Ян Козак
На лов в Бамбуйка (9)

9

Надвечер отново разгледах оглозгания рог. Исках да го взема със себе си в Прага. Но той беше твърде тежък и неудобен за из път и като самолетен багаж. Опитах се да отсека втория, пречупен на края лопатовиден клон — острието на брадвата отскочи като от камък.

Толя стоеше над мен. Донесе трион и започнахме да режем рога. Мина доста време, докато стоманените зъби на триона си издълбаят жлеб. А какво нещо беше свършила росомахата! С неволно уважение си помислих за нейните зъби.

Понесох трофея към къщата, но в тоя миг кучетата се разлаяха и се спуснаха към реката.

Недалече от нас двама ловци и няколко впрегнати бели собове преминаваха Бамбуйка.

— Пиратка! Мурзик! — викаше Толя.

Двамата ловци, евенци, енергично ги отпъждаха.

По-големият от тях, с дълга тояга в ръка и пушка на рамо, се затича към елена водач, който стана неспокоен и отскочи настрана.

Най-после шумът утихна.

Евенците се приближаваха към нас малко изненадани, никого не бяха очаквали тук. Чуваше се лекият тропот на копитата. Собовете вървяха по леда твърде предпазливо.

— Ах, Чикундаев — каза Толя, когато двамата се приближиха.

По-високият оголи жълти зъби и се засмя. Имаше тесни, дръпнати настрана бледи очи и широк нос върху слабото си глиненосиво лице и изпъкнали скули. Беше обут в гащи от еленова кожа и облечен в поизтрит кожух от вълча кожа с разкопчана качулка.

Другият беше облечен в ма̀лица, ръчно шита, белезникава, от еленова кожа с козината отвътре. Малицата се ушиваше от едно парче кожа, нахлузваше се през главата като риза, а качулката се пришиваше към нея. Това старовремско облекло на странствуващите ловци имаше едно голямо предимство — студът не проникваше толкова лесно до тялото.

Вместо да поздрави, Чикундаев започна на развален руски да кълне времето и да пустосва небето. Дълго чакали снега, но тъй като не идвал, натоварили нартите, шейни от еленова кожа, на елените и потеглили през тайгата към рекичката Гуленга, откъдето започваше голям евенкски участък.

Дуванчо стоеше отзад, с неподвижно втренчени очи ме оглеждаше. Знаеше само няколко руски думи.

Толя ги покани да преспят в къщата. Но те отказаха. С интерес заразглеждаха самуровата кожа, очите им се оживиха, когато я замачкаха в ръцете си. Разположиха се край огнището; с подвиквания разтовариха елените, които се пръснаха из храстите и започнаха да пасат. Чу се — и това ми прозвуча като нещо съвсем недействително — музика от транзистор. Когато свърши, над тайгата се понесе глас от Пекин. Нахвърли се срещу свикването на международното съвещание на комунистическите партии. Чикундаев ядосано измъкна транзистора от шейната и като приклекна, започна да търси музика.

Толя хвърли в тенджерата две доста големи парчета месо от кабаргата.

 

 

Намирахме се на стара евенкска земя. Този край представлявал за прадедите на Чикундаев и Дуванчо част от едно хилядакилометрово широко и дълго ловно поле, което се простирало до Северния ледовит океан и Беринговия проток. Заедно с якути, ненци, нанайци, чукчи и други „еленови хора“ те чергарували тук съвсем свободно. Сами наричали себе си ороченци — оро означава северен елен. Непрестанно се местели, за да търсят дивеч; кръстосвали надлъж и шир тайгата — сами или на малки групи — с елени или на шейни, теглени от елени, все покрай реките и местата, където се задържат животните. Сега на тази огромна територия живеят разпръснати двадесет и пет до тридесет хиляди евенци, преди всичко на изток в Красноярския край, където през 1930 година е била създадена евенкската народностна област. На територията на тукашния окръг живеят само няколкостотин евенци, но са запазили почти всички евенкски названия. На езика на евенците, който спада към манчжурските езици, Бамбуйка означава каменна река, а Багдарин — центърът на областта — Бяла планина.

Държавата предоставя големи изгоди за чергарите, за да се заселят за постоянно тук, те получават помощ при строеж на къщи, почти не плащат данъци, а техните деца имат предимство в училищата и се ползуват с безплатна квартира в областните училищни интернати в Багдарин. Някои вече са се заселили за постоянно; работят заедно с руси, китайци — в Багдарин и Бамбуйка видях много мелези — като златотърсачи в геоложките експедиции. Някои са се съсредоточили в село Росошино. Основали са колхоза „Път към комунизма“ и отглеждат елени. Бързо се отказват от старите си навици. (Кунгуров беше евенкски мелез и се славеше като един от най-добрите курсисти в Кожарския институт.)

Толя и Хенриета още в детството си срещали евенци из тайгата, а понякога са се срещали и с техните мъртъвци. Евенците погребват своите мъртъвци в ковчези, които закрепят след това сред короните на дърветата. По този начин ги скриват от зверовете — инак замръзналата земя не може да се копае. Още по-често обаче завиват мъртвия ловец в еленова кожа и го погребват прав в някоя хралупа, с цялото му ловджийско и лично снаряжение, включително паницата за ядене; покойникът трябва да е готов да ловува и на оня свят. Толя веднъж ми разказа какъв ужас изпитал, когато по време на буря се скрил в хралупата на едно дърво, което преди това било разцепено от мълния. Докато се намествал там, нещо отгоре се размърдало и се стоварило върху му. Край него се посипали кости, череп и стрела от лък; скелетът се бил разсипал над главата му. А Толя! Разправяше, че цял ден след това не можел и да помисли за ядене.

Мисля, че Хенриета познава евенците по-добре от Толя, който всяка година по цели месеци прекарва напълно сам в своя участък. Особено сега, когато евенкските ловци често идват при нея, да й носят кожи.

Веднъж Хенриета пътувала с шейна, теглена от елени, и пътем се спряла при една група чергари, разположени на бивак. Точно в тоя момент някакъв мъж взел от огнището кана горещ чай и като я надянал на тоягата си, я подал някому в юртата, която била малко по-встрани. От юртата се чували стонове.

Една жена раждала. Според евенкските обичаи тя била 40 дни „нечиста“ и никой не можел да се среща с нея, дори собственият й мъж. Щял да загуби късмета си — разбира се, ловджийския, най-главното нещо, от което му зависи животът. Страхът от гладуването карал родилката сама да пази „ловджийския късмет“. В случай, че мъжът въпреки всичко влезе при нея, юртата разполага със заден вход, от който тя може да избяга. Но досега още не се било случвало такова нещо — мъжът обикновено понасял този 40-дневен период на нейната „нечистота“ леко, той чисто и просто си намирал друга жена.

Щом чула женския стон, Хенриета влязла в юртата. След нея се раздал вик на ужас.

Но родилката, която лежала в кожи, не я забелязала, продължавала да вие от болки. Хенриета застанала до нея и започнала да й дава чай. Мислела, че ще я успокои.

Когато излязла навън, щяла да припадне. Другите три юрти ги нямало — съседите така се уплашили, че побързали да изчезнат, да не би да ги сполети наказанието за лош лов.

На Хенриета не й оставало нищо друго, освен да настани евенката в шейната и да я откара у дома си. На другия ден евенката родила. Но какво не става на тоя свят! Хенриета сама разказваше: „Стана също като в приказките“. На избягалия ловец, вместо да му тръгне зле, му провървяло страшно много. Той убил елен, а това означавало, че прехраната е осигурена за няколко седмици.

Той се върнал и по следите разбрал къде е отишла жена му. И една сутрин Хенриета намерила на прага едно голямо парче еленови гърди. (За разлика от нас евенците смятат за най-хубаво месо не бута, а гърдите.) Отпред стояла шейна с елени; времето за „нечистотата“ на неговата жена било минало.

Хенриета разказваше, че въпреки голямата си суеверност евенците били изключително честни. Убедила се в това след инцидента, който станал с един евенкски ловец, когато неговата група докарала кожи. По този случай обикновено здравата се пие. На въпросния евенк не му провървяло: първо, той бил донесъл много малко кожи, а отгоре на това проиграл получените пари на карти. Така че той се върнал от кръчмата и обрал нейната каса — никой в селото не заключвал вратата на къщата си. Сумата била 480 рубли.

За щастие някой видял крадеца. Хенриета се чудела какво да прави. Да го обади в милицията! Да си замълчи! Отишла при виновника в кръчмата, но с пиян човек може ли да се говори. Хенриета се споразумяла с неговите другари. Казала, че ще го почака до другата вечер; помолила да й върне парите и да поправи строшената маса. Евенците, доколкото били в състояние, се посъветвали помежду си. Казали й да се прибере.

Хенриета не можела да се успокои. Цяла нощ и на другия ден до обед тръпнела при мисълта какво ще стане с парите. Упреквала се за глупостта си. Евенците можели да изчезнат; в Бамбуйка се появявали един-два пъти през годината. А понякога изобщо не се появявали, тайгата можела да ги погълне завинаги.

Щяла да подскочи от радост, когато го забелязала да идва. Върнал й 300 рубли, а остатъка обещал да й заплати в кожи. Съгласила се. Седнала и го наблюдавала как поправя масата; дала му да яде.

Нейното правосъдие подействувало много по-силно, отколкото можела да си представи. След този случай евенците, макар да ловували на седмици път и имали възможност да продадат кожите си другаде, винаги ги носели при нея в Бамбуйка.

Броят на евенците, които се заседявали в селата, непрекъснато намалявал. Защото никоя мярка не действувала еднопосочно. Изгодите, които държавата им предоставяла — непрекъснато растящите цени на кожите, подобреното снабдяване — отдавна минало времето, когато за един железен котел евенците давали толкова самурови кожи, колкото можели да се съберат в него, — а също и новото оръжие действували в обратна посока. И вековното чергаруване ставало все по-охолно; животът под широкото небе ставал „по-комфортен“ от преди. Ловното поле, макар и значителна стеснено, все още било огромно; все още било възможно да се изгубиш с месеци или за цяло лято из тайгата. И така те продължавали да си остават евенци и нищо не ги мамела толкова силно, както волният живот в тайгата, както копнежът им към истинската свобода. Още повече че бързо се научили да използуват изгодите, които правели живота им по-лесен и по-приятен. Дори и онези, които през лятото работели като златотърсачи, с настъпването на зимата отново изчезвали. През това време работата им по промиването на златоносния пясък спирала и геоложките проучвания значително се ограничавали. Заедно с мъжете тръгвали и жените им, които в домашна обстановка изработвали килими от еленова кожа, шиели кожени шапки, високи, украсени унти и ръкавици. Отново и отново ги мамела снежната и волна тайга; оставяли децата си, подлежащи на задължително обучаване, изцяло в ръцете на интерната в Багдарин.

Чикундаев и Дуванчо бяха представители на чергаруващите ловци.

Сега те седяха мълчаливо. Отначало учудено разглеждаха Риска. Дуванчо малко се стресна, когато тя полази по краката му. След това със същия интерес, с който след пристигането си разглеждаха самурената кожа, се загледаха в тенджерата, където се вареше месото.

Дуванчо свали качулката от главата си. Тя увисна зад врата му. Появиха се тъмни златисти коси. Чикундаев остави шапката си на скута. Човек можеше да си помисли, че хипнотизират печката. От ранно утро са на път и още не бяха яли.

— Мечешко е — каза Толя.

Озърнах се. Толя весело помръдваше с уста, очите му блестяха. Приближи се до тенджерата.

Дуванчо и Чикундаев се спогледнаха.

Ноздрите на Чикундаев се разшириха.

— Мечката влязла в кожата на кабарга — оголи жълтите си зъби той.

Преди да започнат да ядат, той извърна глава и изграчи:

— Гр-р-р!

Имитираше гарван. Изглежда продължаваше играта, която беше започнал Толя и от което аз нищо не разбирах. Едва след това лакомо се заеха с месото.

Докато ядяха, Толя ми обясни всичко.

От памтивека евенците не обичат да убиват и да ядат мечки. Смятат мечката за свой брат и господар на тайгата, за съсед с космато наметало, който също като тях живее в гората и се препитава с лов; също като тях крие плячката си — с изключение на черния дроб, който веднага изяжда. На лов за мечки тръгват водени само от крайна нужда. Преди да убият мечката, извръщат глава и изгракват: Гр-р-р. По този начин й се извиняват, сякаш искат да кажат: „Не те искам аз, а гарванът“. По същия начин се извиняват и преди яденето. Просто прехвърлят своята вина на гарвана.

— Нито аз, нито Хенриета ядем мечешко месо — каза Толя. — Иначе бих приличал на людоед. Одраната мечешка лапа без нокти е съвсем като човешки крак. Също и гръдната област и гърдите, както и всичките мускули, са досущ като човешките.

Прияде ми се мечешка лапа, по нас се казва, че няма по-голямо лакомство от осолена мечешка лапа. Само че малцина са я вкусвали. Но аз се замислих над това, което Толя ми разказа за евенците.

Странна работа. Същият обичай съществува и при индианците! Те също така смятат мечката за свой брат и когато убият мечка, й се извиняват и я молят да им прости. И после… нещо в мен трепна. Този стар евенкски обичай да смятат жената в определени периоди за „нечиста“ и това нейно задължение да страни от всички и да разполага с отделен изход от юртата?

Индианците също смятат жената за нечиста през определено време на месеца.

В такъв момент на жената й е забранено да минава през вратата и тя се промъква в палатката през отделна дупка под наровете. Не бива също така да върви по пътеките, по които вървят всички останали; длъжна е сама да си прави път в дълбокия сняг, въпреки че наоколо има утъпкани пъртини от шейните. Да, но всичко това не означава ли… та нали по своя произход индианските родове са азиатски ловци и рибари, които преди 20–30 хиляди години са се преселили от Сибир в Америка. Дали пред мен не стоят потомците на онези, чиито прадеди…

Чикундаев и Дуванчо с притворени очи дъвчеха месото и го гълтаха на големи хапки. Само от време на време отчупваха по някое малко парченце хляб. Хранеха се изключително с месо. По някакъв удивителен начин отрязваха месото с нож до самите си уста.

Щом се наядоха, всеки от тях изпи по две канчета абсолютно горещ чай и станаха. Отново отказаха да пренощуват при нас в къщата.

След малко на огнището вън пламна огън. Евенцнте насякоха брезови клони, настлаха ги до огъня и върху тях простряха еленови кожи. Мушнаха се под кожите. Беше –39°. По време на преход никога не правеха юрта, преспиваха край огъня; при особено големи студове си постилаха между два огъня.

Когато на сутринта станахме, те все още лежаха, завити в кожите и сгърчили се до слабо димящия огън, с лице към огнището. Бяха се завили презглава, дишаха стопления въздух под кожите. Сега термометърът показваше 42° под нулата.

След малко се надигна вълча качулка, смъкната чак до носа. Чикундаев изчисти леда около устата си и весело се озъби. Стана. Толя, който в този миг се показа навън, шеговито каза:

— На твое място не бих носил вълча кожа. Знаеш ли какво се случи миналата година в клисурата Араки.

Оказа се, че някакъв ловец от Бамбуйка застрелял там един човек, който, облечен в кожух от вълча кожа, излизал от гъсталака. Взел го за вълк, когото преследвал!

Чикундаев отново оголи жълтите си зъби.

— Ти не Жуков — каза той. — А елени не чака, когато тук вълк.

Елените се бяха напасли, някои лежаха на земята също като добитъка в кошарите. В тревата се виждаха петна от разтопен скреж. Но там, където са лежали главите на двамата, стеблата бяха обрасли с големи бели кичури.

— Топъл кожа — продължаваше Чикундаев. — Като росомаха.

Евенците много преди да започне сегашната гонитба на росомахата са познавали предимствата на техните кожи. Шиели от тях детски спални чували.

Отново пуснаха транзистора. Беше „Банга“; транзистор с три вълнови обхвата и огромна антена, какъвто в Москва и Ленинград беше невъзможно да се намери. Видях един такъв транзистор в Багдаринския магазин, но беше без батерии; бяха забравили да ги изпратят заедно с транзисторите и сега трябваше да се чака повече от два месеца, докато земята замръзне и камионите не почнат да превозват стоки.

След това се отви Дуванчо, сънлив и муден.

Любезно се отказаха от нашия чан. Стоплиха вода и я смесиха с еленово мляко. Докато пиеха горещата течност, лицата им отново посивяха от замръзналата пара. След това опекоха белките, които Толя им беше дал снощи — бяха ги забелязали одрани при нашите провизии на сайбата.

С голяма мъка удържахме Мурзик и Пиратка, докато двамата печаха белките — щяха да скочат в огъня. Непрекъснато ги отпъждахме. Разрешихме въпроса, като им приготвихме набързо полагащите им се порции.

Чикундаев ми предложи от печеното, но този път аз му отказах вежливо. Печените белки не бяха лоши, имаха бяло крехко месо; бяха вкусни, макар че видът им не привличаше много окото. Толя дори твърдеше, че има гастрономи, които могат да познаят с какво се е хранела печената бялка. Месото й миришело на кедрови шишарки или на гъби. Стаята ни обаче до такава степен беше наситена с миризма и мазнина от белки, че просто не можех да погледна угощението на Чикундаев и Дуванчо. Сякаш бях преял такава месо.

За евенците обаче белките бяха една приятна промяна в менюто, всеки изгълта по няколко, като хвърлиха костите на кучетата. След това натовариха кожите и шейната върху елените и преметнаха пушки през рамо.

— Накъде? — попита Толя.

Чикундаев махна широко с ръка. Посочи към Бамбуйка, нагоре, на североизток.

— Чака сняг. Но скоро няма — каза той намръщено. Промърмори нещо на евенкски и посочи към небето.

Върху леденото синьо небе още блестеше тънкият сърп на луната, а съвсем ниско трептеше Полярната звезда, единствената звезда, която можеше да се види на небето. Лунният сърп и звездата изглеждаха като току-що откраднати от пакистанското знаме.

Толя ми преведе гърлените им звуци, които бяха съпроводени със страшни проклятия. Чикундаев и Дуванчо твърдяха, че месецът е застанал остро нагоре и тогава ще настъпи страхотен студ.

Дуванчо се изплю. Страшно се беше разгневил на времето, с подвиквания и ритници подгони първия елен.

Потеглиха тръс. От ноздрите на животните излизаха кълба пара като от локомотив.

Гледахме след тях.

В една такава заснежена местност, натоварили с 50-килограмов товар всеки елен, те можеха да изминат до 150 километра дневно. За евенците беше много по-изгодно да пътуват, яхнали върху елени или с еленови впрягове, теглещи леки шейни, отколкото с кучешки впрягове. Да се хранят 8 или 10 впрегатни кучета по време на целодневните преходи, означава да се кара порядъчен запас от храна. А елените се грижат за храната си сами, след всяко спиране се нахвърлят върху тънките филизи на храстите или ядат изровените изпод снега лишеи. Женските дават мляко. Ако някой елен си счупи крак или му се случи нещо друго, той осигурява на чергарите отлично месо. Заради тези им качества и за това, че са отлично средство за транспорт, евенкският колхоз дава под наем елени на геоложките експедиции; за труднодостъпни и отдалечени места в тайгата изследователите ги използуват вместо коне.

Двамата изчезнаха.

Този ден кучетата станаха неспокойни. Вечерта, след като се върнахме, макар и да бяха доста уморени, те проявиха необикновено свирепа жестокост. Мурзик въобще си беше палав и закачлив, но сега и Пиратка загуби предишното си спокойствие. Кучетата се премятаха и се блъскаха, разменяха си нервни, но все пак нежни захапвания. Настръхналият Мурзик дърпаше със зъби майка си за кожата, а тя с наострени уши и диво пламтящи очи тракаше зъби до самото му гърло. После поставяше лапи на гърба му и го преобръщаше на земята. Премятаха се на кълбо към брега на реката, но не се пускаха. Хапеха се по врата и раздразнено полайваха.

Толя клатеше глава след тях и гледаше небето.

— Нещо ще стане. Във въздуха се чувствува някаква промяна.

Но небето си беше все тъй изцъклено и мразовито.

На другия ден към обед се заоблачи и започна да вали сняг.

Най-после! Валеше лек, игрив, ефирен сняг.

Температурата се покачи до –22°. Толя сияеше.

Вечерта настроението беше тържествено.

Толя оскуба и наряза на порции четири яребици и докато ги печах, водеше преговори, че трябва да изядем всичко до троха.

— За да има утре пак хубаво време и достатъчно храна. — Той се засмя. — Нещо ме сърби носът, значи, че ще има алкохол. — Той извади от своята раница шише спирт.

Исках да му направя една изненада, но за сетен път можах да се убедя, че Толя е безнадеждно „загубен“. Докато разреждаше спирта със сняг — това беше част от обреда, — аз отворих едно пакетче кокоша супа. Толя и без друго обичаше супата, защо тогава угощението да не бъде пълно! Ще направя две паници бульон.

Толя посрещна вестта за бульона с благодарност. След това разгледа опаковката и се взря в нарисуваната кокошка; повъртя пакетчето в ръцете си и изведнъж охладня. Позяпа миг-два и каза:

— Днес страшно ми се ядат яребици. От супата се отказвам. — За да продемонстрира своето решение, той се наведе над тигана.

— Защо? Малко поне?

— Нямам апетит.

След малко изплю камъчето:

— В този край не ядат кокошки. Не са чисти — каза той. — Катерят се по бунищата, ядат червеи и какво ли не.

— Какво?!

— Яребиците са по-хубави.

Той излезе навън и донесе една яребица, повъртя я миг-два в ръцете си, като след това разряза воденичката й, която беше пълна с боровинки и пъпки от брези.

— От такава храна месото е друго.

Засмях се.

— Толя, ама нали Хенриета гледа кокошки в двора?

— Отглеждаме ги за яйца. Месото го даваме на Мурзик и Пиратка.

Плеснах с ръце. Но неговото лакомство в тигана беше готово.

Вечеряхме в отлично настроение. След това Толя донесе от сайбата покритите с лед железни капани и почна да ги оглежда. Потопи ги във врялата вода и миг след това в съд с разтопен врящ восък. Под тънкия, бързо засъхващ слой восък се чувствуваше и мирисът на желязо.

През нощта на няколко пъти изтичвахме вън. Светвах с фенерчето и упоително се взирах в къделите от падащ сняг, заслушан в тихото и меко шумолене.