Джак Харт
Размишления в катраненото буре (16)

Шестнайсет

Мислили ли сте за това колко голямо значение има за човек мястото, където се е родил и израснал? Може би това е част от проклетия капан. Оковите на корените. Привързали ни към едно определено място. Вечният стремеж да избягаме, вечното желание да останем. Дяволски странно, не мислите ли? И начинът, по който дадено място преследва човека. Както Окрис — мен.

Окрис не ми беше любимо място. Никак даже. Разбирах защо е толкова важно за хиляди хора. Но не и за мен. Може би заради случката с Кор а дТон. Може би това повлия на отношението ми. И как не?

Ходили ли сте в Окрис? Може би не. Ако не сте имали някаква работа там, може дори да не подозирате, че съществува. Докато се движите по главния път за Слайго може и да не забележите как морският бряг се отклонява и отдалечава от вас. Няма да забележите, защото веднага след това той отново се връща. Чак ако слезете от главния път и вземете една от отбивките, ще забележите ивицата земя, простираща се до Главата. Цяла плетеница от малки пътища свързва къщите и селата, пътищата се вият и лутат насам-натам и се връщат на главния път, както им скимне. Цял лабиринт. Аз обаче бях пътувал по тези пътища, за да продавам религиозната си стока. И отново бях пътувал по тях с Мишел, тъй като имаше някои много добри клиенти из тези разпилени ферми.

Никога обаче не бях се връщал в Кор а дТон. След онова посещение с майка ми и монахинята. Не исках никога да се върна там. Не исках да си припомням онези мечти. Още изпитвах болката от разочарованието. Все още изпитвах гняв към съществото, което ми беше причинило такава мъка. Така че проблемът, пред който бях изправен, докато карах по странични пътища в сгъстяващия се мрак се състоеше в това, че не знаех къде минава пътеката за Кор а дТон. Спомнях си само, че се минаваше през някакви ниви. Само толкова. Така че сега трябваше да потърся отклонението към скалата.

Имах груба представа къде се намира скалата и карах бавно по пътя, оглеждайки се за пътека или коларски път, които да ме отведат там, където се бях запътил.

Зад мен се показа кола, която караше на дълги светлини. Блясъкът ме заслепи и аз отклоних поглед от огледалото. Поради мигновеното заслепяване не можех вече да следя добре стените и живите плетове отляво. Изтеглих се встрани, за да пропусна колата. Тя обаче не отмина. И продължаваше да е на дълги. Намалих още и се дръпнах съвсем до канавката. Колата отзад обаче не премина. Вярно, че пътят беше тесен, но всеки с малко опит по тези пътища можеше лесно да ме задмине, както бях намалил и се бях дръпнал встрани.

Започнах да се паникьосвам. Може би се беше разчуло. Може би Негово преподобие беше имал някакъв важен ангажимент, например да забавлява мисионерите. Може би някой го беше видял да влиза в камиона. Ако бяха обявили, че е изчезнал, може би сега ме издирваха, за да ме разпитат за внезапното му изчезване. Може би са решили, че бързото ми отпътуване е подозрително.

Поради това, че нито виждах, нито можех да се съсредоточа върху пътя, бях готов да спра съвсем. Да го накарам да ме задмине. Но ако наистина ме преследваха, щяха просто да ме преградят. Така че вместо да спра, натиснах газта и продължих. Колата зад мен също ускори и продължи да ме следва. Сега вече наистина се разтревожих. На кръстовището завих надясно по посока на главния път, където можех евентуално да се откъсна от преследвача. Погледнах в огледалото. Почти изкрещях от облекчение. Колата беше продължила направо. Не ме преследваха. Още не.

Не ми се щеше да спра и да обърна камиона обратно. Все още изпитвах страх. Пък и това можеше да привлече вниманието. Вместо това направих обиколка по малките пътища, докато отново се озовах в отсечката, която беше в съседство със скалите. И отново изпъвах врат и напрягах поглед в търсене на пътя до Кор а дТон.

Не успях да го открия. Вече беше дяволски тъмно. Подкарах към село Окрис. Изоставеното село. Сивите полуразрушени къщи изглеждаха зловещи в тъмнината. Продължих да пълзя напред, търсейки пътека или врата, от която да стигна до скалите. Не извадих късмет. Спрях на улица с избуяла трева до една от съборетините. Налагаше се да обърна посоката. Cul-de-sac. Френски. Чудех се дали си говорят на френски отзад в камиона. Нямаше да се учудя. Нямаше да е странно, ако Негово преподобие поназнайваше френски.

Наоколо нямаше никакви признаци на живот и аз изключих двигателя. Изключих и фаровете. Дори да ме търсеха, тук нямаше да ме намерят. Не и преди да се съмне.

Откъм каросерията не идваше нито звук. Нито на френски, нито на английски. Дали пък бяха заспали? Или се бяха изпотрепали? Заслушах се. Щеше ми се да издадат някакъв звук. Не желаех да се хвърля от скалата с два трупа отзад. Би било излишно. Нито звук. Нито дори дишане. Дали не го правеха отново? Може и да го правеха. Възползваха се от случая. Защо да пропускаш възможността, която ти е паднала. Тази мисъл ми помогна да наточа острието на яда.

Слязох от камиона и се разходих из селото. Търсех. Някога това е било оживено място. Преди сто години. Дори по-малко. С богата история. Окрис. Имало е и манастир. Оттук монасите отивали в Инишмърей. Не бях ходил там. А винаги ми се е искало. Особено, за да видя Камъните на проклятието.

Чували ли сте за Камъните на проклятието? Това са специални камъни, които въртиш по посока обратна на часовниковата стрелка, изричайки молитва за проклятие върху врага ти. Винаги съм искал да го направя. Да пробвам. И най-вече сега. Ако имах един от тези камъни, щях да се погрижа за Негово преподобие. Щях да го превърна в еж. Или в магаре. По-добре магаре. Пак щеше да носи яка. Щях да го продам на калайджиите без пари. За две калайдисани менчета, може би. Би било добре. Щеше да ми спести труда да се хвърлям. И щеше да спести един камион.

Ами да, няколко камъка на проклятието щяха да ми свършат работа. И после сигурно щях да почна да ги продавам из околията. Следващата услуга, която щях да предоставям. „Добро утро, госпожо. Бихте ли желали да прокълнете някого тази сутрин?“ Колко му е? Бях започнал с броеници и бях стигнал далече. Защо да не продължа още малко нататък?

Проверих селото като надничах над врати и огради. Бях се уверил, че няма изход, освен че е cul-de-sac. Нямаше излаз към нивите под скалите. А трябваше все пак някъде да има някаква пътека. Изобщо не си спомнях къде бяхме оставили колата тогава, когато бях идвал като дете. Нямах спомен къде сме пресекли нивите. Това беше един проклет ребус.

Повървях по пътеката до там, където излизаше на пътя.

Не само селото беше изоставено. Цялата околност беше пуста. Когото и да бях срещнал, щях да го разпитам. Вече нямаше от какво да се опасявам. Не ми беше останало нищо за губене. Но и никой не се появи. Никакви признаци на живот, където и да било. По пътя не се виждаше жива душа. Звездите вече обсипваха небосклона. Нямаше луна. Идеална нощ за скок в бездната. Излязох на кръстовището. Спомних си, че малко по-нататък по пътя имаше кръчма, Плажният бар. Защо не? Там непременно щяха да ме упътят.

Вътре имаше едва няколко посетители. Само мъже, десетина-дванайсет човека. Огледах се. Седяха на групи, улисани в разговори. Отидох на бара и се обърнах към бармана.

„Бихте ли ми казали къде се намира Кор а дТон?“

Той ме погледна изненадано, докато наливаше халба бира. „Имаш предвид как се стига до там?“

„Да.“

Той се съсредоточи върху халбата. После я постави на тезгяха. „Виждаш ли онзи старец ей там? С кепето. Той притежава земя до Кор а дТон. Той най-добре ще знае как да те упъти.“

„Добре. Благодаря.“

Застанах до масата, на която седяха трима души. Вървеше някакъв оживен разговор и те не ме забелязаха веднага. Почаках да настъпи пауза. Пауза не настъпи. Изглеждаха пийнали.

Когато прецених, че съм изчакал достатъчно, за да не бъда груб, потупах стареца с кепето по рамото.

„Извинете, че се намесвам. Но бих искал да науча къде е пътят за Кор а дТон, а барманът ме посъветва да се обърна към вас.“

Той вдигна към мен празен поглед. Беше очевидно, че се е натряскал.

„Каза, че имате земя там,“ продължих.

„Имам.“

Стоях и чаках да ми отговори, а той седеше и ме гледаше като да бях марсианец.

„Сега се сетих кой си,“ заяви той. „Ти си момъкът, който продава медальони. Прав ли съм?“

„Да.“

„Разбира се, че съм прав. Познах те веднага. Седни тук като добро момче и пийни с нас.“

„Не, благодаря, няма да пия, така съм добре,“ отвърнах и седнах на свободния стол.

„Мик, дай на момъка чаша черна бира,“ викна той на бармана.

„Наистина няма нужда, така съм добре, благодаря,“ противопоставих се аз.

„Разбира се, че си добре. С твоя бизнес няма как да не си добре. Не като нас другите. Поне не като мен. Знаеш ли на колко години съм? Хайде. Опитай се да отгатнеш.“

Погледнах го. Беше здрав и жилав, но вятърът и слънцето бяха жулили лицето му дълго. Изглеждаше на осемдесет. Но явно желаеше да го ласкаят, след като говореше за възрастта си. А в мой интерес беше да го предразположа, ако исках да получа информацията, която търсех.

„Седемдесет,“ казах.

„Не е ли това изумително?“ той се плесна по коляното с безкрайно доволство. „Задавам този въпрос на всеки. И всеки ми дава един и същи отговор. Около седемдесет. И знаеш ли какво. Другия месец навършвам осемдесет. На толкова ставам. Абсолютно точно. Та не съм ли голяма работа за възрастта си, щом всеки ми дава горе-долу седемдесет? Млади момко, ще пийнеш с нас и след това ще ти кажа всичко, което искаш да знаеш за Кор а дТон.“