Карен Йънг
Неизбежна любов (4)

Трета глава

След като обядва, Лорън се върна в кабинета. Седна на бюрото и се опита да се съсредоточи върху оставените отгоре му документи. В същия миг някой тихичко почука и отвори вратата.

— Имаш ли малко време? Тъкмо ще си отдъхнеш. — Отвън стоеше Кланси Сейнт Джеймс и се усмихваше. Дребничката червенокоса жена се опираше на бастун, очевидно, за да улесни пострадалия си ляв крак. Без да изчака покана, тя влезе в стаята и се разположи на един стол.

— О, Кланси, здравей. — Лорън отмести папките. — Разположи се, мила. Така и така работата не ми спори.

— Е, тогава може би ще разбереш колко безнадеждно скучен ми е станал животът напоследък. — Кланси внимателно протегна болния си крак и показа увитото си с еластичен бинт коляно.

Лорън я изгледа със съчувствие:

— Но това е само временно, Кланси. Веднага щом се оправиш и можеш да носиш пътната си чанта ще запрашиш нанякъде. Къде ще бъде следващия път — в Близкия Изток ли, или Салвадор?

— Оставам си у дома, Лорън — поклати Кланси глава. — Край на тези неща. И последния преврат съм си отразила, и последната проклета революция…

Лорън хвърли бърз поглед към екзотичния бастун в златисто-черно, който Кланси бе поставила в скута си. Обзалагаше се, че тази вещ не бе купена в САЩ.

— Пак ще си говорим, щом проходиш без онова нещо, което ти е в скута! Всеки знае, че репортерската работа ти е в кръвта?

— Не се отказвам от репортерството. Просто вече няма да пътувам в чужбина.

Лорън изпита лека тревога. Какво й ставаше на Кланси? Тя бе журналистка със завидна репутация, завоювана по време на десетгодишно непрекъснато присъствие и отразяване на събитията в най-горещите точки на планетата. Бе пострадала, докато изпълняваше журналистическа задача някъде в Централна Америка и сега бе тук, за да се лекува. Бе една от най-старите й приятелки, и си оставаше журналистка, а на Лорън напоследък доста й бе писнало от нейните колеги.

Кланси правилно изтълкува изражението на лицето на събеседничката си и протегна успокоително ръка.

— За Бога, Лорън, не съм дошла за интервю. Просто разсъждавам за възможностите, ако реша да остана тук. Мога да работя на свободна практика и за телевизията, и за вестниците. Но дори и да започна, ти няма защо да се тревожиш за собствените си тайни и частен живот. Ти си една от малкото останали ми приятелки тук.

— Извинявай — тръсна Лорън глава. — Напоследък започвам да изкукуригвам. Но онзи ден, докато излизах от съдебната зала, твоите колеги за малко не ме разкъсаха.

— А къде беше твоят герой?

— Сигурно имаш предвид Джейк Левинсън?

— Че кой друг? — сви Кланси рамене с привидно равнодушие.

— Виж сега, Кланси, той ми е адвокат, а не любовник. Но да ти отговоря на въпроса — да, там беше и успя да ме измъкне от лапите на репортерите. Дори ми позволи за малко да поплача на рамото му.

— Не думай! — презрително изфуча Кланси.

Лорън я погледна и се замисли. Кланси и Джейк Левинсън бяха сгодени на времето, но очевидно не се разбраха и Кланси на бърза ръка замина за Вашингтон. Макар че вече от няколко седмици се бе завърнала в Мобийл, Джейк не проявяваше никакъв интерес. Все едно не бе забелязал прибирането й у дома. На пръв поглед Кланси си бе все същата свободомислеща личност, с непокорен и независим дух. Внезапно Лорън се запита на какво ли се дължи решението й да се установи за постоянно тук? Облегна се на стола и лукаво я запита.

— Изглежда той ти липсва?

Кланси веднага се зае с ранения си крак — повдигна го на седалката на съседния стол, подреди гънките на джинсовата си пола, взе да мести бастуна тук и там. Прикрила усмивката си, Лорън я наблюдаваше. Нея трудно можеше да я излъже! Кланси очевидно бе раздразнена от безразличието на Джейк спрямо нейната важна персона.

— Е, и какво стана? — язвително подхвърли тя. — Престори се на рицар, нали? А поне свърши ли работа? Не можа ли да направи някакво чудо?

Лорън се сети за Райдър Брейдън, онзи изключителен експерт — мрачен и опасен…

— Опита се.

— Но до чудеса не се стигна, нали? — Гласът на Кланси прозвуча искрена загриженост. — Много се надявах, че днес следобед ще си малко по-оптимистично настроена. Страх ме е да те питам за истината, но много ли е сериозно положението?

— Опасявам се, че не е добро — отвърна Лорън. — Не мога да кажа, че Джейк не си върши работата, поне се опитва. Аз съм онази, която се издъни, не Джейк! — Цялата сутрин, след разговора с Брейдън, се бе чувствала зле — усещаше някаква несигурност. Не можеше да си обясни собствената си реакция. Джейк едва бе успял да го склони да дойде за разговор, а тя го отблъсна само за две минути.

— Очевидно случилото се те е разстроило — отбеляза Кланси и многозначително погледна безпорядъка и купищата документи по бюрото. — Мислех си, че само моето бюро може да се задръсти по този начин. Няма ли на кого да възложиш да свърши част от работата?

Лорън поклати глава.

— Страхувам се, че няма, но не това е истинският проблем. — Замисли се как най-добре да опише дилемата си. Нищо чудно Кланси да й помогне да види нещата в истинската им светлина.

— Тази сутрин в кантората на Джейк се случи нещо много странно — каза накрая тя. — Необходимо ни е вещо лице, което да се яви в съда, и Джейк успя да намери един човек тук в нашия град, който е напълно подходящ за целта.

— Браво, чудесно — имали сте късмет! Познаваме ли го?

— Ти — не, но аз го познавам, макар и бегло. Срещали сме се само веднъж.

Кланси любопитно наостри уши.

— Името му е Райдър Брейдън. Запознахме се на карнавал по Велики пости преди пет години.

— Райдър Брейдън… — Кланси замислено повтори името: — Не, не ми звучи познато. Казваш, че живее тук — в Мобийл?

— Кой го знае къде живее, изглежда няма постоянен адрес. Връща се в Мобийл през няколко години. Според Джейк баба му починала преди три месеца и изглежда това е причината сега да бъде тук.

— Значи неспокоен дух, постоянно в движение.

— Очевидно, но съдейки по кариерата му именно той е човекът, от когото имаме нужда.

Кланси се облегна на стола и кръстоса крака — болният от горе.

— Добре де, какъв е проблемът?

Лорън се поколеба, въздъхна дълбоко и рече:

— Кланси, случвало ли ти се е да направиш нещо, после да погледнеш назад и да се чудиш какво ли те прихванало тогава?

— Не ми се е случвало — ухили се Кланси.

— Искаш ли да ти разкажа тази история или не?

Усмивката изчезна от лицето на приятелката й, но веселите искрици в очите й останаха.

По лицето на Лорън също премина нещо като усмивка, после се загледа в прозореца и изражението й стана сериозно:

— Не зная защо, но щом този човек седна на стола в кантората на Джейк цялата настръхнах.

— Това мога да го разбера — иронично подхвърли Кланси.

— Веднага започнах да се заяждам с него и практически предизвиках скарване — и то за нищо. Държах се грубо и арогантно и…

— Ти, Лорън Холт, истински символ на аристократичното и изискано възпитание, цветето на южняшките дами, ти си се държала грубо! — изумено попита Кланси. — Не мога да повярвам!

— Но е така. Не зная какво ми стана, Кланси. Видя ми се като обрулен от живота скитник, човек, който си пъха носа къде ли не… и вече нищо не може да го учуди или стресне.

— Сега вече стана интересно!

— Друго исках да кажа. — Тя се поколеба и неочаквано се усмихна. — Всъщност може би той наистина е интересен човек. — Кланси повдигна вежди многозначително. — Става дума за друго — продължи Лорън, без да обръща внимание на изражението на приятелката си. — Не зная дали мога да предоставя документацията на компанията на такъв човек.

— И само защото не носи костюм с жилетка и куфарче, така ли?

— Не заради това, естествено. Но наемем ли го ще се наложи да му покажа всичките разработки на Клей. Вещото лице трябва да има достъп до досиетата и цялата архива.

— Естествено, иначе как ще свидетелства пред съда дали онези разработки са автентични, или не — отбеляза Кланси, по чието лице сега се четеше известно недоумение. — Ти спомена, че си го срещала и преди. Какво знаеш за него всъщност? Не ми се вярва Джейк да го препоръча, в случай че е имал някакви резерви.

— Джейк ли? Той направо се разтопи от умиление. Твърдеше, че Райдър ни е паднал в ръцете като зряла круша — рече кисело Лорън. — Не казах на Джейк, но нещата, които чух, ме безпокоят извънредно много — как да повериш съдбата на такова дело в ръцете на някакъв си инженер — скитник, който се шляе насам-натам и има вкус към лек и опасен живот?

— Какво те кара да мислиш така? — внимателно попита Кланси и отпусна крак на пода.

Лорън направи гримаса. Тя сякаш сама започна да си поставя капани.

— Всъщност нищо особено. Съвсем естествено е човек да бъде внимателен, когато му се налага да се доверява на някого с такава… с такава цветиста репутация.

— Започва да става все по-интересно и по-интересно — рече Кланси. — Я ми разкажи какво прави репутацията му толкова цветиста?

— Кланси…

— Кажи де! Какво точно?

— На теб положително ще ти хареса… — предположи Лорън.

— Добре де, давай!

— Според Джейк този Райдър бил много беден през юношеството си и едва ли в живота му е имало нещо хубаво, освен че баба му била изключително свестен човек. Налагало му се да работи, за да плаща за образованието си, но след като завършил си намерил много доходна работа, а после завъртял успешен бизнес като консултант по тежки проблеми и конфликтни ситуации.

— Е, и какво от това? — запита я Кланси. — Не мога да повярвам, че ще имаш проблем с човек, който сам се е издигнал.

— Нямам проблем. Напротив, възхищавам се от силните хора. Боже мой, просто не зная какво да мисля. Защо ли се държах така глупаво?

Кланси се облегна, намести болния си крак и впи очи в лицето на Лорън.

— Знаеш ли, може би ти пристъпваш към този случай от съвсем погрешна позиция. Напълно възможно е да си търсиш причина да отхвърлиш професионалната му кандидатура, само защото имаш към него лична неприязън.

— Стига, Кланси, не ставай смешна. Та аз съм се виждала с него само веднъж. Е добре, два пъти. — Но дълбоко в себе си Лорън призна, че в думите на приятелката й има голяма доза истина. Вярваше на Джейк и знаеше, че той никога не би доверил тайните на компанията на човек, в когото се съмнява. Не, проблемът й с Брейдън нямаше нищо общо с делото или със свързани с кариерата му въпроси. Успял бе по някакъв начин да разбуди нещо дълбоко вътре в нея, нещо дремещо, не пробуждано от години… Всъщност още от последната й година в колежа.

Сгодила се бе за красив, очарователен и интелигентен мъж. При това много амбициозен. За съжаление не бе усетила колко крайно амбициозен е той, докато съвсем неочаквано, без всякакво предупреждение, той развали годежа броени седмици преди датата на сватбата. Нейното семейство бе от известен и уважаван южняшки род. Старите семейни пари и връзки можеха да бъдат могъщи лостове за развоя на кариерата му. За съжаление по онова време парите се бяха попривършили. До ден-днешен помнеше изпитаното тогава унижение и сетеше ли се за онзи злощастен епизод в живота си червени петна на срам избиваха по лицето й.

Пропъдила спомените, Лорън се размърда неспокойно на стола. Защо ли бе започнала този разговор? Рядко реагираше толкова емоционално, камо ли да ги разказва и на други хора. Дори и на Кланси. Изглежда не си даваше сметка колко голямо е напрежението, в което живееше.

Кланси се изправи внимателно, за да не натовари левия си крак.

— Аз тръгвам. Нека ти кажа още нещо. — Ухили тя се по типичния за нея начин. — Ако този тип е наистина такъв великолепен експерт и е бил готов да ви помогне, най-добре да се обадиш на Джейк… Помоли го да се свърже с него и да позаглади нещата. Нали адвокатите са точно за това?

Джейк обаче веднага й отказа. Лорън въздъхна и остави слушалката. Изведнъж й хрумна колко прост и безпроблемен е бил животът й, преди отговорността за цялата компания да падне върху нея. Дори собственият й адвокат без никакво колебание заяви колко е отвратен от постъпката й. Лорън премигна като си припомни острите му думи.

— Какво, по дяволите, успя да направиш за толкова кратко време, Лорън? Оставям те насаме за три минути с единствения човек в радиус две хиляди километра, който е в състояние да ни помогне, и ти го прогонваш! Когато влязох той изглеждаше готов да счупи нечия глава!

— Джейк, не мислиш ли, че той може и да се съгласи да преразгледа решението си? — подхвърли тя, усещайки, че напълно е заслужила суровите думи на адвоката. Но как да обясни поведението си, като тя самата не го разбираше?

— По дяволите, откъде да зная? Той е човек, който помни обидите.

— Може би, ако му се обадиш…

— А, не! — Джейк бе дал ясно да се разбере, че е категоричен. — Ти ще му се обадиш! Ти обърка нещата, сега ги оправяй сама!

— Но…

— Предупредих те, че няма да се съгласи на лигави уговорки от моя страна. Обаждаш му се и се извиняваш! Тогава може би…

Лорън впери поглед в телефонния номер, записан на бележника пред нея. Джейк току-що й го бе продиктувал. Адвокатът бе прав. Грешката беше нейна и беше редно да си поправи грешката. Потръпна и вдигна слушалката. Набра номера, облиза устни и зачака — пет сигнала, шест, седем… Може би…

— Да, моля?

За пореден път навлажни устни. Устата й съвсем беше пресъхнала. Нещо се сви на топка в стомаха й и започна да лази по гръбнака й… надолу, надолу… Гласът му звучеше дълбоко и нетърпеливо, чуваше се как диша, като че ли бе силно задъхан. Какво ли правеше там? Вероятно работеше — така задъхан би могъл да бъде само човек, който е тичал или се е занимавал с тежка физическа работа.

— Ало!?

— Здравейте, господин Брейдън… — промълви тя накрая. — Обажда се Лорън Холт.

Мълчание.

— Господин Брейдън?

— Да, тук съм — прозвучалото отначало нетърпение се бе заменило с хладен официален тон, граничещ с грубост. Има право да бъде груб, побърза да си каже тя.

— Господин Брейдън… — Внезапно Лорън изпита пълна безпомощност. За нищо на света не можеше да обясни причината за обаждането си. Какво да му каже сега? Че не го е харесала, защото й напомня за болезнена ситуация, отпреди толкова години, така ли? Или че е прекалено боязлива да заложи на човек, който буди в нея асоциации за времена, кога то е била наивна и лесна плячка за разни хора? Или че той е…

— Вече го казахте.

— Какво? — Тя се намръщи, не разбрала думите му.

— Вече два пъти казахте „господин Брейдън“ — обясни той и в гласа му прозвуча мъничка частица от очарованието, с което го познаваха и свързваха много хора. — Вече се разбрахме кои сме ние двамата, нали така?

— О, да, да, господин Брейдън… — Пое дълбоко дъх. Боже, добре, че поне не беше затворил. — Господин Брейдън… — Той се разсмя. — Моля ви — промълви Лорън и с мъка удържа гнева, който бликна в нея при смеха му. — Опитвам се да ви кажа нещо, а вие ми пречите.

— Какво е то, госпожо Холт?

Лорън впи очи в снимката на Джъстин на бюрото пред нея. Момчето се усмихваше мило.

— Да ви се извиня за непростимата грубост, която проявих спрямо вас тази сутрин в кантората на Джейк. Да се опитам да ви обясня, че нещо ме прихвана и се държах като някаква арогантна кучка. Да се опитам да ви кажа колко много съжалявам за…

— Хей, спрете за миг — гласът на Брейдън звучеше равно и тихо, долавяше се нотка на смях, — защо просто не кажете „Съжалявам“…

Сега бе ред на Лорън да запази мълчание и да се свърши цялата работа. Лорън внезапно намери гласа си:

— Толкова ли е просто?

— Ами аз съм обикновен и разумен човек.

— Виждам, че сте и добър… — изрече тези думи неволно и сама се учуди на неочаквано обхваналото я въодушевление. — Съжалявам!

— Сигурна ли сте, че сега говори истинската Лорън Холт?

— Самата тя, макар че едва ли ще ми повярвате. Искрено съжалявам, че нещата потръгнаха така зле от самото начало. Сама не знам какво ме прихвана, но ви обещавам, че няма да се повтори.

— Последна дума, нали?

— Последна и окончателна! — засмя се тя.

— Е, хубаво.

Лорън се разсмя отново.

— Аз да не прекъснах нещо? Телефонът звъня доста продължително, преди да се обадите. Може би имате важна работа?

— Напоследък не работя по график. Не сте прекъснали нищо важно — отвърна той спокойно.

— Господин Брейдън… — започна тя, след като си пое дълбоко дъх.

— Можете да ме наричате Райдър и хайде да си говорим вече на „ти“.

— Благодаря ти, Райдър. Разбирам, че това, което искам да кажа, ще прозвучи доста самонадеяно, но имаш право да ми откажеш и да затвориш телефона. Ние наистина имаме нужда от теб като вещо лице. Ще ти бъда ужасно благодарна, ако премислиш…

Толкова е учтива и изтънчена, рече си Райдър, застанал в старата кухня. Наслаждаваше се на меките тонове на гласа й. Готов бе да заложи целия си следващ консултантски хонорар, че тя, не бе свикнала да се извинява. И въпреки това го направи искрено и сърдечно, точно както би желал да бъде. Би дал няколко хиляди долара също, само да можеше да разбере защо се държа така, че после да й се налага да му се извинява?

— На телефона ли си, Райдър?

— Тук съм, госпожо Холт.

— Нали щяхме да си говорим на „ти“. Моля те, наричай ме Лорън.

— Благодаря ти — усмихна се той.

— Е, какво ще кажеш, Райдър? Ще се съгласиш ли?

— Само при едно условие.

— И какво е то?

— Трябва да се запозная с въпросните разработки. Донеси ги тук утре сутринта, за да ги разгледам. Ще ти кажа мнението си веднага щом свърша.

— Там ли? — запита тя. Помисли, че не е чула добре.

— Ами тук, да.

— Но аз дори не зная къде живееш, Райдър. Няма ли да е по-добре да се срещнем в завода? Може да възникнат технически въпроси, на които нашите инженери…

— Това е моето условие, Лорън.

— Щом настояваш.

— Наистина настоявам. Да ти обясня ли къде се намира моята къща?

— Не, с мен ще дойде Джейк, а той сигурно знае пътя.

Райдър огледа протритите си маратонки.

— Права си, наистина той знае — тихо рече той и затвори телефона. Питаше се дали ще може да мисли за нещо друго, освен за тази жена през следващите двадесет и четири часа.

 

 

Лорън шофираше механично, в най-натоварения час по околовръстното шосе, а мислите й непрекъснато се връщаха към Райдър Брейдън.

От мига, в който затвори телефона, се питаше и не можеше да си обясни защо се остави да бъде така лесно убедена. Дали щеше да се откаже да премисли предложението им, ако тя не се бе съгласила да отиде в къщата му? Въздъхна дълбоко и излезе от главната улица. Навлезе в извитата като дъга и покрита с тухли алея пред дома й.

Влезе в гаража, който бе отделен от голямата къща, която двамата с Клей бяха купили преди пет години. Кварталът бе сравнително нов. Предпочитаха го предимно преуспели хора от различни професии. Тя така и не се привърза към този дом, винаги бе предпочитала къща с история и традиции. Решила бе като попреминат неприятностите й да потърси нещо по свой вкус.

— Прибрах се! — извика високо тя и остави чантата си на стария скрин в антрето. Разсеяно разрови купчинката писма.

— Боже! Не мога да повярвам! Часът е само три и половина!

— Здравей, Хати! — Лорън се усмихна, като зърна възкръглото черно лице на жената, която вървеше с леко поклащане към нея.

Вече трийсет години Хати Бел Браун бе отглеждала деца, готвила и вършила каква ли не друга къщна работа за различни поколения на рода Бюкенън. Колко сълзи бе проляла малката Лорън в просторния скут на Хати, колко страхове бе прогонила старата негърка. Когато Джъстин се роди, Хати съобщи на Полин Бюкенън, майката на Лорън, че мястото й е при младата госпожа и бебето. Беше си събрала багажа и се премести в новата къща на семейство Холт. Лорън отлично съзнаваше каква семейна скъпоценност е старата й бавачка и не можеше да си представи живота без нея.

— Реших да се измъкна преди края на работното време — обясни Лорън. Бе свикнала с постоянните упреци на Хати заради дългите часове, които прекарваше в завода. — Къде е Джъстин?

— Къде може да е? — усмихна се Хати. — Ако не е навън с футболната топка или на бейзболното игрище, значи е горе при компютъра. Лорън, какво ще правим с тази негова енергия? Какъв ли ще стане, ако продължава все така?

— Не бързай, Хати Бел — усмихна се Лорън. — Все още разполагаме с няколко години да му се порадваме. — Обърна глава при внезапното трополене зад гърба си.

— Здрасти, маме! — Джъстин се зададе иззад ъгъла на голямата гостна, хванал в ръка два метра компютърна хартия с разпечатки, която се влачеше като опашка след него. — Само погледни какво съм направил. Страхотен съм!

Лорън се наведе напред, за да види красиво изрисуваните с големи букви думи: „До пълна победа, «Блу Джейс»!“ Освен компютъра синът й имаше още две големи увлечения — бейзбола и футбола. Любимият му бейзболен отбор от малката или детската лига, наречен „Блу Джейс“, сега се бореше за първото място.

— Е, много е хубаво — похвали го майката. Протегна ръка и разроши косата му въпреки киселата физиономия, която той направи при този жест. Майчините ласки бяха строго забранени, защото според момчето попадаха в категорията на детските глезотии. Понякога приемаше и търпеше прегръдката й, но това ставаше само при изключителни случаи. Лорън често скърбеше за бързината, с която растеше детето. Надяваше се, че щом порасне няма да се противи на вниманието й.

Сега го огледа и сърцето й преля от любов. Русата коса и кехлибарените очи бе наследил от нея. Обещаваше да стане хубав мъж. Всеки ден благодареше на Бога, че Клей бе настоявал за момче…

— Какво си сготвила, Хати Бел? — попита Джъстин, като внимателно сгъна хартията с надписа.

— Пушени стриди, брюкселско зеле и цвекло — гордо отвърна Хати, а черните й очи сякаш танцуваха.

— Хати… — разочаровано въздъхна Джъстин.

— Е, сега вече е късно — започна Хати, — но май мога да направя крем супа със зеле и салата от спанак.

— Не обичам такива неща! — твърдо отрече момчето. — И ти го знаеш. Необходима ми е истинска храна. Как ще поддържам спортна форма със спанак и зеле?

— Но ти изобщо не ги вкусваш.

Хати постави ръце на едрите си хълбоци и предложи:

— Добре де, тогава да изпържа едно пиле и да сваря царевица?

Очите на Джъстин светнаха:

— Това е вече друго нещо!

Хати зашляпа към кухнята, като се кикотеше тихичко:

— Сега ще видя какво мога да направя.

Лорън също постави ръце на кръста.

— Джъстин, смятам, че не е редно да ядеш пица или пържено пиле всяка вечер. Трябва да има някакво разнообразие!

— Ами да! Защо да няма и хамбургери с пържени картофи?

— Иди да си измиеш ръцете — нареди майката и поклати глава.

Кротка усмивка озари лицето й, докато изпращаше с поглед сина си. Момчето растеше на височина! Едва бе минал единайсетият му рожден ден, а вече трябваше да му купува нови панталони. В интелектуално отношение отдавна бе оставил зад себе си повечето си съученици.

Неочаквано тревога стисна сърцето й. Заплахата спрямо компанията бе и заплаха за Джъстин и бъдещето му, а и онова, което му принадлежеше по право. Твърдо бе решена да се бори за правата му! И щом делото приключи успешно, тя ще му посвети всичкото си време! А за успеха в съда ще помогнат опитът и знанията на Райдър Брейдън.

Мислите й отново се върнаха към този човек. Нещо в него я привличаше така както в никой друг мъж от дълго време насам. Разумното практично начало, ръководило живота й през по-късните и зрели години, внезапно избледня и на негово място се появи нещо ново, неочаквано. Като че в нея се събудиха отдавна дремещи чувства.

Но това бе направо смешно! Обеща си, че щом се събуди утре сутринта ще бъде старата предсказуема Лорън. Само да преспи една нощ и ще се оправи. Най-вероятно странното привличане ще изчезне, ще се приравни към онези приятелски чувства, които изпитваше, да кажем, към Джейк, или към когото и да е от стотиците мъже, работещи в завода.