Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Compelling connection, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,2 (× 24 гласа)

Информация

Сканиране
helyg (2010)
Корекция и форматиране
asayva (2017)

Издание:

Автор: Карен Йънг

Заглавие: Неизбежна любов

Преводач: Светлозар Николов

Година на превод: 1995

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Арлекин

Град на издателя: София

Година на издаване: 1995

Тип: роман

Националност: Американска

ISBN: 954-11-0313-8

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/8076

История

  1. — Добавяне

Тринадесета глава

Следващите две седмици се превърнаха в истинско блаженство за Лорън. Тя бе на седмото небе. От време на време си казваше, че се държи като глупачка, но пък непрекъснатата близост с Райдър й носеше странно спокойствие. Напълно забрави усещането за заплаха и напрежение, които я съпътстваха в продължение на вече близо година. Освен това, през тези изпълнени с прекрасна магия седмици нито в завода, нито в съда имаше някакви сериозни неприятности. Струваше й се, че най-накрая щастието започна да се усмихва, настъпил бе рядък период на спокойствие и мир.

Старата къща на Райдър страшно й харесваше. Вярно е, че се нуждаеше от още доста работа, за да се превърне в онова, което всеки собственик би желал да притежава, но пък в този дом имаше толкова скрити възможности, че Лорън едва се въздържаше да не влезе в ролята на архитект и декоратор. Винаги бе мечтала за такава къща. Още когато я зърна за пръв път почувства невероятния й чар и грациозност. А сега къщата имаше вече и специално значение за нея, тъй като тя бе единственият дом, който бе познавал Райдър.

Опознаваше Райдър малко по малко и това усещане бе също толкова прекрасно, колкото и любовта й към него. Един следобед напълниха кошница с провизии и излязоха на пикник тримата с Джъстин. Взеха и въдици и прекараха чудесно — ловиха риба на рекичката, която се извиваше живописно недалеч от обширния двор на Райдър. Всъщност само Джъстин ловеше риба, Райдър бе закачил въдицата си на стария пристан и се бе излегнал по гръб. Радваше се като дете на приготвената от Хати Бел лимонада от истински лимони. Хати бе започнала да глези Райдър и това много му харесваше. Лорън се бе отпуснала до него, щастлива, че са заедно и споделят красотата и покоя на околната природа, на изпълнения с приятни шумове летен следобед.

— Сигурно си имал щастливо детство тук — попита по едно време тя. — Гора, река, в която можеш да ловиш риба. Пък и толкова животни и птици има наоколо. Беше ли щастлив като момче?

— Щастлив ли? — Той я погледна, изсипа в тревата останалите в чашата бучки лед. — Къде ти време за щастие! Започнах да работя още на девет години.

Тя смръщи вежди, поразена.

— Мислех, че си играл бейзбол?

— Играех… Гледах да комбинирам някак между свободното и работното време, пък и останалите задължения. Често сменях работата си — захващах се, с каквото ми попаднеше, където можеше да се припечели. Мама Джейн се опита да ми издейства стипендия — бях добър спортист, но си счупих китката в един склад за хранителни продукти. Това завинаги провали възможностите ми за игра в големите лиги.

Лорън усети почти физическа болка — толкова й дожаля за него и за тежкото му детство. Колко ли хубави неща е пропуснал, колко ли детски удоволствия са му липсвали?

— Ами родителите ти?

— Какво родителите ми?

Видя, че той отправи поглед нейде далече над реката. Отпуснатите рамене и твърдо свитите устни, напрегнатата челюст, всичко това й подсказа, че спомените му за тях не са особено приятни, мислите му — също. Май имаше и някакви тайни, които не желаеше да сподели.

— Баба ми ме отгледа — внезапно проговори той. — Тя работеше едновременно на две места, докато пораснах достатъчно, за да започна да помагам. Не зная нищо за родителите си. Не ги помня — нито единия, нито другия.

И също така внезапно захвърли едно камъче към водата. На Лорън й се доплака. Изчезнала бе и красотата, и покоят наоколо…

— На колко години беше когато починаха?

Райдър извърна глава и я изгледа продължително в очите:

— Когато родителите на едно дете ги няма у дома, значи са починали — теб така са те учили, нали? Така е в твоя свят, така разсъждават хората в благопристойното общество. — Поклати глава, устните му се извиха в безрадостна усмивка. — Обаче моите родители не са мъртви, Лорън, поне аз не зная да са умирали.

— Съжалявам, Райдър — прошепна тя едва чуто.

— Един от множеството подобни случаи — рече той сухо. — Забременяло момиче, бащата е някакъв невръстен младеж. Женят ги насила, за да няма скандал. Майка ми мечтаела да стане кънтри певица, затова тя си тръгнала първа. Мисля, че се запиляла някъде към Нашвил. Бил съм на осемнайсет месеца, според мама Джейн. А старият… — Райдър се загледа към дървеното пристанче, където седеше Джъстин с въдицата. Лорън усети, че той не вижда момчето, а се опитва да улови забравени образи от миналото. Райдър премигна. — Е, да, старият постоя малко повече. После замина и той. Мисля, че щеше да си опита късмета или в Австралия, или в Аляска. Работеше като моряк, морето му беше в кръвта. — Загледа се в Лорън. — Без да искам цитирам по памет Мама Джейн. Това бе редовният отговор, когато се чудех къде ли, по дяволите, е моят баща. Май бях на четири, когато замина. Повечето хора твърдят, че помнят разни неща от детството си, но аз не съм от тях.

— Сигурно ти е било много мъчно — развълнувано въздъхна Лорън. Тя бе на път да се разплаче. Сълзите пареха вече в очите й, а в съзнанието й се оформяше образа на изоставено, самотно и тъжно момченце. — И затова просто си се възпротивявал подсъзнателно на тези спомени…

— Може би си права — отговори той замислено. — Най-много ме измъчваше отсъствието на баща ми. Мама Джейн все пак бе нещо като заместник майка. Тя се грижеше за мен с истинска любов, всъщност даваше ми всичко, от което има нужда едно дете. Но всяко дете се нуждае и от баща.

Лорън протегна ръка и го докосна нежно.

— От теб ще излезе чудесен баща…

Той се усмихна и я притегли към себе си, разчорли косата й.

— Защо казваш това?

— Просто наблюдавам как се държиш с Джъстин — отвърна тя и очите й се навлажниха. — Пък и с други момчета, неговите съотборници, когато сте на игрището… Мислила съм си, че точно така изглежда добрият баща. Показваш им как се прави това или онова, тактичен си, внимаваш да не ги засегнеш. Такива неща не се учат, те трябва да се чувстват.

Райдър погледна към Джъстин, после крадешком пъхна ръка под блузата й — погали копринената кожа на стомаха й.

— Искаш да кажеш, че уважавам личността на детето — усмихна се той.

Тя също се усмихна. Олекна й, защото забеляза, че тъгата в очите му изчезна.

— Искал ли си някога да имаш деца?

Ръката му, която продължаваше да я гали по стомаха, замръзна на място.

— Моят брак бе прекалено нестабилен… Едва ли бе разумно да искам деца.

Брак ли? Нещо прободе Лорън в гърдите и тя веднага осъзна, че бе изпитала ревност. И някакъв смътен копнеж. Значи все пак Райдър бе обичал някоя жена. Щом се бе женил. Пожела си да…

— И колко време… Искам да кажа… — Така и не завърши изречението. Толкова много искаше да узнае коя е била съпругата му и всичко за този брак! Тя го гледаше и безмълвно го умоляваше да й разкаже повече.

— Ожених се преди пет години — обърна лице към нея. — Помниш ли онази вечер, когато се запознахме? Нали танцувахме…

— Помня — промълви Лорън.

— Ожених се веднага след това. Случи се много бързо. Бях по работа в Калифорния. Там се запознах със Стефани. И сключихме брак.

Райдър я прегърна и се замисли за Стефани. В известен смисъл тя много приличаше на Лорън. Бе също пепеляворуса, имаше топли светлокафяви очи, произлизаше от старо семейство на културни и интелигентни хора. И тя имаше мек южняшки акцент — само че тексаски. Когато сексуалното привличане между двамата се бе поохладило, различията им започнаха да пораждат проблеми. Бяха минали само няколко месеца и двамата разбраха, че са направили огромна грешка. Всъщност тя се бе омъжила за него, защото й харесваше свободния му и не зависим живот, а не защото умираше от любов. Райдър едва напоследък започна да разбира какво бе направил. И защо!

— Каква бе тя? Опиши ми я! — помоли го Лорън.

— Тя ли… Родена беше в Тексас.

— Исках да ми я опишеш — повтори тя.

В гласа му незабавно се промъкна закачлива нотка:

— Ами русо маце, светлокафяви очи, метър и нещо, осми номер…

Лорън го ощипа леко.

— Всъщност бе много приятна дама, но бяхме прекалено различни.

— И какво стана? — тихо попита тя. Затвори очи, почувства дъха му на врата си. Този мъж наистина я подлудяваше.

Райдър повдигна рамене:

— Нищо особено — разведохме се. Както постъпва днес всяко второ семейство.

— Но защо? — настоя тя отново, загрижена за него и за себе си, макар и да не разбираше защо би трябвало да чувства някаква смътна тревога.

Защото Стефани не бе Лорън. Беше се влюбил в Лорън онази вечер преди пет години, а после се ожени за другата, защото приличаше на нея. Пък и говореше като нея. Много скоро Стефани разбра, че той не я обича истински. Защото тя не можеше да бъде като Лорън. Само това ли беше причината?

— Райдър! Маме! Вижте тук! Хванах го!

Ухилен до уши, страшно горд от постижението си, хлапакът им показваше въдицата, а от кордата с кукичката висеше сом.

— Хей, Джъстин, внимавай! Рибите имат перки, които могат да те порежат — обади се майката.

Райдър постави длан върху устните й.

— Той ги знае тези неща. Преди седмици съм му показал как да сваля риба от кукичката, без да се пореже.

Миг след това Джъстин бе откачил рибата и я пусна в кошчето си. Преди това я удари в дъските на пристана, затисна я с маратонката си и с ловко движение на някакъв инструмент я бе свалил от кордата и куката. Лорън се изуми.

— Боже, каква ловкост!

— Ама е много малък! — разочаровано заяви момчето и отново хвърли въдицата в реката.

— Добър улов, Джъстин — поощрително възрази Райдър и усмихнат се облегна на лакът. Ухили се на изражението на Лорън. — Слушай, майче, я не закачай момчето. Остави го да си лови рибата.

Тя се обърна към него и се замисли. Какъв баща само ставаше от този мъж! Огледа лицето му с влюбени очи — възгруби черти, малък белег над едната вежда. Спомни си стълкновението в „Синята риба“ и групата грубияни и си рече, че онези двамата като нищо можеха да го убият в склада до кабинета й!

Не устоя на вътрешния подтик и отново протегна ръка към лицето му — погали челото и червената рязка над веждата.

— Тук ще остане белег — промълви тя.

— Едва ли ще бъде първият — измърмори той и отърка страната си в пръстите й.

Ризата му се разтвори и под нея се показаха мускулестите му гърди. Тя не устоя и плъзна бавно ръка в процепа на ризата. Райдър бе като голяма, силна и ленива котка. Понякога, поправи се тя веднага. А той наистина обичаше тя да го гали и докосва.

— Знаеш ли какво си помислих онзи ден, когато се срещнахме за пръв път в кабинета на Джейк? — попита тя тихо и се загледа в друг белег, току-що го бе открила до ключицата.

— Не…

— Заприлича ми на уморен от скитане по света човек, на уморен от битки войник… Помислих си също, че си най-красивият мъж, когото съм срещала… — Пръстите й полазиха по-надолу и усети как мускулите на стомаха му потръпват и се стягат.

— Лорън — предупредително стрелна той очи към Джъстин. Момчето бе съсредоточило цялото си внимание върху риболова.

— … и най-опасният. — Тя се засмя палаво и в гласа й прозвуча самоирония. — Аз, разбира се, се опитах да си внуша точно обратното… — И погали Райдър още по-надолу, като наклони тяло напред, за да прикрие от Джъстин движенията на ръката си.

Райдър простена — възбудата му личеше. Затвори очи и се опита да овладее желанието си да хване ръката й и да я притисне по-силно на същото място.

— Харесвам ли ти така — освободена от задръжки и скрупули? — леко хрипкаво прошепна Лорън.

Лицето му бе пламнало, дишаше тежко:

— При първа възможност ще ти покажа — изпъшка той.

 

 

— Какво има, Джъстин? — Лорън отвори вратата на стаята и влезе. Беше събота следобед. От сутринта Джъстин и Райдър работеха по ремонта на къщата. Момчето обичаше тази дейност и поне досега нищо не беше в състояние да го отклони от безбройните задачи, които измисляше Райдър. Защо ли сега бе легнал тук сам и явно без настроение? Какво ставаше?

— Нищо няма.

Тя се поколеба, загледана в лицето му. Отношенията между него и Райдър бяха отлични, би могло да се каже дори, че процъфтяваха, също както и нейните. Двамата прекарваха часове наред заедно — работеха, играеха. Пътуванията на Райдър по широкия свят бяха неизчерпаема тема за разговори — малкият обичаше безкрайните му разкази за непознати и интересни преживявания. Задаваше десетки въпроси, Райдър с удоволствие отговаряше. Но най-чудесно се сработваха, когато вършеха нещо, свързано с възстановяването на дома. Райдър търпеливо обясняваше как се ползват различните инструменти — как се зачукват гвоздеи най-леко, как се къртят и сменят дъските на пода, разклатените парапети и прочие. Някой път урокът бе свързан със запушване на стари дупки, насмоляване и безиросване — друг път с боядисване и подготвителната работа за това. Или пък смяната на старите цигли. Изглежда Райдър намираше момчето способно дори и за най-трудните задачи. Веднъж му показа как се сменяват стари тръби. Двамата подмениха остарелите и корозирали тръби в банята и поставиха нови.

— Няма ли да ходиш днес с Райдър за нови материали?

Момчето отмести очи и отсече:

— Отказах се.

Лорън не вярваше на ушите си. Може Райдър да бе решил, че ще му е по-лесно да свърши работата, без в краката му да се мотае едно дете?

— Е, тогава пък може би ще ми помогнеш да изчистим онази стара масивна маса в кухнята? Какво ще кажеш? Започнах да свалям стария лак и работата стана доста трудна?

Джъстин се намести на другия си хълбок и си остана все така загледан в тавана, с начумерено и някак тъжно изражение.

— Не, мамо, нямам желание сега.

Тя го загледа замислено — дали не му липсват приятелите.

— Не искаш ли тогава да се обадиш на Скоти по телефона — сигурно ще се съгласи да дойде тук да си поиграете?

Детето мълчаливо се изправи в леглото.

— Мамо, какво според теб би казал татко, ако знаеше, че ти и аз и Райдър сме приятели?

Преряза я остра болка. Бе се опитала да скрие интимната им връзка с Райдър, за да не нарани детето. Стараеше се да бъде дискретна, но детето бе впечатлително и наблюдателно. Дали подозираше истината? Или вече я знаеше? Или просто се безпокоеше, че Райдър все повече го привлича?

Седна до него на леглото.

— Не мисля, че баща ти би възразил нещо по повод нашето приятелство с Райдър — започна тя тихичко. — Райдър е добър човек, моето момче. Знаеш колко много ми помогна в завода, а сега ни е дал подслон в своя дом — на теб и на мен, в момент, когато имаме нужда от истински приятел, а баща ти вече го няма… Защо си мислиш, че Клей би се противил на такова нещо?

Джъстин подръпна един конец от коляното на джинсите си.

— Не искам да кажа това. Зная, че татко би одобрил това, което правим. — Погледна майка си. — Аз много харесвам Райдър.

— Аз също.

— Той ме учи на много интересни неща.

— Зная.

— И е почти толкова добър във всичко, на което ме учи, колкото беше и татко.

Сърцето й се изпълни с нежност и тя обви ръка около детското рамо. Олекна й — Джъстин не смяташе, че тя се държи зле спрямо покойния Клей — по-скоро себе си обвиняваше в този грях. Загледа се в натъженото личице и се опита да намери точните думи, за да разсее съмненията му.

— Твоят баща бе много надарен и талантлив човек, Джъстин. Той беше инженер, учен, а и изобретател. И макар че ти беше още доста малък, успя да те научи на множество неща, като ти даваше толкова информация за всяко нещо, колкото можеше да възприемеш. — Хвана нежно брадичката му и извърна детското лице към себе си, за да може да го гледа в очите. Засмя се тихо: — Но я си спомни — той май не правеше разлика между чука и отвертката, а?

Джъстин поклати глава.

— Всеки има различни дарби, моето момче, и ти сигурно вече си разбрал това. — Детето кимна. — Сигурно си забелязал, че на Райдър му идва отръки всяка работа с инструмент, той е почти като професионален майстор, нали? — Джъстин кимна отново. — И той е инженер, но неговите таланти са по-различни от тези на Клей. Освен това убедена съм, че Клей би се радвал да научиш всичко онова, което Райдър на свой ред би пожелал да те научи.

— Така ли мислиш?

— Сигурна съм. Зная какво би си помислил татко ти — че си голям късметлия да намериш приятел като Райдър.

 

 

Следващият ден бе неделя. Райдър покани Джейк и Кланси на обяд. Пекоха месото на скарата навън. После Лорън и Кланси сипаха по голяма чаша чай с лед и се отделиха от мъжете. Седнаха на старата люлка в задния двор да си побъбрят. Гигантският дъб хвърляше приятна сянка — двете се чувства ха великолепно.

— Какви са последните новини от завода? — попита Кланси. Отблъсна люлката с крак и двете леко се люшнаха.

— Нищо особено — сви рамене Лорън. — Нямаме инциденти. Възможно е онези хора да са си помислили, че рискът е голям и не си заслужава, кой знае…

— Или може би не си заслужава, защото за никого не е тайна, че си под закрилата на Райдър. Нали това искаш да кажеш?

Лорън затвори очи и почувства, че страните й пламват.

— О, Боже мой! — пророни тя неловко. — Не това исках да кажа, когато заявих, че вече няма да робувам до такава степен на скрупули и задръжки, Кланси!

— Е, хайде сега, не се прави на момиченце, Лорън! Всички разбираме какви са обстоятелствата. На първо място бяха застрашени твоята сигурност и тази на сина ти. Освен това си довела и Хати Бел тук да те придружава и цялата работа е напълно в реда на нещата, всичко е съвсем порядъчно. Така че не се тревожи. Отпусни се и нека се порадваме на затишието, та дори то да е само временно.

Наистина сега обстановката в завода бе спокойна и Лорън бе истински благодарна за това. Още една седмица бе изтекла без нищо лошо се случи.

— Ами онези двамата гангстери в черната кола? — Кланси я погледна изпитателно. — Или на тази тема не ти се говори? Май докоснах рана — онази вечер в кръчмата положително е била повод за скандал с Райдър. И ние с Джейк здравата се сдърпахме! Забрани ми да правя каквито и да е опити да организирам тайни операции на своя глава!

— Мислех си да те питам за това — рече Лорън и допря чашата до коленете си. — Като видях как Джейк те помъкна към колата онази вечер си помислих, че в този момент ми се вижда решен на всичко и като нищо може да направи нещо драстично. Какво се случи всъщност?

Кланси се ухили:

— Наистина нещо драстично…

Лорън изучава лицето на приятелката си известно време. Знаеше, че Кланси много обича Джейк. Дали накрая бе успяла да го накара да забрави обидата? Дали го бе убедила, че се е завърнала завинаги у дома?

— Двамата с Райдър изпуснахте страхотно представление накрая — похвали се Кланси след малко. — Джейк остана сам срещу всичките онези нехранимайковци… Тъкмо се чудех какво да направя, за да се измъкнем невредими, а се оказа, че той няма нужда от помощ. Страхотен беше, Лорън! Страхотен! Истина ти казвам!

— Това не е ново за мен, Кланси. Винаги съм знаела, че Джейк си го бива.

— Нямам предвид онези префърцунени южняшки кавалери, за които пише в романите. Това са фукльовски номера. Аз ти говоря за физически кураж. Той предизвика всичките и нито един не се осмели да му налети или да го удари. — Кланси потрепери, но имаше вид на ужасно доволна от себе си. — После ме качи в колата и си го изкара на мен…

— Виждам само колко много си възмутена — сухо отбеляза Лорън.

На лицето на Кланси се появи замечтано изражение. Тя се обърна и погледна увлечените в техен си разговор мъже недалеч от тях.

— Може да ти прозвучи сладникаво от устата на толкова еманципирана жена като мен, Лорън, но Джейк ме кара да се чувствам стопроцентова жена! Все едно съм търсила нещо години наред и накрая го намирам! — Изгледа приятелката си пак и се ухили още по-дяволито. — Дразня го, че е педантичен и консервативен, пък и скучен, но ми харесва и ме привлича както никой друг мъж досега!

— От това, което чух за случилото се в края на вечерта, май не е бил нито консервативен, нито скучен — подразни я Лорън.

— Е, да — права си. Но има и нещо друго — мислех, че той се дърпа от мен и се прави на обиден, защото знае, че като ме хванат лудите си грабвам шапката и заминавам на поредната задача. А това всъщност било само малка част от истината. Той най-много се страхувал, че не бил достатъчно привлекателен за мен — че не ме възбуждал и ми бил досаден… Боже мили! — Кланси поклати глава. — И сега смятам, че направи онова невероятно изпълнение в кръчмата, само и само да ми докаже, че е толкова мъж, колкото, да речем, Райдър. Не зная дали ми вярваш.

Лорън обаче напълно й вярваше. Нима същите мисли не бяха минавали и през нейното съзнание? Не се ли тревожеше и тя за това колко ли време я дели от момента, когато Райдър ще реши да поеме на някъде?

— Истински се радвам, че и вие двамата се разбрахте — обади се Лорън и я прегърна. — Като ви гледам, вие с Джейк сте създадени един за друг, макар и да ви бяха нужни десет години да го разберете. — Наведе се и остави чашата на земята.

— Като говорим за хора, „създадени един за друг“, вие с Райдър също попадате в тази категория — отвърна Кланси.

— Не съм убедена — несигурно отвърна Лорън и също погледна към мъжете. — Може би за вас е време вече да създадете дом и семейство, Кланси, обаче Райдър е все още скитник по душа. Сигурна съм, че ще остане тук, докато неприятностите ми в завода приключат и делото завърши, но после? После изобщо не зная… Не съм сигурна за бъдещето…

Кланси я изгледа съчувствено:

— Не мисля, че си права, Лорън. Той те обича!

Но не достатъчно, за да се ангажира повече, рече си Лорън горчиво. И се зарече да не си позволява да мечтае напразно за невъзможни неща. Ще се опитва да управлява завода колкото се може по-независимо! И от него, и от Майкъл! Вече бе сигурна, че тези двамата едва ли някога ще могат да работят заедно. Но едно бе да се оправя в завода сама, без Райдър, съвсем друго — той да изчезне и от личния й живот.

— Е, пак ще говорим, ще видим — опита се да каже самоуверено Лорън и се усмихна. Дълбоко в себе си съвсем не бе спокойна за бъдещето на отношенията си с Райдър, но денят бе прекрасен и компанията великолепна. Нямаше намерение да се отдава на тъжни размисли.

Кланси пак погледна към Джейк и Райдър, които разговаряха оживено на задната веранда:

— За какво ли говорят тези двамата? — попита тя.

Лорън проследи погледа й.

— И аз се питам същото. — Каквато и да бе темата на разговора им, знаеше, че по-късно Райдър щеше да й каже всичко. Особено пък, ако беше нещо важно и тревожно. Той непрекъснато се опитваше да застава между нея и проблемите. Ежедневно се бореше с този му навик. Редно е да разбере най-сетне, че тя е собственичката и главният ръководител на компанията „Холт“. И да започне да я възприема първо по този начин, а после като своя… любовница! Отношението му към нея никак — ама никак — не помагаше на усилията й сама да контролира съдбата си.

— Да ти кажа нещо за двамата негодници в кръчмата. Успяхме да установим, че работят в експедицията на „Ню Текникс“. Само че не можем да докажем, че те са нападателите на Райдър в склада онази сутрин. — Лорън пак погледна към мъжете. В същия миг Райдър се пресегна към хладилния шкаф и извади шише бира. Подхвърли го на Джейк и извади второ за себе си. Все така потънали в разговора си двамата слязоха от терасата и бавно тръгнаха по пътечката през моравата към двете приятелки.

 

 

— Единственото, което може би ги свързва с нападението, е фактът, че разпознах колата им. Но не съм сто на сто сигурна, пък и само моите показания едва ли са достатъчни.

— Началото е добро — намеси се Райдър. Току-що доближили се с Джейк, двамата седнаха срещу люлката. Райдър протегна дългите си крака: — И ние обсъждахме положението. Организирали сме самостоятелно разследване. Пуснали сме хора на някои места. Правим проучвания. Оттук-оттам вече започна да постъпва информация.

— Така ли? — Кланси се наклони напред заинтересувано, а сините й очи поглеждаха ту единия, ту другия. — Какво? Как? Да не би някой да слухти в „Синята риба“?

Джейк се облегна на дънера на стария дъб и кръстоса крака:

— Хайде сега пък и ти. Успокой се, каквото е било нужно, вече е направено.

— Е, добре де, кажете ни, за Бога!

Райдър се ухили, погледна Джейк и вдигна шишето си:

— Ето, моето приятелче тук напоследък си пие питието в онази кръчма по обяд… Там тогава черпят за сметка на заведението. Може да стане постоянен клиент, нали Джейк?

Кланси изгледа безмълвно и двамата, понечи да каже нещо, после затвори уста.

— Райдър, погледни само — засмя се от сърце Джейк. — Кланси занемя, няма думи горката — за пръв път й се случва май.

Всички вкупом се засмяха, тъй като Кланси изгледа Джейк с непресторена безпомощност, а после съвсем очевидно се ядоса.

— Какво ти става, котенце? — попита я Джейк и вратът му започна да почервенява. — Да не мислиш, че ти си единствената безразсъдна глупачка тук!

— Честно казано това си мисля — саркастично отвърна Кланси и после избухна: — Ама ти какво смяташ, Джейк? Онази кръчма там е пълна с разни бабаити и какви ли не гангстери. Не разбра ли, че те не си играят? И ти казвам, че не бива да…

— Я гледай, я гледай. — Джейк вдигна набожно очи към небето. — Боже мили, истинската търсачка на приключения и силни усещания ми чете лекция по благоразумие!

— Не се будалкам, Джейк! Недей повече да ходиш там! Моля ти се!

Сякаш забравили за Райдър и Лорън, двамата впиха очи един в друг. Кланси съвсем очевидно е разтревожена, рече си Лорън. Сега, когато си бе възвърнала любовта на Джейк и виждаше бъдещето пред себе си в розова светлина, на общия им път се изправяше нова заплаха и това я правеше особено уязвима. Вече не бе така импулсивна, дръзка и волна, както преди години. И призракът на опасността, надвиснал над Джейк, я ужасяваше. Лорън се запита какво ли би изпитвал Райдър в сходна ситуация спрямо нея? Ако я обичаше истински, разбира се…

Джейк стана и тръгна към Кланси. Хвана я за ръката и я свали от люлката. Прегърна я и запита:

— Какво ти стана, сладурче? — подразни я той. — Не вярвах, че от твоята уста мога да чуя предупреждения да внимавам, да се пазя и прочие. Напротив — смятах, че ще се впечатлиш…

Кланси се отдръпна от него и го погледна в очите:

— Значи след като лично се убедихме що за място е това кално заведение — истинско свърталище на негодници — ти пак се навираш там само за да докажеш какъв мъжкар си, така ли!

— Не, причината да отида там бе същата, която обсъждахме, когато говорехме по тази тема за пръв път.

— Ти самият каза тогава, че е много рисковано и беше напълно прав!

— Лорън е моя клиентка и аз смятам, че имам някакви задължения като неин адвокат.

— Да, но можеше да пострадаш, нали! — устните на Кланси потрепнаха и тя едва не се разплака.

— Е, добре де, но не пострадах. — Джейк нежно докосна бузата й. — Какво ще кажеш — хайде да си идем у дома и да поговорим по този въпрос?

— Ммм — измърка Кланси и направи доволна муцунка. Лорън ги гледаше със смесено чувство — забавляваше се и им се радваше. Прегърнати, забравили вече за домакините си, те вървяха към колата на Джейк. Бяха се сбогували набързо. Гледаха се в очите и вървяха право напред…

— Браво, браво — засмя се Райдър, а в очите му се появи игриво пламъче. Като изтупа тревата от джинсите, той се настани на люлката до Лорън и я прегърна. Целуна я по слепоочието, а после се отблъсна от земята силно с крака. Залюляха се и се загледаха жадно.

— Май се досещам какво са решили да правят до края на деня — рече тя и се сгуши до него.

— Хм. — Той бавно започна да разкопчава блузата й. — Тази дейност май се нарича следобедна наслада, а! — И с ловко движение разкопча сутиена й. Тя ахна сподавено и дъхът й спря, когато пръстите му докоснаха зърната на гърдите й. — Ела тук! — Райдър се помести и без никакво усилие я прехвърли в скута си. Почувствал топлата й плът притисната в своята той изсумтя и обърна лицето й към своето. Устните им се сляха, отвориха се, езиците им жадно се търсеха и проникваха — нежни, гальовни, настоятелни… Светът наоколо като че изчезна.

Тя се притисна още по-силно в него. Устните им се разделиха, тя изохка мъчително, но той продължи жадните си целувки по брадата, шията и накрая гърдите.

Мърмореше нещо, триеше лице в едрата твърда гръд, а наболата му брада драскаше нежната кожа, но това всъщност я влудяваше още повече. Замърка от удоволствие и възбуда, тялото й се изви като на котка, нагоре… нагоре…

— Боже, ти си най-прекрасната… — стенеше Райдър.

— Само с теб — отвръщаше тя.

— Най обичам следобедната наслада — изръмжа шеговито Райдър и рязко смъкна блузата от раменете й. Пълните обли полукълба на гърдите й се изсипаха пред очите му с набъбналите розови зърна. Хвана ги с двете ръце и продължи да ги милва с език. Тя премаляваше, пред очите й се въртяха сини кръгове, загуби ориентация, но това нямаше нищо общо с факта, че той бе започнал да я люби на тази разлюляна дъска. Боже мили! Дъхът й спря съвсем, когато пръстите му пролазиха под тънкия плат на еластичните пликчета и по копринената кожа на корема, устремиха се надолу между бедрата и постепенно проникнаха в меката й плът. Тя се изви като котка в ръцете му и изстена силно, когато той раздвижи пръсти. Не мислеше за нищо, само тялото й тръпнеше от хиляди неизживени досега наслади и единственото, което искаше, бе той да не спира!

— Райдър, нека да влезем вътре!

Той изобщо не направи опит да престане:

— Хати Бел къде е?

— Отиде на кино.

С мощно движение на силните си ръце той смъкна и шортите, и пликчетата й и ги захвърли някъде встрани. Той успя да свали и собствените си дрехи, а след това я улови през кръста, повдигна я като перце и я сложи в скута си, така, че да обгърне краката му със своите. Държеше я здраво и леко направляваше движенията й. Гледаше я право в очите и бавно започна да я сваля надолу. И двамата застенаха тихичко, когато той започна да прониква в горещата женска плът, дълбоко, дълбоко…

Лорън едвам помръдваше отначало, несигурна в себе си, жадна да получи още един урок от този силен мъж. Обаче той тласкаше силно и двамата започнаха да треперят, телата им се залюляха в сластен ритъм. Тя отхвърли глава назад и се забрави, отдадена докрай на бясната наслада и на неговото силно тяло вътре в нея. А когато достигайки апогея си, Райдър силно извика името й, тя почувства най-дълбокото удовлетворение, което бе познавала досега.

— Не мога да повярвам — аз ли съм това — ахна тя след минута, когато успя да възвърне нормалното си дишане. — Посред бял ден, тук — на открито, в задния двор, макар и да сме сред природата…

Люлката продължаваше да се люлее.

— Страшно беше, нали? — усмихна й се той.

Целуна го по силния врат.

— Прекрасно беше и няма нужда да ме питаш за това…

Той се засмя и погали прекрасните дълги бедра.

— А ти искаше да влезем вътре.

— Какво ли разбирам аз…

— О, ти ли? Ти ли! Ти ме направи най-щастливият мъж на света — отвърна дрезгаво Райдър, затвори очи и пак я притисна към себе си.

Люлката заскърца леко, но звукът проехтя някак силно в тихия следобеден покой. Малкият присмехулник, който гнездеше на друго място, сега бе кацнал високо над тях и изливаше в нежни трели птичи химн, възхваляващ всички прекрасни божи създания и прелестната природа наоколо.

— Кога ще се върне Джъстин? — попита след малко Райдър.

— Няма да е преди седем.

Той смръщи лице.

— Никой филм не продължава толкова дълго. Той е със Скоти и Къртис, нали? Какво смятат да правят след киното?

— Ще ходят в завода да гледат демонстрация на робота, който приготвя хамбургери. Майкъл си предложи услугите…

— По дяволите! — Райдър скочи от люлката и смъкна Лорън от себе си. — Защо, по дяволите… Кой ти каза, че той ще бъде с Армстед?

— Той самият. — Лорън погледна часовника на голата си ръка. — Те вече сигурно са там. — Въздъхна, защото знаеше какво ще последва. — Райдър, виж сега…

— Казах ти вече да ограничаваш излизанията на Джъстин, докато разберем откъде точно идва опасността. Докато научим кой иска да унищожи и теб, и собствеността ти, Лорън! Ти не ме ли чуваш?

— Слушай, Райдър, кой си ти, че да ми държиш сметка! Не приемам никакви заповеди от теб! — възрази тя остро, внезапно вбесена.

Райдър обаче махна с ръка. Бе над тези женски капризи. Важното сега бе да се предотврати потенциалната опасност.

— Има ли с тях някой от родителите?

— Бащата на Скоти — хладно отвърна тя. — Уговорката е Майкъл да ги посрещне в завода в шест часа. — Вече минаваше това време.

— По дяволите! Не мога да повярвам на ушите си!

Без да каже нито дума, Лорън грабна блузата си и я наметна. Обърна му гръб и се запъти към къщата. Райдър я настигна, преди да бе направила повече от три стъпки, хвана я за раменете и я завъртя към себе си.

— Знаеш ли кого е видял Джейк в „Синята риба“?

— Махни си ръцете от мен — почти извика тя.

Райдър отдръпна ръце и нетърпеливо викна:

— Скъпоценният ти Майкъл е бил там! И знаеш ли с кого? Със секретарката на главния инженер на „Ню Текникс“, ето с кого, Лорън! — Изражението му се бе изострило. — Майкъл Армстед е предателят в компанията ти, той е човекът, който стои зад всичките ти неприятности през последната година! А сега ти сама му набутваш в ръцете и Джъстин!

— Това са глупости, Райдър! Колко пъти трябва да ти обяснявам, че не Майкъл е човекът, когото търсим!

Той замлъкна и я изгледа сякаш не вярваше на ушите си:

— Ти сериозно ли говориш? Какво още трябва да направя, за да ти докажа очевидното? Този човек е крадец, престъпник, за Бога! От него може да се очаква всичко — дори и по-лошо!

— Не е той, казвам ти!

Разярен, не намиращ повече думи, Райдър изруга свирепо и хукна към терасата, като правеше големи скокове.

— Няма да си губя повече времето с теб да ти обяснявам… Отивам да…

— Никъде няма да ходиш — обади се тя и в тихия й глас прозвуча непозната досега заплаха. — Нямаш никакво право да ми нареждаш каквото и да е относно Джъстин.

Райдър мина като вихър над стъпалата и подхвърли през рамо:

— Ще видим…

Лорън затича след него, за да го настигне. Успя да го направи чак на вратата:

— Няма какво да виждам, Райдър! Грешиш ако си въобразяваш, че можеш да ми диктуваш какво да правя! Злоупотребяваш с това, че живея в твоя дом! Бих могла да се съобразя с предложенията ти за завода, но нищо не ти дава правото да вземаш решения от мое име, особено относно Джъстин!

Райдър не отговори. Не можеше. Изпита страх, дълбоко вътре го загризаха съмнения. Почувства се съвсем безпомощен. Напълно възможно бе Армстед да е убиец. Бе почти сигурно, че Клей Холт е станал жертва на предумишлено убийство и всичко, ама абсолютно всичко, сочеше към Армстед.

— Не чуваш ли, Райдър? Нямаш никакви права върху сина ми!

При тези думи нещо в Райдър внезапно се скъса, нещо, което сякаш го бе разпъвало на кръст продължително и мъчително. Думите се изтръгнаха от устата му ядни и импулсивни. Изобщо не направи опит да се замисли за евентуалните им последствия. Обърна се и като я загледа право в очите гневно.

— Как да нямам! Той е и мой син. — Гласът му бе също като нейния преди малко — тих и заканителен.