Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Compelling connection, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,2 (× 24 гласа)

Информация

Сканиране
helyg (2010)
Корекция и форматиране
asayva (2017)

Издание:

Автор: Карен Йънг

Заглавие: Неизбежна любов

Преводач: Светлозар Николов

Година на превод: 1995

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Арлекин

Град на издателя: София

Година на издаване: 1995

Тип: роман

Националност: Американска

ISBN: 954-11-0313-8

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/8076

История

  1. — Добавяне

Шеста глава

Райдър лавираше умело с колата си в ранния следобеден трафик. Отиваше в компанията „Холт“, за да върне на Лорън документацията. За кой ли път през последните няколко дни се опитваше да анализира постъпките си. Денят, прекаран с Джъстин бе изпълнен с изненади. Райдър го бе наблюдавал, учил го бе на каквото му дойдеше наум, възхищаваше се и се забавляваше неимоверно много. Между тях двамата съществуваше връзка, която не можеше да отмине с лека ръка. Не искаше да си представи вече живота без момчето и… без Лорън!

Първо майката, а сега и синът! За човек, решил да не се обвързва с нищо и никого, поведението му бе повече от странно!

Спря на паркинга и видя, че и Джейк Левинсън току-що се измъква от колата си. Райдър му махна с ръка за поздрав. Джейк го зърна и се спря да го изчака. Двамата се отправиха към входа на административната сграда пред завода. Адвокатът посочи цилиндричните кутии, които Райдър носеше под ръка.

— Успя ли да ги прегледаш? — попита Левинсън.

— О, да.

— И какво мислиш? — Джейк отвори вратата на сградата и направи път на приятеля си да мине пред него.

— Клей Холт е бил истински гений. Тези планове и всичко по тях напълно го доказват. — И като използва едната от кутиите като палка, протегна ръка с нея и препречи пътя на Джейк. — Това са оригиналите, приятелю. Залагам си главата!

Джейк закима бавно, после широко се усмихна.

— Голям товар се смъкна от плещите ми! Значи си решил да ни помогнеш. Така ли?

— Да. Ваш съм. — Даде си сметка, че неприятностите на Лорън го засягат пряко. Излишно бе да отрича истината, особено пред самия себе си.

— Чудесно, чудесно! — Лицето на адвоката грейна щастливо.

— Слушай, Джейк… — Райдър не бе помръднал от място и ръката му все така препречваше пътя на другия. Погледна към дъното на коридора, където предполагаше, че ги очаква Лорън, и изражението му стана загрижено. — Тези разработки са златна мина. Истинска златна мина!

— Та нали затова се води и проклетото съдебно дело?

— Всичко разбирам, с изключение на едно. Някои от тях не са съвсем пълни — каза той съвсем тихо. — Ти знаеше ли това?

— Не — поклати глава адвокатът. — Сигурен ли си?

— Тези, които са откраднати от „Ню Текникс“ изглежда са пълни, по тях може да се работи. Но при други липсват важни елементи. Само няколко, но напълно достатъчни да ги направят неприложими. — Погледна Джейк право в очите. — Лорън всичко ли ми даде или част от оригиналите са все още в някой сейф?

Джейк се замисли.

— Значи допускаш, че тя умишлено не ти е предала цялата документация?

— Възможно е.

— Мисля, че се лъжеш — поклати Джейк глава. — Но има бърз начин да проверим каква е истината.

— И още нещо — отново го спря Райдър. — Тя получавала ли е предложение за продажба на бизнеса?

— Кой ти пусна тази муха? — Изражението на Джейк се промени.

— Това като „да“ ли да го приемам?

— Тези неща са поверителна, привилегирована информация, Райдър!

— С други думи, ако размахам журналистическа карта тук-там и аз мога да се добера до нея, така ли? — В гласа на Райдър прозвуча сарказъм.

— Чакай! За какво намекваш, по дяволите?

Райдър замълча, загледан в лицето на приятеля си, после нетърпеливо махна с ръка и измърмори нещо като извинение. Години наред бе наблюдавал интригите в големите корпорации и нищо не можеше да го учуди.

— Виж какво, снощи пред игрището един репортер попита Лорън ще приеме ли предложението на „Ню Текникс“ да изкупи бизнеса й. И тъй като тя не знаеше нищо, аз си зададох въпроса той как е научил? Още повече ме учуди — тук гласът му стана доста остър — как бе разбрал къде да я намери.

— За репортера не зная нищо — отвърна Джейк. — Но именно заради това предложение съм тук сега. Мисля, че тя ще го отхвърли, но те така или иначе са го направили. Получих го късно снощи и нямам представа откъде е изтекла информацията.

— Предложението трябва да е за дяволски огромна сума, за да покрие истинската цена на тези разработки — отбеляза Райдър.

Джейк посрещна погледа му спокойно.

— Това ще реши Лорън — рече той и като забеляза скептичното му изражение добави: — Тя си знае цената, човече. Знае отлично колко струва целият й бизнес. Няма да се остави да я хързулнат онези тарикати от „Ню Текникс“.

— Точно така!

Джейк се зачуди на категоричния тон и на съвсем явния намек за съпричастност. Истински заинтригуван, той проследи погледа на приятеля си. Странно, каза си той. Само преди пет дни едва бе събрал и задържал тези двамата на едно място.

— Как мина мачът? — попита Джейк. Изненада се, че човек с интересите на Райдър Брейдън се увлича по срещи от детската лига. Освен ако… Ами да, майката бе извънредно красива жена.

Райдър отново се обърна към адвоката.

— Какво каза? О, да. Ти беше прав, Джъстин е чудесно хлапе.

— Така си е.

— Сега на карта са поставени и неговите интереси — внезапно обяви Райдър.

Приканвайки с ръка Райдър да мине пред него, Джейк каза:

— Да идем и да видим какво ще ни каже самата дама.

 

 

Тя каза „не“.

Предложи им уиски и те приеха. Отпиваха бавно и я слушаха внимателно, докато тя крачеше от единия до другия край на просторния кабинет и като картечница изстрелваше причините, поради които не желаеше да продава бизнеса. Райдър се наслаждаваше на хубавото питие. Очите му искряха от искрено възхищение от тази жена. Той не чуваше думите й, но наблюдаваше движението на устните й, докато тя обясняваше на Джейк какво точно да отговори на „Ню Текникс“.

След малко адвокатът понечи да си върви и вече с ръка на вратата отбеляза:

— Щом отхвърляме предложението на „Ню Текникс“ трябва да очакваме да пуснат в ход нов план за протакане и отлагане. Можем да спечелим делото бързо, само като издирим факти, доказващи явната кражба на разработките.

Щом вратата се затвори зад адвоката, Райдър се почеса по врата, въздъхна дълбоко и си призна, че така или иначе бе вече затънал до гуша в неприятностите на Лорън.

— Не зная какво още можем да направим — обади се тя отчаяно, — но с документацията, с която разполагаме, все едно нищо няма да докажем.

— Не се безпокой, доказателството е тук някъде. — Райдър се огледа. — Трябва просто да го открием.

— Май за теб е без значение факта, че вече почти година всички ние тук напразно го дирим — подметна тя.

— Права си — отвърна той и скръсти ръце на гърдите си. — Но незабавно трябва да се заемем с тази работа.

— Райдър, не си длъжен да ми помагаш във всичко.

— Ужасно ми се иска да видя пълните комплекти на тези разработки, Лорън. Единственият начин да постигна това е да обърна всичко тук наопаки и да открия липсващите елементи. Без тях мнението на един експерт не може да тежи истински. Както виждаш, налага се да се включа в издирването.

Лорън отдавна се опасяваше, че нещата й се изплъзват. Но сега, когато Райдър съвсем явно й се бе притекъл на помощ, опасенията и съмненията й бързо и драматично започнаха да се топят. Усмихна му се и внезапно се запита как ли са прекарали деня заедно с Джъстин?

— Е, добре, а как ще ги разпознаем, ако случайно попаднем на тях? — попита тя.

— За Бога, Лорън, мога да разчитам всякакви чертежи и спецификации — сухо поясни той и внезапно добави: — А между другото и Джъстин може.

— Така ли? — интересът й пламна. — А как прекарахте днес?

— Това момче работи с чука и триона като истински професионалист — усмихна се той. — Ако рече, някой ден може да стане и дърводелец.

— Така ли? — Лорън се почувства много горда, че момчето се е представило добре в очите на човек като Брейдън.

— Но останах с впечатлението, че повече го теглят спортът и компютрите.

— Така е, едвам го карам да си напише домашните.

Погледът му попадна на монитора зад бюрото й.

— Знаеш ли какво има в компютъра? — попита той и тръгна към него, за да го разгледа. — От всичко, което научавам за покойния ти съпруг, личи, че е бил човек, който би използвал персоналния си компютър най-рационално и пълно. Някой имал ли е достъп до данните, които Клей е внасял в използваните от него компютри?

— Да, Майкъл провери всичко. — Тя застана до него и се усмихна, когато той сложи ръце на клавиатурата. — Прав си, разбира се, той много обичаше компютрите. А Джъстин наследи това му увлечение. Щом малкият порасна достатъчно, че да разбира основните неща, Клей му купи персонален компютър. И детето започна да работи, сякаш бе родено на него.

— Лорън, трябва да намерим липсващите разработки — прекъсна я рязко Райдър. Тя трепна от острия му тон, но той нетърпеливо продължи: — Сигурно Клей ги е записал някъде. Това е неговият кабинет, нали?

— Да, наследих го от него. — Тя така и не разбра какво го бе раздразнило толкова. Може би бе подценил проблемите й и сега се чудеше как да се измъкне?

— Нямате хранилище или сейф, така ли? — Тя поклати глава отрицателно. — Кои отдели на завода са най-добре охранявани? Не те питам за „Развойна дейност и научни изследвания“.

Лорън все повече се объркваше. Не разбираше какво цели той с тези въпроси и затова му каза, че никой друг отдел не се охранява. Достъпът до „Развойна дейност и научни изследвания“ се контролира най-строго, обясни му тя, но там всичко бе отдавна проверено най-подробно.

Райдър огледа за пореден път просторната стая.

— Какво има зад тези две врати?

Лорън отвори първата — зад нея имаше тоалетна.

— Второто помещение е нещо като стар склад — поясни тя. — Нито Клей, нито аз сме го използвали.

Той натисна дръжката. Беше заключено.

— Нека проверим за всеки случай — настоя той.

Лорън взе връзката с ключове. Отвори и запали осветлението. Райдър я последва, но не успя да улови вратата и тя се хлопна зад тях. Опита се да отвори, но беше напразно.

— Не се безпокой — рече му Лорън и залюля връзката ключове пред очите му.

— Много се радвам да чуя това — отзова се той и бързо огледа тясното дълго помещение. Прозорци нямаше и навсякъде се бе наслоил тънък пласт прах. Множество кутии и купища документи бяха нахвърляни без всякакъв ред. Върху повечето не бяха поставени дори надписи.

— Май трудно ще открием нещо тук — продума тя и той безмълвно се съгласи. Лорън се залови да отваря един по един шкафовете. Логично бе, ако има нещо по-ценно в стаята, то да бъде прибрано в някой от тях.

Райдър застана в центъра. Наведе се да разгледа по-отблизо няколко кутии. Оказа се, че маркираните по тях дати бяха твърде стари, за да представляват интерес за тях. Пак се огледа намръщен, видя купчина стари спецификации и ги взе. Удари ги в бедрото си, за да ги изтупа от прахта:

— Надявам се, че не си алергична.

— Нито на прах, нито на каквото и да е друго — каза тя и хлопна вратата на шкафа. — Ами ти?

— Не, но съм имал проблеми със скариди.

— Така ли? — усмихна се тя. — И Джъстин също е получавал алергия от тях. Странно съвпадение…

— Без да те обиждам — пресече я той, — но тук е страхотна бъркотия. — И захвърли рулата там, откъдето ги бе взел.

Отново в гласа му прозвучаха груби нотки. Лорън ги усети и това я озадачи. Защо? Огледа околния безпорядък, свидетелстващ за липсата на навици у Клей и се усмихна извинително.

— Изглежда, освен компютърните умения Джъстин е наследил и други неща от Клей. И тук е същото безредие, което царува на онези лавици в нашия двор. — Райдър… — понечи да каже нещо Лорън, но в този миг помещението потъна в пълен мрак.

Райдър замръзна на място. Първата му мисъл бе, че е насаме с Лорън в непрогледна тъмнина. Опита се да я прогони и същевременно се напрегна да си припомни разположението на предметите в тясната стая. По пода има куп неща, в които човек може да се спъне. Ако човек не внимава, като нищо може да се окаже затрупан от кутии и чертежи.

— Не мърдай от мястото си, Лорън! — предупреди я той и инстинктивно тръгна към нея, долавяйки някакъв тих звук. — Къде е ключът за осветлението?

— Отвън на стената в моя кабинет — обясни тя. Гласът й бе по-скоро раздразнен, отколкото разтревожен.

— Е, браво, чудесно се наредихме — измърмори той. Заобиколи нещо в тъмното, но блъсна крака си в дяволски твърд предмет и изруга ядосан.

— Почакай — обади се Лорън, — мисля, че… — и в следващия миг изохка от болка, ударила бе лакътя си.

— Дяволите да го вземат! — отново изруга той. — Остани на мястото си! — И тъпчейки търкалящите се по пода хартии и предмети, тръгна пипнешком през мрака, като се стараеше да се ръководи от тихите й охкания. Стигна до нея тъкмо в мига, когато тя се изправяше, след като се бе свила от болка и главата й го удари в брадата.

Той изруга отново и протегна слепешката ръце. После усети вълшебния аромат на косата й, почти допрял устни до слепоочието й… Пламна целият в неутолим копнеж, ръцете му се плъзнаха по мекото женско тяло. Тя потръпна, но това съвсем не бе в знак на съпротива или пък неудобство. Напротив — притисна се към него, сякаш двете тела бяха отлети едно за друго — главата й се сгуши под току-що ударената му брада.

Цялото му същество крещеше да я притисне още по-силно!

— Боли ли те нещо? — попита той, а сърцето му щеше да се пръсне.

Изглежда, че тя бе прошепнала „не“, но той не чу нищо, по-скоро усети отрицателното поклащане на главата й. Отново пое въздух дълбоко и жадно, вдъхвайки благоуханието на косите й. Напълно независими от волята ръцете му сега се спуснаха по гърба й и помилваха прелестно заоблените бедра. Устните му галеха слепоочието й, бузата, ъгълчето на устните. Първа целувка ли? Не, и двамата потънаха в бездиханното сливане, сякаш не можеха да се наситят един на друг. Устните й се разтвориха под неговите, а тялото й се отпусна напълно. Ръцете й галеха широкия гръб, после пръстите й сграбчиха косата на тила му и тя притисна лице към неговото. Райдър я притисна неистово.

Една целувка не му стигаше. Копнееше, гореше за много повече. Откъсна устни от нейните и жадно и стръвно зацелува заобления врат и рамото й, милваше уханната плът. Спря на деколтето и с разтреперани пръсти започна да разкопчава блузата.

— Цяла сутрин изгарям от желание да направя точно това. — Стенеше Райдър, а гласът му бе одрезгавял от страст. Лорън дишаше тежко под настойчивите му ласки. Необузданото желание го разкъсваше и затъмняваше разсъдъка му.

Неочаквано отдръпна устни и се откъсна от нея така рязко, че долови само тихата й въздишка на учудване и разочарова ние.

— По дяволите, Лорън, ужасно съжалявам — задъхано промълви той. Желанието още го изгаряше, пламтеше в него като буен пламък и спираше дишането му. — Това не биваше да се случва — задавено добави той.

Лорън мълчеше, но той долови тихо шумолене на дрехите й.

— Няма да се повтори.

Знаеше, че жената до него е объркана и затвори очи. Той също изпитваше неудобство. Тя вероятно проклинаше деня и часа, в които го бе зърнала… В същото време цялото му същество ликуваше, че тя откликна така пламенно на прегръдките му.

Пръстите на Лорън отчаяно се мъчеха да намерят копчетата в тъмното. Тя беше като замаяна. Изумена бе и от внезапно избухналата страст помежду им и от неочакваното отдръпване на Райдър. Припряно напъха блузата в полата си и дълбоко пое въздух с разтреперани устни. Не изпитваше физическо влечение за пръв път, но никога не я беше разтърсвала така неудържима страст. Той положително го е усетил.

— Лорън? — обади се Райдър с тих, изпълнен със загриженост глас.

— Всичко е наред — отвърна тя и инстинктивно се отдръпна. — Остани на мястото си — нареди тя, овладяла с мъка гласа си. — Ще се опитам да стигна до вратата. Ключовете са в мен.

— Не се движи излишно и ме остави аз… — Ръката му я хвана безпогрешно въпреки непрогледната тъмнина. Тя цялата трепна, но той се направи, че не е разбрал. — Дай ми ключовете.

Тя бръкна в джоба си и в този миг силна светлина заслепи и двамата. Замигаха стреснати, и объркани.

— Лорън, там ли си? — Гласът бе на Майкъл Армстед. Застанал на прага той с удивление наблюдаваше открилата се пред очите му гледка. Лорън и Райдър стояха като заковани един до друг насред посипаните по пода кутии и документи. — Какво, за Бога, правите тук?

— Майкъл… — Лорън бе толкова объркана, че не можеше да намери думи. Райдър улови ръката й над лакътя и я побутна леко пред себе си. Влязоха в кабинета.

— Как разбрахте, че в склада има някой? — запита Райдър, за да отклони евентуалните въпроси.

Армстед премести поглед от единия на другия и се намръщи.

— Знаех, че Лорън е още тук. Дойдох в кабинета и чух гласовете ви в склада.

— Ние тъкмо…

— Става дума за съдебното дело — авторитетно се намеси Райдър, този път решен да не позволи повече въпроси от страна на другия.

Армстед не бе доволен от този отговор и то бе повече от ясно.

— Лорън? — обърна се той отново към нея.

Тя самата още не бе дошла на себе си и недоумяваше точно защо се бяха озовали в такова положение.

Забелязал руменината, която плъзна по страните й, той още по-настойчиво попита:

— Случило ли се е нещо, Лорън? Сигурна ли си, че се чувстваш добре?

— Да, да, добре съм, Майкъл. Наистина!

Армстед се поколеба отново, изгледа Райдър с мрачно подозрение и видима неприязън и пак се обърна само към нея:

— Едва ли е нужно да ти повтарям, че съм напълно на твое разположение, винаги когато имаш нужда от помощ. — Тя кимна кратко и се усмихна. — Знаеш това, нали? Само ми кажи!

— Зная, Майкъл, зная — търпеливо отвърна тя. — И съм ти много благодарна. Но най-добре ще ми помогнеш като ръководиш работата в завода, докато Джейк и аз… — тя поглед на Райдър, — и господин Брейдън съсредоточим всичките си усилия към делото.

— Щом така казваш — неубедено се отзова Армстед и побърза да добави: — Но ми обещаваш, че незабавно ще ме повикаш, в случай че имаш нужда от мен, нали?

— Обещавам. И ти благодаря, Майкъл.

— Сигурен съм, че го засегна — рече Райдър щом вратата се затвори след Армстед.

Лорън замълча. Не бе нито сляпа, нито пък толкова замаяна, та да не долови враждебността, която витаеше във въздуха, докато двамата бяха заедно в стаята. Тази неприязън я тревожеше, но я правеше едновременно и щастлива. Именно тази мисъл я върна отново в онзи безкрайно сладък и сякаш омагьосан миг, когато Райдър я пое в прегръдките си. Дали пък лудешки грубата му страст и едновременно безкрайната му нежност, докато я целуваше и милваше по цялото тяло, не бяха плод на фантазията й? И защо така внезапно се бе отдръпнал?

— Лорън? — Нещо в гласа му я стресна. — Съжалявам за случилото се — за това, че те сграбчих така, като обезумял… — Лорън наведе очи. — Няма да се повтори!

Тя се удиви на нахлулите в главата й мисли — истински би желала не само да се повтори, но и да не свършва. Само кимна безмълвно и извърна лице.

Райдър я изгледа продължително, кимна и излезе.

 

 

— Ами ако е женен? — изненадана, Лорън се обърна рязко и погледна Кланси, която, в този миг посягаше да остави чашата с вино върху масичката пред канапето и добави уж утешително:

— Какви ли не работи стават по света, скъпа моя.

Лорън се загледа в златистите багри на бургундското вино и се замисли. Дали пък наистина не е женен? Това би било логично обяснение за начина, по който бе реагирал на внезапно пламналата помежду им страст. Така се обясняваше и декларацията му, че никога вече няма да я докосне! И въпреки всичко… Лорън бавно вдигна чашата си:

— Мисля, че не си права.

— А какво мислиш?

— Не съм съвсем сигурна. — Облегна се на възглавниците и при спомена за Райдър отново почувства тялото й да пламва сякаш гальовните му ръце отново са върху нея. — Каквато и да е причината, във възбудата си той напълно забрави за нея, преди да се отдръпне. Струва ми се, че никой не забравя за съпругата си толкова лесно.

— Кой знае — скептично измънка Кланси.

— Харесвам го Кланси, желая го!

Този път Кланси едва не подскочи от изненада, а после се разсмя:

— Не мога да повярвам на ушите си! Ти ли каза това? Възпитаната благоприлична Лорън, изтъкана от задръжки да желае физически един мъж и дори да си го признава! — Протегна ръка и взе бутилката. Огледа я, но тя бе пълна повече от половината. — Колко си пила?

— Ако ти бе заявила, че желаеш някой мъж, изобщо нямаше да ми направи впечатление. — Лорън скочи от канапето и нервно се заразхожда из стаята. — Ти си честна и открита в чувствата си и винаги си била такава. Още откакто започнахме да носим онези ластични сутиени фланелки в часовете по физическо.

— Никога не съм имала такова нещо! — отсече Кланси.

Лорън се извърна рязко:

— Точно това исках да кажа! Аз започнах да го нося далеч преди да имам нужда от него. Майка ми настояваше.

— За добро го е правила жената — отвърна Кланси.

— Ами, тя просто беше истински тиранин.

— Външно красива и нежна, а отвътре твърда като стомана — така май им викаха на този тип жени — измърмори Кланси и отпи от виното.

— Цял живот съм била добро и послушно момиченце. — С огорчение отбеляза Лорън. — Винаги слушах, изпълнявах каквото ми кажеха, придържах се към правилата и напътствията, изобщо правех всичко, което се очакваше да прави една благовъзпитана южнячка. И никога не съм рискувала. Никога!

— Не е имало нужда да го правиш, Лорън.

— Е, да. Винаги избирах онова, което е по-лесно. Дори когато се омъжих за Клей, постъпих така, защото осъзнавах, че бракът ни ще бъде сигурен и спокоен. Нямаше бурни чувства, никаква страст, но аз пренебрегнах тези неща. Знаех, че ме обича и че никога няма да постъпи зле с мен.

Кланси я изгледа внимателно и съсредоточено.

— А този Райдър може да го направи…

— Възможно е, но този път съм готова да рискувам. — Кимна Лорън. — Цял живот съм робувала на задръжки и скрупули, на драго сърце оставях други да ме направляват. Време е да стана по-решителна. Да се отърва от навика да разчитам все на другите за решаването на собствените ми проблеми. Няма да е лесно, но ще го направя!

— Струва ми се, че си твърде строга към себе си — рече Кланси замислено, сякаш забравила за виното. — Едва ли можеш да се оправиш сама с правните си проблеми без помощта на адвокат, освен това имаш нужда от помощ за управлението на завода. Защо точно сега започваш да се самоанализираш и да се стремиш към промени?

— Нещата не са толкова прости — отвърна Лорън, леко намръщена. — Харесвам Райдър и го желая. Ала вярна на себе си, седя тук и чакам той да поеме инициативата. Той да тича след мен, макар че една връзка с него би могла да промени целия ми живот.

— И чувствата ти — добави Кланси.

— Точно така. — Лорън замлъкна и изгледа приятелката си. — Ти би ли се подвоумила да кажеш на човека, когото желаеш, какво изпитваш към него?

— Ами бих…

— Изобщо не би се колебала — отсече Лорън, макар че изражението й издаваше известно съмнение. Въпреки това то бе решително, брадичката издадена напред, устните стиснати. — Цялата тази работа може да има обратен ефект. Вместо да го привлека, може и да го отблъсна…

— Или да го накараш да се надуе от гордост като пуяк. — Усмихна се Кланси.

— Говоря ти най-сериозно!

— Добре де! Какво дати кажа… ето и моят съвет. — Кланси вдигна чашата си като за наздравица и тържествено добави: — Направи го!

Лорън се усмихна благодарно и малко напрегнато, но изпи виното си до края, а после с артистичен замах запрати чашата право в тухлената камина. Кланси зяпна стъписана и със съжаление изпрати с поглед скъпия кристал, който описа красива дъга и се разби на малки късчета.

— Не мога да повярвам на очите си! — рече тя и изгледа Лорън като че пред нея изведнъж се бе появило някакво извънземно. После се ухили: — Добре, добре, това е нов номер. До сега все ти си ме предупреждавала да внимавам и да не се впускам в рисковани неща, да не правя неща, които обществото не одобрява.

— Така е — кимна Лорън — и само виж колко интересен и изпълнен със смисъл е бил животът ти досега. Не съм ли права?

Кланси поклати глава.

— Наистина малко ме изненада. Точно сега се опитвам да стъпя здраво на крака, веднъж завинаги да се установя като стабилен човек, да пусна корени и разчитах именно на теб да ми покажеш пътя…

— Заради Джейк ли? — Лорън я изгледа изпитателно.

— Толкова ли ми личи? — въздъхна Кланси.

— Ами да — отвърна троснато Лорън.

Кланси изпъшка, но веднага след това се изкикоти, вярна на вродения си оптимизъм. И имитирайки жеста на Лорън запокити чашата към камината с думите:

— Тогава повтарям: Хайде да го направим!

 

 

За жалост, когато Лорън взе своето решение да направи решителна стъпка, обектът на чувствата й бе на коренно различно мнение. Нямаше да се откаже от обещанието да се яви като вещо лице по делото, но в никакъв случай вече нямаше да се бърка в личния й живот. И тъй като не можеше да се владее в нейно присъствие, по-добре бе да я избягва. И успя да постигне това. Вече две седмици не беше я виждал. Позволи си само едно посещение при Джейк Левинсън, за да обсъдят възможността в компанията на Лорън да действа човек, който изнася тайни на „Ню Текникс“.

Оказа се, че и Джейк не е далеч от подобна мисъл.

— Никаква идея ли нямаш все пак, кой би могъл да бъде?

— Нищо не мога да измисля — поклати Джейк глава.

Райдър си даваше ясна сметка на кого би му се искало да бъде този човек, пък и кой би могъл… Майкъл Армстед заемаше пост, който му позволяваше достъп до всички важни технически данни.

— Какво знаеш за Армстед?

Джейк бавно поклати глава:

— И ти ли се съмняваш в него? Виж какво, не зная. Изглежда, че е отличен търговец, издигнал се постепенно до върха благодарение на добрата си работа. Направих някои дискретни проучвания, но нищо не излезе. Естествено, хвърлил е око на Лорън…

— Доста време отделя и на Джъстин — рече Райдър, стана от стола и отиде до прозореца. — А той е дете и не е трудно да избудалкаш едно момченце.

— Не съм съгласен — възрази Джейк. — Джъстин е специално момче.

— Прав си — засмя се Райдър. — Стори ми се доста интелигентен.

Адвокатът се замисли и повдигна леко вежда.

— Ти също прекара с него известно време, нали?

— Да, около половин ден — отвърна Райдър. Но никак не беше достатъчно, добави на ум.

— Имам една идея — обади се Джейк след известно мълчание.

— И каква е тя? — изсумтя Райдър.

— На Лорън й е необходим неин човек в завода.

— Ами Армстед?

— Остави тази работа.

— А аз ли да отида да работя в завода?

— Райдър, ти толкова бързо схвана намека ми, че очевидно си обмислял подобна възможност.

— Не, но те познавам като петте си пръста.

— Няма по-подходящ от теб — опита се да го умилостиви Джейк. — Лорън би могла да те назначи, да речем, за…

— За производствен директор — подсказа му Райдър и закрачи из стаята. — Така няма да съм прекалено високо в управлението, та повечето служители да ме гледат накриво, пък и ще имам достъп до деликатните въпроси и информация.

— Чудесно! — Светнаха очите на Джейк. — Виждам, че си обмислил тази работа предварително.

— Но това ще провали ролята ми на вещо лице в съда — напомни Райдър. — Съдът няма да приеме експертни показания от служител на компанията „Холт“.

— Ще повикаме някой от тримата специалисти, чиито имена ми даде преди — сви рамене Джейк.

— Ами ако Лорън не се съгласи? — попита Райдър.

Този път Джейк само се засмя.

— Ти ли ще й кажеш?

— Най-добре е ти да се заемеш с тази работа.

 

 

Поемайки дълбоко въздух, мъжът се размърда нетърпеливо на стола. Не го свърташе на едно място, чакаше всички да си тръгнат. Погледна часовника си и пак зачака. Този път тя искаше нещо друго и то бе доста по-трудно. С тази жена не се работеше лесно. Никога не отстъпваше, а обещанията й не значеха нищо. Ами ако не удържеше на думата си? Всичко, което бе свършил досега е било напразно? Обзе го мъчително отчаяние. Нима всичко е било напразно. Той имаше цел и тя бе всичко за него, чиста и съвършена, както и любовта му.

Изправи се. Заводът трябваше да е вече пуст. Взе специалната си карта. Най-трудното бе да влезе в района с ограничен достъп. Налагаше се да чака докато е сигурен, че там вече няма никой. По-добре би било да бе останал до по-късно. Но все пак трябваше да го видят, че излиза. Не можеше да си позволи никакви грешки. Бе съвсем близо до целта. Това, което правеше, бе трудно и опасно, но рискът си заслужаваше. Всичко би направил за Ана. Неговата Ана.

Огледа се и вкара картата. Набра кода и почака. Заключващото устройство на вратата забръмча тихичко. Натисна я и влезе…