Ян Козак
На лов в Бамбуйка (12)

12

След около един час — огънят вече гореше — изтичах за още малко дърва. Готвех се през цялата нощ да поддържам огъня, но без Толя трионът за нищо не ставаше. Сеченето и цепенето на дърва сега изискваше много повече труд. В този страхотен студ просто беше невъзможно да се приготвят достатъчно дърва.

В мига, когато с наръч дърва влизах в къщи, дочух слаб странен звук. Огледах се.

По реката, по същия път, по който се бях дотътрил от евенците, се приближаваше човек на кон. Другият кон вървеше след него.

Оставих дървата и тръгнах към брега. Не беше Толя.

Фигурата върху коня беше увита в мечешки кожух, с пушка на гърба.

В здрача, който падаше, конете почти се сливаха със снега, козината им беше заскрежена. От устата и ноздрите им димеше. Приближаваха се.

Кой може да е това? Взирах се напрегнато.

За мое голямо удивление разпознах Надя.

Тя работеше в пощата и беше приятелка на Хенриета. Беше прекарала заедно с нас двете вечери след моето пристигане в Бамбуйка.

Надя имаше дяволски труден живот. Първият й мъж изкупувал кожи от ловците преди Хенриета. Бил голям мошеник. Веднъж му изчезнали някакви пари. Извикал при себе си евенците, тъкмо този ден били прескочили до селото, като надонесли някакви кожи, и на сутринта отново се готвели да изчезнат за цели месеци в тайгата. Черпел ги със спирт. След полунощ с големи викове, за да чуят съседите, ги изгонил от къщи. Както се оказало, искал да обвини евенците в кражба и да ги обади в милицията. Само че един необуздан младеж прострелял в пияно състояние вратата на неговия дом и ранил смъртоносно мъжа й. Убиецът бил осъден. Но когато семейството на убиеца пристигало с елени в Бамбуйка, баща му винаги подарявал на Надините две деца по някоя и друга кожа. По-късно Надя започнала да разнася пощата. А сега, вече две години, откарва пощата до Биологическата станция край рекичката Ушмун, отдалечена на 80 километра. Там работи и сегашният й съпруг. През лятото ходела по веднъж в седмицата след пристигането на самолета; до станцията успявала да стигне за един ден. Но в кратките зимни дни, сред мраза и снега, тя се качвала на коня и се отправяла на път през пустия леден сняг веднъж на четиринадесет дни; нощувала в една къщичка по средата на пътя.

А сега най-неочаквано Надя се появи пред нашата къща.

Може би носи пощата? — помислих си аз. Изглежда доста път е била, трябвало е да се отклони от пътя си за Ушмун и да измине десетки километри повече. Но дори и да й е хрумнало нещо толкова безразсъдно, тя не би могла да знае къде точно ще се намираме в това време.

— Хей! — извика тя. — Как сте?

Беше много радостна, че всичко е наред и че ме е намерила в Уст Ан. Под бронята от лед по ресниците и веждите очите й изглеждаха още по-черни. Бяха пълни с влажен блясък.

— Толя не е тук — казах аз. Гласът ми беше загрижен, — чакам го вече няколко дни, замина за Ашанканската клисура.

— Затова дойдох — тя скочи от коня. — У-х — у-х. Ама че студ.

Наблюдавах я като вцепенен. Задъхвах се. Затова била дошла? А после…

— Какво е станало с Толя?

За първи път произнасях гласно въпроса, който ме измъчваше.

Надя тупаше с крака.

— Няма ли да ми дадете по-напред малко чай? — запремига срещу мен тя и се втурна вътре. — Ух! Как не сте замръзнали тук?

— Какво му се е случило?

— Нещастие. Но вече е добре.

Нещо ме стегна за гърлото.

— Какво нещастие?

— С мечка — каза тя. — Борил се с мечка.

— С мечка!? — взрях се ужасен в нея. Езикът ми надебеля. — Ранен ли е? Къде е? — казах аз.

— В Багдарин, в болницата — каза тя, сякаш нищо не е станало.

— Но все пак…

— Не бойте се, всичко е наред. Вън е от всякаква опасност. И се безпокои за вас.

Надя съблече кожуха и го отупа; стопеният скреж се стичаше по лицето й.

— С мечка? — попитах отново. Още треперех.

— Толя е герой — каза тя вещо. И щастлива, че е пристигнала и че е на топло, тя си запали цигара.

И след това ми разказа какво се случило на Толя.

Той пристигнал благополучно в Ашанканската клисура на втория ден привечер. Вова го нямало в дървената къща и Толя решил да го почака един ден.

На сутринта взел тенджерата и брадвата. Тръгнал към потока, отдалечен на около 100 метра, да насече лед. Мурзик, който все още бил с притъпено обоняние, останал пред къщата.

Потокът бил замръзнал до дъно и докато Толя се навеждал и удрял леда, се чул шум в храстите зад гърба му. След това вече било късно.

Противно на своя навик мечката не се изправила на задните си крака, а нападнала тичешком. Толя едва успял да се обърне. Обаче до такава степен запазил самообладание, че замахнал с брадвата и я ударил. В същия миг почувствувал страхотен удар в лицето, чул как изпукала лявата му очна кост и брадвата паднала от ръката му. Мечката искала да го заслепи. В същия миг и двамата се претърколили. Мечката ревяла от ярост и болка. Забила нокти в бедрото му, а след това го захапала за лявата мишница, за щастие през ватенката и пуловера. В този миг Толя измъкнал от канията ловджийския си нож и го забил с колкото имал сила в сърцето на мечката. Двамата паднали.

След това чул как Мурзик ръфа хриптящата мечка. Разбрал съвсем ясно, че не може да си позволи никаква почивка, че тялото и мозъка му не бива да се поддават на никаква умора.

Достатъчно било само за няколко минути да изгуби съзнание и щял да замръзне. Трябвало да напрегне всеки мускул и да превъзмогне всяка болка, за да стане. Бил обзет от една-единствена мисъл: да не остане тук. Обратно! На всяка цена да се върне обратно в колибата!

Минало известно време, докато успял да стане. С контузен крак, с прегризан мускул на мишницата и полусляп, с лице, залято със замръзнала кръв, едва успял да се дотътри до колибата. Като преодолял пристъпите на безсъзнание, отново излязъл вън, приклекнал и си измил лицето с твърд сняг. Дори хапнал малко сняг, защото го мъчела страшна жажда. След това сложил дърва в печката и посипал всичките си рани със захар. Надя казваше, че захарта консервирала и спирала кръвотечението и загнояването. Превързал раните си с ризата и се настанил на леглото. В страшни болки зачакал Вова — така можел да издържи няколко дни, запаси имал.

В това състояние Вова го намерил вечерта. Направил най-необходимото, сварил му силен бульон с месо, дал му малко чай и тръгнал за геоложката станция в Ушмун. Вървял цялата нощ и на другия ден до обед. Оттам повикали по радиото самолет от Багдарин. Вова спал няколко часа и след това с двама души от експедицията поели обратно със ски. Най-близката годна за кацане площадка била на пет километра от колибата му, на едно малко езеро. Пристигнали там сутринта, точно навреме, за да запалят огън, та пилотът, с когото имало и лекар, да може да се ориентира. След това с шейната, докарана от самолета, отишли за Толя и самолетът го откарал в болницата.

Докато слушах разказа на Надя, ме обземаше леден ужас и в същото време пламвах в огън. В каква отчайваща ситуация изпаднал Толя. При това, за да се измъкне от нея, са били нужни много повече сили, отколкото са скрити в мускулите. Представих си какво би правил някой мекушав представител на цивилизования живот, ако го нападне мечка като Толя. Отговорът беше прост. Кой би си спомнил след удара, счупил очната му кост, с разкъсано бедро и захапан до ръката от разярената мечка, че има в пояса си ловджийски нож?

Толя се хвърлил в битката. Това било бой на живот и смърт, който в тайгата все още се проявява в своя първичен, чист вид. Като истински трапер той имал в кръвта си твърде развити защитни реакции срещу всяка опасност.

— Наистина ли е вън от всякаква опасност? — попитах тихо.

Надя ме успокои.

— Всичко е наред. Ще се отърве само с няколко белега. Безпокоеше се за вас, затова съм тук — тя ме огледа. — Искаха да изпратят за вас човек от Багдарин, но аз тъкмо бях в Ушмун и реших сама да дойда. В станцията ми дадоха кон и за вас.

Едва сега започнах да разбирам, че тук, в Уст Ан, всичко е вече свършило.

— Да се остава повече тук е просто безсмислено — каза Надя, като че ли се опасяваше от моя отговор. — Трябва да ви съобщя, че край Окуньовското езеро се е появила голяма глутница вълци, които нападат елените. Даба искаше да отлети от Багдарин дотам заедно с вас.

От Багдарин? Сега в тамошната болница лежи Толя. Бих могъл да го навестя. А след това? Не ми оставаше много време и бих могъл да погледам лов на вълци.

— Колко далече е Окуньово от Багдарин? — попитах.

— Близко е. Не повече от 200 километра. Право на север.

Заедно с 400-те километра до Багдарин ме очакваше всичко 600 километра път.

— След три дни в Бамбуйка ще кацне самолет с пощата. Ако тръгнем сутринта, можем да го заварим.

Да. Значи аз ще хукна по следите на вълчата глутница, докато Толя…

Изведнъж се сетих за трите капана, които бях поставил наблизо.

— Имам капани тук — обадих се аз смутено.

— Вече приличате на тукашните ловци — засмя се Надя весело, като сърбаше блажено чая.

На сутринта натоварихме спалните чували, кожите, капаните, всичките мои и на Толя вещи. Каквото можех, нахлузих върху себе си. Беше –44°.

Настъпи последната минута от нашето лагеруване в Уст Ан. Не бях си представял така раздялата; но поне знаех, че Толя е вън от всякаква опасност и че ме очаква Окуньовското езеро — същото онова езеро, където Даба хванал толкова много риба, та трябвало да изпратят един Ан–2, за да я превозят. Там беше голямата вълча глутница, която преследваше дивите соби.

Мисълта, че Толя е добре и новата надежда да прекарам интересно остатъка от своето пребиваване в тайгата, ме оживиха. Умората и депресията от безпомощното очакване, които през последните дни толкова много ме измъчваха, изчезнаха мигновено. Сякаш бях вдъхнал кислород. В облекчението, което почувствувах, се разся донякъде носталгията ми от раздялата.

Насякохме малко дърва; на тела вместо кърпи за лице и чорапи като предпазна мярка срещу мишките окачихме едно платнено чувалче със захар, една свещ, чай и малко сухар. Всеки премръзнал, уморен или гладен гост би могъл да намери тук убежище и най-необходимата първа помощ. Всичко това ще го очаква тук, въпреки че минути след нашето заминаване телът ще обрасне с дебел слой лед, който ще се спои с поледицата по стените.

Излязох навън.

Риска, както обикновено, изскочи с мен на снега. Безгрижно заподскача към огнището, изкатери се по дървото. Но когато придърпах вратите и поставих мандалото, тя учудено се спря и изтича обратно. Клекна на задните си крака, вдигна опашка и учудено ме изгледа.

Откъде можеше да знае какво я чака? Изглежда чувствуваше, че това, което правя, не е съвсем в ред.

Изправи се и опря лапи на вратата; сърдито зацвърка. С невероятна бързина започна да драще с нокти, главичката й с „топираните“ ушни кичурчета се вдигаше и падаше.

Искаше да влезе вътре. Също като тогава, когато Мурзик я преследваше и искаше да я разкъса. В поведението й нямаше нищо приятелско или ласкаво — тя чисто и просто си искаше своята голяма, уютна дупка.

Надя се смееше, вече се беше качила на коня.

— Ще живее тук, в Парка — казах аз.

Напролет ще я подгонят самците, ще си направи гнездо — а през зимата тук отново ще се появи Толя и Мурзик; ще започне нова глава от безкомпромисния суров и кървав, двубой, който е същността на живота в тайгата.

Поехме надолу по Бамбуйка; щяхме да пренощуваме в къщичката край Кабаргския път.

От този миг цели два дни безмилостно ни мъчеше студът. Конете вървяха по бялата и ледена магистрала на реката много по-леко, отколкото когато идвахме към Уст Ан, но да се издържи на седлото повече от час беше невъзможно. Най-напред ми се вкочаниха колената и едновременно с това стъпалата и петите в топлите кожени унти. Когато размърдах измръзналите си крака, за да раздвижа кръвта в тях — конят пое тръс. Тресях се; чувствувах кожата си като чужда, струваше ми се, че съм стегнат в усмирителна риза.

След миг целият се вкочаних. Имах чувството, че ако падна, ще се пръсна като огледало на хиляди парченца. Слязох от коня. Краката ми се подгъваха. Измина доста време, докато се постоплих от ходенето. Стана ми по-добре.

Тайгата се разтваряше край нас безгранична и пуста, сякаш омагьосана от ослепителното искрене.

Но и в този убийствен мраз, когато арктическият въздух изгаряше дробовете и от време на време аз топлех вкочаненото си лице и носа си с козината на ръкавиците, непрекъснато се възхищавах на особеното, сурово великолепие на тайгата. Отново и отново ме очароваше гордото спокойствие, в нейната строга красота нямаше и помен от лекомислие. През цялото време от пребиваването ми в Уст Ан не можех да й се наситя. Не само това. Все още бях сред нея, очакваха ме още няколко дни край Окуньовското езеро — а вече изпитвах тъга. Още тогава знаех, че непрекъснато ще изпитвам глад за нея; че споменът за нея ще ми бъде хляб за цял живот. Това бяха изключителни и прекрасни дни, защото животът в дивата тайга не може с нищо да се замени. Тук вкусих свобода и безгранична волност. И може би тъкмо тази свобода и волност, постигната в условия, които изискват от човека непрестанно да преодолява собствената си разглезеност, придаваше на строгото, ледено и привидно безчувствено лице на зимната тайга истинска душа. Още тук — въпреки нещастието с Толя — аз отново копнеех за нея, копнеех за чар, пълнота и сила. С колко още такава истинска неокована природа разполага сега човечеството.

На другия ден към обяд пейзажът започна да се променя; разтваряше се настрани. Показаха се южните хребети на Муя и панорамата на Шаман. Напуснахме реката, която започна да се стеснява, и поехме по една пътека между брезите. Въздухът беше все така кристалночист и слънцето — както винаги ниско и опаловобяло, изглеждаше като обсипано със скреж. Студът все по-силно пареше. Седлото беше истинско мъчение. Щом го погледнех — и чувствувах, че кръвта в жилите ми се вледенява. Все по-често вървяхме пеш; конете водехме.

Крачехме един след друг. Не говорехме. Когато се опитвах да кажа нещо, чувствувах устата си толкова скована, че не можех да я движа. Само изсумтявах нещо. Всяка дума нарушаваше ритъма на дишането, човек просто се задушаваше от мраза. Дойде ми наум, че тукашните ловци са съвсем избавени от тези усилия.

Замръзнаха ресниците ми, при мигане влажните парченца лед мигновено се слепваха. Лицето ми застиваше в маска.

Изведнъж откъм гърба си чух изстрел. Огледах се и разтърках очи — забелязах Надя с карабина в ръце. Беше се качила на коня и се носеше в тръс към белезникавата искряща равнина.

Когато се върна, през седлото на коня й беше преметната една сърна. Очите на Надя щастливо се усмихваха под бронята на леда.

— Скоро ще пристигнем — каза тя.

Изведнъж закопнях за баня; Хенриета сигурно ще я приготви. Спомних си, че тогава, преди да се гмурнем в парата, която се кълбеше от нагретите и поливани с вода камъни, миришеше на лопуш. Сега ми се струваше, че горещата хубава баня беше единственото нещо, което в Уст Ан ми беше липсвало.

След малко бледото измръзнало слънце изчезна и блестящият синкав лед на небето бързо посивя; студено затрепкаха първите звезди. Появиха се първите къщи на Бамбуйка. Още не бяхме срещнали жива душа. Но от комините се виеха нишки от бял крехък дим.