Карен Йънг
Неизбежна любов (13)

Дванадесета глава

Лорън се разтрепери. Дъхът й направо секна. Погледът й трескаво потърси очите му. Младата жена не можеше да повярва на ушите си.

Без да доближава до нея, той заговори бързо и трескаво. Думите направо се лееха от устата му.

— Ти беше права, когато каза, че между нас се е зародило нещо особено, Лорън. В началото се опитах да се боря. Никога по-рано не съм се чувствал така!

Затвори вратата и пристъпи към нея. Деляха ги сантиметри.

— Опитах се да се държа на разстояние, но сякаш всичко ми пречеше, сякаш срещу мен бе организиран заговор. Бях решил да се явя в съда като вещо лице по твоето дело и после да се оттегля. А по-късно, когато започнаха неприятностите в завода, вече не можех да си тръгна току-така. — Улови ръката й и я поднесе към устните си. — Пък и приятелството ми с Джъстин се задълбочи… — Въздъхна и потърка пръстите й в бузата си. — Колкото и да се опитвах, нищо не се получаваше. Колкото по-често те виждах, толкова повече се усложняваха чувствата ми към теб.

Лорън слушаше, не смееше да поеме дъх, а в гърдите й бликна надежда и радост — отначало слаба и плаха, после все по-силна и ликуваща. Този човек разкриваше пред нея душата си, а вродената му почтеност искреше във всяка негова дума. Тя вече знаеше, че Райдър е човек без корени, самотник, който не се задържа дълго на едно и също място. Досегашните му връзки са били кратки и незадълбочени, без ангажименти и отговорност. Естествено тя не е попадала в същата категория.

Сърцето й се изпълни с благодарност, когато осъзна, че той непрекъснато е мислил за нея, за болката, която би й причинил със заминаването си, задълбочи ли се връзката им. В същото време и тя бе мислила за него. Може би той смяташе, че я познава по-добре от нея самата? Но се лъжеше!

Въздъхна и затвори очи. Чувстваше огромно облекчение и щастие, горчиво-сладка радост я изпълваше. Може би нямаше да го притежава завинаги, но сега бъдещето и илюзорните надежди за сигурност не й се виждаха толкова важни, както преди време. Нали си бе представяла абсолютната сигурност в лицето на един брак с Клей. И какво се бе получило! Този път ще рискува, ще направи всичко по силите си, за да получи насладата, която й предлага любовта на Райдър! И ако тя не може да бъде вечна, какво от това? Пак си заслужава…

Той нежно обгърна лицето й с длани.

— Не исках да те наранявам, любима — прошепна Райдър и прокара палци по устните й. — Моля те, повярвай ми!

Тя тихо въздъхна и обви ръце около кръста му. Райдър я притисна, зарови устни в косата й.

— Обичам те, Лорън!

При тези думи сърцето й подскочи и заби лудешката. Бе чакала толкова дълго да ги чуе, да повярва, че и той я желае толкова много, колкото и тя — него. Да чуе признанието в любов от собствената му уста…

— Аз също те обичам — промълви Лорън и се притисна силно към тялото му, искаше да се съедини с него, а този миг да продължи безкрай…

— Трябва да ти покажа колко много те обичам — прошепна той глухо, а пръстите му се ровеха в косата й. Устните им се сляха в дълга и жадна целувка, която предвещаваше още наслади. Силна и изтръгваща дъха й, обещаваща и искаща още и още любов и ласки. Времето замря, а целувката им продължаваше. Тялото й омекна и се обви около неговото от устните до пръстите на краката… После той се откъсна от нея.

Седна на ръба на леглото и протегна ръце към нейните. Поднесе ги към устните си и започна да ги целува.

— Искам да те докосвам навсякъде, любима. Да те почувствам, да вкуся от теб… цялата… навсякъде — и очите му блестяха, а тя потръпна, предвкусвайки очакваното… Пусна ръцете й и отново я целуна, дълго, томително, сякаш разкъсваше плътта й. Устните й му се подчиняваха с готовност, цялото й тяло откликваше охотно на търсещите му ръце…

— Ще те любя така както отдавна мечтая — дрезгаво шепнеше той, забравил съмненията и чувството за вина.

Двамата се свлякоха притиснати един в друг на леглото и целувката му не бе вече нежна. Устните му сякаш разкъсваха лицето, ушите й, връщаха се на устата, която отвръщаше със същата любовна стръв. Целуваше я с бясна страст, езикът му търсеше нейния и потъваше в незнайни кътчета, сладки и жарки тръпки бягаха по цялото й тяло. Ръката му обхвана в шепа едната й гърда, замилва я гальовно, а тя прехапа устни и дъхът й спря. Той обгърна зърното през тънката материя на блузата. Тя притискаше главата му, извиваше се и стенеше, насърчаваше го да побърза. Искаше го… вътре в себе си, по-скоро, по-скоро…

Райдър едва се удържаше. Бе започнал нежно, за да удължи и нейното, и своето удоволствие, но тя не му даваше тази възможност, гънеше тяло под него, горяща от желание за физическа наслада също като него. Той посегна да свали блузата й. Щом усети намерението му, тя трескаво започна да му помага, вдигна ръце, за да го улесни, разкопча копчето на джинсите си и смъкна ципа. Райдър ги изхлузи от прелестните крака и ги захвърли. Лорън лежеше пред него по пликчета с цвят на слонова кост.

Кръв нахлу в главата му. Никога не бе изпитвал подобно нещо — такива емоции не бе познавал в предишните си любовни преживявания. Трескаво започна да смъква дрехите от себе си. Огромното желание и гледката на прелестното тяло с копринената кожа под него го правеха непохватен. Пръстите му не намираха копчетата, коланът не искаше да се разкопчае. Лорън следеше движенията му с неприкрита възбуда. Беше се надигнала на лакти, косата й бе разпиляна в буен водопад от златисти къдрици по възглавницата.

Райдър отново изстена и се наведе над нея, неукротимо възбуден и тържествуващ, а тя охотно протегна ръце към него.

— Ако продължаваш да ме гледаш така — изпъшка той, заровил глава в гърдите й, останал без дъх, — ще свърша след две минути.

За пръв път Лорън усети искрена женска гордост, че е способна да го възбуди така! Целуна косата му, и го притисна към гръдта си още по-силно. Той се опита да поеме въздух, а устните му полазиха надолу към меката и послушна плът на корема й.

— Не искам да те бавя, ти се измъчваш… — възкликна тя и гореща вълна я обля, когато езикът му се стрелна по пъпа й и смело продължи надолу. Бикините й бяха само малко късче коприна с дантела във формата на цвете, прикачена точно на хълмчето между бедрата й. Райдър целуна цветето. Тялото й се разтресе в неописуема наслада, бяла светлина пробяга пред очите. Това трябва да бе върхът!

— Толкова си красива! — прошепна той дрезгаво, упоен от мириса и вкуса на прелестното тяло. — Страшно те желая! Обичам те безумно!

Тазът й се повдигна и тя извика името му със задавен глас. Нови сластни вълни се разляха по мъжкото тяло. Рязко смъкна пликчетата и се отпусна между бедрата й.

— Не мога да повярвам, че накрая ще те притежавам — изпъшка неразбираемо и веднага покри лицето й с целувки.

— Твоя съм — стенеше тя — и ще бъда твоя винаги, завинаги, докогато ме искаш…

Завинаги, помисли той. Искаше я завинаги. Ако това е възможно. Ръката му се плъзна по гладката кожа на бедрата й. Пръстите му намериха онази интимна падина отдолу и потънаха в парещата плът. Тя го желаеше, тръпнеща и изгаряща в очакване. Само тази мисъл бе достатъчна да го изпълни с неудържимо удовлетворение.

— Сега, сега — изстена тя и още по пламенно впи пръсти в раменете му. — Вземи ме сега, веднага, моля те…

Райдър надигна глава и погледна право в кехлибарените очи.

— Какво има? — попита тя и протегна ръка към стиснатите челюсти. Докосна устата му, а в очите й играеха златисти искрици. — Какво има, защо се бавиш?

— Обичам те — рече той с неравен, потрепващ глас, подобно на готов да се разплаче човек. — Обещай ми, че ще запомниш това!

— Добре, ще го запомня.

— Обещаваш ли?

— Обещавам!

Той кимна, а очите му се разтопиха от нежност. Сетне проникна в нея с единствен силен тласък.

Замря, изчакваше реакцията на плътта й… Боже, изпитваше невероятно блаженство! Тя бе всичко, за което бе мечтал. Бе я желал толкова време, бе изчаквал толкова дълго… Дали не сънуваше? Тя се помръдна под него и това предизвика още по-голяма наслада. Затвори очи и си представи невероятно красиви неща. Помисли за онзи миг, преди дванайсет години, когато по някакъв каприз на провидението техните съдби се бяха свързали неразривно. Какво ли би казала Лорън, ако знаеше колко силно желаеше той детето им да бе заченато по този естествен начин, с много обич и красота?

— Следвай ме — помоли той задъхано. И като дишаше тежко, започна ритмичния и страстен танц на любовта, притиснал с ръце бедрата й към своите. Любеше я ту нежно, ту властно, ту гальовно и ту по-грубо. Телата им се бяха слели в едно, отправени към своя малък райски екстаз. Почувства тръпките дълбоко в утробата й. Усети ноктите й да се забиват в мускулите на гърба му, тя стенеше и това направо го подлуди, усилвайки неимоверно сладострастните усещания. Отправени към взаимното удовлетворение, и двамата във вихъра на любовния апогей, телата им лудуваха в пламтяща хармония; тогава в него нещо експлодира и той вече не можеше да спре… Надигна се колкото можа върху нея и й даде всичко от себе си…

 

 

Когато Лорън се събуди, беше сама. Вън все още бе тъмно, но първите проблясъци на зората осветяваха хоризонта. Тя се протегна и опипа мястото до себе си. Чаршафът бе още топъл. Претърколи се върху него и зарови лице във възглавницата, помириса я, жадно пое въздух и се усмихна.

Сетне се обърна по гръб и въздъхна доволно. Дори и в бляновете си не бе очаквала да изпита такава радост, с каквато сега бе изпълнено сърцето й. Благодарение на Райдър се бе почувствала красива и желана, истинска жена. Нямаше частица от тялото й останала нецелуната, недокосната. Как само я бе любил! Цялата тръпнеше от изпитаното, потръпна от мисълта къде я бе докосвал. А насладата й бе още по-пълна от това, че сега и тя позна ваше неговото тяло в най-интимните му кътчета.

Но къде беше той? Огледа стаята. Вратата на банята бе отворена, но вътре нямаше никой. Лорън стана и облече син копринен пеньоар. Излезе и веднага забеляза светлината в стаята на Джъстин. Изгаряща от любопитство се отправи натам.

Райдър се взираше в екрана на монитора, погълнат от онова, което виждаше. Внимателно четеше сложната материя, преглеждаше я отново и отново и всичко си идваше малко по малко на мястото.

Кой би могъл да допусне? А ако не му бе хрумнало да разгледа детската стая? Ако не бе пожелал да надникне в ежедневието и в малкия свят на Джъстин? Сигурно никога нямаше да направи своето откритие! Като на шега бе прегледал купчинката дискети и внезапно откри, че те съвсем не само колекция видео игри. Най-неочаквано бе попаднал на липсващите елементи от оригиналните разработки на Клей Холт!

Когато Лорън влезе в стаята, той дори не я забеляза. Застанала зад гърба му, тя с интерес се взря в извънредно сложните символи, които той бе извикал на екрана. Райдър бе само по долните си гащета. Заобиколен от личните вещи на Джъстин и детските мебели той приличаше на великан, а тялото му й се стори още по-огромно и могъщо. Допря тяло до гърба му, обви ръце около силния врат и го целуна по тила.

— Здравей, скъпа — обади се той пресипнало, но Лорън веднага усети, че вниманието му е някъде другаде.

— Какво правиш тук? — запита го тя с престорена строгост и сбърчи после.

— Откривам купища интересни неща — отвърна той сериозно и кимна с глава по посока на дискетите, поставени до компютъра. — Виждаш ли ги тези дискети?

— Е, и… — Увлечението на Джъстин по компютрите и електрониката съвсем не бе нещо ново за Лорън. Какво толкова интересно намираше Райдър в това? Нищо не разбираше…

— Няма да повярваш какво открих сред видео игрите — рече той и пръстите му заиграха по клавиатурата. Символите изчезнаха и на тяхно място се появи нещо много наподобяващо електронна схема. Стори й се сложно за сина й. Едва ли бе част от неговите занимания…

— Какво, за Бога, е това, Райдър?

— Робот — рече той и се ухили.

— Наистина ли? — удиви се тя.

— Виж тук. — Райдър се помести, за да може и тя да вижда екрана през рамото му. — Няма да повярваш на очите си!

В този миг автоматът на климатичната инсталация се включи и Лорън потрепери от студ. Коприненият пеньоар бе по-скоро красива, а не практична вещ. Райдър я прегърна през кръста, но вниманието му остана приковано към чертежите на екрана.

— Защо да не повярвам?

— Ние си скъсахме нервите да търсим липсващите звена в завода, обърнахме го нагоре с краката, а те са си били тук, в стаята на Джъстин. — Протегна ръка и потупа пластмасовата кутия с дискети. — Бяха записани на някои от тези дискети — обясни той, като поклащаше глава. — Жизненоважни за компанията материали, небрежно захвърлени сред комплект видео игри. За Бога, Лорън!

— Е, хайде сега… — Лорън поклати глава.

— Това е самата истина. За какво, по дяволите, е мислил Клей? Тези записи са невероятно важни и ценни, изключително необходими за бъдещето на компанията.

Тя поклати глава, беше озадачена. Отново погледна екрана със сложния чертеж и се опита да проумее какво ли се бе случило:

— Клей бе човек, изключително посветен на работата си — промърмори замислено тя. — Не беше типично за него да се отнася небрежно към нея.

Райдър също не разбираше как би могъл учен като Клей да постъпи така безотговорно. Може би имаше нещо друго? Да остави такива ценни разработки, на стойност милиони долари пък и жизненоважни за собствения му бизнес, в ръцете на едно единайсетгодишно дете, пък било то и негов любим син! Звучеше невероятно. Още една загадка, поредната в цяла верига мистерии, коя от коя по-оплетени. Райдър замислено сви рамене. Нищо не разбираше. Протегна ръка и изключи компютъра на Джъстин, решен на всяка цена да разнищи нещата до край.

 

 

Телефонът звънеше. С недоволно мърморене, Лорън се събуди от дълбокия си сън. След случката в стаята на Джъстин двамата с Райдър си бяха легнали отново. Тя протегна ръка над гърдите му и едва успя да напипа апарата. Придърпа шнура, за да не го събуди. Но преди да поднесе слушалката до ухо то си, той се размърда и за части от секундата я намести върху себе си. Лорън успя да допре мембраната до слепоочието си и като му се усмихваше се обади:

— Ало.

— Лорън Холт?

Все още усмихната тя отмести слушалката, за да може да залепи бърза целувка върху устните на Райдър, после добави:

— Да, слушам ви.

— Вие ли сте дамата, дето е собственичка на компанията Холт?

Тя смръщи чело в предчувствие на нещо неприятно.

— Да, кой се обажда?

— Помислих си, че може да ви е интересно да научите, че в завода ви е поставена бомба.

Тя погледна Райдър и лицето й пребледня като сняг.

— Ало, госпожо Холт?

— Какво, какво казахте?

— Не ме ли чухте? В завода ви е поставена бомба, която ще избухне някъде след около… — Тук гласът направи пауза и след малко добави: — След час и двайсет и осем минути.

Щрак! И връзката се прекъсна.

— Боже мой! — прошепна тя, зашеметена, вторачена в слушалката, която все още държеше в ръка, без да вижда, че трепери като лист обзета от ужас и страх.

Райдър се подпря на лакът и присви очи:

— Какво стана, скъпа? Какво ти казаха?

— В завода има бомба!

— Моля?!

— Ще избухне след час и двайсет и осем минути!

Без нито миг колебание Райдър грабна слушалката от ръката й и натисна вилката. Изруга, скочи на крака и в движение започна да набира номера на полицията. Обясни положението с няколко кратки изречения, докато Лорън още се измъкваше от леглото.

Тя порови в едно от чекмеджетата, извади чисто бельо, после нахлузи джинсите и ризата си. Когато Райдър остави слушалката тя бе почти готова.

— След секунда тръгваме — рече Лорън и завърза косата си на тила.

— По-добре остани тук — опита се да я убеди той, докато вдигаше ципа на панталоните и обличаше ризата си. После клекна и обу обувките на бос крак.

— И дума да не става — твърдо отказа тя и отвори вратата. Обърна се нетърпеливо към него. Той тъкмо прибираше ключовете и портфейла си от нощната масичка. — Хайде, Райдър, побързай!

— Идвам, но трябва да предупредим Хати да внимава много за Джъстин. Щом се прибере, да не го пуска навън. Хич не ми харесва това, което става тук!

Тя кимна, лицето й бе бяло като сняг. Двамата излязоха заедно.

В завода ги очакваше група полицаи. Съобщиха им, че чакат специализиран екип от службата за борба с тероризма. Там бе и Майкъл Армстед заедно със секретаря си Джими Джоунс. Армстед обясни, че на него също му се обадили със същата заплаха. По всяка вероятност се е обаждал същият човек. Майкъл изглеждаше напрегнат и разтревожен. Райдър го наблюдаваше внимателно. Трябваше да признае някои неща, че поведението му беше безупречно. Ако той бе зад цялата работа, то поне играеше ролята си повече от добре.

— Опитах се да ти се обадя у дома — обясняваше Армстед на Лорън, — но Хати ми съобщи, че вече си излязла, заедно с… Брейдън.

Лорън почти не го слушаше. Гледаше Райдър, който крачеше към приближаващия се полицейски камион, в който бяха сапьорите и експертите по взривове и експлозиви.

На свой ред Армстед наблюдаваше Райдър.

— Брейдън ми се струва прекалено спокоен, особено като се има предвид, че всичко тук може да избухне всеки момент — рече той.

Изненадана от прекия намек, Лорън го изгледа.

— Какво искаш да кажеш, Майкъл?

— Говоря това, което мисля, Лорън. Този човек се държи така, сякаш… — Той сви рамене, после добави със сарказъм: — Сякаш знае нещо, което ние — останалите — не знаем… Знаеш ли, Лорън, още не мога да повярвам, че при Брейдън всичко е наред. И ако питаш мен — поведението му е на измамник.

— Твоите подозрения не са основани на никакви факти, Майкъл… — Лорън се постара да запази хладнокръвие.

— Все още не, обаче…

— Ти изглежда непрекъснато се занимаваш само с Брейдън. Виж сега какво ще ти предложа — защо не се завъртиш около онова заведение, което наричат „Синята риба“. То се посещава най-вече от служители на „Ню Текникс“. Може би там ще откриеш нещо по-конкретно от намеци…

— Шефе… — обади се неспокойно Джими Джоунс, като нервно пристъпяше от крак на крак, — дали да не придружим сапьорите по време на обиколката им из завода?

Лорън погледна Армстед многозначително:

— Предложението ми се струва съвсем разумно.

Армстед разочаровано стисна зъби, а Лорън му обърна гръб и се запъти към входа на завода, където се бяха насъбрали доста хора. Там бяха и Райдър, и групата сапьори, и множество униформени полицаи. Пристигаха и журналисти.

— Май че е по-добре да престанеш да нападаш Брейдън пред шефката — обади се Джоунс.

— А ти защо не престанеш да ми даваш акъл! — скастри го Армстед. Най-лесно му бе да си го изкара на секретаря.

— Добре, добре, само не се ядосвай — примирително вдигна ръце човекът. — Исках да кажа, че изглежда Брейдън е влязъл под кожата на шефката. Нали виждаш, че бе готова да ти издере очите щом започна да говориш против него…

Армстед наблюдаваше Лорън и Райдър, които оживено разговаряха.

— Този път, приказките няма да помогнат. Трябва да измисля нещо по-сериозно, за да разколебая доверието й в това копеле. Ти не разбра ли, че той вече я е свалил. И дори е спал с нея.

— Никоя жена не харесва да се говорят гадни приказки за любовника й — мъдро забеляза Джими.

— Глупава, безразсъдна кучка… — изсъска Армстед, още по-ядосан и обезсърчен. — Сега ако не внимаваме, в играта ще се намести този тарикат Брейдън и ние така и ще си останем с пръст в устата! Трябва да го разкараме, Джими! За какво съм се блъскал като луд тук толкова години? За да дойде някакъв хитрец и да ограби труда ми. Няма да стане! — Физиономията му съвсем се ожесточи. — Трябва да измисля как да го елиминираме.

Бомба нямаше! Според анонимната заплаха тя би трябвало да избухне в осем часа. Два часа по-късно сапьорите прекратиха търсенето. Полицейските експерти провериха територията на завода сантиметър по сантиметър. Не намериха нищо подозрително.

Дълбоко замислен, Райдър прехвърляше фактите в съзнанието си за кой ли път. И колкото повече разсъждаваше, толкова повече се убеждаваше, че всичко е било направено само за да разстрои и изплаши Лорън и да я докара до ръба на хистерията. Само така ще стигне до решението да се откаже от завода. Позната тактика. Но кой бе зад всичко това и докъде бе готов да стигне? Дали пък следващият му натиск няма да бъде по-персонален? Въпросите бяха повече от отговорите, а въображението на Райдър работеше интензивно. Привиждаха му се какви ли не ужасни методи за тероризиране на млада вдовица с малък син…

 

 

В неделя вечер не бе стигнал до никакво решение. Крачеше замислен из стаята на Лорън и мислеше за Клей. Изключено бе да докаже, че е бил убит, но вече дълбоко вярваше, че смъртта му е била много навременна и удобна за някого. Но за кого? Който и да стоеше зад цялата тази бъркотия явно не се спираше, а и за в бъдеще вероятно не би се спрял пред насилие. Не, Райдър не бе готов да поеме риска да жертва по някакъв начин Лорън или Джъстин, или пък и двамата заедно.

Междувременно журналистите бяха подушили това-онова и се възползваха от ситуацията максимално. Вечерта след бомбената заплаха, когато се прибираха у Лорън, пред къщата ги чакаше репортер. По-рано Райдър му бе отказал всякаква информация и го бе изгонил. Отказваше изявления и по телефона. Но изглежда край на журналистическото нахалство нямаше.

— Не ми харесва положението, Лорън.

Тя се облегна на стола и потри уморено чело с пръсти:

— И на мен не ми харесва.

Той спря зад нея и постави ръце на раменете й. Тя почувства силата му и сякаш част от нея премина в тялото й. Отпусна се и въздъхна, а той започна да масажира напрегнатите й мускули. Естествено, миг след докосването усети как в слепоочията му леко забуча, а кръвта му кипна. Усмихна се и се остави на вълните на възбудата, като продължи приятното си занимание. Колко хубаво би било да може да се грижи за нея винаги. Всеки ден. До дълбока старост. И след нея…

— Знаеш ли кое ме плаши най-много? — измърмори Лорън и наклони глава, за да може той да разтрие и врата й, който я болеше най-много.

— Кое?

— Общественото внимание и любопитство. Наглостта на репортерите. Това, че отново сме в центъра на новините. Мразя да ме търсят непрекъснато и нахално по телефона, да ме причакват пред собствената ми къща! Мразя ги, Райдър! — Тя отпусна глава назад и го погледна отдолу нагоре. Лицето й бе уморено, отпуснато, но красиво. Ужасно красиво. Той се наведе и я целуна.

— Хрумна ми нещо — рече той и като я избута лекичко се намести на стола до нея. После я повдигна и я настани в скута си. Тя се задъха и се изчерви. — Сегашното ни положение крие множество неизвестни. Знаем съвсем малко. Някой очевидно желае да упражнява натиск върху теб, като те тормози, но досега никой не е пострадал физически. Опасявам се, че тази граница би могла да бъде премината.

Докосна косата й, плъзна пръсти в копринените кичури, улови лицето й с длани и като наведе глава, се взря в очите й.

— Затова настоявам ти и Джъстин да поживеете известно време у дома, докато нещата се изяснят.

Сърцето й подскочи от радост. Какво предложение! Прекрасно би било да бъде в дома му, дори и за кратко! Но радостта й бе само за миг, после в душата й нахлуха съмнения и лицето й помръкна. Погледна го в очите. Той не говори за никакъв ангажимент, рече си тя. Просто временно, докато се оправи положението.

— Ако се притесняваш какво ще си помислят хората, недей — усмихна се той. Изтълкувал бе посвоему изражението й. — Няма да е зле и Хати Бел да дойде. Тя ще се грижи за Джъстин, пък нали е и член на семейството ти. У дома има много място.

— Сигурен ли си, че го искаш, Райдър?

Никога в живота си не бе изпитвал по-голяма сигурност в нещо. Да ги приюти под покрива си, нея и Джъстин, да има правото да им предложи закрила — това бе шанс, който сам Господ му изпращаше. Райдър я притисна до тялото си. Лорън отпусна глава върху гърдите му, а той се замисли за капризите на съдбата. Нещо го бе довело тук точно в този опасен момент, на това място и въпреки съпротивата му се намеси в живота им. Не беше религиозен, но за него провидение имаше и то се бе намесило. В това поне беше сигурен. Вече знаеше, че каквото и да става, не би могъл да живее без Лорън и Джъстин. Снощи бе направил решителната крачка и бе притежавал единствената жена, която смяташе предопределена за себе си. Връщане назад нямаше. Сега нейното щастие бе негово, нейните проблеми — негови.

— Какво, според теб, ще каже Джъстин? — попита той.

— Ще попита „Може ли веднага да тръгнем за там?“ — засмя се тихо тя.

Нещо заседна на гърлото му. Дълбоко трогнат продължи.

— Ами Хати Бел?

— О, тя отдавна смята, че имаш нужда от жена, която да се грижи както трябва за старата ти къща. — Лорън плъзна ръка по гърдите му. — Ако, разбира се, си готов да я вземеш.

Той поднесе пръстите й към устните си, целуна дланта й, а езикът му пробяга по нея.

— Може да се смята за назначена — засмя се Райдър.

— Мамо! Мамо! Къде си?

Той се сепна, в очите му се появи тревога. Скочи като ужилен и нежно отстрани Лорън от себе си. Момчето тъкмо бе започнало да му вярва и моментът не беше подходящ да рискува с неговото доверие. Щеше да провали всичко завоювано досега.

Лорън пък изобщо не се впечатли. Засмя се и се обади:

— Тук сме, моето момче, ела.

Джъстин се втурна при тях. Бе разтревожен, в очите му проблясваха сълзи.

— Мамо, пуснах компютъра и забелязах, че някой е бил в стаята ми. Дискетите на татко ги няма! — Хвана я за ръката и я задърпа след себе си. — Ела! Ще ти покажа — някой е ровил по бюрото ми.

— Не се безпокой, Джъстин — успокои го Лорън. — Аз ги взех. — Леко смутена, погледна Райдър над главата на сина си: — Мислех да ти кажа, но след тази тревога с бомбата съвсем забравих. Извинявай, Джъстин.

— Така ли? Но защо си ги взела? — обърка се момчето.

Беше време да се намеси Райдър. Той се изкашля и застана до Лорън:

— Майка ти и още много хора търсят тези дискети вече доста време — рече той тихо. — Ти къде ги намери?

— Баща ми ги остави там — отвърна малкият.

Райдър се ядоса. Това му се бе случвало и друг път, когато бе ставало дума за поведението на Клей Холт. Безсъмнено Клей е бил блестящ учен, но и човек, напълно лишен от здрав разум. Безгрижието му в този случай — да захвърля дискетите си така безотговорно — би могло да струва много на Лорън и Джъстин.

— А каза ли ти нещо за тях?

Момчето бавно поклати глава:

— Каза само, че трябва да ги прибера в кутийката — да не се развалят. — Погледна към майка си. — Аз винаги съм бил много внимателен, нали, мамо?

Тя го погали по косата и зарови пръсти в нея:

— Това е точно така.

— От време на време съм ги преглеждал — продължи то. — Но не разбирам много съдържанието им и затова ги прибирам обратно.

— Нито веднъж ли не ти хрумна, че и аз мога да се интересувам от това, какво има на тях? — попита го Лорън.

— Не съм се замислял — призна веднага малкият.

Лорън понечи да каже нещо, но Райдър я изпревари.

— Някой друг знае ли за дискетите?

Джъстин поклати глава отрицателно, после явно си помисли нещо и очите му пробягаха от Райдър на Лорън и обратно:

— Да не съм сбъркал в нещо?

Райдър постави ръка на рамото, му и се усмихна:

— Не, не си. Не се безпокой. Май ти и татко ти сте обичали да си играете заедно с компютъра.

— Татко винаги играеше на моя компютър — гордо отвърна детето. — А когато ходехме в завода ми разрешаваше да работя на неговия. Големият му компютър има невероятни възможности.

Райдър кимна разсеяно — мислите му се бяха върнали към съдържанието на онези безценни дискети.

— Обзалагам се, че понякога е използвал твоя компютър, за да прегледа свои материали у дома, когато се върне след работа. А понякога ги е забравял тук, нали? Така ли стана последния път?

— Не, не ги забрави. — Джъстин поклати глава. — Онази вечер, когато работеше в моята стая, се наложи да отиде в завода за нещо и ми напомни, ако изключвам компютъра да внимавам да не повредя дискетите. — Погледна майка си и изведнъж се разстрои: — Това бе същата… същата вечер, когато се случи нещастието. Когато той…

Райдър схвана и сведе очи. Лорън прегърна и приласка детето:

— Не плачи. Ние просто се чудехме как са се озовали в твоята стая. Сега вече знаем. А ти си ги пазил много добре.

Тя се бе насълзила. Райдър също изглеждаше много разстроен. Стана й приятно, когато разбра, че той не е безчувствен към явното страдание на сина й. Протегна ръка към него, а той се доближи и застана съвсем близо до нея и момчето, но не посмя да ги прегърне.