Ян Козак
На лов в Бамбуйка (6)

6

Отговорът дойде на следващия ден.

На сутринта, тъкмо преминах реката и наближих брезовия гъсталак, видях лещарки. Бяха накацали от края. Застрелях две, но не исках да ги мъкна със себе си. Оставих ги на един изгорял елов пън, щях да се връщам тук.

Насочих се към вълнистите гребени на югозапад, към долината на рекичката Бели Ан. Тя се вливаше в Бамбуйка на два километра под лагера.

Скитах цели часове, но убих само една бялка. Втората, която след безкрайното лутане чух да пищи сред гъсталака от ели, беше изчезнала безследно. След това над коритото на Бели Ан сред скалите видях хълмче, обраснало с борове. То се открояваше на фона на чистото синьо небе, скалите наоколо, леко заснежени, се спускаха към речното корито като откъртени.

Хълмът ме примамваше. За да стигна до него, трябваше да заобиколя една част от високия зъбер.

Озовах се в странно мъртва гора. Брегът тук беше плосък, при наводнения водата заливаше смърчовете. Водата непрекъснато смучеше гората и й отнемаше силата. Лишеите я бяха удушили съвсем. Гъсталакът от средно млади смърчове стоеше сега като призрак. Приличаше на омагьосана сивобяла хмелна нива. По стеблата се виеше къдрав лишей. Неговите завеси висяха неподвижно от мъртвите корони на дърветата и на места образуваха таван. Лишеят покриваше камъните и речните наноси; никъде никакви подрасляци.

Такова тъжно и мрачно място не бях виждал досега. Обзе ме някаква тревога. Приличах на удавник — около мене и над мене се простираше утайка от сива пяна. Такова чувство съм изпитвал като дете, когато ми се струваше, че съм се заврял в някаква тясна цепнатина или под тежкия гардероб, а въздухът не ми достига и аз не мога да изпълзя навън. Колкото по-навътре навлизах, толкова по-страховита ми изглеждаше тази гора. Краката ми затъваха във възглавницата от лишеи и с хрущене отпечатваха следи, които не се заличаваха, а оставаха мъртви като всичко наоколо. Когато закачих едно стебло, широко колкото длан, то шумно изпращя и от него се посипа прах. Това беше недействителна гора. И в дивата неокована природа е възможен абсурдът!

Едва в подножието на хълма си отдъхнах. Направих само няколко крачки и от снега се показа пъргав, безкрайно блестящ зелен мъх. Между боровете просветваха брези. Само камъните бяха покрити все още с плесента на лишеите, като с петна.

С облекчение се изкачих на билото и се огледах. Оттук се откриваше хубав изглед към рекичката. Тя се спускаше към Бамбуйка през една дълбока клисура. Тук с Толя никога не бяхме идвали. Бреговете бяха обраснали с гъсталаци от храсти. На юг от хълма се простираше вълнообразно тревисто плато.

Никаква следа наоколо. Абсолютно пуста местност.

За това, че се бъхтах за този, дето духа, дотук — заслужих такова гробище. А ще трябва да се връщам през него. По дяволите, защо се домъкнах тук?

Разочаровано се огледах за по-кратък път. Накрая реших, че ще се върна обратно по собствените си следи. В непозната местност това винаги е най-сигурно.

Готвех се вече да тръгна, когато измежду дърветата се обади кълвач.

— Чук! Чук! Чук!

Неговото почукване беше истинска музика — беше живот. Звучеше в ушите ми топло като слънчеви лъчи. Къде ли „работи“? Не ми се тръгваше, без да съм го открил.

Вдигнах глава. Високо върху ствола на един бор забелязах бяла ивица. Такава имаше малко по-ниско на съседния бор. От начало тези белези нищо не ми говореха. Приличаха ми на дървета край шосето, одраскани от камион. Взрях се внимателно в тях.

Едва когато забелязах разкъсаната кора и сърцевина пред мене, умората ми моментално изчезна. Приближих се повече.

Мечешки нокти. В живата плът на дървото се разпознаваха всички нокти, между брезите още висяха парцалчета от лико и трески.

Първата голяма мечка е огризала дървото на един метър от земята. Възбудено го докоснах с длан.

Отпечатъкът на мечешката лапа беше най-малко два пъти по-широк!

Вторият отпечатък на великанска лапа беше разкъсал кората и сърцевината високо на същия този ствол. Не можех да вярвам, вдигнах ръка.

Не достигаха точно още 60 сантиметра. И то при моята височина, при моите 186 сантиметра.

Отново разтревожен се взрях в пръстените и раните на съседните дървета. Бяха далеч по-тесни и по-плитки.

Мечка и две мечета!

Следите обаче не бяха пресни, по това време мечките спяха. Но бърлогата можеше да бъде наблизо.

Неволно се огледах. Само това ми липсваше, да връхлетя на някой такъв скитник с малокалибрена пушка в ръце. При тази мисъл ме обля горещина. Но в същото време се и радвах. Първата мечешка следа. Значи живеят тук. Ще дойда да фотографирам мечешките нокти. Любопитен съм да видя какво ще каже за моето откритие Толя.

Сега вече пътят бягаше под краката ми. Когато стигнах рекичката и се изкачих на билото, което се спускаше към Бамбуйка, си спомних за моите яребици.

Изумен се спрях.

Нямаше ги там. Пънът беше празен.

Толя. Толя е минал оттук с Мурзик и Пиратка и е прибрал яребиците. Но се сетих, че те бяха минали на отвъдната страна на реката и че им предстоеше дълъг поход. Толя не е бил тук.

В този миг забелязах на няколко крачки от пъна разхвърляна перушина.

Някакво животно беше проследило птиците и ги беше изяло на самото място. Разгледах следите. Тънката снежна покривка беше изтъпкана. Но наблизо, по посока към реката, ги видях ясно. Чиниевидни, по две, по две, като нанизани на конец. Росомаха!

Две различни следи в един и същи ден!

А росомахата е била тук през деня. Пред мен бяха пресните следи на звяра, и то какви!

Толя веднъж, като дете, наблюдавал двубой между росомаха и лос.

Било ранна утрин — Толя спял в копа сено на брега на Витим — когато от другата страна на реката дочул тропот и шум от скършени клони. След това забелязал огромен лос мъжкар, който идел на водопой. Лосът нагазил във водата до средата на краката си и легнал. Известно време се преобръщал във водата, после излязъл на плиткото, отново се потопил и заплувал към дълбокото така, че водата му закрила гърба и от нея стърчали само рогата, ушите и муцуната му. Плувал. Насочвал се към отсрещния край на ливадата, когато зад него водата внезапно се разплискала.

От клоните на една повалена лиственица скочило някакво животно и заплувало косо към елена.

Лосът бързо извърнал глава, при което ушите му изплескали във водата. Вдигнал муцуна и почнал да души.

Почувствувал опасност и станал неспокоен. Мястото било лошо за бой. Не знаел накъде да тръгне.

Един миг се колебал дали да се върне. Твърде дълго се колебал.

Решил да преплува реката и се спуснал косо към брега. От време на време обръщал глава, но непрекъснато работел с краката.

Росомахата, която чакала тази възможност край реката може би цели дни и седмици — на сушата навярно никога не би нападнала един стар елен — плувала по-бързо. Дистанцията бързо се съкращавала.

Росомахата била съвсем близко до шията на елена.

Лосът се опитал да стъпи — затърсил с копита — но мястото все още било дълбоко. Гърбът му потънал във водата. Объркано започнал да се мята наляво и надясно.

Извърнал се в срещуположната посока и направил опит да удари росомахата и да я издигне на лопатестите си рога. Главата му била като скована; на земята лесно можел да разкъса нападателя си и да го смачка с копита. Но тук бил безпомощен, в реката могъщата му сила не струвала нищо.

Росомахата леко се извила и след това бързо, точно покрай самия клон на рога му, го нападнала.

Еленът се извъртял. Отново се опитал да нанесе удар, но бил натясно. Отчаяно се мъчел да достигне брега.

Изведнъж росомахата, като голяма капка живак, се намерила върху гърба на лоса и забила зъби в шията му.

Еленът се мятал насам-натам. Тресял глава, напъвал се, мъчел се да отхвърли нападателя. Продължавал да гребе, все още хранел надежда. Но чувствувал вече смъртната опасност.

Росомахата не плувала. Оставила се да я носи лосът и с всички сили се мъчела да прегризе вратната му артерия. Мятали се във водата.

Еленът диво затръбил — но продължавал да плува. Водата започнала да почервенява от кръв. Най-после достигнал с копита дъното. Диво се напрегнал и се отърсил. Опитал се на плитчината да се преобърне и да смачка нападателя с тежестта си. Но росомахата седяла на шията му и не се пускала. Водата все повече почервенявала. Еленът тежко, хрипливо пръхтял.

Изправил се и пристъпил към брега. Кръвта бликнала от него като извор, стичала се по гърдите му и обагряла мократа му козина.

Отново затръбил. Но ревът му вече преминавал в хрипливо стенание и задъхано пръхтене.

Тръгнал право към Толя. Още не го бил забелязал — не можел да мисли за друга опасност. Чак когато съвсем го приближил, колебливо се спрял.

Също и росомахата, тази огромна невестулка, за първи път вдигнала глава. Един миг неподвижно, с кръвясали диви очи наблюдавала Толя. Лакомо облизвала окървавената си муцуна и се озъбила. Не можела да допусне, че ще трябва да се лиши от плячката си. Предизвикателно, нападателно поглеждала към Толя. След това колебливо, неохотно скочила. И като подскачала, изчезнала между камъните и елшовия гъсталак.

Лосът погледнал нататък. Все още стоял; не можел да реши какво да прави.

Стоял с наведена глава сред локва кръв, краката и извитите му плешки треперели.

Пръхтял. Пресекливото дишане се ускорявало, целият се свил и започнал да отмалява, сякаш потъвал в земята. Сгромолясал се на пръстта и тежко изпръхтял, сякаш разбирал какво е станало, какво го очаква.

След миг събрал сетни сили и целият опръскан с кръв, се изправил. С отчаяни усилия се затътрил към гъсталака. Един миг се чувало шумолене и пращене от роговете му, които чупели клоните.

След това станало тихо. Там някъде в гъсталака победителят чакал своята жертва.

Толя беше развълнуван, когато ми разказваше това. Изживяваше двубоя отново.

Втори път срещнал росомаха по-късно, когато вече имал свой участък. След цяла седмица отсъствие се връщал в една от хижите си и заварил там истинско опустошение. Росомахата влязла през прозореца: излапала всички продукти и като доказателство за своята пословична лакомия изяла и четири кожи от самур и няколко от белки. Преобърнала печката, разбутала консервите и разкъсала миришещата на риба мрежа. Като визитна картичка оставила след себе си противно остър задушлив смрад.

За тези свои постъпки росомахата открай време била сурово преследвана от ловците, въпреки че нейната дълга провиснала кожа не е никак ценна. За отношението на хората към росомахата обаче най-добре свидетелствува онова образно название, с което удостояват злите, свадливи и отмъстителни жени клюкарки, след които винаги въздухът остава развален, отровен. Наричат ги росомахи. Нима може да се намери по-точна характеристика за „любовта“ на хората от дивата пустош към този изключително боеспособен звяр?

Сега е установено обаче, че кожата на росомахата единствена не замръзва и от нея почнали да правят шлемове за космонавтите и за летците на голяма височина. Цената й е скочила на 15 рубли — повече, отколкото за мечешка кожа — и преследването на росомахата се е превърнало в истинска треска. Броят на тези най-големи, двайсет-двайсет и пет килограмови невестулки, започнал бързо да намалява. Колко още ще живее този великолепен сърцат звяр? Та нали през последната година за целия ловен сезон, завършил през март 1967 година, в тукашния окръг от осемдесет хиляди квадратни километра при всевъзможното преследване на росомахата са били продадени само 26 кожи. По една росомаха на 3200 кв.км от тайгата.

И сега този побойник и може би най-независимата твар в тайгата, който винаги ловува сам за себе си, ни е съсед. Дали ще го видя?

Две различни следи в един и същи ден. А по всичко личи, че росомахата е била тук не много отдавна.

Връщах се към къщата като в някакъв екстаз. Коминът пушеше.

— Толя! Толя!

Показа се пред вратата. Мислеше, че нося най-малко 30 белки. Но като видя лова ми, неразбиращо ме погледна.

Това, че съм открил мечешки следи, за него нищо не значеше. Каза, че през лятото видял голяма мечка с две мечета на около 10 километра по-надолу край Бамбуйка. Но когато му разказах за росомахата, наметна ватенката си и двамата заедно с кучетата отидохме на самото място.

Тъкмо преминахме реката, Пиратка и Мурзик започнаха да тичат възбудено и да лаят. Бяха усетили миризмата на росомахата. Следата беше съвсем прясна.

— Само това ни липсваше! — изруга Толя. — Може големи бели да ни направи.

Изчервих се. Бях се зарадвал, че лещарките са изчезнали.