Ян Козак
На лов в Бамбуйка (5)

5

След една седмица белките започнаха да намаляват. По време на нашите излизания често пъти минавахме, а понякога и се връщахме през познати места. Там белки повече не се появиха. Пиратка и Мурзик по цял час не можеха да открият следа.

Сега за пръв път почувствувах онази гробна тишина, която ни съпровождаше по пътя към хижата на Кабаргския път. Вървяхме по една ловджийска пътека, промъкваща се през държавния участък, няколко дни след откриването на сезона. По тези места можеше да ловува всеки, който се е записал в ловното дружество и плаща годишно по две и половина рубли — за тази сума дружеството му осигурява муниции и му помага при продажбата на кожите.

Днес излязох в тайгата сам. За това имаше двойна причина. Първо, беше излишно да вървим и двамата с кучетата, понеже Толя можеше преспокойно да застреля всички белки, които Пиратка и Мурзик откриваха. Толя се държеше внимателно с мен, дори твърде внимателно и благородно. Отстъпваше ми винаги половината от откритите белки и освен това се радваше и беше доволен, когато ми се удаваше да стрелям „в глаз“. По този начин можех да убия някоя и друга бялка повече.

Втората причина зависеше от първата, но беше по-вътрешна. Обичах да се скитам сам. Можех да спра, където си поискам — да огледам и, така да се каже, да вкуся пейзажа. Освен това беше ми приятно и да се мъкна сред пустошта сам, и да ловувам сам. Това усещане струваше много повече от кожите, които можех да донеса.

Отначало тръгвахме в една посока. След това се разделяхме и всеки обхождаше едната страна на урвата. След няколко километра или часове се срещахме върху билото на хълма или край боровете, които стърчаха сред местността. Лаят на Мурзик и Пиратка се чуваше на голяма далечина. Носеше се от едно възвишение до друго, макар че между тях се простираха километри пустиня. Когато кучетата утихваха, знаех, че Толя закачва убитата бялка на ремъка си и аз можех да пресметна какъв лов ще донесе.

Но дори и когато се отправях в противоположна посока, не се боях, че ще се заблудя. При слабия ми усет за ориентация, сега ми беше от полза прекараното време в скаутските лагери — стигаше само да не забравям един основен принцип: щом сутринта съм излязъл нагоре по реката, ще трябва да се върна по нейното течение. Всички потоци се вливат в Бамбуйка. Мога да тръгна много навътре срещу тяхното течение, мога да се прехвърля по билото на хълма към някой друг поток и по неговото корито или по падината, през която тече, да се озова пак при Бамбуйка.

Отначало самотата ме изпълваше с лек страх и тревога. Но колко по-голяма беше радостта ми, когато след като бях извървял едно голямо разстояние през непозната местност, подир няколко часа пред мен отново се появяваше Бамбуйка и когато капнал от умора и щастлив, по здрач се приближавах към къщата.

Един изключително успешен ден донесох шест белки, при това две с червени опашки — по-точно червеникави, и с ръждив оттенък на сивочерната козина по гърба.

На другия ден донесох само една.

Тази нощ — беше единадесетата ми нощ в Уст Ан — кучетата се разлаяха. В просъница чух наблизо тропот.

Скочихме и излязохме навън. Мурзик и Пиратка се обаждаха в гъсталака зад къщата. Тропотът вече заглъхваше.

— Пиратка! Мурзик! — викаше ги Толя.

Върнаха се след малко раздразнени и ядосани. Изникнаха в тъмнината като два призрака.

— На сутринта ще разберем какво ги е изплашило — прозина се Толя. — Бр-р-р — потрепера той. Беше излязъл по долни дрехи.

Над мен блестеше небето, осеяно със звезди. Те трептяха над мен и ми изглеждаха като жив пулс на космоса. Небето буквално гореше и заслепяваше очите. Никога досега не бях виждал такова отворено, великолепно звездно небе и в същото време толкова мразовито. Това беше най-тържествената и в същото време най-вълнуващата илюминация, каквато може да си представи човек.

Залюлях се като звездите, но не можех да откъсна поглед от тях. Диамантените огньове и дъговидното мъждукане направо ме хипнотизирваха.

След това изтрещя ледът.

Опомних се.

Мушнах се в спалния чувал; Толя палеше печката.

— Алтайски елен — каза той на сутринта, когато се показах с канче димяща вода и четка за зъби пред вратата. — Нещо го е гонело, за малко е щял да ни повреди къщата. Тук се е обърнал и малко по-нататък е скочил през реката. Това е първият елен, който идва в нашия лагер през Бамбуйка.

С канче и четка за зъби в ръка разглеждах с Толя следите. Заскрежената трева беше стъпкана от копитата на елена, по леда на реката бяха останали леки плъзгави ивици.

Бамбуйка беше замръзнала.

За мое удивление и по леда, който беше сковал двата бряга, се бяха появили белите цветя на „зимните рози“. Изпаряването на водата въпреки мраза беше значително и над малките пукнатини и пори на застиналата повърхност се образуваше скреж. В абсолютната глухота, която владееше тук, неговите цветове се развиваха в правилни листа с безподобно чист, студен, но едновременно с това нежен блясък. Цялата тази приказно крехка, като насън изтъкана красота, поникваше от прозрачния синкав лед. Струваше ми се, че сякаш пред дървената ни къща имаше лехи с бели рози.

Слънцето още не беше изгряло, то се появяваше все по-късно, но Бамбуйка просто беше пронизана от искри.

И отново — за кой ли път вече — лице в лице със зимната тайга се почувствувах като омагьосан и смаян от нейното чудно великолепие и сурова сила.

Добре, че поне имам тази красота, казвах си аз. Дори нищо друго повече да не видя в тайгата, никога няма да забравя това късче от зимната пустиня в Уст Ан, то ще остане в мен като символ на истинска красота, каквато някога съм познавал в живота си.

Но заедно с удивлението в сърцето ми се обаждаше и безпокойство. Вече единадесети ден сме в Уст Ан, а досега освен белки и птици не бяхме видели никакво друго животно; само двете следи, които имаха що-годе някаква цена. Единадесет дни сред пустинята — и само две следи!

Имахме нужда от сняг, но междувременно всеки ден грееше слънце и владееше абсолютно безветрие. Само веднъж слабо подухна хиусът, речният вятър. Никога не бих могъл да повярвам, че край Бамбуйка има много повече слънце, отколкото в Крим, край Черно море. Край Бамбуйка, в безкрайните гори на височина 1000 метра, в ухаещия и абсолютно чист, сух въздух.

А снегът беше една от моите следващи изненади. У нас, в Европа, като правило си представяме Сибир потънал в дълбок сняг, с къщи, затрупани до стрехите със сняг. Но най-много сняг има в крайморските области и във вътрешността на Източен Сибир, край Байкал, докато климатът във вътрешността е далеч по-сух. Сняг вали най-често с идването на зимата. През септември пада от 30 до 40 сантиметра сняг и остава така няколко месеца, като от слънцето и студа бавно изтънява. По-чувствително вали отново през пролетта, когато почне рязко да се затопля.

Тази година през септември сняг не беше валял. Ами ако изведнъж…

Отхвърлях тази мисъл, но каква полза. Времето си течеше и ловът на белки, който трябваше да бъде за Толя и за мен нещо странично, се превръщаше в основно и единствено занимание.

По време на закуската Толя се върна към нощното посещение.

— Да можехме да хванем този елен през май — каза той.

Не можех да разбера.

— За пантокрин.

— Аха.

За малко щях да забравя, че алтайският елен, тукашна разновидност на американския wapiti, подобно на почти изчезналия вече елен сика, има чудесни рога — в тях се съдържа животински жен-шен. През май неговите незрели, налети с кръв разклонения са пълни с хормони. От тях правят лекарства, които възвръщат свежестта на организма. Пантокринът разширява и разслабва вените, предотвратява склерозата и по такъв начин пречи на застаряването. Скъп е като жен-шена. Цената му е висока и поради това, че роговете на елени, отглеждани за пантокрин в резервати, бързо губят качеството си. Китайските лекари го употребяват от векове. В модерната медицинска наука на този принцип е основано лекуването с новокаин.

— В един такъв рогач сред тайгата тича цял санаториум с десетки лекари — пошегувах се аз.

— Пантокринът е страшно силен — кимна Толя. — Братът на Даржаев миналата година убил един елен и се напил от кръвта му, която потекла от мястото, където поникват рогата. След малко заспал, другите помислили, че е умрял, но когато след три дни се събудил, разбрали, че бил изгубил съзнание. Много е силен. Тукашните китайци приготвят пантокрина по два начина. За високо кръвно налягане рогата се стриват, за ниско се сваряват. И това трае страшно дълго. Шест дни и нощи се въртят край огъня. Естествено, това е забранено. Всички рога се изкупуват.

— Как се взема? — попитах любопитно.

— Слага се по малко в шише с водка и се поставя до печката да се разтвори. След това се взема по две лъжички дневно.

— Не е много лошо — казах аз. Закусвах с апетит печена сланина. Чувствувах се в отлична физическа и душевна кондиция и ми се струваше, че никога няма да имам нужда от пантокрин.

След това Толя взе брадвата и тръгна към замръзналата река. Като се наклони леко напред, реши да опита дебелината на леда. Ледът звънко и едновременно с това малко глухо кънтеше. След всеки удар по гладката повърхност политаха искрящи парченца.

Вече нямаше нужда да заобикаляме реката; от отвъдния бряг можехме да проникнем дълбоко в тайгата.

Този ден пак излязохме заедно и донесохме осем белки.

На другата сутрин предложих на Толя да си разделим кучетата. Той ще тръгне с Пиратка, а аз ще взема Мурзик. Щяхме да имаме по-голям улов. Мурзик и Пиратка често подушваха и подгонваха една и съща бялка.

Но тя стана една!

Толя изглежда имаше нещо наум и върза Мурзик с една връв.

— Ще поиска да избяга. Отведете го на всяка цена по-далече, да не чува Пиратка.

— Добре. Ще го водя за връвта и ще го отвържа чак на връщане.

Толя и Пиратка тръгнаха през реката, докато Мурзик, който не можеше да си намери място от това, че беше вързан, вдигна страшен шум. Подскачаше, скимтеше и се мъчеше да се изтръгне, да се спусне в сляпата си ярост след тях. Щеше да се удуши.

Бързо го помъкнах към хижата, винаги го блазнеше да влезе вътре и ние вечно го пъдехме. Дърпаше се, дращеше. След това направо легна като някое вироглаво дете и жално заскимтя. Хвана ме яд. Защо не го пуснах вътре, преди да заминат. Сега си отворих работа.

Толя се обърна веднъж и ускори крачка. Изчезнаха с Пиратка. Мина доста време, докато Мурзик се успокои малко. След около един час глезене благоволи да тръгне. Вървеше неохотно, непрекъснато се обръщаше, гледаше към реката, душеше и наостряше уши.

Поведох го по-далече от Бамбуйка към Парка. Наричах така една продълговата гора от борове, ели и брези, която започваше над дървената ни къща. В Парка от време на време откривахме по някоя и друга бялка и аз исках да залъжа Мурзик с лов.

Но Мурзик стачкуваше.

През цялото време — теглех го с връвта близо два часа — не откри нито една, дори миша следа. Просто оказваше „пасивна съпротива“. Обидено пренебрегваше всичките ми подканвания и примамки. Очите му сякаш казваха: насила хубост не бива.

Накрая ми дожаля. Започнах дори да си мисля, че именно връвта, за която го водех, е причина за неспокойствието му. Щом го пусна, тайгата ще го съблазни.

Отвързах връвта.

Мурзик се отърси, като че беше излязъл от вода, и учудено ме погледна. Очите му заблестяха. Направи няколко крачки и се спря като вцепенен, ушите му щръкнаха право нагоре. Наведе глава, с върха на носа си докосна лишеите. Затича и след миг изчезна.

Знаех, че ще го видя чак вечерта пред къщи. И пак ще се прави, че нищо не е било.

Продължих ядосан нататък. После, както винаги, си сварих чай от боровинки. До обърнатия дънер, на който се разположих, се червенееше от боровинки. Слънцето мило ме докосна; беше приятно да го чувствувам на лицето си. Сигурно не беше повече от –15°.

В този миг се чу тих, едва доловим шум. Драскане на нокти по дърво.

Бялка!

Също като мен през цялото време беше седяла на слънце и се беше припичала. Притиснала се с коремче о върха на един прогнил клон, тя събираше в кожуха си топлите, ясни отблясъци на лъчите. Изглежда дремеше.

Ако не беше мръднала, никога нямаше да я забележа. Беше се разположила там като в люлка. Стърчеше й само главата с ушичките. Въртеше ги надясно и наляво. Отново задряма.

Станах и се приближих.

Занервничи, стрелна се към ствола, искаше да се скрие. След това скочи в живите клони на бора.

Бяхме с нея съвсем сами сред мъртвия сняг.

Но не ми се искаше да избяга. Толя имаше нужда от кожи. По моя вина беше загубил няколко дни и без мен би бил много по-свободен и повратлив. А кой знае какъв ще бъде тазгодишния сезон, ако не паднеше сняг. Към всичко това се прибави и ловджийският ми инстинкт.

В мига, когато бялката за съвсем кратко замря, отекна изстрел.

Тя учудено изписка и подскочи два пъти във въздуха от обърканост точно над мене. Третият й скок беше сляп и тя падна. Падаше бавно — рунтавата й опашка и разперените й крачета забавяха падането.

Тупна право на рамото ми. Задържа се с нокти за ватенката и остана да виси така.

Очаквах, че както обикновено, ще започне да пръска слюнки и яростно да хапе. Хванах я. Но не се случи нищо такова. От падането беше затъпяла от ужас, всичките й косми се бяха наежили. На главата й имаше капчица кръв — едно леко одраскване.

Под пръстите си усещах бързо и меко вълнисто потрепване, сърцето й диво туптеше. Приличаше на жива и топла кожена яка.

Беше млада катеричка, вероятно от миналогодишния размножителен взрив.

Гледах я объркан. Кораловите й очи ми се струваха огромни. Изведнъж ми хрумна да я взема със себе си в къщи.

Нямах представа каква бъркотия можеше да предизвика в нашия лагер.

Толя не беше много очарован от това, че ще има жива бялка в къщата си. Най-вече заради Пиратка и Мурзик. Не биваше да свикват на приятелство с този, когото преследват в тайгата; не биваше да губят своя нюх към дивеча. Но аз си мислех, че в „стаята“ нейната миризма ще изчезне. Така си мислех. Само че!…

Моята пленница лежеше на пода под наровете, където се шмугна веднага щом я донесох. Мурзик не беше тук — чакал ме е пред къщи, но малко преди да се върна, чул зад реката лая на Пиратка и изтичал нататък. Измъкнах изпод своя спален чувал стиска сено и налях в една консервена кутия малко кондензирано мляко.

Бялката дори не мръдна, само очичките й бяха живи. Лежеше равнодушна и апатична, дори и след появяването на Толя. Почти не проявяваше признаци на живот.

Толя изчезна за 15 минути с кофата за вода. На вратата се появи главата на Мурзик. В този миг настъпи истински ад.

Мурзик яростно се разлая и с всички сили се хвърли вътре. Разбира се, Пиратка веднага се присъедини към него. По какъв начин разбра каква е работата, това си остана загадка за мен. Долетя с див ловджийски лай и през главата на Мурзик нахълта вътре. Аз в това време помагах на Толя — Пиратка му бутна кофата от ръката. Видяхме доста зор, докато укротим нападателите.

Най-после затворихме вратата.

Пленницата беше изчезнала.

Беше се свила на полицата, като се криеше зад сухарите, не трепкаше нито жилка по тялото й. Горкичката, ще има да помни този ден!

Мурзик и Пиратка продължаваха да се хвърлят по вратата, но повече се чуваше Мурзик. Изглежда смяташе всичко това за своя грижа, понеже пръв беше открил нашественичката. В него се беше пробудила настойчивост, с каквато друг път не можеше да се похвали. А Пиратка след първото си сляпо втурване сега само му правеше компания. Пиратка въобще не беше видяла нашественичката.

Толя със смях взе кофата и предпазливо се измъкна навън. Успя да подмами Пиратка. Тръгнаха заедно към „кладенеца“.

Излязох с бучка захар в ръка да успокоя Мурзик.

Застанах с лакомството, заради което той винаги се въртеше около мен, досам вратата и разтворих длан.

Мурзик остана неподвижен пред вратата, пъхаше муцуна в пролуката и душеше; беше наострил уши. От дълбочината на гърлото му се чуваше скимтящо ръмжене.

— Мурзик! Мурзик!

Обърна глава: беше с изплезен език, с очи почервенели и необикновено зли.

— Мурзик! — пристъпих малко напред.

Муцуната му беше отворена и от нея се стичаха лиги. Но ловната му страст беше толкова силна, че продължаваше да издържа на изкушението. Дланта със захарта му пречеше. Погледна ме подозрително с пламтящи очи. Отново задуши в пролуката.

— Мурзик!

Не можеше да проумее нашето поведение. Открил е дивеч, а ние нищо не правим. Отгоре на това искаме и да го отклоним от плячката му с бучка захар! Погледнато така, трябва здравата да съм го измъчвал. Но аз исках да го отстраня от пленницата.

Облиза се.

— На̀, вземи, Мурзик. На̀.

Неохотно се приближи. Отдръпнах се.

Спря се. В него водеха борба две противоположни сили. Той излезе от затруднението по своему и колкото се може по-добре. Скочи и мигновено отмъкна захарта — почувствувах на дланта си влага и лекото докосване на страхотно твърдите му зъби. Мурзик отново застана пред вратата!

Душеше. Беше обзет от безпомощно неспокойство и отчаяние.

Къщата просто беше просмукала с миризмата на белки. Днешният лов на Толя лежеше на лавицата, застреляните белки трябваше да се размразят; на печката в кучешката тенджера се варяха одраните белки — ежедневната вечерна дажба на Мурзик и Пиратка. Понякога не можеха да изядат всичко и ги разпиляваха. Втвърдените като камък остатъци се валяха из тревата. Две големи връзки кожи висяха от външната стена на дървената ни къща.

След вечеря кучетата се поуспокоиха малко, но Мурзик продължаваше да ръмжи. Пленницата отново се премести под наровете. Този път се зари в купчината сено, но към млякото не погледна. През нощта ме обзе желание да измъкна ръката си от спалния чувал и да светна с батерията към нея. Дишаше. Телцето й бързо се издигаше и спадаше. Бялката спеше.

На сутринта млякото беше изчезнало. Това вече беше известен прогрес. Но Мурзик!

Непрекъснато ръмжеше и сновеше отвън пред вратата.

След това главата му се появи на прозорчето, пъхна муцуна в „найлоновото“ стъкло и се приготви да скочи вътре. Толя го пропъди; трябваше да поправим прозореца. Иначе стаята щеше да изстине порядъчно.

Този ден излязохме заедно. Щяхме да се разделим чак при клисурата Сулаки и всеки щеше да заобиколи от едната страна дългата залесена урва. Но след няколко минути Мурзик изчезна.

Чухме го да лае при къщата. Пиратка непрекъснато се обръщаше.

Върнахме се за Мурзик.

Щом ни забеляза, в неговия лай се появиха нотки на радост и удовлетворение. Викаше ни към дивеча и ние се приближавахме с пушките. Пиратка отново се присъедини към него.

Мурзик се беше опрял на вратата и въртеше глава, очите му гледаха с яростен войнствен поглед. Сочеше ни къде е жертвата. Сега той ни предлагаше „захар“. Но ние с Толя не я приехме.

Това го отчая. Обидено и разочаровано се затътри след нас. Но Толя доволно се усмихна.

— Голям дебелоглавец ще излезе от него — каза той.

Вечерта любопитно отворих вратата. Какво ли прави нашата пленница.

Седеше на масата, в предните си лапки държеше замръзнала гъба, от тези, които висяха по рамката на прозореца. Щом ни видя, изпусна гъбата; готвеше се да побегне. Но пак взе гъбата и мигновено изчезна с нея в своето леговище. Веднага след това надзърна оттам. Нямаше нищо опасно. Скочи на нара и затича по гредата надолу и нагоре; непрекъснато ни наблюдаваше с блестящите си коралови очички.

Бързо се окопити палавницата!

Имаше тъмносива сребриста козина и дълга черна опашка — когато увиснеше надолу, приличаше на плитка — от ушите й стърчаха дълги и гъсти снопчета косми, също така черни като опашката. Задните й крака също бяха черни. Всичко беше в тон и представляваше една елегантна гарнитура. Приличаше на млада, току-що излязла от моден журнал дама.

Когато наведе глава и я загледах в профил, пискюлчетата на ушите й образуваха нещо като качулка — сякаш беше с високо тупирани коси. Заради тази прическа — понеже толкова ми напомняше дъщерята на сестра ми в Ческе Будйейовице — исках да я нарека Яра. Но промених името й заради Толя. Дойде ми на ум, че пискюлчетата на ушите й много приличат на тези по ушанката на Толя — от ушите на рис. Риска! Да, така ще я нарека.

Риска бързо се превърна в палав домашен съжител. Първите дни след инцидента с Мурзик и Пиратка всяко излайване я караше да се вцепенява. Замираше за няколко секунди с наострени уши и глава, обърната към вратата. Когато аз или Толя излизахме с кофата за вода или за дърва, тя заставаше неподвижно и наблюдаваше. Но нито едно от неколкократните нападения на Мурзик и Пиратка не успя. Риска се чувствуваше в безопасност. Започна безгрижно да тича и тършува, въпреки техните „буйства“. Колко бързо само разреши въпроса! Нека Мурзик и Пиратка си лаят и дращят по затворената врата, щом това ги забавлява. Техните пристъпи обаче видимо намаляваха.

Сега трябваше да скрием всичката си храна, всичките си продукти. Риска кръстосваше и помирисваше де каквото свари, лудуваше, а понякога си и изпащаше. Гъбите от прозореца изчезнаха още на втория ден. Биваше си я малката! В ъгъла под нара се валяха само три-четири масловки.

А когато през нощта посегнах за батерията — бях я пъхнал заедно с бележника зад своята затворена кутия, нещо падна на главата ми. Гъби и малко сено, измъкнато изпод нашите спални чували!

Така значи. Второ леговище. Вече започва и да се устройва. Няма що, мястото беше чудесно.

Спомних си как в Добржиш, в Дома на писателите, един много възрастен господин хранеше на прозореца катерички. Веднъж излязъл от стаята си, като се върнал, поискал да си сложи златната изкуствена челюст. А нея никъде я няма. Той си беше малко намусен и подозрителен господин и затова почна да гледа накриво чистачката и всеки, който би могъл да влезе в стаята му. И така около него възникна някаква голяма бъркотия. Но какво да се прави. Не му оставаше нищо друго, освен да си поръча нова челюст. А след това дойде зимата. Децата в парка се пързаляли с шейни и веднъж се блъснали в един смърч — от клоните му в снега паднала златна челюст.

На сутринта изметох хубаво полицата. Вечерта намерих там нов склад, а листата на бележника ми бяха измачкани. Трябваше да се преместя.

Толя весело ме наблюдаваше. Риска се чувствуваше като у дома си; нашата „стая“ й принадлежеше. Ние бяхме за нея част от нейното леговище. Беше чистница — не само че непрекъснато си лижеше лапките, но и ходеше по нужда на едно и също място — до наредените на куп дърва.

А на третата вечер, както стоях до печката над каната с чая, Риска изведнъж заби нокти в крачола ми, изпълзя на рамото ми, огледа се и скочи на масата. Толя в това време дереше белките и почистваше кожите. В краката му лежаха нейните мъртви приятелки. Риска за миг се стъписа. След това скочи на коляното му, изправи се и любопитно се загледа. Никак не се уплаши, не прояви никакво вълнение.

Ние с Толя се спогледахме.

— Бягай, че току-виж, и на теб съм одрал кожата — каза той. Свали я от коляното си.

Беше й весело. Измъкна си отнякъде няколко боровинки, които й бяхме донесли, и най-спокойно се зае с тях. Почна да ме хваща яд на нея!

Но аз я оправдавах. Държи се като в тайгата. Какво има тук да не ми харесва? Вълкът изяжда мъртвия си другар от глутницата. Природата е сурова. Какво искам тогава? Риска приема живота такъв, какъвто е. В цивилизования свят животът не е по-малко суров.

И все пак. При всичките ми оправдания все пак малко ме ядосваше тази нейна приспособимост. Тя би била образцов и послушен, макар и твърде немирен и крадлив гражданин. Горката Риска! — помислих си. — Та нали заради нея измъчвам Пиратка и Мурзик.

През тези дни непрекъснато и все по-настойчиво ме занимаваше един натрапчив и упорит въпрос: какво ще стане, ако не падне сняг през цялото време на моето пребиваване тук! Ще видя ли в дивата пустош някой истински звяр? Някакво голямо свободно диво животно в неговата естествена и волна среда?

Мъчеха ме и съмнения, които почувствувах за първи път, когато поехме през мъртвата пустиня към нашия лагер: живеят ли въобще в тайгата зверове?