Ян Козак
На лов в Бамбуйка (3)

3

Стана наистина чудо. Спах почти осем часа, нещо, което не ми се беше случвало от години; в къщи винаги смятах пет или шестчасовия сън за голям успех. Беше вече сутрин, през прозорчето в стаята се процеждаше мътна светлина. А Толя и Даржаев дори не подозираха това!

Предпазливо се облякох и излязох вън. Сивосиньо ледено небе, замряла от мраз и искряща пустиня. Всичко, което ме заобикаляше — изсъхналите снопове трева, брезите и дърветата — беше обвито в сребро. И Пиратка, и Мурзик бяха посивели. Космите около муцуната и очите им бяха съвсем побелели; козината на конете беше гъсто покрита със скреж. Сякаш бяха побелели за една нощ. Погледнах термометъра, вчера го бяхме заковали на вратата. Беше — 28°.

— Мурзик! Пиратка!

Наведох се над тях. С валма от лед около муцуната и над очите си те събуждаха в мен умилителна жалост и в същото време смях. Мурзик приличаше на посипано със сняг пале.

Поиска ми се да му поразроша козината. Но той гледаше резервирано и чуждо, както и Пиратка. Съвсем се отвърна от мен; изви гръб и отново се разположи в купчинката трева, която си беше избрала за легло.

Дори не ме удостоиха с поглед. Стоях върху билото на склона зад реката, чиято зеленикава ивица към сутринта съвсем се беше изтънила. Стоях в самото сърце на тайгата сред пустата и мразовита пустиня. Бях се изгубил като маково зрънце в недрата на огромна площ от десетки милиони квадратни километри сред зимния Сибир, далеч от всякаква цивилизованост. Наоколо се простираше сурова и груба пустиня. Достигаше чак до бреговете на Северния ледовит океан и на хиляди километра на изток към пограничните планински вериги в басейна на Тихия океан и до Беринговия пролив. Не много далече на северозапад се издигаха Муйските хребети; на стотици километри на запад тайгата дълбоко обгръщаше Байкалското езеро. Това, което виждах от нея, бяха предхълмия, които се издигаха до 1000 метра, и дългия хобот на реката. Нейното корито, пълно с речни камъни, на места се промъкваше между високи скалисти брегове.

Нищо не се помръдваше, никъде не съзирах и най-малка следа от живот. Едва сега, когато ревът на Кунгуровата газка остана далече в Багдарин и тропотът на конските копита затихна, ме обгърна тишина, която щях за дълго да вдишвам на големи глътки. Дълбоките като пропаст невероятни тонове на космическата тишина падаха над смразената пустиня и аз с удоволствие ги слушах. В същия миг право срещу мен върху чистото небе се показа голямо оранжево слънце. Все по-силно и силно усещах странна и свръхприятна балсамова миризма.

Над сноповете замръзнали, тъмночервени корали от северни боровинки се издигаше храст багулник. Неговите тънки, сякаш филцови от обратната си страна листенца замайващо насищаха въздуха с аромата си.

Наведох се и свалих ръкавицата си. Наоколо беше пълно с боровинки. Само с едно посягане в дланта ми оставаха шепа зрънца. Сложих няколко в устата си. Бързо омекваха и се топяха на езика, имаха освежаващ, леко тръпчив вкус. Абсолютният покой край мен не беше угнетяващ. Укрепваше духа. Не чувствувах вече снощната тежест върху гърдите си, тревогата беше изчезнала. Взирах се в озарения, безкраен простор и чувствувах да ме изпълва радостна волност. Винаги съм имал нужда от природата в своя живот и непрекъснато съм се връщал към нея; имало е мигове, когато съм се ужасявал при мисълта какво би станало с човечеството, ако цивилизацията унищожи цялата истинска природа.

Този пейзаж като че ли не беше от нашия свят. Струваше ми се, че съм в някаква друга, нереална страна, която се намира на чужда планета.

След това откъм къщата се чу шум. Тя се чернееше сред блестящата сребърна пъстрота на тревата и храстите, коминът пушеше.

Даржаев се занимаваше с конете; Толя гребеше вода от реката. Мурзик и Пиратка го следваха.

Върнах се. От боровинките в снега зад мен оставаха червени кървави следи.

 

 

Животът в Уст Ан започваше. Към 10 часа Даржаев си тръгна, като водеше нашите два коня зад себе си. Връщаше се към Кабаргския път по същия маршрут.

Преди да тръгне, дадох на Майка бучка захар.

Кучетата ме наблюдаваха, сега вече не бяха сиви. Аха. Трябваше да дам също и на Мурзик и Пиратка. Върнах се в къщата. Когато отново излязох, Пиратка беше изчезнала. Мурзик чакаше. Близна ми дланта и побягна.

Толя извади от чувала мрежа. Трябваше да се запасим с риба, преди Бамбуйка да е замръзнала съвсем.

Толя разсече с брадвата края на леда, под който тихият речен завой преминаваше в бързей. Двата края на мрежата завързахме за два брезови дънера. Мурзик и Пиратка непрекъснато ни помагаха, току се улавяха за мрежата. Когато я пуснахме, укрепихме брезовите дънери с камъни.

Ледът на завоя беше прозрачно чист. Виждах през него огряното от слънцето дъно, камъните, пясъка. По дъното кръстосваха гърбовете на риби. Гъмжеше от риба. Изтичах за фотоапарата и се опитах да заснема това чудо под мене. Сякаш стоях пред стъклената стена на огромен аквариум. Мурзик и Пиратка обаче ми пречеха. Любопитно пъхаха лапите и муцуните си под обектива.

Когато на следващата заран извадихме мрежата, очакваше ни наистина голяма изненада, в нея се мяташе таймен. Но беше почти наполовината от онзи, който хвана Льовка при моето пристигане. Тайменът е хищник от планинските сибирски реки и достига до 80 килограма. Преследва и се храни с пъстърви, михалици и жаби; нощем дебне гризачите, които преплуват реката.

Тайменът се мяташе, така че водата се пенеше, отваряше паст, като че искаше да ни глътне. Но щом се озова на леда, почти мигновено замря; изглеждаше като някакъв пън. Освен него имаше още два — откъде ли се бяха взели тук? — почти по един килограм линове и няколко пъстърви.

Трябваше бързо да нахвърлим рибите в чувала. Мурзик и Пиратка скачаха около тях като бесни! В тази камениста река се криел такъв улов! Същински рибарски рай.

През лятото, когато Толя решил да налови пъстърви и да приготви запаси на Хенриета за зимата, той за удоволствие ги ловял и с въдица. Качили се веднъж в лодката с Вовка, поставили в нея две празни качета и каче сол и се отправили към устието на потока. До вечерта уловили над сто и двайсет кила риба — работили като подвижна рибарница — ред пъстърви, ред сол. На другия ден към обед заковали капака и на второто каче.

Такова е положението и във всички тукашни реки и езерца. Миналата година Даба се разположил на лагер за една седмица край Окуньовското езеро и хванал 700 килограма риба. С въдица! Трябвало да повика самолет, за да пренесе улова от езерото до Багдарин.

Спомних си как през ваканцията ходех на риба в Лаба; дългите часове висене край водата, която миришеше на хартиени отпадъци и в която плаваха сажди и нафтени петна. За 14 дни тогава хванах три костура, две платики и четири от ония проклети американски сомчета, които нищо не струват. И всичко това за триста крони — бях си извадил целогодишен риболовен билет, и до края на годината повече не отидох за риба. Толя никога не би могъл да разбере това. Но как изобщо мога да сравнявам цивилизованата река с Бамбуйка? И все пак това беше за нас първия и последен улов с мрежа. Макар че и по-късно, когато реката замръзна, ние пак не останахме без риба.

Настъпиха дългите ежедневни походи за белки. Когато за пръв път чух, че през цялото време, докато не падне сняг, ще ловим само катерици, бях разочарован и в същото време имах чувството, че това не съм аз. Приличах малко на малчуган, комуто се иска да застреля в парка или в Олшанското гробище някоя скоклива немирница. Все още бях със средноевропейски представи. Но когато в Багдарин взех в ръцете си кожа на сибирска бялка, бях доста изненадан.

Тя имаше гъста и мека сивочерна козина със сребърен, сякаш пепелен оттенък и лъскаво бяло коремче. Сибирска бялка.

Толя получаваше за една кожа средно по рубла и половина. Девет пъти повече, отколкото за най-хубавата кожа на сибирски бял заек. Пресметнах. След като от кожата на бялката се изреже коремната част, остава мъничката ивичка на гърба и хълбоците. За едно кожено манто са нужни най-малко четиристотин такива ивици. При разпродажба на търг една сурова кожа се продава за долар. Така че само материалът за едно манто от белки струва вече немалко пари.

Втората изненада беше, че в тайгата не живееха чак толкова много белки, колкото си мислех. Толя ми каза, че миналата година, през сезона 1966–1967, в Багдаринския район са били изкупени 80 000 кожи. А тъй като този район се простира на площ от около 80 000 кв. км, в такъв случай се пада по една бялка на кв. км. Техният брой обаче непрекъснато и много бързо намалява. Веднъж на няколко години, по неизвестни досега причини, настъпва размножителен взрив, когато за една година броят им неколкократно се увеличава, макар че през следващата година спада до минимум и отново две-три години се задържа на средното положение. В кедровите гори на Сибир, където белките имат изобилна храна — отлични и много богати на мазнини шишарки, — разбира се, живеят повече белки и през времето на един такъв размножителен взрив ловецът, стига да има добри кучета, може за кратко време в началото на сезона да си докара до 40 кожи на ден. Но въпреки че подир ланшния минимум тази година белките бяха повече от миналата, ние все още бяхме далече от такъв взрив. А освен това тук не растяха кедри.

Около Уст Ан се издигаше едно набраздено планинско плато с гористи долини, хълмчета, скалисти пукнатини и тундри. В местата на нашите ежедневни походи надолу и нагоре по реката, на около 30 километра, в Бамбуйка се вливаха две рекички и няколко потока. По-голямата част от животните живееха край техните брегове. Ние се промъквахме през дивата пустош, през гъсталаци, които бяха почти непроходими и зад които се издигаха пояси от борове и ели. Катерехме се по склоновете на пукнатините, където по самотните дървета тук и там се чернееха разрошени катеричи гнезда.

Всеки ден изминавахме по 25 километра, като се лутахме из места, които не познаваха никакви пътеки и където почвата беше камениста и хлъзгава, леко заснежена или тук-там покрита с трева и изгнили коренища на изкъртени дървета, обрасли с мъх и лишеи. А на срещуположния бряг ни се налагаше да правим и почти половинчасово заобикаляне срещу реката.

Първия ден се върнахме с 14 кожи, втория — с 16. Надвишихме този брой само веднъж. Но Толя беше съвсем спокоен.

Пиратка и Мурзик се стараеха. Не знам какво бихме правили без тях. Тичаха и душеха, провираха се през храсталаците, забили нос в нападалите клонки, в люспите от шишарки и в боровинките, където катериците обикновено си търсят храна. Ние с Толя вървяхме винаги на известно разстояние един от друг, а кучетата бяха между нас, пред нас, или пък следите ги отвеждаха далече встрани. По този начин прочесвахме дълбока ивица от местността.

Пиратка и Мурзик ловуваха на своя отговорност. Душеха и търсеха всеки на различно място, но щом се чуеше само лаят на едното куче, в същия миг към него като стрела се спускаше другото и щедро му помагаше. Това беше повикване, че е намерена следа. Катерицата обикновено се изкатерваше на някое дърво, сгушваше се сред клоните и замръзваше. Когато по някой път се озовавах далече от кучетата и се появеше катерица, винаги свършваше зле. Докато човек се приближи до нея на разстояние един изстрел, тя избягваше по някое дърво и изчезваше. А най-често скачаше сред клоните, катереше се и се въртеше около ствола, така че беше трудно да се прицелиш. Още повече че зверчетата за кожи се стреляха с малокалибрена пушка „в глаз“, „в окото“. Често ми се случваше да се въртя около дървото и дълго време да се целя, докато най-после бялката се спре за един миг с глава, отместена от мушката на цевта. Отпред не биваше да се стреля. Куршумът би могъл да повреди кожата под темето.

Толя също като Кунгуров беше отличен стрелец и въпреки това не го видях нито веднъж да се цели без опора — ей така „отстрани“. Винаги намираше някакво дърво или клон и се прицелваше с подпряна върху него цев. Непрекъснато трябваше да превъзмогвам своя навик. И отново рефлексът на спомените. Когато като момчета стреляхме по панаирджийските стрелбища край въртележките, гледахме отвисоко на всеки, който опираше пушката си. Но за един ловец на кожи лошото попадение на куршума би могло да означава загуба, да речем, на сто рубли. Затова всички тук слушаха гласа на разума и на рублите. По-късно на няколко пъти виждах да стрелят и евенки, едни от най-добрите ловци. Те носеха със себе си по обрасналите с рядка трева равнини две свързани с еленови жили пръчки и според нуждата ги забождаха като вилица и подпираха върху тях дулото. Или пък лягаха за стрелба в снега.

Пиратка и Мурзик бяха за Толя истинско щастие. Но те не бяха еднакви. Пиратка никога не губеше ловното си настроение. За нея ловът беше самият живот, неговата същност. Когато, закована на едно място, наостряше уши и душеше, очите й пламтяха с жълтеникав огън. В техния блясък гореше дълбока, дива упоритост. Но когато се затичваше и търсеше следата, всяка нейна стъпка изглеждаше целенасочена и разумна. Подушеше ли веднъж жертвата, никога не изпускаше следата. В тайгата не й оставаше нито минутка свободно време, макар и често да плашеше само мишки. Спирахме по пътя, сварявахме си чай и почивахме. Пиратка се спираше за миг край нас. После извръщаше муцуна, взираше се нанякъде с пламтящи очи и отново мигновено изчезваше.

А Мурзик? Летеше между дърветата като някой хищник, всяка жилка по тялото му играеше от жажда по жертвата. За един миг влагаше в тази гоненица цялата си душа — и минутка подир това неочаквано се отпускаше. Мъкнеше се, като че ли е тръгнал на разходка. Веднъж се случи да избяга. Просто към обед, по средата на похода, се изгуби.

Вечерта го намерихме клекнал пред къщи. И сякаш нищо не било, изтича няколко крачки към нас, но само няколко крачки. Гледаше ни съвсем невинно, очите му блестяха — и поглеждаше към Толя с малко любопитство и почти предизвикателно. Чакаше какво ще стане.

Толя не го забелязваше. Не му обърна абсолютно никакво внимание. В този миг не искахме и да знаем за него. Затова пък Толя няколко пъти закачливо пораздруса главата на Пиратка и подръпна козината й между ушите. Мурзик се опита да се включи в играта, но Толя се отдръпна от него. А след това дойде най-лошото. Мурзик получи в своето корито — Толя беше издълбал по едно такова корито от двата края на дънера, който стоеше пред огнището — половината от дневната си дажба варени катерици. Той ги излапа много по-бързо от Пиратка. Но когато се опита да посегне към чуждото, Пиратка с глухо и застрашително ръмжене го прогони. Мурзик се въртеше наоколо и търсеше в тревата остатъци или кости, които преди това беше разнесъл натам.

Тази вечер не му дадох бучка захар — още от първия ден в Уст Ан аз им давах по мъничко сладко. Мурзик беше отчаян от това. Скимтеше. В този миг ми приличаше на някое малко кученце.

Бяхме се прибрали вече в къщата и още го чувахме как обикаля около вратата и жално скимти. Дълго не можеше да се успокои. Спогледахме се с Толя и той се позасмя.

Тази вечер той ми разказа, че Пиратка, майката на Мурзик, произхожда от куче водач на един стар глухоням ловец, чийто участък именно беше преминал в ръцете на Вова.

— Какво? — зяпнах от учудване аз. Глухоням ловец в тайгата? При цялата опасност, която го заобикаля? Глух ловец по цели месеци сам в пустинята?

Побиха ме тръпки. Вече познавах малко тайгата, за да мога да си представя, какво може да се случи на човек в нея. Това ми се струваше невероятно.

Не знаех също какво означава „куче водач“ тук, където кучешки впрягове не се използуваха. В цивилизования свят кучето водач се свързваше в моите представи със слепец.

Случаят бил такъв. Лука, както се наричал старият руски ловец, „работел“ с три кучета. Две тичали свободно и търсели дивеч като Пиратка и Мурзик. Третото той държал вързано с една връв. Когато преследващите кучета откриели плячката, те надавали ловджийски лай и се спускали подир нея. В този миг кучето с връвта започвало да се дърпа и да лае; искало да се включи в гонитбата. По този начин довеждало ловеца до жертвата, която другите кучета принуждавали да се покачи на някое дърво и я държали в шах на едно място, откъдето не можела да избяга.

Това беше първото нещо, което ме смая в разказа на Толя. А второто? След две години Лука вече не привързвал водещото го куче. Майката на Пиратка ловувала така, че нейният стопанин да е винаги наблизо. По време на гонитбата на своите другари тя се връщала за него и с лай — като отваряла яростно устата си, го подканяла да побърза. Въобще Лука бил най-опитният ловец и следотърсач, какъвто Толя е виждал. Особено когато поставял капани! Тогава той проявявал такъв усет за следата и такава предвидливост, че почти никакво животно не му избягвало. Той се прочул като най-добрия ловец на самури и Толя научил много неща от него.

 

 

На другия ден донесохме дузина катерици, това ни беше средният улов. Най-малко половината белки през този ден беше проследил Мурзик. Видяхме също няколко глухари.

Забелязах ги върху склона на една залесена пукнатина. Бяха около осем и също както тогава в Багдарин, се бяха разположили пръснати по ниските клони близо до ствола на дървото. До тях достигаха редки слънчеви лъчи. Наблюдавах ги отдалече, Пиратка и Мурзик ловуваха долу с Толя.

Предпазливо се приближавах. Почти не дишах. Спирах се. От време на време дори заставах на един крак, да не би да изпука някоя съчка.

Първият излетя.

Направих няколко предпазливи, безшумни крачки — и вторият отлетя.

Спрях се безпомощно. Не можех да се приближа до тях. Вдигнаха се шест и с плясък и шум отлетяха.

Малко по-далеч, на най-крайния бор, бяха кацнали последните два. В този миг неочаквано довтасаха Пиратка и Мурзик. Шумът от крилата ги беше привлякъл, те нададоха ловджийски лай.

Разочаровано въздъхнах. Всичко пропадна. Зачаках кога глухарите ще се вдигнат.

Но какво е това? Мурзик и Пиратка вече съвсем доближиха бора, а птиците не помръдваха. Кучетата яростно скачаха около дървото, танцуваха под него, та чак сняг и лишеи хвърчаха встрани. А аз и Толя — тихичко се беше присламчил до мен — крачка след крачка се приближавахме към тях. Мурзик и Пиратка с вирнати свирепо муцуни лаеха нагоре, докато глухарите, с наведена шия и глава, злобно гледаха към тях. По-малкият — самка — седеше неподвижно и непохватно. Петелът слабо потрепваше с крила. Човек би помислил, че ги размахва. Беше се вдигнал на силно изопнатите си крака — гърдите му блестяха стоманено зелени, пепеливочерните перца на темето и гушата му се бяха наежили. Под боровинковочервеното петно около очите от черната му глава стърчеше роговобял и дебел, закривен клюн. Окото на самката неподвижно, злобно пламтеше.

Бяхме съвсем близко. Глухарите не отлетяха от кучетата. В Багдарин ние се приближавахме към тях под бученето на мотора, който оставяше глухарите равнодушни — нямаше от какво да се плашат. Пиратка и Мурзик привлякоха цялото им внимание и ние почти се приближихме до тях.

Толя застреля мъжкаря.

Но повече не ходихме за глухари, дори когато ги виждахме кацнали по билото на падината, недалеч от лагера. И това беше единственото място в Уст Ан, където ги видях през време на цялото ни пребиваване тук. Край Бамбуйка бяха малко. Преди три години през май, когато птиците гнездели, неочаквано паднал половин метър мокър, тежък сняг. От това бедствие глухарите не могли да се опомнят досега.

Такива неочаквани катастрофи за животните и за цялата вегетация в Сибир са най-честото нещастие. Подобно бедствие за птиците са и размножителните взривове на белките. Белките умеят хубаво да опустошават птичите гнезда, така че след годината на голямо чуруликане и подскачане в тайгата обикновено настъпва „тиха“ година без писукане, без весели песни и потропвания.

Струваше ми се, че такава една „тиха година“ е завладяла сега цялата тайга. Освен катерици не се показваше никакво друго живо същество.

Попаднахме само на стари следи: заледени отпечатъци от копита на елени и лосове в калните брезови потоци и неопасан докрай див лук, различни замръзнали и твърди като кост изпражнения под изкоренените дървета и сред боровинките.

Всички следи бяха студени, мъртви и някак изветрели. Като остатъци от живот, който отдавна е угаснал. Приличаха ми на вкаменелости; много повече ми напомняха музей, отколкото пулсираща пустиня. След няколко дни те започнаха да ми навяват повече тъга, отколкото надежда.

Само веднъж открихме следи, които ме развълнуваха.

Когато на втория ден след пристигането ми се връщахме привечер от лагера и излязохме на пътечката, останала от нашите коне, Толя изведнъж се спря. Наведе се и заразглежда отпечатъците около копитата.

— От Мурзик и Пиратка — казах аз.

Толя не мислеше същото. Върнахме се малко назад и проследихме дирите. На завоя, където Мурзик и Пиратка бяха тичали успоредно с конете, сред плетеницата на кучешките следи се отделяха две други. По-нататък отново се смесваха.

— Вълци — каза Толя. Отново се наведе. — Един стар и един млад вълк.

По-малката следа беше по-стара, по-дълбока и почти не можеше да се различи от отпечатъка на Мурзиковите лапи. Другата беше широка и много по-малко изразителна — лапа, разплескана от лов и изтрита от дълъг, безкраен бяг.

А аз бях готов да се закълна, че всеки по-стар и по-тежък вълк има по-изразителна и по-твърда стъпка.

Вълците преследвали конете чак до края на платото, което свършваше над лагера. По-близо не посмели да се приближат — останали на такова разстояние, че дори кучетата да не могат да ги подушат в съня си. След това бяха избягали нагоре срещу течението на реката.