое посещение в града ходех до гарата. За да се уверя, че още е там. Че знам пътя. Че има влак от Дъблин, който пристига събота вечер в 17.30.

Обмислях дали да не се обадя на Питър Килдъф и другите ми любими хора да им кажа, че скоро мечтите им ще се сбъднат. После премислих. По-добре беше да изчакам да видя какво смята Мишел. Момиче. Момиче в Тирера. Дори да трябваше да я деля с всички мъже в околията, това си беше истинско чудо.

Обиколките с камиона ме отегчаваха. Хората продължаваха да вдигат врява около мен. Продължаваха да купуват стоката ми със същата охота. Но мислите ми вече не бяха в тях. Дори когато хората идваха да изразят благодарността си затова, че съм спасил реколтата или добитъка им, че съм излекувал тежките им болести, че съм ги спасил от нещастието, не изпитвах никакъв ентусиазъм или удовлетворение. Можех да мисля само за едно нещо. За един човек. Всякакви други съображения бяха захвърлени в прашните шкафове на безличното.

Болезненото очакване. Две клонки, плуващи бавно една към друга. Безкрайно бавно. Два свята. Които щяха да се докоснат.

Въпреки огромната тълпа, която слизаше от влака, я зърнах веднага щом стъпи на перона. Тя остави на земята голям куфар и отново се качи във вагона. Докато стигна до нея, тя свали още един голям куфар и го сложи до първия. После се огледа и ме видя. Любимото й лице засия.

«Лофтий. Ти дойде.»

 

 

Тя разтвори ръце и ме прегърна. После ме целуна първо по едната буза, после по другата. Отдръпна се да ме погледне. Побутна брадичката ми с пръст, за да затвори устата ми.

Бях онемял. Бях оглупял. Но това беше без значение. Тя сякаш разбираше как се чувствам. Колко щастлив се чувствах да я видя отново. Думите бяха излишни.

Взех куфарите й от перона и ги занесох в камиона, който бях паркирал наблизо. Тежестта им ми подсказа, че е взела всичко, което притежава, че планираше продължително посещение. Може би щеше да остане.

«Това е твоят камион. Да?»

Тя стоеше и му се любуваше сякаш беше някакъв скъп спортен автомобил. Обиколи го, за да го разгледа. «Чудесен е.»

Сложих куфарите отзад и отворих вратата на кабината, за да се качи. Камионът винаги беше означавал много за мен. Много. Но сега се беше превърнал в нещо друго. Различно. Тя седеше вътре. До мен. В кабината.

«Къде искаш да отидеш?» попитах я.

«Карай докато разгледам града. После ще потърсим хотел. Окей?»

«Окей.»

Обиколих правоъгълника от улици, които обрамчваха центъра. После малките странични улички. Тя изрази възхищение от вида и устройството на града.

«Красота.» Тя произнесе бавно всяка сричка.

После потърсихме хотел. След нова обиколка на малките улички тя си избра малък хотел близо до пристанището. Дискретно закътан в странична уличка, мястото беше идеално. Никога не бих го избрал, но когато тя го посочи, разбрах причината. Освен това беше по-евтин от големите хотели на главната улица.

Пренесох куфарите в стаята, в която се нанесе.

«Не е зле. Да?» Тя вдигна въпросително вежди към мен след като беше разгледала стаята и гледката от прозореца към пристанището. «Става. Засега.»

Честно казано, стаята беше малка. Имаше две кресла от двете страни на масичката за кафе. Нямаше условия за готвене. През една врата се минаваше към банята и тоалетната.

Седнахме в креслата и изпънахме краката си.

«Добре ли си, Лофтий?» попита тя. «Беше доста зает. Да?»

«Да. Зает,» отвърнах. «Първи причастия. Конфирмации. Разни такива.»

«Ирландия е свята страна. Да?» каза тя като се изсмя с нейния леко подигравателен смях.

«Ами религията е широко разпространена. Което ме устройва.»

«Но момичета се търсят. Да?»

Сякаш стрела прободе сърцето ми. Бих предпочел да не си спомням за какво беше дошла. Да си въобразявам, че беше дошла заради мен. Но трябваше да понеса реалността. Да я посрещна.

«Да. Сигурен съм, че се търсят. Много.»

«И ти ще ме караш в камиона. Да?»

«Да. Почистил съм го.» Бях почти рязък. Но чувствата препускаха дълбоко в мене. Неконтролируеми. А моята спънатост като мокро одеяло задушаваше пламъците на чувствата. Що за борба беше това? Исках да я доведа като подарък, един много специален подарък за Питър Килдъф и другите жадни мъже в седемте енории. Но също така много силно исках да я запазя за себе си.

Невъзможно. Тя не беше дошла, за да бъде с мен. Беше дошла по работа. И най-сигурният начин да я задържа беше като се погрижа бизнесът й да процъфти. Така че трябваше да престана да мисля за себе си и да помисля за голямата услуга, която щях да направя на Питър Килдъф и другите. Да мисля за това и да се радвам на компанията на една красива жена дотогава, докато успеех да я задържа.

«А мъжете?» попита тя след известно мълчание. «Стари ли са? Колко стари?»

«Някои са стари. Някои не толкова. Всички са ергени.»

«Ергени?»

«Разбираш. Неженени.»

«Всички мъже са неженени?»

«Има и много женени. Но няма да се занимаваме с тях.»

Тя изглеждаше объркана. «Неженени мъже. Но женените бяха най-добрите ми клиенти в Париж.»

«Ще има достатъчно ергени, с които да се занимаваме. Почакай и ще се увериш.»

Скрупулите ми не позволяваха да въвличам женени мъже. Те си имаха съпруги. Това би било грешно. Това, което считах за правилно беше да внеса малко женска топлина в живота на онези, които не бяха я изпитали. Чувствах, че имам правомощия да го направя. От Божията майка. Да внеса малко женска топлина в студения свят на онези мъже.“

„Добре, Лофтий. Ти си мой мениджър. Ти решаваш. Окей?“

Тя се пресегна, постави ръката си върху моята и леко я притисна. Приятелски. Нейната женска топлина като подарък за мен. Нейната усмивка. Дяволита. Опитваше се да ми оправи настроението. В такива моменти терзанието от това, че трябваше да я деля с други, беше поносимо.