Ян Козак
На лов в Бамбуйка (4)

4

Постепенно свиквахме с живота в Уст Ан. Собствено аз, Толя се чувствуваше навсякъде из тайгата като у дома си. Тайгата беше за него в истинския смисъл на думата легло и градина. След някои дребни подобрения в хижата можеше да се живее доста уютно.

Между наровете, срещуположните печки и масата оставаше повече от метър свободно пространство. На полицата бяхме поставили сухарите, зелен пресован чай, няколко кутии кондензирано мляко, свещи от лой и разни дреболии. Другите ни запаси като масло, сланина и захар бяхме поставили в сандъчето; трябваше да ги пазим от мишките. Чувалът с хляба и рибата стоеше вън на сайбата. Хлябът беше замръзнал и се беше втвърдил като кост, в средината на самуна проблясваха парченца лед, но след като го размразявахме на печката, ставаше като току-що изваден от фурната, чудно мек и хрускав. По-късно научих, че в Англия са започнали да правят хладилници с място за хляба, студът най-добре го запазва пресен за дълго време. Това говореше за стария ловджийски опит на Толя.

В ъгъла на масата ни беше „приборникът“: две тенекиени паници за супа, две железни канчета и лъжици — и освен тях тенджери за готвене и черпак, кана за чай и тиган — това бяха всичките ни кухненски прибори. Освен това Толя, при всичката му работа, непрекъснато измисляше нови и нови подобрения. Една вечер ме видя как се измъквам от спалния чувал, как търся своите книжа и как след това с батерия между зъбите записвам нещо. Нищо не каза. Но на другия ден над главата ми се появи мъничка полица. Беше изнамерил отнякъде пирони и заковал към стената парче дърво. Стигаше да вдигна ръка, и можех удобно да поставя бележките и батерията. Счупеният ъгъл на прозорчето беше запушен с найлонова торбичка, в която бях донесъл вълнения си индийски потник. Преди да замръзне, от това прозорче се откриваше изглед към реката. Преди да замръзне! От зимата ние никога не можахме да се отървем.

Макар че през нощта по няколко часа поддържахме огъня и печката ставаше червена като кръв — слагахме в нея половинметрови дърва, нарязани и нацепени от гредите на разрушения яхър — камъните, върху които стоеше печката, си оставаха леденостудени. Не можех да си обясня с какъв ум Толя, за да разшири пространството в стаята, е сложил под печката сандъка с продуктите ни, в това число маслото. Но моите опасения се оказаха излишни. Маслото си остана все така твърдо, та чак не можеше да се маже.

Веднъж Толя, след като дълго се въртя над печката и накрая, целият разгорещен, свърши, запали си цигара, приклекна и опря гръб о наровете. Искаше да се поохлади. Стига да спуснеш крака от нара, който беше на нивото на печката, и в същия миг започваш да трепериш от студ. Веднъж на пода под нара падна една кутия с лимонов сок; когато по-късно я извадихме оттам, сокът беше замръзнал така, че след това трябваше да го стържем с нож.

При тези условия да се излиза от спалния чувал сутрин не беше твърде приятно. Обикновено ставах пръв. Толя имаше вечер много работа, докато приготви и изчисти кожите, и сутрин обичаше да си поспи. Вършеше всичко необикновено акуратно. Скоро се убедих, че утринният порядък трябва да се подобри. Да обуваш смръзналите се обувки беше цяло мъчение. Така че първата ми работа беше да запаля печката и отново да скоча в спалния чувал. Чак след като печката се разгореше и се стоплеха вълнените чорапи и унтите върху тела до комина, човек можеше да се обуе! Кожата на унтите наистина беше мека, но долу при глезените беше тясно. С голямо усилие успявах да си пъхна крака. Но краката оставаха на топло, още повече че Толя ме беше научил да поставям под дебелия филц и по малко сено. То не само имаше отлични изолационни качества, но ходенето по време на дългите ни преходи, когато нямаше сняг и стъпалото усещаше всеки по-остър камък, беше по-меко и пружиниращо.

След това грабвах брадвата и кофата и отивах на реката при нашия „кладенец“. Отначало ние гребяхме вода направо, но това беше доста опасно, затуй предпочитахме да изсечем дупка в леда. Тази работа наистина се повтаряше всяка сутрин и вечер, но ледът тук не беше така дебел. След това правех своя оскъден лагерен тоалет. Не можехме да си позволим никакво по-голямо къпане. Отначало имах намерение да си оставя брада, но сетне се отказах и се бръснех всяка вечер, когато беше по-топло и имах време.

Едва тогава ставаше и Толя. Не се събуждаше от моя шум. Скачаше само в оня миг, когато Пиратка опираше лапи на вратата, почваше да драска по нея и да скимти. Пиратка искаше да върви на лов. Тогава започваше утрото за Толя.

Приготвяхме си винаги солидна закуска; собствено хранехме се само два пъти дневно. Най-често закусвахме супа — вечер готвехме така, че да остане и за сутринта — а също студена или печена сланина, хляб и чай.

Беше цяло удоволствие да гледаш как Толя яде. Когато на другия ден след нашето пристигане тук нямахме още супа, а ни очакваше доста дълъг път, Толя отвори една консерва с овче месо и я затопли на печката. Изядохме месото; аз бях сит, но Толя извади сланината. Отряза едно голямо парче, помислих, че иска да го вземе със себе си. Но той се зае с него веднага и при това ядеше без хляб. След това за мой ужас той изяде още няколко бучки масло; накрая изпи две канчета чай с твърде много захар!

Аз още не знаех от колко енергия се нуждае ловецът в тайгата. Бях чел някога, че според научни изчисления един тракторист има нужда от 2360–2990 калории дневно, миньорите — 4300–5300 калории и от най-много — 5500 калории се нуждае горският работник. А тук беше тайга, дива пустош без никакви пътища. Ловецът прави всичките тези движения, всичкото това прехвърляне през урвите, това провиране през гъсталаците и газене из снега по време на ежедневните си 20–25 километрови преходи в условия, когато температурата през месеца не се покачва над –35° и често за дълго пада под –50°. А това изисква солидно да си възстановяваш силите. Бързо се научих да ям като Толя; човек не може да изяде повече сланина, отколкото хляб и затова му е по-леко да върви, а и дълго се чувствува сит. При това непрекъснато „смъквах“ килограми. Златен Сибир!

За вечеря си варяхме рибя чорба, лещарки и от време на време по някой глухар. Особено лещарките оставаха задълго на първо място в нашето меню. Всеки ден донасяхме по няколко; кацаха в края на гъсталака и наистина ни се струваше, че търпеливо ни очакват. Някоя лещарка след изстрела падне, друга прелети над няколко дървета и отново кацне. И това бяха онези прочути лещарки, известни от Тургенев и от цялата руска класическа литература, с най-вкусното месо от всички кокошовидни птици. Бяха истинско благодеяние за нас.

Докато Толя приготвяше храната, имахме винаги само варено месо. Откакто се помня, обичах да се въртя из кухнята, но никога не бях виждал човек, който може така бързо да очисти и да нареже птица. Не я разрязваше надлъж, а с два напречни разреза към кълките. След това пречупваше яребицата и изтърсваше вътрешностите. С едно само рязване с ножа изчистваше стомаха, без да повреди ципата с остатъците от храна. Веднага нарязваше месото и го слагаше в тенджерата. Добавяше само пипер и дафинов лист; нямахме други подправки. Бульонът беше силен, само че Толя го разваляше с галушки (вид тестени изделия). В неговата супа лъжицата не можеше да потъне. Когато за първи път го наблюдавах как хвърля в тенджерата две лещарки и един глухар, почти ме обзе съжаление. Представях си какъв деликатес можеше да стане от тях, ако тези птици се изпечеха със сланина и кимион. И се прибавеха печени картофи. А едва в Уст Ан се сетих, че не съм взел крокети или картофено брашно. Вместо тези трикилограмови скиорски обуща!

Това, че Толя вареше всичкото месо, си имаше своите рационални доводи. Първо: през цялото време на ловния сезон, когато по тъмно се връщаше капнал от умора, в къщи го чакаше сума работа. Трябваше да запали печката, да донесе вода, да приготви ядене за себе си и да се погрижи за кучетата. А след това да се заеме с одирането и почистването на кожите. Сваряването на месото не изискваше никакъв труд. Докато супата кипи, той може да насече дърва или да се заеме с кожите.

Второ: вареното месо е много по-здравословно от печеното. Впрочем нито в къщата на Толя, нито по-късно някъде из селото видях печка с фурна. Месото се вареше, понякога само се позапържваше на тигана или се приготвяше вън на двора. Приготовлението на месото чрез варене в условия, където то е главна, а понякога и единствена храна, е повече от разумно. Мисълта, че при някои чергари, които ловуват колективно в тайгата, дневната дажба месо е три килограма на човек, в това число и децата, направо ме ужасяваше.

Но все пак се опитвах да огранича властта на Толя в кухнята. Още повече че по това време той имаше много грижи с кожите, работа, в която не можех да му помогна с нищо. Но да го измъкна от кухнята, не беше никак лесно. Това пролича още при първия ми опит. Твърде много се проявих като цивилизован човек. Готвех уха^[1].

Бях сложил в тенджерата порядъчно парче таймен; Толя се приближи и направи доста красноречива гримаса. Добави още едно такова парче и едва ли не цял лин. Тенджерата беше почти догоре пълна с риба.

Друг път с подобаваща тържественост измъкнах от багажа си супа от грах — бях я взел заедно с няколкото кубчета кокоши бульон от къщи. Това ще бъде една чудесна промяна на менюто, помислих си аз; ще пусна после в тях залъци препечен хляб. Оставих супата да се вари и отидох за вода. Щом се върнах, Толя ми съобщи: „Посгъстих малко супата, беше много рядка!“

Малко! Плеснах с ръце. Беше изсипал в нея цяла консерва овче месо и отгоре на това беше добавил и юфка. Супата беше станала пудинг. Доволен гледаше как изчегъртвам „супата“ от тенджерата. Изобщо не течеше.

По-късно обаче ми се удаде все пак да надвия неговото недоверие. Помогнаха ми лещарките. Препекох няколко хубави парчета месо със сланина и кромид. Вместо кимион поставих в тигана няколко замръзнали масловки — имаше цяла купчина от тях зад прозореца. След това сварих в чайника боровинки със захар. Към това добавих размразен и хрупкав, като че ли ей сега изваден от фурната хляб. Толя щеше да си оближе пръстите. Когато на другия ден вечерта се върнахме от лов и се питахме какво да готвим, Толя съвсем просто каза: „Ами каквото вчера. Лещарки със сланина.“ Засмях се. Най-после! Бях победил. И оттогава аз повече не изпуснах жезъла над шкафа, тенджерата и тигана.

Нашата храна беше малко еднообразна, но ние се стремяхме да получим колкото се може повече калории. Понякога по време на храна си спомняхме за Хенриетините запаси. На нея й стигаше само да махне в кухнята две дъски от пода и да слезе в мазето, което в същото време беше и хладилник — земята на тази дълбочина никога не се размразяваше. Когато за първи път се озовах там, очите ми не можеха да си намерят спокойствие, имах чувството, че се намирам в мазе с продукти на някакъв замък. Отвсякъде висяха осолени или пушени диви патици. През пролетта Толя застрелял тъкмо 400 и отгоре на това се оплакваше, че ловът непрекъснато се влошавал — патиците порядъчно оредявали в Китай и край Байкал. (Разказваше, че отдавна не е убивал по осем патици с един патрон в ловджийската си пушка, както преди.) Там имаше парчета еленово месо, залято с вода и замръзнало; две качета приказни гъби в оцет, каче боровинки, сварени със захар, и каче с пресни боровинки; една каца зеле, примесено с боровинки, две каци солена риба и какво ли не още. Хенриета имаше тук и „полуфабрикати“. Беше направила кюфтета от месо на лос и на соб и те, подредени и замръзнали, изпълваха цяла полица. Дойдеха ли им гости, тя хвърляше в тигана няколко кюфтета, прибавяше чиния мариновани гъби и боровинки — за тези лакомства най-често си спомняхме.

След вечеря пиехме чай; по три-четири канчета всеки. Имахме нужда, да се „поразводним“. Да възстановим това, което след тежкия целодневен преход сме изразходвали.

Толя се заемаше с кожите. Рязваше кожите на белките на задните им лапи и бавно ги издърпваше през тялото — всяко късче одрана кожа изчистваше с тъпия край на ножа, изстъргваше на коленете си излишната мазнина. Някои места изтриваше с влажен парцал или ги плюнчеше. След това, обърнати с кожата навътре, той ги обтягаше на обтегач, плоско дърво, което завършваше с два разцепени издатъка. В тях прокарваше задните крачка, та кожата да остане добре обтегната. Окачваше кожите близо до печката, за да съхнат. На сутринта Толя ги сваляше от обтегача и ги закачваше отвън върху стената на къщата; повече не биваше да съхнат. „Хенриета ще се сърди“ — казваше той с весела усмивка. Именно Хенриета изкупуваше кожите. Но това беше нещо съвсем друго от онова, което знаех за канадските ловци. Хенриета само определяше цената и даваше аванс. Кожите със знака и адреса на ловците заминаваха в Иркутск. Във фабриката, без ловците дори да знаят това, определяха качеството на кожите и изчисляваха окончателната им стойност.

Веднъж се опитах да помогна на Толя в неговата работа. След войната отглеждахме в къщи зайци и аз знаех как да оправям кожите им. Но очистването на кожата изискваше голяма опитност; разрязах една, без да искам. А „магьосничеството“ на Толя под двете горящи свещи, с дългите сенки и проблясващото от време на време острие на ножа винаги ми напомняше тайнствен ритуален шамански обред. Толя буквално се беше сраснал с ножа, който за ловеца в тайгата наред с пушката и капаните е най-необходимият инструмент и в същото време оръжие за водене на бой отблизо. Той беше ръчна изработка с лека дръжка от напластени ивици брезова кора. Острието беше остро и тежко. Докато с острата част на ножа разрязваше животното, с широката задна част нарязваше костите. Долната част на острието беше затъпена — с нея чистеше кожите.

В стаята непрекъснато се усилваше тежката миризма на гранясала животинска мас. Проникваше навсякъде и не можеше да се проветри. Стана неприятно, когато с тази миризма се напоиха и нашите спални чували. Можехме най-многото да ги проветряваме вън на студа — вечер преди лягане всичко започваше отново.

Затова пък толкова по-сладък ми се струваше сутрин и главно през деня, когато грееше слънце, чистият, наситен с дъх на багулник леден въздух.