Ян Козак
На лов в Бамбуйка (11)

11

Толя замина на сутринта. Изпратих го доста далеч; западно от Бамбуйка бяхме поставили няколко капана. След това нашите стари дълбоки следи свършиха, нататък се простираше недокосната белота.

Гледах как Толя изчезва с раницата и пушката на гърба. Отдалечаваше се по скриптящия, втвърден от студа сняг право на запад. Зад него оставаха плитки следи.

Не се обърна. Никога не се обръщаше, нито се сбогуваше, когато по време на лов се разделяхме за цял ден. Мурзик се мотаеше в краката му. В къщи дори Риска не му правеше впечатление. Ако не беше пред очите му, Мурзик се държеше към нея просто безразлично.

След малко Мурзик се спря за миг и очаквателно се огледа.

— Мурзик!

Толя се обърна и се усмихна. Изгубиха се от очите ми зад близкия хълм.

Останах сам, съвсем сам сред бялото ледено царство. Ниско на хоризонта в избледнялата синева грееше слънцето, цветът му беше опалов. Там, където падаха неговите лъчи, снегът искреше, а на сянка приличаше на патинирано мътно сребро. Също както в онази утрин след пристигането ни в Уст Ан, наблизо миришеше на багулник. Изведнъж в абсолютната, безгранична тишина, която ме обкръжаваше, дочух необикновено нежен и тих, почти неуловим шум. Звъняха кристалчетата на замръзналия ми дъх.

Не можех дълго да остана. В такъв студ човек трябва непрекъснато да се движи, а ме очакваше голяма обиколка.

Тръгнах след отпечатъците на нашите унти да прегледам капаните. Някои прибрах, самурените пътечки бяха мъртви. След това намерих един капан, в който е стъпвал самур, но ледената коричка беше разхлабила пружината и челюстите не бяха се отворили. По тях имаше само няколко косъмчета.

Тръгнах по следата и намерих мъничка теснина, през която беше прехвърлен дънер на лиственица. Самурът беше претичал по него като по мост и оттам беше скочил на земята. Сетне по същия път се бе върнал обратно. Тук поставих капана.

Този ден не хванах нищо, но въпреки това ме изпълваше особена радост и удовлетворение. Впрочем това чувство наред с предишните ми временни опасения дали в тайгата изобщо ще открия някакво животно не ме беше напуснало през цялото време от пребиваването ми в Уст Ан. Никога досега не бях имал такава свобода и волност и никога не съм бил изпълнен с толкова енергия. Разбира се, тези неща бяха свързани едно с друго. Хубавото на тайгата е това, че тя предоставя независимост, която с нищо не може да се замени и която в цивилизования свят е просто невъзможна. И това не се дължеше на местността, която нищо нашир и длъж не ограничаваше, а най-вече на обстоятелството, че пустинята разкриваше пред теб простор за действие и направо го изискваше. Това беше чудесна независимост, която се откупваше с необходимостта сам да се грижиш за себе си и да разчиташ само на себе си. Човек трябва порядъчно да напрегне мускулите си и да закали сърцето си, за да издържи, трябва да бъде безкрайно взискателен към себе си. Животът в дивата пустош не може да бъде надхитрен, нито подменен с някакъв стереотип. И в същото време този живот е несравнимо по-демократичен. Тук са в сила съвсем други норми. Човекът е ценен тук според това, как се е проявил в двубоя с тайгата. Тук няма никакви посредници или „съветници“. Можеш да се възползуваш от свободата колкото си искаш, за да останеш господар на положението. Свободен си дотогава, докато си готов да се напрягаш и да рискуваш. Да се срещнеш със зимната тайга, означава да се срещнеш най-напред със самия себе си и да преодолееш собствената си разглезеност. Тъкмо поради това с радост очаквах този двубой. Бях любопитен да проверя на какво съм способен. Сам сред ледената искряща пустиня.

Върнах се вече по здрач. Запалих печката — сутринта, преди Толя да замине, бяхме насекли доста дърва — и ми се прияде прясна риба. Взех брадвата и изтичах да изсека „кладенче“ в леда. Нашият запас от риба в сайбата бе отдавна привършен, но да си набавим нова риба не представляваше трудност. Понякога, като отивахме сутрин или вечер за вода, пускахме под леда въдиците. Влакното, привързано за пръчката, почти мигновено замръзваше. При следващото ни идване за вода разсичахме леда: почти винаги се намираше закачен по някой костур или пъстърва; рибешкото око послужваше за нова стръв. Това ловене на риба беше моето развлечение; Толя безобидно ми се присмиваше.

Върнах се с един костур, но по пътя за в къщи така замръзна, че вътрешностите му се превърнаха в камък. Но изпържен в масло, беше приказен. Риска ми правеше компания. Веднъж като излязох вън, тя изтича пред вратата, огледа се и отново се шмугна вътре. Вече смяташе къщата за приятна, уютна дупка. Когато си легнах, почувствувах слаба тревога. Бях се сетил, че пушката ми е отвън. Един миг се борих с мисълта да стана и да проверя. Ако я оставя отвън до стената, щеше да бъде на студа и във всеки случай щеше да ми е подръка. Мечката или росомахата биха могли лесно да я изподращят. И въобще… какво означаваше това „и въобще“?…

Засрамих се. Когато с Толя излизахме за цял ден, пушките и кожите оставяхме окачени отвън. Само по време на походи, когато преспивахме в други колиби или не палехме печката в тукашната дървена къща, прибирахме всичко вътре. Но къщата оставаше отворена — само на мандало.

И така беше във всички колиби на Толя. Във всяка от тях беше приготвено топливо, кибрит и някакво ядене за в случай на нужда. Ако човек в студ или по време на снежна виелица се докопа до вратата, достатъчно беше само да махне мандалото. Ето защо колибите бяха без катинар. Понякога Толя оставяше в тях и новите кожи, вземаше ги едва на обратния си път, когато си тръгнеше от своя участък. Всичко това беше за мен почти невероятно, дълго не можех да свикна с тази странна, почти хазартна доверчивост. Не можех да свикна с мисълта, че не съм в цивилизования свят, а в тайгата. Така че пушките останаха отвън и на другата вечер заспах без опасения.

Също и на следващите дни се чувствувах приятно в моето бяло ледено царство. Продължавах своите обиколки; по два до три пъти се спирах, варях си чай и се стоплях. В същото време подскачах, за да не стоя на едно място. На втория ден намерих в един от капаните хермелин. А на последващия открих под дънера на лиственицата в теснината един замръзнал като камък самур. Подскочих от радост. Беше чудесно оцветен, почти черен. Само тялото и опашката му бяха малко по-къси. Самка.

Времето минаваше. В деня, когато Толя щеше да се върне, трябваше да събера останалите няколко капана.

На сутринта, точно преди да изляза, над Уст Ан прелетя самолет.

Малкият Антонов–2 летеше ниско над тайгата. Стори ми се, че се вдига над Бамбуйка, но след това прелетя срещу течението, започна да се издига и изчезна на запад. Насочи се някъде към Муя. Първият поздрав от модерния свят през цялото време от тукашното ми пребиваване.

Подир три часа самолетът се върна, но този път не прелетя оттук — чух само отдалеченото му бръмчене. Освен капаните днес имах още една задача — да застрелям някоя и друга яребица. Но стрелях лошо. Ръката ми беше изтръпнала от студ и очите ми сълзяха. При целенето непрекъснато мигах и дебелият скреж по клепачите ми пречеше. Чак след обед ми се удаде да убия две. Щяха да бъдат достойно угощение за Толя. Искаше ми се вече да се е върнал. С това моят лов свърши.

Връщах се през долината на Бели Ан, бяхме поставили един капан при устието й.

Изведнъж се спрях като закован. Не. Наистина не ми се е сторило.

На другия бряг на рекичката право срещу мен стоеше мечка и ме гледаше. Беше охранена и доста голяма. Кестенявокафявата й измачкана козина изглеждаше на искрящия: сняг почти черна. Кръвта зашумя в ушите ми, стана ми топло.

За щастие след малко мечката наведе глава и започна лениво да се занимава с нещо друго, разхвърляше сънливо с лапи снега. Хълбоците й се издуваха и от ноздрите й излизаше пара.

Не ми обръщаше внимание. В това, как сърдито и равнодушно ръмжеше, имаше нещо почти човешко. След миг вдигна лапи и започна да трие главата и носа си.

Беше дебела и не беше излязла на лов. През зимата мечките не помислят за храна, ако са натрупали достатъчно мазнини. Изглежда е излязла от бърлогата си да се поразкърши и да подиша чист въздух.

Но аз продължавах да бъда несигурен, не можех да се помръдна от мястото си. Набързо и объркано съобразявах какво да направя, за да не я раздразня по някакъв начин. Да се отдалеча или да не се мърдам? Знаех, че мечката никак не е бавна, както обикновено се мисли. На кратки разстояния е страхотно бърза. Когато напада елен, в първите шест до осем метра от нападението е по-бърза от своята жертва. Лапите й са толкова ловки, че не само риба лови с тях. Понякога се промъква до някоя кацнала яребица и сграбчва изплашената птица в момента на излитането. Особено бърза е мечката по нанагорнищата, помагат й дългите задни крака, затова пък по нанадолнищата е по-бавна.

А аз бях на другия, по-високия бряг. И при това с малокалибрена пушка.

Мечката вдигна глава и отново се зазяпа към мен.

След това с ръмжене се обърна — като че се колебаеше дали да върви, или да подскача — и се шмугна в гъсталака. От това, че се блъскаше в храстите, снегът се сипеше като пяна върху козината и разрошената й глава. Мечката тръсна глава и изчезна.

Опомних се от вцепенението си. Боже мой, биваше си я стръвницата. За щастие не беше шатун (скитник).

Представях си какво би станало с мен, ако огромната мечка ме беше погнала. Още не можех да проумея, че тук до неотдавна е имало ловци, които са ходели на лов за мечки с рог, привързан здраво към топоришка; след като раздразнели звяра с това оръжие, те го нападали. Разчитали на това, че мечката сама ще си забие рога в гърдите. Защото мечката познава едно-единствено движение — притиска всичко до гърдите си, за да смачка своя неприятел. Имало е ловци, които прикрепили такива рогове към собствените си гърди. Боже господи!

Чак сега си отдъхнах. В същия миг си, помислих защо не бях чул мечката, преди да съм се приближил толкова близко до нея. Бързо развързах ушанката под брадата си и я оставих свободно да се вее край ушите ми. Извлякох още една поука: не бива повече да си играя на хазарт. От утре тръгвам с карабината.

Толя не се върна и на петия ден.

Разбира се, може да е имал сериозни причини за своето задържане. Вече се научих да разбирам, че в тайгата е в сила друго време; всички заминавания, срещи и връщания зависят от редица други обстоятелства. Толя трябваше да измине натам и обратно през мразовитата ледена пустиня сто и десет километра. После трябваше да се срещне с Вова. Възможно е и Вова да се позабави. Много е вероятно, докато е чакал да падне сняг, и той да е променил предполагаемия си маршрут из своя участък. В такъв случай е повече от ясно, че Толя е останал да чака сина си. А Вова? Той изобщо не подозира за моето съществуване и срещата му с бащата един или два дена по-късно не е кой знае каква загуба за него. Разбира се, Толя не би прекарал това време в къщи, а би ловувал. Следователно нищо не е принуждавало Вова да бърза.

Възможно е също така Толя да е попаднал на някакви следи, отклонил се е от пътя и това го е позадържало. Фактът, че не се е върнал в уреченото време, не означава нищо.

Но въпреки всичко започнах да се тревожа и в радостното удовлетворение, което ме беше обзело — най-после и мечка бях видял, — се прокрадна безпокойствието.

Този ден прибрах и последните няколко капана и приготвих всичко за заминаването.

Сега вече почти не се отдалечавах от лагера. Изведнъж се оказа, че имам безкрайно много свободно време, не знаех какво да го правя. Цепех дърва по цял ден, поддържах печката и запасите, които бяхме приготвили с Толя, се свършиха. Умувах какво да готвя, развличах се с Риска. Извадих дневника си и се опитах да пиша. Но всеки час изтичвах навън и се взирах през реката на запад.

Обзе ме тревога. Бих могъл да остана в Уст Ан и не би ми липсвало нищо поне на първо време. Дори Толя да се върнеше след 14 дни, най-спокойно бих си ловувал, но от очакването моето спокойствие и сигурност бяха изчезнали; от предишното ми спокойствие нямаше ни следа. Дали не се е случило нещо на Вова?

За пръв път излиза сам да ловува в своя участък и е едва на 16 години. Но Вова застрелва първата си мечка, когато е на осем години. Толя го взел тогава със себе и за през цялото лято в тайгата, поправяли колибите. И веднъж, когато Вова бил сам в колибата, дошла мечка.

Всъщност би могло да му се случи какво ли не.

Като гледах сега мразовитата, огряна от слънцето пустиня, усещах да ме побиват студени тръпки. Ледена, искряща и мъртвешки бяла, тя се простираше до безкрайността. Откакто срещнах мечката, не бях забелязвал никаква жива душа наоколо. Ужасната тишина угнетяваше.

Животът в тайгата е възможен само в движение, само ако има някаква дейност. Тук човек разбира много повече, отколкото на друго място какво означава действието за душевното му спокойствие; луксът на бездействието е гибелен.

Следобед взех три капана и ги поставих на най-близката следа. В същото време, излизайки, таях надеждата, че когато се върна, ще намеря Толя в къщи. Как ми се искаше да изтича насреща ми Мурзик, да сложи лапи на гърдите ми, радостно да завърти опашка и скимтейки, да се опита да ме близне по лицето.

Но Мурзик не се показа.

На другата сутрин термометърът спадна до –48°. Вече не ме сдържаше на едно място. Ами ако наистина нещо се е случило? А аз си седя тук със скръстени ръце. За един миг ме обзе желание да тръгна по следите на Толя. Но това беше чиста глупост; той би могъл да се върне по друг път. Не оставаше нищо друго, освен да се чака. Към обяд реших да ловя риба. Беше съвсем безсмислено да сека кладенче в леда, той просто растеше под ръцете ми. Но все пак това беше някакво действие, някакво движение. Щом се покажеше живата повърхност, в същия миг по нея изпращяваха острите иглици на леда. Бях се омотал в дрехи като някой пашкул, бях облякъл всичко, което имах, но да се издържи на едно място беше невъзможно. След няколко минути имах чувството, че ще замръзна — още миг и ще се превърна в частица от тази неподвижна и мъртва ледена пустиня.

Слънчевият диск, изтънял и белезникав, приличаше по-скоро на луна. Когато към три часа слънцето залезе, нямаше достатъчно сили да обагри в кърваво небето. Ниско над хоризонта небето преливаше в смарагдовозелено, янтарножълто, теменуженосиньо и оранжеви бразди. Единственото движение, което природата си позволяваше. Едно много кротко и далечно движение. След това изчезна и вместо него се разля плесента на безкръвното смразяване, на изток небето вече потъмня и над ледената пустиня изгря месецът; затрепкаха звездите. Нямаше нищо, което диша и живее. Какво ли става с Толя?

След вечеря още веднъж излязох вън. Дробовете тежко дишаха, първата глътка въздух бодливо пареше. Бързата промяна, когато излязох от топлата стая, съпроводен от кръгове моментално замръзнала пара, ми подействува като някакъв удар. Само за миг ушанката, веждите и клепачите ми бяха покрити със скреж.

Беше едва 7 часа. Толя все още можеше да дойде, въпреки че навън отдавна владееше нощ. Звездите в този мразовит чист въздух блестяха ниско над главата ми, сякаш се взирах в самата им сърцевина. Изглеждаха тъй близко, че се сливаха с искрите, които излитаха из комина на дървената къща. В първия момент не можех да различа звездите от искрите. Това странно и пленително мразовито великолепие ме правеше отчайващо безпомощен.

В този миг в далечината отвъд реката се обади вой, който наподобяваше кучешки лай.

— Мурзик! — извиках гласно аз. — Мурзик и Толя!

Напрегнато се ослушах.

След това в мъртвата, скована в лед нощ, звукът се повтори. Този път като дълго и зловещо, дълбоко виене.

— У-у-у — отговори му друг в един по-висок хриптящ тон; виенето непрекъснато нарастваше и набираше височина.

Диалог на четириноги ловци — вълчи разговор за откритата жертва.

Тишината отново се сгъсти, но по-дълбока и по-угнетяваща. Неволно изтръпнах.

За втори път през моето пребиваване тук вълците даваха признаци за живот. Първия път това бяха следите им, които съпровождаха нашите коне. Оттогава никога не бяхме откривали отпечатъците на техните лапи. Вълците обаче могат за една нощ да изминат до 80 километра.

Отново изтръпнах. Това не беше страх, а угнетяваща ме самота. Тишина и самота, каквито досега не познавах. Изпълваше ме тревога за Толя и Вова. Тази нощ се размислих за Хенриета и за нейното положение, когато е трябвало цели шест години да живее с Толя сред тайгата, в първия му участък в Муйските планини.

Тъкмо си построили къща, родил им се Вова и Толя изчезнал в тайгата. Посред зима нощем идвали вълци и седемнадесетгодишната Хенриета изтичвала на двора и удряла по една празна бъчва. Толя специално за тази цел направил бъчвата.

Със седмици го чакала да се появи отново. От все сърце се молела да дойде поне някой евенк. Угощавала го щедро, щастлива, че вижда жив човек. Но евенците не оставали задълго. И Толя веднъж на смях я посъветвал да не им дава веднага да ядат. И когато след това те от време на време пак се спирали при нея, гостоприемната Хенриета бавно и по цели часове приготвяла яденето, прекъсвала работата си, а те търпеливо седели и чакали. Мълчаливите евенци й изглеждали тогава като чучулиги. За нея било истински празник, когато пред Нова година Толя поставял капаните наблизо край къщата, запрягал елените, натоварвал кожите в шейната и всички — заедно с Вова — поемали по осемдесеткилометровия път да пазаруват в селото.

Веднъж Хенриета трябвало да изскочи навън тъкмо когато кърмела Вова. Застреляла един вълк — те непрекъснато налитали на оградата, зад която били елените. Вова пищял, като че ли го колят, а тя се върнала и продължила да го кърми. А когато след това излязла да прибере вълка, от него нямало почти нищо. Глутницата го изръфала без остатък.

Хенриета непрекъснато била сама. Когато Толя се връщал с кожите, започвало токуването на глухарите. Бедната Хенриета. Разказваше ми всичко с някакво свенливо и в същото време насмешливо очарование: „Аз го чаках, а той изчезваше за глухари“. Толя се усмихваше на нейния разказ. Тя разказваше толкова цветисто, че виждах всичко пред очите си.

Дошла пролетта — великолепната сибирска пролет, когато природата за една нощ се преоблича от бяло в зелено. Светът за един миг се изпълнил с цветя и ухания. Във влажната, почти парникова топлина пеели птици. Всичко се любело и гугукало; животът се превръщал в някакво пиянство, ухажване и уговаряне. Настъпило най-хубавото време на тайгата. Тя се превърнала в един огромен венец на любовта.

Точно тогава Толя заминал с лодка да стреля диви гъски и патици. Трябвало да се върне след два дни, но Хенриета дочула шум на брега чак на четвъртия ден. Помислила, че Толя привързва лодката и изтичала с Вова на ръце да го посрещне. Но когато разгърнала ракитите на речния завой, на три метра от нея се показала мечка с три мечета. Мечката била убила един от техните елени и мечетата тъкмо дояждали черния му дроб. Мечката смъквала от брега камъни и трева и закривала с тях остатъците от женския елен, който Хенриета гледала за мляко. Две майки стояли една срещу друга — и двете изненадани и слисани.

Това било истинска война на нерви. Мечката и мечетата учудено разглеждали Хенриета. Хенриета отместила поглед, за да не дразни мечката. Разправяше, че усещала нейния топъл, щипещ дъх. След това едно от мечетата се подхлъзнало по камъка и цопнало в реката. Мечката се обърнала към него и се поколебала — през цялото време държала в лапите си буца пръст, обраснала с боровинки. Чак тогава Хенриета дошла на себе си. Като насън с тежки, сякаш свързани крака се обърнала и тръгнала назад; всеки миг очаквала да се случи най-лошото.

Мечката един миг се суетяла и след това отново продължила работата си — чуло се как плеснал камък и как изкъртила нова буца пръст.

Хенриета — беше толкова дребничка, че се покачваше на стол, за да свали шишетата от най-горната полица на шкафа — бедната Хенриета разказваше, че подир шока, който изживяла тогава, мислела веднага да избяга от тайгата. Вова всмуквал дивото мляко на тайгата заедно с майчината кърма и тя отчаяно страдала по хората, спокойствието и безопасността. Но въпреки всичко издържала в пустинята шест години. Върнали се в Бамбуйка, когато Вова започнал училище. Междувременно Хенриета станала истинска жена на ловец.

Когато я попитах дали не се бои да пусне Вова сам в тайгата, тя ме погледна и един миг мълча. След това каза: „Тайгата не е за слабите, а Вова не е слаб. Той е като Толя.“

Сега и двамата бяха в тайгата. Беше се начакала през тези години: какви ли не приключения си беше представяла и изживявала мислено в своята самота.

Лежах, слушах бумтенето на печката и гледах, отблясъците на огъня осветяваха непрекъснато растящите петна на скрежа по стените. Прозорецът, целият потънал в лед, почти съвсем беше изчезнал. Ставах все по-нервен. В този миг не знаех какво да правя с времето и със студа. Гнетеше ме мъчителна празнота. Дължеше се на това, че бях безпомощен да направя нещо за Толя.

Огънят пращеше и аз неволно си спомних колко приятно беше да се седи в стаичката на тяхната къща в Бамбуйка и да се бърбори за зверове и арктически студове. В стаичката, чиято стена откъм кухнята се затопляше от голяма желязна печка и откъдето загретият въздух минаваше над дървените греди из цялата къща. На стената беше окачен еленов килим, съшит от отделни парчета бяла кожа от соб и със също такива бели ресни по краищата и всичко наоколо излъчваше топлина. В онази сутрин, когато тръгвахме оттам, след последната чашка, изпита за успешен лов, Хенриета запя: „Наклади ми огън на снега“. Песента имаше много тъжна мелодия, която сега звучеше в мен. Огън на снега! Непрекъснато, с леко безпокойство си мислех за Толя и Вова. Но над всичко наоколо, като някаква непрогледна мъгла, се простираше безкрайно бяла ледена пустиня.

Цяла нощ поддържах огъня. На сутринта, преди още да се е съмнало, се свършиха дървата. Измъкнах се от спалния чувал и изтичах навън. Небето посивяваше, настъпваше дългото сиво разсъмване, но звездите все още блестяха. На реката забелязах тиха сянка.

Близо до нашето „кладенче“ по твърдия замръзнал сняг успоредно на нашата къща се движеше вълк.

Вървеше предпазливо, с пълзяща крачка, със спусната опашка и муцуна, обърната към лагера. След това се спря недоверчиво и се озърна.

На брега, малко по-встрани, чакаше друг. Беше като закован. Цялата му фигура издаваше бдителност и предпазливост.

Вълкът отпред тръгна. След две-три крачки отново спря. Приличаше на Мурзик. Само че неговите крака бяха малко по-високи и леко разкрачени, а гръдната му част по-кокалеста; имаше, така да се каже, боксьорска стойка. Широката глава с монголски очи и изострена муцуна неподвижно, се взираше, очите му пламтяха като въглени.

Взех карабината, още стоеше окачена до вратата; куршуми имах в джоба на ватенката. Заредих я.

Вълкът се обърна. С лека пълзяща крачка затича обратно.

Тресна изстрел. Чух как куршумът с изсвирване плесна в леда.

В този миг вълкът отскочи настрана. Чак след това бързо побягна. С наведена глава и изпънати за бяг крака изведнъж стана много по-малък, отколкото изглеждаше. Премина останалата част от замръзналата река и скочи на брега. След миг и двата вълка се скриха в храсталаците. Гледах след тях в пустата сивота, докато се разтреперах от студ.

Повече не можех да легна. След около половин час тръгнах с кофата и брадвата — този път карабината беше на гърба ми — към кладенчето. Точно тогава се чу отдалечен: изстрел.

Не дишах. Не можех да повярвам на ушите си.

Изведнъж отекна нов изстрел. Идваше откъм долното течение на реката, но беше много слаб.

Най-после! Обзе ме радостно вълнение. Най-после Толя се връща. Наистина трябваше да се покаже откъм запад, но в това нямаше нищо чудно. Просто е попаднал на някой звяр и е избиколил на север.

Реших да тръгна насреща му.

В този миг се сетих за карабината. За малко щях да се вкаменя.

Толя замина с малокалибрената. Пътят му минаваше през места, където не бяхме ловували, и той се надяваше, че пътем може да открие някоя бялка.

Но моята обърканост трая само миг. След първото отчаяние отново ме обзе надежда и радост. Дойде ми наум, че. Толя се връща с Вова. Заради това се и бяха забавили. Толя е чакал Вова; някаква причина ги е накарала да се отбият в колибата край реката Амнунда и на сутринта още по тъмно са тръгнали, за да наваксат забавянето. Можехме веднага да се отправим към Мечешкото езеро. Работата беше съвсем проста. Кой друг би могъл да стреля. Далече наоколо нямаше никакъв друг ловец.

Не можех да издържам повече в лагера. Задушавах се от нетърпение и очакване.

Бях стегнал багажа. Бях обул два чифта вълнени гащи, топли панталони, потник, два пуловера, ватенка и шал; ушанката си бях стегнал здраво — вървях по средата на реката и имах голямо зрително поле.

Тръгнах по течението нагоре. Знаех, че е невъзможно да се разминем. Ако са излезли на север, също ще тръгнат по Бамбуйка. Това беше най-удобният и най-бърз път, равен като тепсия, и по него можеше да се върви с еднакъв ритъм. В най-лошия случай ще дам един изстрел; ще ме чуят и Мурзик ще изтича.

Беше страхотен студ — –48°. Крачех, доколкото беше възможно, с еднаква войнишка стъпка сред дълбоката ледена тишина. Само снегът под мене скриптеше; на няколко пъти ледът изпука. Чак сега започна да изгрява слънцето и цветът му пак беше студено опалов.

След около половин час на завоя, където бях открил следите на росомахата, внезапно забелязах отпечатъци от лапите на двата вълка. Нямаше съмнение, че са те. Бяха изтичали през гората и след това са поели по отворената и бърза магистрала. Препускали са право нагоре.

Една следа беше по-лека и по-плитка — почти замазана, едва забележими стъпки на стара изтрита лапа. Другите отпечатъци бяха по-остри, по-дълбоки и полегатото слънце ги изпълваше със сини сенки. Снегът край тях искреше.

Толя и Вова не се показаха и след един час. Какво ли е станало с тях? Някъде тук трябваше вече да ги срещна. Възможно е да са застреляли лос или някакво друго голямо животно и сега имат работа с него. Добре, че тръгнах насреща им. А може би вече не са на реката и в такъв случай бихме могли да се разминем.

Реших да им дам знак. Свалих пушката и се приготвих да гръмна, когато в далечината, някъде към завоя, съгледах тясна ивица белезникав дим.

Най-после! Изведнъж ми олекна на сърцето. Тънкият, незабележим стълбец крехък дим се издигаше спокойно към синьото небе. Разсейваше се на много голяма височина.

Огънят беше далеч; в чистия и мразовит въздух на 1000 метра надморска височина беше много трудно да се определи разстоянието. Но за мен това беше поздрав, нещо като весело знаме.

Тръгнах натам. Очите ми бяха потънали в скреж, кожата на ушанката около брадата и шалът ми бяха снежнобели. Лицето и носът ми пламтяха. Едва през тези дни разбрах предимството на ръкавиците, които носеше Даба. Какво щях да правя без тях? Бяха от фино изработена кожа и имаха отвътре подплата от гъста овча вълна, а отвън бяха обшити с козина от сърнешки крак. Даба казваше, че кожата на сърната от това място е най-топла. Животното лежи на хълбоци по цели часове и то върху замръзналата земя. Човек можеше да притисне тая част на ръкавицата си до лицето и да се стопли вървешком.

Вълчите следи се нижеха пред мен. Нито за миг не се отклоняваха от правата посока, изопнати като конец.

Бях изминал вече цели десет километра, когато брегът отдясно изчезна и се показа нов приток. Широката повърхност на новия приток беше озарена от слънцето. Тук вълчите следи се губеха в плетеницата от други следи; вълците бяха пребягали няколко пъти. Острани имаше замръзнало мочурище, в него стърчаха отделни късчета заснежена земя и снопове висока трева, островчета от върбички с преплетени стебла, клони и листа. Това беше една малка колония от ондатри (водни плъхове с много ценна кожа).

Притокът беше Гуленга, отвъд нея, по десния бряг на Бамбуйка започваше евенкски участък. Толя веднъж ми показа завоя от другата страна; никога не ловуваше досам границата.

Спрях като попарен, изведнъж ме налегна умора и отпадналост. Димът се издигаше на няколкостотин метра по-нагоре оттатък Гуленга. Цялото ми бъхтене и изтощение бяха отишли на вятъра, край на моите надежди. Толя не беше тук. Отново се изправих пред въпроса, който почти не ме напускаше през последните дни. Какво да правя?

Засега ми беше ясно какво да правя. Трябва да се дотътря до огъня. Поне да се посгрея, поне за миг да разкъсам обръча на самотата, който ме стягаше. Бях готов да отида там, та ако ще самия дявол да срещна.

Тръгнах през блатото. Тънкият и на черупки лед под снега хрущеше и пукаше при всяка моя крачка. Хрупкавият му килим беше натрошен на места от човешки стъпки; върху един брезов храст висяха две ивици кожа — евенкският дар за бога на тази река.

Евенкските чергари искаха с такова жертвоприношение да умилостивят бога на този участък, заключен между дефилета и водни преходи; съвсем ясно му казваха за какво става дума, купуваха неговото благоразположение и своя добър лов. (Толя разправяше, че руснаците поставят по тези места обикновено празни бутилки от водка.)

Ивиците кожа бяха отскоро тук; по тях нямаше сняг и околните клони бяха голи. Между островчетата и покрай брега, между тревата и боровинките преминаваха пътечки на ондатри. По тях бяха поставени капани; в един лежеше вкочанена ондатра. Нейната ръждивокестенява, лъскава козина изведнъж ми заприлича на кожата на току-що изровен кърт в моето родно Роуднице, в местата на моето детство край Сиберка, където пръстта е песъчлива. Почти за миг усетих сладкия, замайващ мирис на трева, осеяна с мъхнати главички живовлек. Треперех от студ, за краката ми сякаш бяха привързани оловни тежести.

Вървях нататък. Снегът беше утъпкан от човешки крака, надупчен от еленови копита и тук-там по него се виждаше замръзнал и заскрежен тор. След това забелязах елените; пасяха лишеи и моето приближаване никак не ги обезпокои. Продължиха да пасат, само няколко животни вдигнаха глави и останаха неподвижни.

На изсеченото място между огризаните дребни брези и борчета се виждаха две юрти, от тях се виеше лек дим. Но димът, който ме беше довел дотук, се вдигаше от огъня между юртите.

Край него бяха застанали Чикундаев и Дуванчо и редом с тях една млада евенка, цялата увита в кожи. На шейната до огъня беше прострян застрелян вълк; голяма сива вълчица с леко ръждив оттенък.

Наблюдаваха ме изненадани.

Очите на двамата ловци блестяха. Дуванчо държеше в ръцете си бутилка.

Празнуваше днешния успех. Първият им голям лов след дълги месеци. За всеки вълк ловците получават по 50 рубли премия и по 12 рубли за кожата. Бяха направили обаче нещо, което Толя никога не би допуснал. Бяха започнали да пият, преди да са одрали вълка, и сега той лежеше замръзнал. Печаха месо отвън на убийствения студ.

— Къде отишъл Толя? — попита Чикундаев и с търсещ поглед се взря в местността зад мен. Имаше свирепо и гордо изражение на лицето. По всичко личеше, че той е убил вълка.

Казах им, че е отишъл за Вова и че вече няколко дни го чакам.

— Къде той вървял?

— В Ашанканската клисура.

— Не далеко — махна той с ръка. — Нищо няма стане. Той нещо срещнал по път. Аз веднъж три дни и нощи вървял по следа росомаха.

От евенците не можех да очаквам нищо повече. Те бяха изгубили чувството за време.

— Ние има късмет — посочи той вълка. — Били стар женска и млада вълк. Сърди, че не е в колхоз. Щял получа овен. — За всеки вълк, застрелян в землището на колхоза, колхозната администрация „изплащаше“ и по един овен.

Приближих се до огъня и започнах да се топля.

След последните думи на Чикундаев Дуванчо нещо злобно изхриптя, но след това пак засия. Приближи се към мен с бутилката и я разклати. Течността се разплиска; вътре имаше чист спирт. Чикундаев извика на жената. Настъпи кратка суматоха. Жената беше съпруга на Дуванчовия брат, който рано тази сутрин излязъл с капани нагоре по брега на Гуленга. След поканата на Чикундаев тя изчезна в юртата и миг след това се показа оттам с едно тенекиено канче.

Знаех, че не мога да откажа. Поставих в устата си малко сняг и отпих. Пареше ужасно. От очите ми потекоха сълзи и в същия миг замръзнаха по лицето ми. Върнах смутено канчето; в гърлото си имах чувството, че съм се допрял до зачервена печка — в стомаха ми беше приятно топло. Чикундаев обаче гълташе, без да му мигне окото.

От палатката, направена от оръфана кожа на елен, чийто цвят почти се сливаше с утъпкания сняг, излезе около тригодишно дете, момиченце. В отвора на кожуха му се виждаха само бляскавите му очички и малко от лицето. Погледнах го с изненада. Как не е измръзнало досега? Не му ли е студено? Стискаше в ръкавиците си еленов рог и го смучеше.

Евенците са убедени, че собите, най-северните елени, които живеят дълги месеци сред снега, имат в рогата си запаси от витамини и хранителни вещества, натрупани през богатата лятна паша; заради това, според техните представи, и женските собове имат рога.

Стоях до самия огън и все не можех да се избавя от студа и своето пълно отчаяние. Цял се тресях. Изпих още една глътка. Чикундаев и Дуванчо преодоляха своето смущение и ме поканиха в юртата.

Вътре беше приятно топло; жената, наричаше се Уриндак, бързо добави съчки в огъня — огънят озаряваше юртата, през отвора в покрива изскачаха дим и искри. На пода имаше няколко кожи от ондатри и белки. Евенците не ги изпъваха; окачваха пресните кожи по стените на юртата — студът отвън и топлината отвътре ги правеше да омекват.

— Долу има една замръзнала ондатра.

— Още не видял — каза Чикундаев.

Оказа се, че вълците две нощи обикаляли около техните собове. На сутринта Чикундаев тръгнал на разузнаване и тъкмо се приближил до реката, забелязал два вълка да тичат по Бамбуйка. Вълчицата паднала от първия изстрел, другият вълк изчезнал, Чикундаев стрелял по него наслуки, тъкмо когато бягащият вълк изчезнал зад завоя на реката. С това обиколката му за днес свършила.

При споменаването на вълка Дуванчо отново се намръщи. С хриптящ, гърлен глас се нахвърли върху Чикундаев. Последният охотно ми обясни каква е работата.

Дуванчо го упреквал, че е застрелял вълчицата. След няколко месеца щяла да има малки и за тях щели да получат може би пет пъти по петдесет рубли. Най-обичали да ловят вълци напролет; когато през май падне сняг и вълкът с вълчицата тръгнат да носят храна на малките си, следите им отвеждат ловците право пред дупката. Те вземали малките, а старите оставяли. Вълкът се събира с женската на всеки две години и затова няма смисъл да се убива майката, която на другата година ще осигури няколко нови „петдесетачки“.

Боже господи! Когато у нас, в Словакия, живях известна време във Вихорлатската планина, в кръчмата, между дървосекачите, бях свидетел на абсолютно същите разправии. А между Вихорлат и Бамбуйка се простират почти 9000 километра! Странно как хората навсякъде стигат до един и същи ум. Щаденето на вълчицата следователно е една от щастливите причини, задето те не изчезват толкова бързо. Грешките в законите понякога са по-благосклонни към природата, отколкото плановете за нейното опазване.

Чикундаев сложи край на спора с победоносна усмивка.

— Хубаво 50 рубли. Къде намира дупка? Може участък на Толя.

Дуванчо изглежда разбра този аргумент. Престанаха да спорят и поради това, че Уриндак донесе месо. В котлето вреше чай и подът, на който седяхме, беше приятно мек; насечените хвойнови клончета бяха покрити с еленови кожи. След това Уриндак, усмихната, с лице като опушен янтар, ми пъхна в ръцете цял шиш с месо, цял сибирски шашлик; набодените късове месо бяха добре опечени и миришеха приятно и силно. Този техен начин да пекат гъсто нанизани парчета месо направо в огъня си имаше своите предимства. Много бързо, почти веднага отвън се образуваше корица, която пречеше на сока да изтича и да изсушава месото. Беше достатъчно да се изреже с ножа почти овъглената повърхност и се откриваше сочното и крехко месо, което напомняше бифтек. Месото не губи нищо от своите хранителни качества, както при варенето или при бавното печене във фурна. Разбира се, това беше готварство, съобразено със сибирските условия. Месото тук беше достатъчно, нямаше никаква нужда да се пести.

Всеки държеше по един шашлик и по него имаше цяло кило месо. Дуванчо и Чикундаев се заеха със своите порции с необикновен апетит и мляскане. Като ги гледах как режат месото с дългите си ловджийски ножове точно пред устата си, отново, както тогава у нас в Уст Ан, имах чувството, че представят някакъв „танц“ със саби. Облизах се. Месото беше особено бяло, приличаше на заешко. Спомних си за първата ни среща.

— Мечка! — попитах шеговито аз.

— Нондо — отвърна Чикундаев с пълна уста.

Не знаех какво е нондо, а Чикундаев безпомощно вдигаше рамене; беше твърде пиян и мозъкът му не го слушаше.

Един миг те се уговаряха нещо, след това Дуванчо кимна на жената. Тя престана да яде и изтича вън, изглежда до другата юрта, и след малко се върна с голяма кожа на рис.

Дуванчо хванал вчера риса в капан на около 10 километра и това означаваше 20 рубли. Така че и двамата с Чикундаев днес имаха повод да се почерпят.

Бяха безкрайно доволни, че могат да ме нагостят, доставяше им радост; в очите им се четеше гордост и ми беше много трудно да им откажа да пия. А и път ме чакаше.

Мислех за него с тревога; трябваше веднага да тръгвам, за да стигна в лагера преди залез-слънце. Безпокойството и нетърпението не ме напускаха въпреки уюта и пира в юртата.

Дуванчо и Чикундаев, порядъчно пияни, непрекъснато дъвчеха и се наливаха. За щастие бяха изгубили някъде резервната батерия за транзистора, така че в тайгата беше тихо. Но липсата на музика заменяха с викове. Очите и на двамата бяха кървясали и едва се държаха на краката си; човек имаше чувството, че всеки момент като капак на тържеството щяха да започнат да стрелят. Жената също беше в повишено настроение; детето през цялото време не свали очи от мен, все с рог в устата.

Поопомних се. Допих си чая и станах.

Предложиха ми да ме откарат с шейната, но бяха толкова пияни, че едва се изправяха на краката си и аз с въздишка отказах. Извиних се с това, че съм поставил капани по пътя.

Озовах се отново в студа пред юртата. Огънят отвън догаряше, неговата топлина беше примамила няколко соби. Пъхаха в него муцуни, но лопатестите израстъци на рогата им засягаха парапетите, поставени, за да пазят от тях огнището.

Дуванчо и Чикундаев настояха поне да ме изпратят. В някаква секунда на просветление Чикундаев изведнъж съобрази, че би могъл да дойде за уловената онатра. Но аз ги изгубих из очи още преди да съм стигнал до Бамбуйка.

И тъй, затътрих се обратно. Отново това празно снежно поле, тази безкрайна мразовита белота и небето, пълно със синкав лед. Ивицата слънчева светлина върху реката беше станала съвсем тясна; почти цялата й повърхност се закриваше от сянката на десния бряг. Вървях, времето течеше и огряната от слънчевите лъчи верига на реката все повече и повече изтъняваше, докато най-после сянката съвсем я погълна.

Само веднъж беше нарушена гробната тишина. Някъде горе зад скалистия гребен, чието било все още остро светеше, се обадиха кабарги. Там някъде беше станал дивият двубой за самката.

Вървях, без да спирам. Нищо, никакъв звяр не се появяваше. Дори тигър да изскочеше иззад скалистия зъбер, щеше да ми бъде все едно. Чувствувах как силите ме напускат; трябваше здраво да стисна зъби. Човек може да издържи физически много повече, ако психически е в ред. Но моите нерви бяха обтегнати. Какво ще стане по-нататък? Какво ще стане, какво ще правя, ако Толя не дойде?

Да тръгна сам да търся Толя би било глупост; да остана тук още и безпомощно да чакам, е излишно. Още повече че Толя наистина може да е попаднал в тежко положение и се нуждае от помощ. Бях готов на всичко, само не резигнация! Казах си, че ще почакам още един ден. След това ще отида отново при Чикундаев и ще го помоля да слезем с шейната до Ашанканската клисура.

Как не можа да ми хрумне това веднага!

Кръвта нахлу в главата ми. Ами ако междувременно евенците изчезнат? Пред тях се простираха няколкостотин километра ловни пътища. Но те още поставяха капани. А утре може би ще се излежават.

Влачех се с последни усилия на волята и с несигурната надежда, че Толя може да се е върнал. Краката ми започнаха да не ме слушат и ледът върху клепачите ми ставаше все повече. Все по-трудно дишах.

Когато най-после стигнах реката над къщата, и последната искрица надежда у мен изгасна. Отдалече забелязах, че лагерът е празен.