Ян Козак
На лов в Бамбуйка (7)

7

На сутринта Толя стана по-рано от друг път и веднага щом запали печката, излезе. Още се излежавах в спалния чувал, когато прозвучаха далечните удари на брадвата.

Какво ли има? Защо е отишъл толкова далеч за дърва? — помислих си. Греди от конюшнята имахме достатъчно.

Скочих, сварих чай и препекох сланина. Но Толя още не идваше.

Излязох навън. Горе зад реката се чу изпращяване и шум. Изглежда, Толя беше отсякъл дърво.

Понеже все още се бавеше, тръгнах аз към него. Толя влачеше нещо близо до мястото, където вчера бяха изчезнали яребиците. Мурзик и Пиратка подскачаха край него.

Беше отсякъл една голяма бреза и върху дългия почти метър и половина ствол издялваше дълги остри зъбци. Най-дългият стърчеше в средата.

— Направих капан за тази разбойница — каза той. — Шиш.

Шишът беше много стар капан за росомахи. Неговият принцип беше прост. Разчиташе на това, че росомахата е много лакома и без да мисли, едновременно със зъби и с нокти се нахвърля върху храната. Шишът, на чийто среден зъб е забодена стръвта, е толкова висок, че звярът, застанал на задните си крака, трябва да подскочи за храната. При това подскачане се убожда на страничните зъбци. Колкото повече се дърпа, толкова повече се забиват зъбците в лапите или в гърлото му.

По своята същност това е все същият принцип, макар и твърде примитивен и по-несигурен, както и поставянето на железни вълчи капани в снега близо до стръвта. Но ние нямахме никакви големи капани със себе си. Те бяха останали в голямата база на Толя край Мечешкото езеро, а освен това нямаше и сняг.

Евенците прилагаха друг начин на ловуване. Той беше по-прост и по-сигурен за странствуващите ловци.

Когато евенците — също както ескимосите в Аляска — открият в снега прясна следа на росомаха, те вървят след нея, докато не намерят дупката или мястото, където се е скрила. Лягат в снега и чакат, докато се покаже. За преследвача това е много опасно, но затова пък е сигурно. Росомахата впрочем е некоронованият крал на скитниците. Няма своя постоянна бърлога и често преспива в чуждите дупки. Или най-спокойно се разполага в снега и се оставя да я засипе. Когато се събуди, тя се отръсква от снега и продължава обиколката си.

За нас, разбира се, този начин не беше подходящ и затова не ни оставаше нищо друго, освен да си опитаме щастието с шиша.

Междувременно, докато Толя го завършваше, аз се върнах в лагера за една яребица — имаше пет на сайбата. Толя щеше да счупи ножа, когато се опита да я разреже.

Точно когато слънцето изгряваше, шишът беше готов. Сега не ни оставаше нищо друго, освен да чакаме.

Вече имах — освен вечния, но просто еднообразен „двубой“ на Мурзик и Пиратка с Риска — още едно вълнуващо преживяване. Всяка сутрин и вечер отивах да преглеждам капана. Най-голямата ми грижа беше стръвта. Макар че съвсем не бе нужно, непрекъснато заменях старата с прясна яребица. Но росомахата повече не се появи; вероятно имаше много голям участък.

А междувременно ние трябваше да решим какво ще правим по-нататък. Белките непрекъснато намаляваха. Отдавна вече трябваше да сме в базата край Мечешкото езеро. Толя искаше да прекара времето си в Уст Ан, докато падне сняг и започне ловът на самури. Но не беше предполагал, че зимата ще бъде толкова необикновено суха. Да остане или да тръгне?

Но все още съществуваха много причини, които ни бяха накарали да се устроим на лагер тъкмо тук. А когато най-после завали сняг, ще трябва колкото се може по-бързо да се върнем, да се прехвърлим обратно, докато снегът е пресен. Край Уст Ан се простираше вторият най-богат на самури участък на Толя.

Ето защо решихме да поизчакаме. Но същевременно предприехме няколко продължителни излизания. На два пъти преспивахме в къщичката край рекичката Амнунда на около 25 километра северозападно, а веднъж, след като направихме голяма дъга на юг, отново излязохме на Кабаргския път. По такъв начин площта на нашия участък се разширяваше, без предварително да сме ликвидирали лагера си в Уст Ан. Разстоянието между Амнунда и Кабаргския път беше почти 50 километра. Но ловът беше слаб и температурата непрекъснато спадаше.

През нощта температурата стигаше до –36°С, а през деня не надминаваше –20°С. Пейзажът ми изглеждаше вече съвсем пуст, почти болезнено празен. Само стари, сякаш вкаменени следи. Веднъж на една каменна издатина намерихме купчинка оглозгани кости, остатъци от кожа и рогата на елен wapiti — дълги, без разклонения, неправещи никога корона, но в горната си част рязко счупени назад. Тук се беше разпореждал рис. В оскъдния сняг личаха отпечатъци на неговите лапи и изпражнения. И за втори път след толкова дни — този път беше на съмване — отново ни събудиха Мурзик и Пиратка. Покрай нашия лагер преминаха два малки сибирски елена — кабарги. Наближаваше декември, когато започваше любовният им период. И това беше всичко. А сняг не падаше.

Толя ставаше все по-нервен. През деня се взираше към небето. То си оставаше синьо и от слънчевата светлина блясъкът му беше мразовит. Ще падне ли изобщо сняг тази зима? Изглежда, катастрофата щеше да бъде пълна. Ден след ден Толя го обземаха все по-големи опасения.

Само веднъж очите му заблестяха.

Бяхме седнали да си починем по време на един дълъг преход из тайгата и се греехме край огъня, когато Мурзик и Пиратка, които непрекъснато тичаха някъде около нас, се разлаяха.

Огледах се:

— Открили са бялка.

Но Толя необикновено бързо скочи. Стоя един миг изправен над мен и съсредоточено се ослушваше.

— Това е друг лай — каза той.

Погледнах го недоверчиво и удвоих вниманието си. Кучетата лаеха яростно — но Мурзик се държеше така и когато откри Риска в лагера.

Затичахме се към тях.

На платото, покрито с коренища и обгорели дървета, на една гола самотна лиственица седеше самур. На слънцето изглеждаше черен и гледаше нас и кучетата с диви, злобни очи. Пъргавото му като на невестулка тяло и рунтавата му, сякаш въздушна опашка почти се бяха слели с клона.

Предпазливо, с пушки в ръце, се приближавахме.

Самурът, все тъй сърдит и войнствен, неохотно изпълзя до самия връх на дървото. Сега козината му блестеше като чернокафяв кристал. По гърба му се проточваше лека, едва забележима ивица — по настръхналите косми преминаваха слънчеви лъчи.

Озърташе се, въртеше конусовидната си глава, с големи и островърхи уши и рязко щръкнали косми от тях на всички страни. Най-близкото дърво не беше достатъчно близко.

— Стреляйте!

Възбуденият шепот на Толя ме накара да дойда на себе си. Но как! Озъртах се като самура.

Толя вече лежеше на земята. Вдигаше пушката и опираше цевта на едно паднало дърво.

Скочих при него и се проснах по корем.

— Стреляйте пръв — гласът на Толя трептеше. — Стреляйте! — беше го взел на мушка, държеше зверчето в шах.

Какво? Да стрелям в самур? Ами как… В главата ми нахлу кръв.

Самурът се присви. Отново ни загледа немигащо и упорито, по-скоро кръвожадно, отколкото плахо. Не можех да стрелям. Трябваше да почакаме отново да извърти глава, за да го взема на мушка в профил. Това бяха безкрайни секунди.

И двамата лежахме неподвижно с пръст на спусъка. Струваше ми се, че показалецът ми ще замръзне. Отгоре на това взех, че се проснах и върху един друг по-малък дънер, който порядъчно ме убиваше. По-добре да не улуча, отколкото да му повредя кожата, шепнех си. Нищо не може да се направи, Толя ще стреля след мен. Ще се меря по-добре в самия крайчец на муцуната му! За нищо на света не бива да го улуча другаде, освен в главата!

В това време възбудените Пиратка и Мурзик отново обиколиха дървото и самурът се загледа в тях.

Не улучих! Също и Толя. И на него не му се искаше да рискува! Хищникът се дръпна малко назад и изви гръбнака си в тънка дъга. Отново натиснах спусъка — окото ми улови съвсем бавно и съвсем меко плъзгаво движение, самурът падна от клона. Напрежението в мен мигновено изчезна. Но работата не беше приключена. „По дяволите! — процедих ядосано. — Закачи се!“ Самурът беше паднал на най-горния чатал между клоните и ствола на дървото и без да дава признаци на живот, беше увиснал там.

— Добър изстрел! — каза Толя.

Бързо скочи и вдигна дървото, на което лежахме. Изтичах при него. Дървото беше доста тежко, но представляваше отличен таран. Блъснахме с него няколко пъти ствола на лиственицата. След малко коремчето на зверчето все така бавно и плъзгаво се наклони.

— Внимавайте за кучетата! — нареждаше Толя. Пиратка и Мурзик се спуснаха като лавина към падащото телце.

Толя с вик се хвърли към тях, разпъди подивелите кучета и вдигна плячката току пред грозно разтворената паст на Пиратка. Започна да я разглежда.

— Отличен изстрел! В ухото! — в гласа му долавях облекчение. И как не.

Толя се наведе към Мурзик и предпазливо му даде да близне окървавената глава, като за по-сигурно прикриваше с длани шията на мъртвото зверче. Възбуденият Мурзик можеше да захапе самура. В това време аз задържах Пиратка.

— Това е първият самур на Мурзик, трябва хубаво да запомни миризмата му — с това оправдаване Толя победоносно ми подаде плячката.

И тъй, ние с Мурзик вече имахме своето кръщение в лова на самури! Все поглеждах хищника с „царската кожа“. Истински красавец! Великолепно и силно, почти 50 сантиметра дълго тяло, оранжеви страни и нагръдник, с бляскава и мека, кестенявокафява козина, която под корема постепенно избледняваше. Духнах в козината — показа се неимоверно нежна синкава подплата.

Дадох си сметка какво щастие сме имали. Дори Даба не беше виждал качен на дърво самур. Преследваният самур обикновено изчезва между камъните и коренищата.

Пиратка и Мурзик продължаваха да ръмжат. Не можеха да се успокоят, макар че друг път, щом аз или Толя вдигнехме убитата бялка, те почти веднага утихваха. Козината на Мурзик, съвсем настръхнала, стърчеше като бодли. Двете кучета тичаха наоколо и всеки път, когато ни приближаваха, издаваха раздразнени скимтящи звуци.

Да. Още когато бяха попаднали на прясната следа на самура и тръгнаха по нея, а ние с Толя ги последвахме, техният лай беше по-глух и по-застрашителен, по-раздразнен. Започвам да разпознавам ловния им език!

През цялото време, докато разглеждах самура, Толя стоеше до мен и очите му блестяха — съвсем като козината на зверчето, което държах в ръцете си. Блестяха, защото самурът беше неговият живот. Самурът го вълнуваше. Толя беше ловец на самури — по-късно имах възможност да разбера защо в неговия участък тези великолепни животни не намаляваха. Макар всяка година той да предаваше най-много кожи. Чрез самурите той си изкарваше прехраната.

Толя изцяло зависеше от тези великолепни зверчета. Нито белките, нито кожите на другите убити животни в неговия участък можеха да го изхранят като ловец. Когато веднъж размислях върху това, сметката се оказа съвсем проста. Миналата година за целия ловен сезон Толя беше предал 380 кожи от белки и беше получил за тях 570 рубли. За отделни кожи на лисици, хермелини, рис и два вълка — 216 рубли. Беше предал обаче 53 самура — ловците от цялата област, взети заедно, бяха убили 1126 — и само за тях беше получил 3460 рубли. Изкупната цена на една кожа на самур се движеше според качеството между 40 и 100 рубли. Всяко второ лято Толя трябваше да поправя деветте си къщички, които сам си беше построил, и за тяхното поддържане получаваше по 53 рубли.

Следователно годишният доход на Толя беше 4496 рубли. На пръв поглед доста прилична сума, макар че с тези пари той трябваше да си осигурява всевъзможно снаряжение. Но човек не бива да забравя за условията. Толя трябва по цели месеци да живее сам във вътрешността на безкрайната, пукаща от мраз и мъртва пустиня. Трябва постоянно да се движи сред диви места, в които го дебнат хиляди опасности, като се почне от подхлъзване и замръзване и се стигне до неочакваните срещи с диви зверове. При това и без възможности за своевременна лекарска помощ и без най-елементарната хигиена.

Не беше много по-различно и през лятото. Дори него Толя не можеше да го прекара с ръце в джобовете. Ремонтирането на ловните му къщи означаваше в действителност да кръстосва по целия участък. Трябваше на кон или с лодка да докара запаси за зимата, да достави сол, захар, сухари, кондензирано мляко, юфка и свещи в една от къщите и след това с раница на гръб да ги разнесе по другите. Трябваше да наглася продуктите на сигурно място, да поправи покрива, както и пълнежа от мъх между вътрешните и външните страни на стените, надробен от дъжда и слънцето, трябваше да потегне повредените сушилни и нарове, да подмени строшеното от диви животни стъкло на прозореца. След това трябваше да приготви малко дърва за огрев, за да си спести този труд през зимата. И Толя отново се изгубваше със седмици из тайгата, където от средата на юни до първите есенни студове се носят облаци от комари. Разкаляните от наводненията рекички и потоци по време на горещото безветрие се превръщат в истинско божие наказание. Няма спасение от комарите и Толя се връща у дома с подпухнало лице и отекли очи. Разказваше ми, че понякога се хранел в самия дим и въпреки това комарите падали в супата му. През по-голяма част от годината Толя не познава никакви удобства, дори у дома си, където за него се грижи Хенриета. За него е истински лукс да поседне за малко на пладне с Хенриета в дните, когато коси ливадата накрай селото. Парите, получавани за кожите, му излизат дяволски скъпо. Толя никога не би се скитал из тайгата, ако нямаше ловджийско сърце и ако тайгата не беше неговият живот.

И после кой можеше да знае какъв ще бъде ловът през следващия сезон? Животните можеха да пострадат от болест или от някакво стихийно бедствие. А можеше да се случи и зима като сегашната!

Без сняг и без капани Толя е направо загубен.

Слънцето вече залязваше, когато на другия ден поехме към лагера. Пиратка и Мурзик почнаха да душат пред самия лагер. Притичваха от дърво до дърво, забили муцуни в земята. Бяха съвсем объркани. Накрай се спуснаха към реката.

По леда се виждаха множество следи от белки и черни зърна от изпражнения. Цялата широка ивица от скреж беше утъпкана от лапи. Това ми изглеждаше недействително; нищо не разбирах. Сякаш от тук беше минало цяло шествие, цяла армия от тези малки четирикраки зверчета.

Следите водеха към разтварящото се ветрило на другия бряг, на около 200 метра от нашата дървена къща.

След толкова „бедни дни“ и след стотиците километри, извървени през пустата тайга, не можеше да ми дойде наум нищо по-безсмислено и по-налудничаво от мисълта, че всички белки са се разбунтували и са тръгнали да освобождават Риска.

Недоумяващо погледнах Толя.

Но той ускори крачка. Очите му отново заблестяха.

— Може да имаме късмет. Бързо! — той вече държеше пушката в ръката си.

Стъмваше се, а по това време белките обикновено се скриват, те не обичат тъмнината. Трябваше да побързаме.

Пиратка и Мурзик просто прелетяха през Бамбуйка и изчезнаха зад върбите. Разлаяха се в Парка.

— Тук са — почти изкрещя Толя. — Скитащи белки.

Скитащи белки? Нищо не знаех за тях. По нашите места катериците не предприемат колективни пътешествия. По-късно Толя ми обясни. Понякога през есента, когато бялката се избави от грижите си по отглеждането на малките след второто раждане, цели родове почват да се събират и колективно поемат да търсят храна. Тръгват обикновено от места, където е имало малко горски плодове. Извършват дълги преходи по дърветата, преминават и широките тундри. Толя веднъж видял цяла тайфа от около двеста белки да плуват през Бамбуйка! Нищо не може да ги спре по пътя им.

Най-после ги забелязахме. И в същото време ги чухме. Седяха или скачаха по дърветата, пискаха и пронизително цвъркаха. Чуваше се шумолене и хрускане сред мъртвата ледена тишина на тайгата! Паркът беше пълен с шум и движение, приличаше на някакъв голям пазар.

Вероятно бяха дошли подир обяд, след нашето излизане. Цялата замръзнала и покрита със скреж земя наоколо беше обсипана с пресни купчинки от люспи на шишарки; под смърчовете се виждаха купчинки от млади клони. Белките търсеха в младите издънки на дървото нещо за ядене — опрашени пъпки. Изяждайки тях, прегризваха целия филиз. Такова едно посещение беше истинско бедствие за гората.

Мурзик и Пиратка предизвикваха сред тях истински хаос. Сами не бяха на себе си. Не знаеха къде по-напред да се спуснат; подплашените белки скачаха току пред муцуните им. И въпреки това виждах как от по-далечните дървета валеше дъжд от люспи на шишарки.

Това беше изключителен лов, макар че стадото не беше особено голямо. Изглежда се бе образувало от различни родове.

Толя имаше работа тъкмо за три вечери, а Мурзик и Пиратка — запас от храна.

Настъпваха истински ловни пости, дни на абсолютна пустота и бездействие.

Нашите излизания ставаха все по-безрезултатни. Случваше се по цял ден нищо да не се покаже в тайгата. Човек можеше с часове да се мъкне през омагьосаната от мраз пустиня, без да срещне жива душа. Росомахата беше изчезнала.

В отчаяната си ловджийска упоритост реших да премина дългата тундра. Простираше се на цели километри. Тук-там из нея растяха купчини борове и високи върби; тук-там сред безкрайното пространство от заскрежена трева се виждаше по някоя самотна лиственица. Беше невероятно трудно да се върви. При всяка крачка се подхлъзвах в дупките, пропадах между тревистите бубунки и се препъвах. Всеки миг краката ми се заклещваха между буците толкова здраво, че с огромно усилие ги измъквах. На места тревата достигаше човешки бой. За няколко минути се почувствувах безкрайно уморен, като че бях пълзял на колене из калта. Когато най-после достигнах първите дървета, по тях нямаше нищо. Разочарован и с чувство, че всичко е било на вятъра, капитулирах. Върнах се обратно — едва се дотътрих до гората.

Единственото нещо, което „хванах“ през последните три дни, бяха няколкото картини. Отново отидох на моя „мечешки хълм“ и фотографирах мечешките лапи.

Кръглите и разрошени гнезда на белките от клони, трева и листа бяха осиротели; още по-диви, почти жалки изглеждаха гъбите, набодени тук-там по храстите. За цялото това време, за четири целодневни излизания с Мурзик и Пиратка, Толя беше донесъл само 11 белки. Ставаше все по-студено. Каква полза, че кръстосвахме нашир и длъж земята, която криеше под скалистите си склонове, из клисурите на потоците и рекичките, под камъните и пясъка златни зрънца и диаманти. Из тези почти неизследвани краища далеч на север и на изток се криеха богати находища. В Златните пясъци — а то съвсем не беше особено голямо находище за промиване на злато — за времето от пролетта до есента, когато можеше да се работи, добиваха по 122 килограма злато на пясък. Ние стъпвахме по камъни, пръст и лед, които криеха лъскав метал и скъпоценни камъни; но тази мисъл никак не ни вълнуваше. Находища за нас бяха само пресните отпечатъци от копита или лапи, пресните следи. Очаквахме дивеч. Напразно.

Една вечер седнахме да пием чай. Толя нямаше работа. Изведнъж ме попита коя дата сме днес.

Сепнах се удивен.

Досега не бяхме почувствували нужда от някакъв календар, никой не броеше дните. След всичките неочаквани и катастрофални за лова ни последици на зимата ние бяхме живели в някакъв волен простор. Понятието календар беше изчезнало от паметта ни. Цялото време се беше съсредоточило в едно целенасочено и еднообразно разписание: развиделяване и отиване на лов. Това беше една цялостна верига, която не познаваше неделни дни и други празници. Такива придобивки в тайгата не важат. Ловците наваксват загубеното чак подир своето завръщане.

Измъкнах бележника си. Освен отметките и наблюденията ми за нашия живот в пустошта той съдържаше също някакъв лаконичен дневник на най-важните събития. Напомняше донякъде тефтерчето на майка ми, която работеше в кооперативното стопанство и всяка вечер си записваше извършената работа: „Копане на цвекло 6 ч.“, „Плевене 8 ч.“, „Набрах 8 щайги ягоди“.

В дните, когато нищо особено не беше се случило и когато се връщах в хижата капнал и премръзнал, след най-неотложните грижи, едва-що приседнал до бумтящата печка, с натежали за сън очи, бях отбелязвал съвсем кратко: „Две белки, Толя 8“ или „Нищо не се показа“, „Студ –38°С“. Тук имаше и бисери като „първите вълчи следи“, „росомаха отмъкна яребиците“, „мечешки следи“. Но всичките ми бележки бяха без дати! Сега, при наличието на всичко, което бях отбелязал, ние започнахме да се връщаме назад и да пресмятаме. Когато стигнахме до днешния ден, се получи една твърде неприятна дата. Беше вече 27 октомври.

В Уст Ан бяхме прекарали 4 седмици. Половината от моя срок беше минал. А колко животни бях видял? Балансът не беше никак утешителен нито за мен, нито за Толя, резултатите — отчайващи. Самурът, който застрелях, още повече ни отчая. И двамата — по различни причини — бяхме изгубили много.

— Не ви ли омръзна вече? — попита Толя, като сърбаше чая. В гласа му се долавяше недоволство и яд; изглеждаше много угрижен. Всичко можеше да понесе, но пред това идиотско време, което ни преследваше, беше безпомощен.

Чувствувах, че след последните безрезултатни скитания и студа, който от ден на ден ставаше все по-пронизващ, започва да ме обзема голям скептицизъм и едновременно с това и физическа умора.