Карен Йънг
Неизбежна любов (2)

Първа глава

Лорън Холт спря за миг, опряла длан на масивната двойна врата, в съдебната зала. Страхуваше да застане пред магнетофоните и фотоапаратите на тълпата репортери, която дебнеше отвън. Дали да не почакам Джейк, помисли си тя, и сбърчи чело, но после реши, че едва ли ще изтърпи още няколко минути в мрачната и потискаща атмосфера на съдебната палата. Пое дълбоко дъх, вдигна чело и отвори вратата. За части от секундата обхвана с поглед морето от хора, които се обърнаха към нея, и дъхът й секна. Събра отново сили, стисна зъби и с вперени напред очи прекрачи прага на залата. От време на време като в мъгла долавяше блясъка на светкавиците от фотоапаратите и прожектора на телевизионната камера. Десетки репортери се спуснаха към нея.

— Какво бе решението на съдията днес, госпожо Холт?

— Взехте ли решение за следващата си стъпка срещу „Ню Текникс“?

— Бихте ли се съгласили на някакво споразумение, госпожо Холт?

Едър, възпълен репортер с неугледни дрехи поднесе към лицето й скъп микрофон.

— Ще признаете ли, че съпругът ви не е ръководил фирмата твърде удачно, госпожо Холт?

Направо й се доплака. Изведнъж усети здравата ръка на Джейк Левинсън да я прегръща през кръста. Слава Богу!

— Без коментар! Нямаме какво да кажем по въпроса! — рязко отсече адвокатът й и с рамо отстрани от пътя млад дългокос журналист, който бързо записваше нещо в бележника си.

После завъртя Лорън умело и с лакът изби магнетофона от ръката на дебелия репортер.

— Извинете — учтиво, но твърдо издума той. В гласа му обаче нямаше и следа от съжаление и той отмина равнодушно въпреки шумното възмущение на дебелака.

— Хайде, моля ви, направете път на дамата! — Джейк пусна в ход яките си ръце и тълпата послушно взе да се отдръпва пред този едър здравеняк със свиреп поглед.

Добраха се до стъпалата и излязоха на улицата, където никой вече не можеше да ги задържи. Крачеха мълчаливо. Пресякоха паркинга. Лорън се опитваше да върви в крак с Джейк и безропотно го придружи до колата му. Той спря пред тъмнозелен мерцедес.

— По-добре ли си сега, мила?

— Да, всичко е наред. — Дълбоко и развълнувано въздъхна тя. — Само съм малко разочарована. Въпреки всичко, очаквах съдията да ни разбере.

Джейк отключи дясната врата и с типично за южняшкото му възпитание кавалерство я настани в колата. Сетне заобиколи и седна на шофьорското място.

— Доказателствата, че проектите и моделите на Клей са оригинални бяха недостатъчни. Не успяхме да го убедим в това. Адвокатите на „Ню Текникс“ оспориха нашата теза с аргумента, че няколко години преди смъртта на Клей техни инженери са разработвали същите продукти.

— Но това не е вярно, Джейк! Всичките им твърдения са лъжа. „Ню Текникс“ направи пиратски копия на нашите оригинали и фактически ги открадна от компанията. Ще видиш, че ще го докажа!

— Нужни са ти стабилни, убедителни факти, Лорън — рече той и запали двигателя. — А не просто добре редактирано заявление: оригиналите на Клей са откраднати. Трябват ни доказателства, че по онова време те са били толкова новаторски, та едва ли подобна идея е можела да хрумне на някой друг.

Лорън въздъхна и потри чело. Липсваха им солидни аргументи. Тя отлично разбираше, че неуспехът им не е резултат на слаба професионална работа от страна на Джейк. Той разполагаше единствено с дадената му от нея информация. А тя му бе предоставила само онова, което бе успяла да намери в документацията на фирмата. В интерес на истината, сторила й се бе доста непълна и разпокъсана. Изглежда единствено Клей Холт е разбирал бележките в досиетата на разработките. А Клей не беше между живите. Тя беше вдовица вече повече от година.

— Какво ще правим сега, Джейк? — попита Лорън с тревога в кехлибарените очи.

Джейк успокоително стисна ръката й. Искаше му се да й вдъхне вяра в успешното развитие на нещата.

— Не се безпокой сега за тези неща, Лорън. Прекара доста тежка сутрин в съда, а после и срещата с репортерите… Облегни се назад и си мисли за нещо хубаво, докато те откарам в завода. Нуждаем се от нов план и нова тактика.

— Но какво още можем да направим, Джейк?

Джейк отново стисна ръката й и леко я разтърси.

— Хайде да забравим за малко всичко и да се отпуснем! Повярвай ми — голямата битка едва сега започва!

Лорън замълча. Никак не й се вярваше, че ще успеят, но бе така изморена, че загуби всякакво желание за спорове. Не вярваше в никакви битки. По природа не бе агресивна, макар че откак Клей бе починал тя не бе правила нищо друго, освен да се бори.

Съпругът й бе много надарен инженер. Съвсем сам, без помощта на специален екип, бе успял да разработи усъвършенстван робот и технология, благодарение на която се опростяваха и рационализираха редица производствени процеси. Започнала почти от нищо, компанията им бе направила първите си крачки към истинския успех и тъкмо сега започваше да се радва на резултата от научните разработки на Клей. Но непосредствено след смъртта му една от конкурентните фирми — „Ню Текникс“, бе пуснала на пазара техника, базираща се на проекти, които биха могли да водят началото си само от поверителната документация на Клей. Лорън бе направо изумена, когато разбра какво се е случило. Не вярваше, че ще й се наложи някога да се сблъска с онова, което хората наричат промишлен шпионаж.

Всъщност сигурно нищо не би се случило, ако Клей бе жив. Нейната дейност в компанията „Холт“ се изчерпваше единствено със задачи по маркетингови операции и реклама. След смъртта на Клей цялата отговорност за бизнеса се стовари върху нейните плещи. В началото бе обзета от паника, чувстваше се несигурна, но скоро откри, че бързо се приспособява към новите си задачи и отговорности. Осъзна, че можеше да бъде много твърда в действията и решенията си, че е абсолютно решена да запази всичко, оставено й от Клей — не за самата себе си, а по-скоро за сина им Джъстин.

Сега отново я обзе познатото усещане за загуба и болка. Приживе Клей бе най-добрият й приятел. Свързваха ги толкова много неща, а и чувствата им един към друг бяха искрени. Произлизаха от една и съща социална среда, имаха множество общи приятели, общи схващания за политиката, общи бяха и вкусовете им в областта на музиката и литературата. И двамата бяха родени в стари, заможни в миналото фамилии от Алабама. Днес обаче и семейство Холт и семейство Бюкенън бяха запазили само богатите традиции, но не и парите си. Клей често се шегуваше на тази тема. Всъщност той се интересуваше единствено от Лорън и Джъстин, а естествено и от работата си. Точно в този ред. За кой ли път болката я прободе силно, разтърсващо. О, Клей, толкова ми липсваш!

— Ето, вече пристигнахме. — Гласът на Джейк я сепна и върна в действителността.

Тя оправи косата си и изпъна рамене. Лицето й с нищо не издаваше опасенията и несигурността, които я измъчваха. Двамата с Джейк се отправиха към вратата. Служителите й сигурно бяха научили вече за поредната неприятност и тя не искаше да ги безпокои излишно. Затруднението, в което бе изпаднала, бе дало вече повод за немалко слухове и това бе напълно разбираемо — съдбата на триста нейни служители зависеше от успешното разрешаване на проблема. Не без известно усилие Лорън си наложи да се усмихне уверено и прекоси фоайето, като поздравяваше срещнатите по пътя чиновници и служители. Бързаше час по-скоро да се добере до заветното спокойствие и уют на собствения си кабинет.

Зави по коридора и почти се сблъска с генералния директор на завода Майкъл Армстед. До него вървеше секретарят му Джими Джонс. Висок и възслаб, Майкъл бе русоляв мъж с тънки мустачки и почти постоянна усмивка на лицето. Ах, тази усмивка — така я дразнеше понякога. Мълчаливо се укори за тази си неприязън към него. Никой не искаше от нея да го обича, но и съвсем излишно бе да го мрази. Повтори си, че не е справедлива към този човек. Преди време Армстед отговаряше за продажбите и се бе справил повече от добре. Всъщност неимоверното разрастване на компанията през последните две години се дължеше не само на творческия гений на Клей, но и на деловите качества на Майкъл.

— Здравейте. — Тя учтиво кимна и на двамата.

— Здрасти, Лорън. — За секунда бледосините очи на Армстед се задържаха върху гърдите й и едва тогава на лицето му се появи неизменната усмивка. — Какво стана в съда тази сутрин? — попита той като я гледаше право в очите.

— Опасявам се, че неприятностите продължават.

— Не мога ли да помогна с нещо? — добави той с разбиране и погледна последователно Джейк и Лорън. — Някакъв съвет, информация или техническа помощ?

Джейк докосна ръката й и леко я побутна пред себе си.

— Ще го имаме предвид, Армстед — рече той и направи път на Лорън да влезе в кабинета. Последва я и решително затвори вратата под носа на двамата мъже.

— Май прекрасната дама не се нуждае вече от теб, шефе. — Иронията в гласа на Джими Джонс го подразни още повече, но той запази самообладание.

— Нуждае се и още как — рече Майкъл и запали цигарата. — Именно аз съм онзи, от когото се нуждае. Само че тя не го осъзнава…

— Да не би да се опасяваш, че този надут адвокат може да обърка плановете ти?

— Не, не, той просто си върши работата. Тук нещата се влошават все повече, но Левинсън не знае нищо за вътрешните механизми на завода и затова с нищо не може да й помогне. — Той се усмихна леко и впери поглед във върха на цигарата. — Обаче аз мога… и затова ще дойде момент, когато тя ще ме потърси, защото всъщност има само мен… Настъпи ли този миг — тонът му омекна за секунда и белезникавите очи проблеснаха жадно, — тя ще кацне ей тук, право в ръката ми. Разбираш ли, моето момче?

В това време, отпусната в стола зад бюрото си, където някога бе седял Клей, Лорън здраво стискаше пръстите на двете си ръце, та да не се вижда как треперят. Гледаше Джейк право в очите.

— И така шефе, каква ще бъде новата ни тактика?

Джейк се настани срещу нея.

— Изправени сме пред сериозен проблем, Лорън. Когато следващия път се явим в съда, ни е нужно вещо лице. Някой, чийто авторитет и професионален статут не подлежат на никакво съмнение. Това трябва да е човек, който съвсем категорично и авторитетно да заяви, че разработките на Клей са оригинални и автентични нововъведения, най-модерното в областта на роботиката. Че те са негово дело и просто не е възможно „Ню Текникс“ да ги е разработила сама. Този път съдбата е по-благосклонна…

— Как така? — Лорън го изгледа недоумяващо. — Досега ни беше обърнала гръб и изведнъж някаква надежда, така ли?

Адвокатът се наклони напред и Лорън усети вълнението, което той умело прикриваше.

— Името Райдър Брейдън говори ли ти нещо? Мисля, че се запознахте преди около пет години на едно новогодишно празненство. Двамата с Клей бяхте дошли с мен и Клер на нещо като прием.

— Какво? — изненада се Лорън. Колкото и близки да бяха отношенията им с Джейк той за първи път споменаваше името на бившата си съпруга.

— На новогодишното празненство преди пет или шест години бе и Райдър Брейдън заедно с Нийл и Пати Пътнам — търпеливо продължи Джейк. — Той, аз и Нийл сме съученици. По-късно те двамата се записаха в един и същ колеж, дори бяха съквартиранти в Алабама. Във всеки случай Райдър завърши електроинженерство. Най-малко пет компании го поканиха да работи за тях, но той избра голяма международна фирма и оттогава кариерата му тръгна стремително нагоре.

— Е, и какво общо има това с нашия проблем? — Лорън бавно се облегна в стола си.

— Именно той е вещото лице, което ни е необходимо. Специалист е по роботостроене и приложението на роботите от самото зараждане на отрасъла. Ама ти наистина ли не го помниш?

— Напротив — предпазливо отвърна Лорън.

Джейк долови нещо неразбираемо в тона й, помисли, но продължи:

— Е, добре, всъщност имаме късмет, че сега е в града. Тук е вече два, три месеца. Възможно е да си е дал почивка, преди да се залови с нещо ново.

— Сигурен ли си, че точно той е човекът, който ни трябва? — Лорън внезапно се изправи, а по лицето й се изписа съмнение.

— Трябва да ми повярваш — твърдо рече Джейк. — Той е истински експерт, има огромен опит и изключителен авторитет в областта на най-високите технологии. Ще вдъхне доверие у всеки съдия, защото ще бъде убедителен от всяка гледна точка. Сега се нуждаем тъкмо от неговите знанията и опит.

— Не съм сигурна, Джейк.

— Какво, по дяволите, искаш да кажеш? Хората, които наистина разбират от роботика не се срещат всеки ден, моето момиче!

Лорън се смути. Как да му обясни? Щеше да я вземе за пълна идиотка. Тя чудесно помнеше онова тържество. Райдър Брейдън също.

Нима бяха минали пет години? Загледа се през прозореца. Не различаваше дори, подобните на розова дантела, цветове на китайския храст отвън. Този Брейдън май и тогава бе в очакване на „нова задача“, помисли си тя. Джейк побърза да им го представи. Очевидно мнението му за Брейдън още тогава бе високо. Лорън, обаче, го бе забелязала много преди Джейк да го доведе при тях. Беше от онези мъже, които веднага изпъкват, дори и в тълпа.

Когато Джейк ги запозна, тя усети нещо особено в хладната безпристрастност, която погледът му излъчваше, и едновременно с това имаше нещо недоизказано в очите му. Покани я да танцува веднъж, но през цялото време тя имаше чувството, че по тялото му тече ток. Държеше я така, сякаш в ръцете му имаше жив въглен. Остана безучастен и към опитите й да поведе непринуден приятелски разговор. Щом парчето свърши той я отведе обратно на масата с почти обидна бързина. Повече не го видя.

По някаква необяснима причина тази случка бе останала дълбоко запечатана в съзнанието й като особено и значително преживяване. Тя перна завесата с върха на пръстите си и въздъхна. Джейк очевидно бе убеден в правилността на избора си, но на нея й беше трудно да повярва, че Брейдън ще й се притече на помощ.

Наведе глава и разтърка слепоочието си точно там, където усещаше слаба, но постоянна болка. Почувства нетърпението на Джейк и дълбоко пое въздух.

— Мисля, че не бива да разчиташ толкова много на това, че Брейдън ще ни сътрудничи, Джейк.

— Защо пък да не ни сътрудничи? — смръщи той вежди.

— Вероятно ще ти се стори глупаво, но… Говорил ли си вече с него?

— Не още.

— Надявам се, че той не ме помни.

— Защо да не те помни? — Изуми се Джейк.

— Срещнали сме се само веднъж, но все ми се струва…

— Какво имаш предвид?

— Предупредих те, че ще ти се види глупаво и абсурдно, но имам чувството, че този човек не ме харесва.

— Не те харесва ли? Срещаш веднъж някого преди пет години и си внушаваш, че не те харесва! Това пък що за идея е?

— Предупредих те, че звучи глупаво!

Джейк повдигна вежди, но предпочете да замълчи. Лорън отново се отпусна на стола.

— Всички бяха отишли да танцуват и на масата бяхме останали само двамата. Ще не ще покани ме на танц, а сетне се държа така сякаш бях прокажена.

— Ти нещо си въобразяваш, Лорън. Толкова си красива. Няма мъж с нормално действащи хормони, който би останал равнодушен в твое присъствие. Повярвай ми. А при Райдър те са в чудесна форма.

— Знаех си, че няма да ми повярваш — сви устни скептично Лорън. — Но отлично си спомням как стана всичко, макар да е минало толкова много време. Същата вечер, като се прибрахме у дома, споделих с Клей и той също като теб не ми обърна никакво внимание.

— И с пълно право — рече Джейк и внезапно се изправи. — В такъв случай приемам, че не възразяваш да се свържа с Брейдън и да говоря за нашия проблем.

— Да не избързваме все пак.

— Имаме крещяща нужда от този човек, Лорън!

— Както казват твоите колеги, адвокатите — обади се тя с обичайната си сговорчивост, — струва ми се, че въпросът е спорен. Този човек ще ти откаже.

 

 

Телефонът звънеше вече девети пореден път. Най-сетне Райдър Брейдън успя да се смъкне от покрива и скочи върху белите чамови дъски на терасата. Прекоси бързо наскоро поставената настилка и стигна перваза на прозореца, където бе оставил телефона. Острият звън раздираше покоя на старата къща.

Боже мой, рече си той, още няколко месеца тук сам и нищо чудно да се превърна в истински отшелник.

— Ало.

— Райдър, ти ли си?

Брейдън пристъпи от крак на крак и примижа, хвърляйки кос поглед към шарената сянка под отсрещния орех.

— Да — рече той. — Кой се обажда?

— Джейк Левинсън. Как си бе, човек?

— Не се оплаквам. А ти как си?

— Да кажем — добре. Все още работя по първия си милион.

— Мислех, че си прескочил този праг още миналия път, когато идвах?

— За съжаление не съм. — Джейк замълча за секунда. — Видяхме се с Нийл Пътнам и той ми каза къде мога да те открия. Разбрах също, че баба ти е починала. Искрено съжалявам.

— Благодаря ти. Тя наистина ще ми липсва. — Райдър чу как отсреща столът на Джейк изскърца.

— Случи ли се да хапна морски деликатеси — си спомням за нея с благодарност. Какви вкусни неща само готвеше мама Джейн, особено скариди, а? Знаеш как ни хранеше след футболни тренировки — поне пет-шест души и никога не мърмореше, когато връхлитахме в кухнята й… — Джейк замълча, очевидно потънал в спомени. — Прекрасна жена беше…

— Прав си… — гласът на Райдър прозвуча дрезгаво.

— Предполагам, че се мотаеш сега насам-натам из старата къща и се чудиш какво да правиш, нали?

— Така е, но си имам достатъчно работа — отвърна Райдър и огледа купчината изпочупени плочи, които цели два дни бе свалял от покрива. — Искам да я постегна малко.

— Да не си решил да я продаваш?

— Все още не, но и това може да стане.

— Сериозно? Имаш ли нов ангажимент?

Райдър отмести телефона, седна на перваза и кръстоса крака.

— Дал съм си нещо като творческа отпуска.

— В такъв случай може пък да извадя късмет днес — додаде Джейк, след кратко мълчание. — Искам да те помоля да свършиш една работа тук?

Райдър замахна и премаза прелетял пред лицето му комар.

— Какво имаш предвид? Не знаех, че и юристите се занимават с високи технологии?

— Търся вещо лице, което да се яви пред съда на следващото заседание по делото на една моя клиентка, Райдър. Едва ли може да се намери по-подходящ и ерудиран човек за целта от теб. Истинско щастие е, че точно сега си в града. — Джейк говореше искрено и развълнувано. — Пък е и крайно време Лорън да извади малко късмет.

— Кой? — Райдър взе метнатата наблизо кърпа, за да попие потта от лицето и врата си.

— Лорън Холт. Запозна се с нея и съпруга й Клей преди около пет години. Той разработи изключително сложни роботи, които сигурно са ти известни.

Райдър замръзна, ръката с кърпата увисна във въздуха.

— Холт ли? — повтори той.

— Да — отново подхвана адвокатът, окуражен, че Райдър не отказа веднага. — Клей загина преди близо година при нещастен случай в завода. Сега Лорън с всички сили се мъчи да запази предприятието и бизнеса си.

— Значи Холт е мъртъв — замислено повтори Райдър.

— Точно така, а конкурентна фирма задигна разработките му. Пиратска работа, разбираш ли? Фирмата се казва „Ню Текникс“. Ти не си свързан с тях по някакъв начин, нали?

— Не. — Райдър разсеяно прокара ръка по гърдите си, а сините му очи се взряха в износените маратонки.

— Райдър. Чуваш ли ме?

— Да, разбира, се. Бях се замислил нещо.

— Е, какво ще кажеш? Можеш ли да се заемеш с това? За теб ще е детска игра, а за Лорън е въпрос на живот и смърт да запази компанията и собствеността си. Иначе тази банда крадци ще й ги отмъкнат?

— Съмнявам се, че ще го поема, Джейк. Вярно е, че в момента нямам ангажимент, но съм доста изморен. Пък и този имот тук съвсем е западнал през последните няколко години. Все някой трябва да го стегне. Хванал съм се вече и…

— Райдър, не ти говоря за дело, свързано с лекарска небрежност, та да мога да призова кой да е доктор като вещо лице! Става дума за роботи… Колко души разбират от тази сложна материя? Лорън е поставена на невероятно изпитание. Тя се оказа страхотен бизнесмен, особено като се има предвид с какво й се наложи да се справя след смъртта на съпруга си. За нула време навлезе в изключително сложна област. — Замълча за миг и продължи: — Тя е чудесен човек, Райдър.

— Виж какво, Джейк… — Райдър попи отново лице с кърпата. — Вярвам ти напълно, но просто не съм подходящ. Знаеш ли, познавам неколцина от най-добрите специалисти в бранша. Ще те свържа с тях. Ще ти свършат отлична работа.

— Сигурно, но те не са тук, в нашия град — съвсем логично отбеляза Джейк. — Ще трябва да им уреждам пътуване със самолет, да им търся хотел, да плащам извънредни разноски и то няколко пъти. Това е сериозна сума, а в момента Лорън не разполага с тези пари.

— Значи има финансови затруднения? — присви Райдър очи.

— Точно така. Не ти ли споменах за тях? Сега, когато авторските права върху разработките са под въпрос, компанията й губи хиляди долари от приходите си! Все едно че я ограбват!

— Виж, Джейк. Не зная…

— Точно така, Райдър, няма откъде да знаеш! — бързо го прекъсна адвокатът. — Лорън е подложена на непосилно изпитание. Работата не е само в проблемите на компанията, но мисълта, че всичките й служители зависят в момента от нея, направо я смазва. На всичкото отгоре, благодарение на журналистите, случаят се превърна в истинско представление. Такива хищници! Каквото и да стане, колкото и дребно да е то — вестниците винаги го раздуват и то непременно на първите си страници, а телевизията и радиото го пускат в основните вечерни новини. Ето и днес например…

— Какво стана днес?

— Огромна тълпа журналисти я дебнеха пред съдебната зала. Наложи се да ги разблъскам със сила, за да излезем навън. Сам можеш да се убедиш в това, по дяволите! Гледай довечера новините…

— Толкова ли е неприятно положението, Джейк?

— Повече от неприятно. Тя наистина има нужда от твоята помощ!

Райдър се опитваше да подреди множеството въпроси, които нахлуха в съзнанието му. Джейк не подозираше на какво изпитание се готвеше да подложи своя стар приятел.

— Не ми давай окончателен отговор веднага — обади се Джейк. — Нервите на Лорън и без това са напрегнати до край на степен. Искаше ми се да се разтовари през уикенда, затова насрочих следващата ни среща за понеделник сутрин. — Джейк се поколеба, сетне добави: — Райдър, моля те, само да се срещнеш с нея, да се запознаеш с проблемите, да видиш самата нея. Ако и след това решиш, че не ти се занимава, никой няма да се разсърди.

— Джейк, не разчитай много на моето участие.

— Естествено — любезно отвърна Джейк. — Но Лорън Холт е изключителна жена, Райдър. Ще се убедиш сам.

До последната минута преди шест Райдър бе сигурен, че няма да пуска телевизора за новините.

Чудеше се какво да прави и не спираше да се разхожда неспокойно из остарялата кухня на мама Джейн. Как ли щеше да се почувства, когато отново види лицето на Лорън Холт, макар и само на екрана? Веднъж му се бе случило и си мислеше, че то бе предостатъчно. Оттогава бяха изтекли повече от пет го дини, но тя отново и отново заставаше пред очите му с все същата кристална яснота.

По дяволите! Защо ли му трябваше на Нийл да му казва истината? Той безпомощно разтри врата си, без дори да усети болката в напрегнатите си мускули. За хиляден път прокле вечерта в бара преди четиринайсет години, когато Нийл бе нарушил етиката, налагаща запазване на професионалната тайна в онези медицински програми. Сега тази жена бе вдовица, освен това бе в сложно положение. Джейк настояваше лично той да я спасява. Райдър изпъшка мъчително и изгледа тъмния телевизионен екран с омерзение. Никога не си бе и представял, че може да се озове в подобно положение. Не искаше да се забърква или ангажира с Лорън Холт. И най-повърхностното общуване с нея би могло да усложни неимоверно живота му. И Джейк да върви по дяволите с неговата настойчивост: бяха му развалили спокойствието!

В този миг, сякаш под чужда команда, Райдър направи крачка-две напред и включи телевизора. Първите десет минути от новините бяха посветени на Близкия Изток и на вашингтонската политика. Стана му скучно, взе си бира и седна с кръстосани крака. Тъкмо отвори шишето и чу думите на водещия:

— Ще ни чуете след малко с най-новите подробности около опита на една жена да се противопостави на компания, която според нея е откраднала идеите на покойния й съпруг. Останете на нашата програма!

Обзе го странно чувство на неизбежност. Остави бутилката на пода и се взря в екрана. С нетърпение изгледа едноминутните реклами. После на екрана се появи лицето на Лорън и сърцето му се сви. Камерата проследи излизането й от съдебната зала, без да изпуска и най-незначителните промени по красивото лице. Райдър пое въздух през стиснати зъби и се взря в тълпата репортери, които я заобиколиха. Къде е онзи идиот Джейк, почти извика той, нали затова й е адвокат — именно сега трябва да е до нея! Без да усети, се бе вбесил от нахалството на репортера.

— … какво бе решението на съдията?

— … какво възнамерявате да предприемете сега срещу „Ню Текникс“?

— … някаква идея за споразумение?

— Госпожо Холт…

— Лорън…

Във всеобщия хаос и пищенето на микрофоните Райдър почти не чуваше въпросите на репортерите. Под изкуственото осветление на телевизионната камера изражението на Лорън бе повече от уязвимо и безпомощно, поне така му се струваше, докато напрегнато се взираше в това, което ставаше на екрана. Къде беше Джейк? Защо я бе оставил сама с журналистите?

— Готова ли сте да признаете, че съпругът ви е ръководил фирмата неудачно, госпожо Холт?

Райдър се изненада от силния гняв, който го заля като вълна. Нищо свято нямаха тези лешояди? Не откъсваше очи от жената, която с гордо вирната глава, се опитваше да си пробие път през множеството репортери и проклетата им техника. Внезапно един от тях разбута останалите и навря микрофон в лицето й. Лорън неволно вдигна ръка сякаш да се запази от удар. Нещо първично и ужасно могъщо се надигна в Райдър… Той се изправи рязко и с ядни крачки се отправи към телевизора сякаш искаше да се намеси, после усетил собственото си безсилие, започна да обикаля стаята с широки, яростни стъпки, без да откъсва очи от телевизионния екран.

— Къде, по дяволите, е Джейк? — отново изръмжа той, още по-възбуден. В същия миг, едрата фигура на адвоката изпълни екрана и поведе Лорън Холт извън тълпата.

Райдър бързо изключи апарата. Беше объркан. Изруга Джейк за това, че го е потърсил и реши, че вината за всичко случило се е само негова. Прокле и Нийл Пътнам, че не успя да запази тайната. Джейк би могъл да си намери друг експерт, рече си той. После си спомни видяното на екрана и страданието по лицето на Лорън и избълва нещо доста цинично. Тя и Джейк Левинсън вероятно познаваха много видни хора в щата Алабама. Все някой от тях ще й се притече на помощ, ще се застъпи за нея, рече си Райдър.

Без всякакво предупреждение прекрасното лице на Лорън Холт нахлу в съзнанието му… Ах, тези класически черти, а на всичкото отгоре се появи още един образ, който досега не го бе измъчвал никога. Райдър не си бе позволявал дори да мисли за него.

Момчето. Неговият син…

Защо бе тази тревога? Станалото не го задължава с нищо. Научил бе за връзката си с тази жена и нейното дете по една случайност или просто по прищявка на съдбата. Трябваше само да събере багажа си и да напусне града. Още сега. Веднага. Така ще бъде най-добре за всички. Но как да забрави собствения си син?

 

 

По същото време, на друго място — в завода „Холт“, на десетина километра от старата къща на Брейдън — друг човек търпеливо изчакваше края на работния ден. Малко по малко шумовете в завод стихнаха. Беше шест и петнайсет. Време имаше достатъчно. Щеше да бъде при нея след половин час.

Изправи се бавно и се отправи към шкафовете с архивата и документацията. Издърпа едно от чекмеджетата, което се отвори тихо, но в тревожното му съзнание едва доловимото изскърцване отекна като гръм. Огледа се крадешком, после запрелиства плановете и спецификациите, докато намери онова, което търсеше. Извади комплект разпечатки и ги сгъна, така че образуваха квадратен пакет. Пъхна ги във вътрешния джоб на сакото си, за да не паднат при непредпазливо движение. Не биваше да стане нещо непредвидено — да ги изпусне, на излизане от завода, например.

Затвори чекмеджето едва след като се увери, че никой няма да усети липсата на документите. Постоя така секунда-две, без да мърда. Механично провери дали плановете са на място — плътно и сигурно сгънати точно до сърцето му. Дано това да е за последен път.

Напусна сградата. Образът на една жена бе отново пред очи те му. Образ, който никога не напускаше сърцето му… Ана.