Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Compelling connection, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,2 (× 24 гласа)

Информация

Сканиране
helyg (2010)
Корекция и форматиране
asayva (2017)

Издание:

Автор: Карен Йънг

Заглавие: Неизбежна любов

Преводач: Светлозар Николов

Година на превод: 1995

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Арлекин

Град на издателя: София

Година на издаване: 1995

Тип: роман

Националност: Американска

ISBN: 954-11-0313-8

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/8076

История

  1. — Добавяне

Осма глава

Няколко часа по-късно Райдър напускаше завода, когато неочаквано забеляза светлина под вратата на кабинета на Лорън. За миг се поколеба, не можеше да реши какво да й каже, когато влезе при нея: да я попита защо е още тук след тежкия работен ден, а не си почива вкъщи, или да остане насаме с нея, без приятелите й, адвоката, служителите и всички останали, които непрекъснато отнемаха времето й. Разтърси глава, напрегна плещи като боксьор, когото повалят за пореден път и отвори вратата.

— Защо, по дяволите, не сте си у дома, госпожо?

Сепната, жената зад бюрото вдигна глава от документите и се вгледа в сините му очи и суровите мъжествени черти, които колкото и да не искаше да признае, все повече я привличаха. Сакото висеше, преметнато през рамото му, нямаше я и връзката, ръкавите на ризата бяха навити. Мъжът пред нея беше едър, силен, поразчорлен и невероятно сексапилен.

— Райдър! — възкликна тя и усети, че гласът й издайнически потрепва. Какво бе станало с въздържаната, владееща се бизнес дама, за каквато се смяташе?

Той направи няколко широки крачки и застана до бюрото. Погледна разхвърляните по него листове.

— Какво толкова спешно трябва да свършиш, та си се върнала тук, вместо да се прибереш у дома заедно с Джъстин, както ми обеща?

Лорън захвърли писалката и отмести стола назад. Раздвижи рамене и ръце с въртеливо движение няколко пъти, за да отпусне уморените си мускули и въздъхна.

— Не съм обещавала нищо. Чета предложението на Малкълм Стърн. Знаех си, че и утре няма да имам време да го прегледам…

Без да му мисли много, Райдър застана зад стола и сложи ръце на раменете й. Тя настръхна цялата.

— Спокойно, отпусни се — измърмори той и започна нежно да масажира втвърдените мускули и сухожилия по врата, като продължи надолу по гръбнака. Тя въздъхна дълбоко, с огромно облекчение.

— Господи, Райдър… това е направо…

Тялото й се отпусна под ръцете му, тя цялата сякаш омекна. Главата й увисна напред, безволева, прекалено натежала за изящния врат. Уловен в собствения си капан Райдър изтръпна, всичко в него реагира, както би трябвало да се очаква при вида на отдалата се напълно на волята му жена, спокойна и изпитваща явно удоволствие от допира на пръстите му. Обзе го непреодолимо желание. Взря се в пухкавата нежна коса на врата й и почувства тръпките, които я разтърсиха. Затвори очи и си представи голото й тяло под своето, разлюляно от съвсем друг вид чувства.

Това беше грешка. Дори и ако допирът до крехките рамене и топлата копринена кожа носеха незабравими усещания, каквито не бе изпитвал с друга жена, това, което правеше, бе чиста лудост. Миг по-късно щеше да поиска да милва и други места, а на края да вкуси и… Обзе го силна възбуда и с неимоверно усилие на волята Райдър отдръпна ръце. Въздъхна дълбоко, отчаяно.

Изруга наум и посегна към листата на бюрото. Напрегна всички сили, за да се съсредоточи. Съумя донякъде да овладее хаоса от чувства и желания и се загледа в един от чертежите.

— Но това нещо функционира ли наистина? — запита той. Искаше му се да я нахока, че се поддава така лесно на настойчивите искания на някакъв старец, а друг вътрешен глас настояваше именно той да поеме това нейно бреме, едно от многото, с които се бе нагърбила.

Очевидно масажът бе свършил работа, защото тя изправи глава, усмихна се и го изгледа с леко замечтан поглед:

— Не зная дали ще повярваш, но роботът наистина действа!

Райдър се намръщи, взе друг чертеж, с повече детайли, и пак попита:

— А ти откъде знаеш, че работи?

— Преди да се заема с това предложение, се отбих до лабораторията и говорих с Малкълм. Той направи демонстрация — само за мен.

— Тази машина би могла да направи чудеса за човек с парализирани крака!

— Така е — отвърна тихо тя. — Ще може да отваря външната врата, да отговаря на телефона, да включва печката или телевизора, а това са само няколко от функциите, за които е пригоден. И всички команди се задействат само от гласа на собственика. Ще пренася болния от леглото до инвалидната количка, например.

— Истински шедьовър на роботиката — промърмори Райдър и се зачете в бележките на Стърн под чертежа.

— Искаш ли да го видиш? — попита Лорън и се изправи.

— Да не би Стърн да е още тук?

— Той не ни е и нужен. Аз мога да ти покажа за какво е програмиран. — Тя заобиколи бюрото и леко се изчерви, когато телата им да се докоснаха за секунда.

— Да вървим тогава — процеди той.

— Май няма никой — забеляза тихо Лорън, когато стигнаха до вратата на отдела за „Научни изследвания“. Протегна ръка и запали осветлението. Влязоха и се насочиха към задната част на помещението. Райдър я последва. Бе идвал вече тук и бе решил на всяка цена в някой от следващите дни да разгледа подробно десетината модели, които се намираха в различен стадий на разработка. Лорън отмина почти всичките и се спря пред машина, която Райдър веднага разпозна.

— Е, запознай се с Херкулес — усмихна се Лорън.

Райдър повдигна вежди:

— Досещах се, че този проект е малко мегаломански, ама чак пък Херкулес…

— Нали знаеш, че родителите се гордеят с рожбите си — усмихна се Лорън с разбиране.

Нима самият той не се гордееше със своя син! — Тази мисъл проблесна веднага в съзнанието му. Междувременно Лорън стигна до контролното табло и докосна един от бутоните. Чу се пиукане и тихо механично бръмчене, роботът се раздвижи като живо същество.

— Малкълм ми показа само няколко прости операции — промърмори Лорън съсредоточено и смръщи вежди, докато натискаше поредица бутони. — Мисля, че си спомням командите за няколко от тях, просто да получиш представа какво може добрият стар Херки, както го нарича Стърн.

— Внимавай обаче — предупреди я Райдър, като гледаше дългата стоманена ръка, надвиснала над главата й. Според твърденията на Стърн, роботът би могъл да извърши най-деликатно движение като например да придвижи шахматна фигура по дъската, изпълнявайки определен ход, или пък нещо по-внушително като да повдигне и премести инвалидна количка заедно с болния в нея. Тази сравнително голяма мощност би могла да бъде и потенциално опасна, мислеше си Райдър. — Не забравяй, че подадеш ли му веднъж команда, той ще извърши онова, за което е бил програмиран — отново напомни той.

— Не се безпокой — откликна Лорън, като все още се взираше в контролното табло. — Той сега само ще вдигне слушалката на телефона ей там. — Посочи тя с ръка към апарата, който очевидно бе сложен за целта на експеримента.

Райдър изсумтя и пристъпи напред.

— Вероятно, но хайде да не рискуваме. Остави аз да проверя първо.

— Не е необходимо. — Тя се наведе към вградения в таблото микрофон и подаде командата: — Телефонът звъни! Обади се, Херкулес!

Всичко стана толкова бързо, че и двамата не успяха да реагират. Вместо да вдигне слушалката, механичната ръка описа широка дъга в обратната посока. Лорън можа само да изписка изненадано, а стоманените пръсти се свиха около кръста й неумолимо и я понесоха към стената зад нея. Тя панически се опитваше да се изскубне и да стъпи на земята. Това чудовище ще я смачка като нищо! Обзе я неописуем ужас, страх скова гърлото й, но успя да извика задавено, когато студената стомана безжалостно притисна стомаха й.

Райдър изруга яростно, и се втурна към контролното табло. Лицето му бе изкривено, пръстите му шареха по бутоните, натискаха различни клавиши с цифри, опипваха целия сложен механизъм. Избълва цял куп клетви, ала проклетият робот не пускаше жертвата си!

— Не се противи, Лорън! — извика Брейдън силно и настоятелно. — Не мърдай докато се опитам да открия кода и да отменя командата оттук!

В цялата ужасна паника тя чу гласа му и престана да се бори с металните лостове. Очите й отчаяно се заковаха в Райдър, сега той бе единствената й надежда! Кислородът бавно напускаше дробовете й — натискът непрекъснато се увеличаваше! Пред очите й заиграха черни петна с малки светли искрици по тях. Опита се да извика името на Райдър, но не успя. Ръцете й се повдигнаха отчаяно и тя примирено се отпусна, губейки съзнание.

Мъжът пред нея никога не бе изпитвал такъв ужас в целия си богат на преживявания живот. Ако само нещо се случеше с Лорън… Опита се да преодолее лудешката паника, надигаща се в гърдите му. Положително има начин да отмени командата. Стори му се, че долови някакво шумолене пред вратата.

— Хей! — изрева той с всички сили. — Помощ! За Бога, помогнете, тук се нуждаем от помощ!

Никакъв отговор! Пълна тишина! Загубил вече надежда и обзет от животински страх и ярост, Райдър стовари тежкия си юмрук в таблото. Избухнаха ярки искри, явно на няколко места се бе получило късо съединение, защото лампите изгаснаха. Електричество нямаше, следователно, за тяхно щастие, захранването на роботната система бе прекъснато! Механичната ръка безжизнено замръзна във въздуха. Брейдън по-скоро почувства, отколкото видя това.

— Лорън? — високо изкрещя Райдър. Тишина. И мрак. Помещението беше без прозорци и вътре стана тъмно като в рог. Този път тъй изруга още по-невъздържано, тръгна напосоки, спъна се в нещо, ритна го яростно и отново пипнешком се насочи към Лорън, като залиташе.

— Дръж се, скъпа! — успя да извика отново дрезгаво. — Идвам при теб! Всичко е наред, не се бой! — Стори му се, че тя издаде някакъв тих звук, но не бе сигурен. Господи, моля те, запази ми я! — молеше се той наум. — Скъпа моя, моля те… — повтаряше той и протягаше ръце в мрака.

— Райдър… — Лорън промълви едва чуто, а гласът й прозвуча подобно скимтенето на наранено кученце. Краката му почти се подгънаха, от истинско и благословено облекчение. Тя беше жива. Той плъзна внимателно ръце по лицето, косата, врата и раменете й. Когато усети металната клопка, която се бе обвила около кръста й, сякаш захапала нежното й прекрасно тяло, отново изруга невъздържано. Тя пое дъх на пресекулки и се разтрепери неконтролируемо. Обгърна лицето й с длани и обсипа с целувки слепоочието, ушите, бузите — опитваше се да я успокои всячески, шепнеше нежности, мъчеше се да прогони болката и страха.

— Всичко е вече наред. Не плачи, моля те. Сега си добре. Обещавам ти, че вече няма нищо страшно!

— Изведи ме оттук, Райдър! Моля те! — Внезапно съвсем ясно проговори тя и той усети усилията й да се освободи от металните обятия.

Веднага посегна и тя почувства как силните мъжки ръце опипват стоманените лостове, за да преценят натиска върху тялото й.

— Дали ще можеш да се измъкнеш, ако малко отслабя хватката му? Ще се опитам да разтворя тези пръсти?

Тя въздъхна едва-едва и се опита да овладее паниката, която продължаваше да я души. Беше толкова тъмно! В какъв страшен капан беше попаднала! Немислимо беше силата на простосмъртен да се мери с мощта на тези клещи! Това бяха челюстите на стоманено чудовище!

Нима Клей не загина по същия начин?

Изглежда бе произнесла това на глас, защото усети ръцете на Райдър отново да я галят по главата.

— Успокой се, Лорън! — Държеше лицето й между дланите си и въпреки мастиления мрак, тя усещаше, че той я гледа право в очите. — Няма да загинеш! Сега вече няма място за паника. Не мисли за Клей, не мисли за нищо друго, освен за това, че скоро ще те измъкна от този проклет робот. — Почака секунда-две, за да се увери, че тя го слуша внимателно и добави: — Мога да те освободя оттук, скъпа моя. Би било по-лесно, ако имах някаква светлина, но…

Лорън се разтрепери и трескаво заклати глава.

— Не, не, не се безпокой, няма да те оставя сама. Няма да търся фенер.

— Моля ти се, Райдър! Побързай…

— Разбира се, че ще бързам. — Изведнъж му хрумна нещо. — Лорън, нали носиш… сутиен?

— Да, защо? — Тя бе вече на ръба между сляпата паника и обезумяването. Какво общо имаше тук сутиенът?

— В него има стоманена жица… в банелите. — Това не бе въпрос, а по-скоро констатация. Очевидно той знаеше. — Ще трябва да го свалиш — нареди той. — Металната ръкохватка е почти прилепнала по корема ти, а когато се опиташ да се изплъзнеш под нея гръдният ти кош ще трябва да се движи колкото се може по-гъвкаво. — Той се прокашля и сега в гласа му прозвуча известно неудобство: — Когато се освободят от подкрепата на сутиена, гърдите ти ще минат по-лесно…

— Разбирам. — Тя бързо схвана идеята му. — Добре. Разкопчай ме тогава — на гърба… Стигаш ли до там? — В мрака се чуваше шумоленето на коприна и той усети, че пръстите й бързо разкопчават блузата.

— Съжалявам — измърмори той в следващия миг, щом ръцете му полазиха по гладката кожа на врата и гърба, а дъхът му погали ухото й. Пръстите му се позабавиха на закопчалката, но след броени секунди тя поддаде. Отново мърморейки извинения той изхлузи сутиена леко нагоре и гърдите й сякаш се изляха от него — едри, сочни, прелестни. Той преглътна с мъка.

— Не е необходимо да го свалям съвсем, нали? — попита тя, за пръв път благодарна за абсолютния мрак наоколо.

— Не. — Отговорът прозвуча остро, но ръцете му бяха нежни и грижливи също като на любим, който подготвя любимата си за някакво изпитание.

Райдър опипа стоманения лост, онази част от механичната ръка, която притискаше кръста й. Докато правеше това, й говореше със същия търпелив и спокоен тон, който използваше в разговорите си с Джъстин:

— Виж сега, когато натисна колкото мога този лост, той ще поддаде малко, а ти се помести леко наляво и надясно и провери дали мястото е достатъчно, за да се изхлузиш… Не, не в тази посока, скъпа — той се засмя дрезгаво. Смехът му прозвуча насърчително, но ръцете му не бяха съвсем стабилни, когато опипа кръста й, за да й покаже посоката, в която трябва да се движи.

— Представи си за миг, че тялото ти е течност и се опитай да го направиш, Лорън. Мисля си, че това ще ти помогне достатъчно. Разбра ли ме?

— Да… — прошепна тя едва чуто.

— Хайде, сега давай! — Той сграбчи лоста и натисна с все сила.

Лорън се опита да приложи съвета му: изхвърли от съзнанието си всички други мисли, страха и паниката и си представи, че е нещо като втечнено тяло. Вдигна ръце, започна да се върти и… За Бога! Получи се! Сантиметър по сантиметър, педя по педя, много бавно отначало, малко по-бързо после… тяло то й запълзя надолу. Скоро гърдите й допряха метала и тя премигна, по-скоро от уплаха.

— Какво има? — трепна в същия миг Райдър. Напрежение то звучеше и в неговия глас.

— Ами върви по малко — прошепна тя, усещайки, че няма начин да не ожули гърдите си. Но… стисна зъби и се дръпна надолу по-силно. Ето! Първо едното рамо, после другото… завъртя главата, още няколко сантиметра и бе свободна! Свободна от ужасните обятия на стоманеното чудовище!

Щом стъпи на земята, коленете й се подгънаха моментално и тя се свлече на пода сякаш тялото й наистина бе втечнено. Райдър незабавно клекна, после седна до нея, от гърдите му се отрони стон на облекчение. Нищо не се виждаше, но тя усещаше присъствието му, топлината на тялото му. Поиска й се да… Гърлото й се сви и тя изхлипа.

— Боли ли те, Лорън? — запита той с искрено страдание в гласа. Протегна ръка и погали косата й. — Къде те боли, мила? — Устните му трепереха. Тя почувства дъха му на бузата си, гальовен и топъл.

Протегна ръка към него.

— Моля те, Райдър — прошепна тя, — моля те, прегърни ме!

Той изстена и я притисна към себе си. Времето сякаш спря, вдъхваше с пълни гърди аромата на тялото й, усещаше топлата женска плът, а в съзнанието му отново забушува панически страх и нещо много по-могъщо — някаква първична ярост. Още малко и щеше да я загуби! Само за малко и… Без да усети, ръцете му я притиснаха с все сила, сякаш се боеше да не я изпусне от обятията си.

— Толкова ме беше страх… — едва чуто промълви тя.

— Зная, мила, зная… — Той протегна крака, обгърна главата й с едната си ръка, а другата провря под кръста й, облегна се на стената и я пое в скута си. — Имаш ли болки? Наранена ли си? Сигурно гръдният ти кош е охлузен… — Той внимателно прокара пръсти по корема и ребрата, заобикаляйки внимателно гърдите. — Вероятно и гърдите. Има ли…

Тя намести глава под брадата му и подсмръкна тихо.

— Не нищо ми няма, само съм още разстроена.

— По дяволите! — Гневът все още бушуваше в гърдите му. Облегна глава на стената. Защо трябваше да страда тази толкова уязвима, толкова крехка жена? Защо именно тя му бе станала толкова необходима? Объркани мисли минаваха през главата му, бързо, хаотично…

Лорън почувства, че той помръдна и зарови лице в косата й. Само преди няколко секунди бе ужасена от голямото изпитание. Сега, сгушена в прегръдките му, разбираше неимоверната цена на спасението и спокойствието, което носеше този човек. И колко бе хубаво да е в обятията му!

— Трябва да те изведа оттук — обади се Райдър. Изправи се бавно, понесъл и нея.

— Почакай — възпротиви се тя тихо и издърпа ръката си от пръстите му, — дрехите ми…

Райдър замръзна, а тя започна с мъка да намества презрамките на сутиена, после го закопча отзад, все още мъчно подвижна от шока, с непохватни пръсти, които трудно закопчаха и блузата. След няколко минути беше готова и тръгнаха към вратата. Райдър я отвори и бързо надзърна навън, за да огледа силно осветения коридор.

Нямаше никой. Коридорът пустееше, някак странно неземен. Или така им се струваше. Лорън отново потрепери силно. Райдър я прегърна с едната ръка и леко я притегли към себе си.

— Ти кого викаше, когато Херкулес полудя? — внезапно си спомни тя и отново се разтреперя при съвсем пресния спомен.

— И аз не зная, чух нещо — отвърна той и в гласа му се появи ядовита нотка.

Тя въздъхна. Дали някой е бил там — отвън — но се е направил, че не чува виковете им за помощ? Дори не искаше да повярва в това. Не можеше да допусне такова нещо.

— Значи който и да е бил, е разбрал, че се намираме в беда, така ли? — попита тя неуверено.

— Естествено — отвърна Райдър и ръката му я притисна нежно. Лорън се отпусна върху нея.

— Изобщо не разбирам какво става тук, но щом те отведа у дома, ще се върна и ще започна да задавам въпроси — заканително добави той. — И дано получа ясни отговори…

 

 

Когато пристигнаха пред дома й, той обясни накратко на Джъстин, че ще се наложи да отложат поставянето на къщичката за птици за ден-два, качи се на колата и незабавно тръгна обратно към завода. Страшно му се допуши, макар че се бе от казал от цигарите още преди две години. Бог му бе свидетел, че се нуждаеше от нещо, което да успокои надигналата се в гърдите му буря. Стомахът му бе на топка от нерви и тревога. Попадал бе в множество критични ситуации — някои от тях, извънредно опасни — и винаги бе успявал да се измъкне невредим. Но до днес не бе изпадал в положение, от което стомахът му така болезнено да се свие. Не бе страхлив, не бе и паникьор, но днешното изпитание бе малко повече от…

Дали беше обикновен нещастен случай? Все пак роботът е в експериментален стадий. Дефекти винаги може да има. А ако не е било случайност… Възможно ли е Лорън да е била определена за жертва? Може би тя бе попаднала в капан, предназначен за друг? Например за него? И кой стоеше зад всичко това? Отново помисли за тихото, прокрадващо се шумолене, което бе доловил тогава пред вратата. Но това бе в момент на паника, точно когато роботът бе изпълнил погрешна команда. А погрешна ли беше? Присви очи, загледан в тъмния път пред себе си. Не можеше да се освободи от чувството, че трябва да свърши нещо веднага, незабавно, спешно. Още повече го плашеше и предчувствието за надвиснала беда.

И Клей загина по същия начин! Това бе викът, изтръгнал се от Лорън, когато ужасната механична ръка я сграбчи. Лицето му се изкриви, пръстите му стиснаха до болка кормилото при спомена за собствената си безпомощност и паниката, за затъмнилия съзнанието му страх, че може да я загуби завинаги. Слава Богу, този път бе успял да се справи, но следващия…

Случката в завода постави в нова светлина решението му да стои настрани от Лорън. Та то бе просто смешно, все едно подигравка. Прокара длан по лицето си. Отново го бе обляла студена пот. В онзи толкова къс миг, когато бе на път да я загуби, разбра какво наистина означава тя за него, колко му е скъпа! Само това дори бе достатъчно страшно. Какво да прави оттук нататък?

Удари в безсилието си волана и се загледа в нощта. Не можеше да си отиде току-тъй, не можеше да им разкрие и онзи факт. Бе станал част от живота им — за добро или за лошо? Помисли за пламенната прегръдка на Лорън, за вкуса на целувките й, за мириса на косата й, за мекото нежно тяло. Изпъшка и почувства, че му става горещо, тялото му се стегна, а неудовлетворението растеше с всяка измината минута. Докато продължаваше да крие от нея своята тайна, не би и могъл да я притежава.

 

 

Щом се увери, че вдовицата и онзи неин защитник са напуснали завода, мъжът се измъкна внимателно, тих като мишка, от съседната стая, където се бе скрил. Мина през малките цехове и се насочи към прозореца, с изглед към паркинга. Видя задните светлини на колата на Райдър да се отдалечават и губят в мрака. Въздъхна облекчено и се върна обратно, за да свърши последната си задача.

Този инцидент с робота бе нещо, което бе извършил напълно импулсивно. Рядко се подаваше на случайни пориви, но вдовицата трябваше да получи урок — да не си тика носа в неговото малко царство, когато и както си иска. Сега поне беше сигурен, че скоро няма да се вре, където не й е работа. Вече бе развъртял цял куп проекти, които бяха известни само на връзката му с онази фирма. Още утре щеше да се разчуе, че този робот е несигурен, поне засега, и никой няма да се осмелява да слухти наоколо. Следователно другите му тайни щяха да са в безопасност.

Облече сакото и се понамръщи. Новият началник бе друг тип човек, едва ли ще го държи на разстояние толкова лесно. Но и с него ще се оправи, когато му дойде времето.

Извади комплект разпечатки от папка, ловко замаскирана в тясното празно място между бюрото му и съседната чертожна маса. Бързо го пъхна под сакото. Човекът от фирмата бе ненаситен за производствените тайни на Холт. Припомни си кончината на Клей Холт. Тъжна работа. Не изпитваше никакви угризения. Само нетърпение. И опасения. Какво може да направи сам човек? А трябва да мисли за своята Ана. Пътят му е само един. И връщане назад няма!