Карен Йънг
Неизбежна любов (5)

Четвърта глава

— Пристигаме вече. След този завой и сме там — рече Джейк успокоително и в следващия миг болезнено премигна от удара на буци спечена пръст от коловоза на пътя в предницата на мерцедеса му.

— Чудесно — делово рече Лорън и се загледа в отдаване окосената, изгоряла от слънцето трева край пътя. Опитваше се безуспешно да се пребори с тревогата, от която стомахът й по необясними причини се свиваше.

— Дано не бъркаме, Джейк — произнесе тя на глас, опитвайки се да мисли за непосредствената си задача. — Не ти ли се вижда прекалено смело да му поверим цялата документация?

— Този неочакван договор, който ти предложиха от „Хайтек“ от Пенсакола ще стабилизира малко финансите ти — търпеливо започна адвокатът. — Но приходите от него са само временно улеснение, докато с помощта на Райдър ще успеем да се измъкнем от проблемите веднъж завинаги. Повярвай ми, скъпа.

— Щом казваш. — Несигурно въздъхна Лорън и се загледа в природата наоколо. — Но не мога да остана задълго тук. Мачът на Джъстин започва в четири и задължително трябва да съм там.

Джейк зави рязко, за да избегне поредната дупка.

— Добре де. Имаме цели два часа. След като говориш с Райдър, ако решиш, че не можеш да му имаш доверие, ще си отнесеш документацията с разработките на Клей и толкоз. Райдър никога няма да открадне нещо, което ти принадлежи, Лорън.

— Това вече го чух — измърмори тя. — Поне двайсет пъти.

— Разбирам недоверието ти към цял куп хора, но Райдър Брейдън е съвсем друго нещо.

Тя замълча. Този разговор бе безсмислен. Опита се да се отпусне и успокои.

— И защо трябваше да ни разкарва чак дотук? — Не се сдържа тя и се хвана за седалката, когато Джейк взе остър завой доста бързо. — Не съм обядвала, жадна съм. И да ти кажа…

Думите й си останаха недоизречени, тъй като колата влезе в алея, образувана от стари дъбови дървета. В дъното й се издигаше къща, каквато Лорън сякаш вече бе виждала във въображението си. В красив ранен викториански стил, с тераса, която обикаляше постройката като пояс, тя бе спретната и кокетна като детска играчка!

— О, Джейк…!

— Забравих да ти кажа колко красиво е и мястото, и старата къща — усмихна се адвокатът.

— Кога е строена? — попита Лорън, като не откъсваше очи от двете кулички и двуетажната тераса. Над предната врата имаше красив ветрилообразен прозорец. Каква къща! Истинско съкровище!

— Преди шейсет или седемдесет години — отвърна Джейк и спря.

— Не се учудвам, че Брейдън желае да обнови всичко това — промърмори Лорън с възхищение. — Тук ли са живели винаги?

Джейк поклати глава.

— Не съм сигурен, макар че не помня да е живял някъде другаде. Винаги е бил самостоятелен, а като момче не беше и много общителен. Всъщност отгледа го баба му.

Лорън се замисли.

Джейк отвори вратата на колата и я извади от мислите й. Тя грабна куфарчето и рулото с чертежи и го последва, мобилизирайки силите си отново да застане пред Брейдън.

На предната врата висеше старомоден звънец на синджир. Джейк го подръпна няколко пъти, докато накрая решиха, че в къщата няма никой.

— Но той знае, че идваме — рече Джейк и сбърчи вежди. — Може да е отзад, в хамбара. — Тръгна надолу по стълбите и рече през рамо: — Ти ме чакай тук, само ще хвърля един поглед.

Лорън кимна. Жегата започваше да я мъчи. Остави куфарчето с документите върху стар люлееш се стол. Изтри с пръсти избилата над горната й устна пот и се огледа. Едва ли някъде по света цари такава тишина, както в американския юг в летен следобед. Дори птичките и насекомите бяха потърсили хладно убежище от знойната жега. Само на двайсетина метра зад къщата започваше гора и граничната площ там бе по-тъмно зелена. Вероятно наблизо минаваше поток. Тук е толкова примитивно и прекрасно! С надеждата да открие наблизо вода, Лорън слезе от терасата и пое по тясна, покрита с тухли пътечка, която вървеше покрай къщата.

И тогава го видя.

Беше гол до кръста. Избледнелите от пране джинси бяха отрязани високо и разкриваха стройните му и силни бедра.

Устата й пресъхна и времето сякаш спря. Лорън остана неподвижна, втренчена в мъжа и за втори път усети онова болезнено стягане ниско в стомаха, което се бе появило същата сутрин. Защо този човек се държеше така? Да си беше сложил поне риза!

До магарето за рязане на дърва имаше маса и той се наведе да погледне нещо в лист хартия върху нея. После измери дължината на една дъска с метална рулетка. Направи знак с молив върху дървото и се пресегна към поставения наблизо електрически трион. Миг по-късно писъкът му разкъса знойната тишина. Лявата част на дъската падна от магарето и той се наведе да я вземе. Докато се изправяше погледът му попадна върху Лорън.

Постояха така известно време. След няколко безкрайно дълги секунди Лорън си даде сметка, че вероятно поведението й е доста подозрително — бе влязла в задния му двор неканена и сега го зяпаше сякаш никога не бе виждала мъж без риза. Прокашля се и бавно тръгна към него.

— Позвънихме, но никой не се обади — обясни тя.

Той кимна, без да се усмихва. Захвърли дъската върху масата и посегна към фланелката си. И тя като джинсите му бе виждала по-добри дни. Райдър изглеждаше мърляв, сгорещен и определено… мъжествен. Всичко в него в този момент би трябвало да я отблъсне, но както и преди събуди смесени и противоречиви усещания. И далеч не всички бяха негативни.

— Джейк не дойде ли? — надникна той зад рамото й.

— Тръгна да ви търси в постройките от другата страна.

— Извинявайте, захванах се с работа и съм загубил чувство за времето.

— Какво правите? — Тя посочи с ръка към материалите на масата.

— Ще повярвате ли, ако ви кажа, че правя къщичка за птици? — Той очевидно се смути.

— За какви по точно? — Усмихна се тя изненадана.

— За лястовички.

— Значи обявявате война на комарите.

— Смята се, че една лястовица изяжда на ден толкова комари, колкото тежи — отвърна той и я последва към къщата.

— Тук май има много насекоми? — Сбърчи тя нос.

Той огледа занемарената земя наоколо и присви очи под слънчевите лъчи:

— Не повече от обикновено, поне за тази част на страната.

— Тук ли си бе, човек? — Долетя неочаквано гласът на Джейк иззад къщата.

— Радвам се да те видя, Джейк. — Райдър протегна ръка и се здрависа с адвоката. — Заповядайте вътре. Там е прохладно — рече той и пропусна гостите да минат пред него по стълбите на терасата. Лорън взе оставените на стола вещи и последва мъжете.

— Разполагам с чай с лед и бира — предложи той и ги въведе в просторната предна стая.

— За мен, бира — отвърна Джейк, без да се колебае.

— Чай — рече Лорън. — Ако обичате.

Брейдън бутна летящите врати, които очевидно водеха към кухнята.

— Разгърнете плановете на голямата маса в столовата. Сега само ще ги погледна, а довечера ще ги проуча подробно.

Райдър се върна с напитките още преди Лорън да е успяла да извади рулата от цилиндричните им кутии. Подаде бирата на Джейк и внимателно постави чашата с чая до ръката й.

— Сигурно приличам на плашило — рече той и подръпна покритата с петна от пот фланелка. — Ще ви оставя за две-три минути и после ще поговорим.

Веднага щом Райдър излезе Лорън рязко обърна очи към Джейк:

— Може би е по-добре да не му давам всичко, поне докато не се уверим, че той…

— Щом сама искаш да се издъниш… — сви рамене Джейк.

— О, добре! — И тя хвърли кутиите на масата и се залови да разтваря плановете, като натискаше краищата им с пепелници и други предмети, които намери из стаята.

При влизането на домакина отново изпита познатото усещане. Райдър явно бе взел душ. От него се носеше аромат на дъхав сапун. Никакви парфюми, никакви одеколони. Дали си бе направил труда да изтрие тялото си, преди да нахлузи панталоните? Едва ли, защото плътно прилепваха по тялото и очертаваха мощните мускули на краката и формите му… Лорън се изкашля и с усилие отмести очи към хилядите цифри и символи по плановете и спецификациите на масата. Сега поне носеше истинска риза — бяла и широка, както изискваше модата в момента. Тя също леко подчертаваше красивото мъжко тяло. Лорън се наведе над плановете, твърдо решена да не се поддава на смущението си.

 

 

Сега Райдър изцяло бе съсредоточил вниманието си върху множеството подробности и детайли, съдържащи се в купчината планове на масата. През следващия половин час Лорън непрекъснато отговаряше на въпросите му, с които я засипваше. От Джейк нямаше никаква полза — с нищо не можеше да помогне. Адвокатът седеше зад тях безмълвен и ги наблюдаваше. А в опитите си да се съсредоточи върху техническите подробности, които и без това й бяха доста неясни, тя започна да чувства напрежението все по-остро. Докато накрая, напълно отчаяна, че не можа да разбере поредния от сложните му въпроси, тя засрамено отмести един от чертежите, на който имаше схема.

— Не мога да ви отговоря, господин Брейдън. Ако си спомняте, помолих ви да се срещнем в завода, където има квалифицирани хора, способни да дадат разяснения и на най-трудните ви въпроси, но вие…

— Хей, хей… почакайте малко. — Той вдигна нагоре ръце успокоително, с обърнати към нея длани, на лицето му се появи окуражаваща, очарователна усмивка: — Всичко е наред. Така си беше, госпожо Холт, но аз се увлякох и съвсем забравих. Моля да ме извините. Във всеки случай отговорихте на повечето от най-сложните ми въпроси напълно задоволително.

Джейк побърза да застане между Райдър и Лорън, преди престрелката между тях да пламне.

— Почакайте малко! Какво чувам пак, какви са тези формалности — „госпожо Холт“, „господин Брейдън“ — заговори той с подчертано търпение. — Пак ли ще си говорите на „вие“?

— Така ли се получи? — Погледна Брейдън жената пред се бе си.

На лицето й бавно се появи усмивка, изражението й сякаш разцъфна. Райдър усети как по тялото му се разлива сладостна топлина.

— Глупаво е, нали? — издума тя тихичко.

— Точно така, Лорън! — рече Райдър и лицето му засия.

Този обмен на усмивки и нещо друго недоизказано продължи прекалено дълго в пълно мълчание. Наложи се Джейк, който бе започнал да се забавлява, да се изкашля.

— Е, да… — Лорън отмести очи и се взря разсеяно в плановете пред нея. — Трябва да продължим, защото след малко ще тръгвам. Трябва да съм навреме на игрището.

— На игрището ли? — Райдър сви вежди неразбиращо. Не можеше да си представи тази изискана жена да се интересува от спорт.

— Има бейзболен мач от малката лига — обясни тя. — Трябва да бъда там точно в четири. Често ми се карат, защото почти винаги изпускам началната топка.

Райдър започна бавно да развива поредния план.

— Изглежда ще играе някой много важен човек — подхвърли той. Сега вече и той не виждаше плетеницата от детайли, цифри и символи.

— Да — отвърна тя. — Синът ми.

Все още наведен над плановете, Райдър затвори очи и въздъхна дълбоко с явно облекчение. После се изправи и я погледна право в очите.

— Значи твоят син…

Тя кимна и не се опита да скрие гордостта и любовта, които веднага прозвучаха в гласа й:

— Джъстин е на единайсет години. Ще ги навърши на двайсет и първи този месец. Сега е звездната ръкавица на „Блу Джейс“.

— Значи е много добър.

— Може би трябваше да кажа единственият кечър. Отборът не е попълнен още. — Усмихна се тя извинително.

Продължавайки да я гледа в очите, Райдър са облегна на масата.

— Не мога да си представя, че си майка на спортист, дори той да е на единайсет години.

— Е, хайде тогава, да речем, майка на дете чудо, истински факир на компютрите. — Обади се Джейк. — Джъстин е необикновено дете. Изключително умен! — Адвокатът погледна часовника си. — Лорън, трябва да тръгваме, ако искаш да запазиш добрите си отношения с малкия.

Райдър замислено почукваше една от цилиндричните кутии за чертежи в крака си. Когато за пръв път стана дума за момчето, сърцето му щеше да изхвръкне. Страшно му се искаше да види този Джъстин, макар да си даваше сметка, че идеята не е особено добра. За първи път чуваше името му. Каза си, че това не бива да го интересува, но дълбоко в себе си усещаше точно обратното. Един вътрешен глас настояваше, че е длъжен да научи много повече за това дете.

— Ти сигурно трябва да се връщаш в кантората си, Джейк — обърна се той към приятеля си.

— Ами, да. — Адвокатът безпомощно погледна Лорън.

— За мен ще е истинско удоволствие да закарам Лорън на игрището. — Сякаш между другото подхвърли Райдър, усещайки създалото се неудобство. — Знаете ли, отдавна не съм бил на бейзболен мач. Страшно ми се гледа хубава игра, с добър кечър.

— Отдавна, а? Май че са минали някъде около двайсет и пет години? — ухили се Джейк и напрежението изчезна.

Лорън ги изгледа изпитателно.

— Ти да не си играл бейзбол? Кечър ли си бил?

— Много отдавна… Но винаги зад играча с бухалката — това беше любимото ми място!

Джейк погледна Лорън въпросително:

— Ти какво ще кажеш? — Изгледа разхвърляните по масата планове. — Аз тук никаква работа не върша. Имаш ли нещо против да се върна в кантората?

— Не бих искала да притеснявам Райдър — рече Лорън.

— Няма да ме притесниш ни най-малко — побърза да я успокои Брейдън. — Тъкмо ще си почина и ще се поразсея.

Все още несигурна, тя впи кехлибарени очи в неговите.

— Моля те, Лорън, не казвай не!

Думите сами се изплъзнаха от устата му. Нямаше намерение да казва точно това, още повече че прозвуча като молба. Той се засмя. Мислено се наруга за проявената слабост. Преди няколко дни Джейк трябваше да го гони и да го моли, само да помисли върху техния проблем, а сега вече той молеше да отведе Лорън на някакъв си детски мач! Джейк ще реши, че е слънчасал!

След две минути Джейк обръщаше колата си по алеята с дъбовете.

— Трябва веднага да се заемем с останалите планове, ако искаме да прегледаме всичко и да стигнем навреме — рече Лорън, за да прикрие неудобството си.

— Веднага, госпожо. Както кажете! — пошегува се той.

Лорън вдигна очи и погледите им се впиха един в друг в продължение на няколко дълги мига. Сетне тя пристъпи към масата. Брейдън не я последва и тя го изгледа укорително. Изражението му бе странно. Тя не посмя да го изтълкува. Във всеки случай след няколко секунди той затвори вратата и тръгна към масата.

Този човек наистина разбираше от роботика и всичко свързано с нея. Дори тя, с ограничените си знания в тази област, бе усетила това. Говореше с лекота за практическото приложение на разработките на Клей, за цените, за пазарните перспективи и печалбите. Оказа се, че Райдър наистина може да бъде неимоверно полезен, точно както бе преценил Джейк.

Следващият час се изтърколи неусетно. Тя дори се изненада, когато Брейдън започна да прибира чертежите.

— Време е да приключваме — рече той. — Какво решаваш? Ще ми оставиш ли всичко това или ще си го вземеш? Решението е твое.

Тя го погледна изпитателно. Можеше ли да му повери съдбата на компанията, своята и на Джъстин? И отново почувства огромната привлекателна сила на този мъж. Странно, но желанието й да му противоречи се бе изпарило.

— Оставям всичко при теб — просто каза тя.

— Е, госпожо, да тръгваме тогава. — Усмихна се той и взе чантата й. — Не бива да закъсняваме за мача!

 

 

Когато слязоха от колата край игрището, Брейдън не бе на себе си от вълнение. Усети, че не може да мръдне по-далеч от вратата. Не си бе позволявал дори да си представи такъв момент. Бе смятал, че никаква причина не може да оправдае евентуалните усложнения, които ще произлязат от подобна среща между него и това момче. Всъщност дори не бе допускал, че ще стигне дотам да се запознае отблизо с Лорън. Ала съдбата бе предрешила всичко още преди пет години. Разтърси глава и блъсна силно вратата на блейзъра. Този път завръщането му в Мобийл бе свързано със събития, които му се струваха твърде съдбовни. И вече нищо нямаше значение, беше му все едно. Той нямаше да бяга от действителността, нямаше да се държи на разстояние, да отрича собствените си чувства.

— Тръгваме ли?

Въпросът на Лорън го извади от унеса. Тя стоеше до колата и го гледаше изпитателно. Брейдън кимна и закрачи до нея със свито сърце.

Почти не забеляза приятелските поздрави, които й отправяха разни хора, докато отиваха към мястото за зрители. Наоколо бе претъпкано с хлапета; някои дори бяха с училищните си униформи. Сбърчил чело, Райдър се опитваше да отгатне на кое от момчета ще прилича Джъстин.

— Ето го там.

Сърцето му затуптя с все сила. Проследи с очи ръката на Лорън, която сочеше към група играчи в синьо-бели екипи. Внезапно усети, че бе стиснал зъби до болка. Веднъж, по време на командировка в Токио, се бе наложило да се бие сам срещу някаква улична банда, но дори тогава не бе изпитвал подобно безпокойство.

— Здрасти, маме! — Едно от момчетата внезапно махна с ръка и се усмихна на Лорън. Смъкна от лицето си маската и хукна към тях. Само след секунди задъхано застана пред майка си. Гледаше я усмихнато и весело: — Ти пак за малко да закъснееш!

Нещо сякаш прободе Райдър, сърцето му лудо подскочи и заби още по-неудържимо. Джъстин бе доста висок за възрастта си, възслаб, с щръкнали лакти и колене. Косата му бе светлоруса — както на майката. И очите му бяха като на Лорън светло кафяви, искрящи, интелигентни. Само брадичката… Райдър впи очи в нея. Издадена упорито напред, тя по нищо не се отличаваше от онази, която той самият бръснеше всяка сутрин!

Лорън постави ръка на рамото на сина си и се усмихна на Райдър.

— Джъстин, запознай се с господин Брейдън. Джейк го убеди да ни помогне в съдебното дело. Райдър — синът ми, Джъстин Холт.

Брейдън беше безсилен да потисне надигналите се в гърдите му гордост и почти парещото чувство за собственост. Изплаши се да не се издаде. Подаде ръка на момчето:

— Здравей!

Джъстин вдигна очи и погледите им се срещнаха. Това продължи няколко секунди. После пое протегнатата ръка и се здрависа учтиво. В изражението му се долавяше известно любопитство.

— Не те видях да пристигаш, мамо? — обади се Джъстин, без да сваля поглед от Райдър.

В него няма лицемерие, доволно отбеляза Брейдън, правилно преценявайки този поглед между двама мъже. Момчето се питаше какво търси майка му с този непознат. Прав беше, по дяволите! Браво, Джъстин!

Ръката на Лорън все още почиваше върху рамото на сина й.

— Току-що дойдохме.

— Не виждам колата ти?

— Докара ме господин Брейдън.

Джъстин отново погледна Райдър и този път в очите му просветна по-силен интерес.

— Защо?

За миг Лорън като че се обърка, после добави бързо:

— Джейк трябваше да се връща в кантората и господин…

— Значи Левинсън те заряза и те остави сама, така ли? — В гласа му се доловиха нотки, които съвсем не отговаряха на годините му.

Лорън въздъхна, погледна сина си, после Райдър и реши да смени темата:

— Не трябва ли да се връщаш при отбора? Ваш ред е. Виждам, че Скоти те търси.

Джъстин се обърна и махна с ръка на двама от отбора, които му даваха знаци нетърпеливо.

— Майката на Скоти може да ни вземе след мача — отвърна той и сега вече погледът, който отправи на Райдър, съдържаше известно подозрение.

Ала мъжът го посрещна спокойно:

— Майка ти трябва да прибере колата си от паркинга при завода, Джъстин. Щом мачът свърши, ще закарам и двама ви.

Изглежда гласът на Брейдън прозвуча достатъчно авторитетно, защото Джъстин го изслуша мълчаливо и после тръгна към отбора.

Лорън и Райдър го проследиха. Момчето вървеше изправено с гордо вирната глава. От устата на Лорън се изтръгна някакъв звук и Райдър се обърна въпросително към нея.

— Какво каза?

— Нищо — поклати тя глава. — Не зная какво му става. — Потърка слепоочията си и се засмя стеснително: — Никога не съм го виждала да се държи така.

— Сякаш иска да те защити, нали? За да не те отнеме някой от него.

Тя сви безпомощно рамене.

— Това ли означаваше поведението му преди малко?

— А може и да е най-обикновена ревност. Или пък комбинация от двете. — Усмихна се той добродушно.

Лорън не отговори, само се обърна и тръгна към малката трибуна. Райдър се усмихна и безмълвно я последва.

Следващите два часа той не откъсна очи от Джъстин. Наблюдаваше съсредоточено играта му — как скача, зове съотборниците си с викове, прикляка и лови топката високо във въздуха. Всичко това му беше познато до болка. Самият той ги бе изпълнявал почти по същия начин преди години. Бе играл в същата позиция — кечър. Сви очи, за да проследи бърз пас, който изсвистя над терена почти незабележимо в късното следобедно слънце. Топката се закова със силно изплющяване в ръкавицата на Джъстин! С красиво и явно усъвършенствано движение момчето подскочи високо нагоре, изви ръка назад и я хвърли на играча в първа база, който пък победоносно докосна противника с топката. Двоен удар! Браво! Усети, че се е изправил и крещи до пресилване. Гордост и още някакво силно непознато чувство кипяха в него. Сепнат от неочакваната проява на емоции той се отпусна на пейката до Лорън, объркан и смутен.

В главата му нахлуха неочаквани мисли: никога не е бил съвсем наясно със собственото си отношение към участието му като донор в онази програма. Единственото, което знаеше, бе, че го прави, тласкан от искрено хуманно чувство. Всички предишни съмнения и колебания се събудиха отново.

Отборът на момчето се насочваше в този момент към скамейките. Всички бяха много възбудени. Победата им беше в кърпа вързана. Райдър с вълнение наблюдаваше престорената небрежност, с която Джъстин приемаше поздравленията на своите съотборници. В този момент момчето замаха ентусиазирано към някакъв мъж, който вървеше покрай оградата. Райдър смръщи вежди, жегнат от ревност. Мъжът бе висок, възслаб, светлокос, с остри черти. Той също поздрави момчето. Кой ли бе той? Сигурно приятел, ако се съди по лекотата, с която разговаряха.

— О, ето го и Майкъл — рече Лорън и също махна с ръка за поздрав, когато Джъстин ги посочи с пръст.

— Той спонсор на отбора ли е? — обади се Райдър. Въпросният Майкъл не изглеждаше достатъчно атлетичен, за да бъде треньор, но Райдър запази тази мисъл за себе си.

— Не точно спонсор — отвърна Лорън. — Компанията „Холт“ отпуска суми за отбора. Това е Майкъл Армстед, генерален директор на завода. — Тя се усмихна учтиво, погледът на директора се отправи към тях. Веднага след това той се раздели с Джъстин и се насочи към трибуната.

Райдър усети и изненадата, и неизказаните въпроси на директора, след като Лорън ги представи един на друг. От изражението на Армстед разбра, че на мачовете на сина си Лорън обикновено идва сама, поне не я придружават кавалери. И фактът, че сега той бе тук, а Армстед свързва по някакъв начин присъствието му с Лорън, му достави неимоверно и необяснимо вътрешно удовлетворение.

Армстед седна от другата страна на Лорън, без да чака покана.

— Изглежда сте нов в нашия град, господин Брейдън? — рече той.

— Не бих казал — отговори Брейдън, без да откъсва очи от Джъстин.

— Служебните му ангажименти го задържат извън Мобийл в голяма част от времето — обясни Лорън. — Занимава с експертизи в областта на роботиката.

— Така ли? — В бледите очи на Армстед проблесна интерес. — Извинете, не чух в коя компания работите?

— Не съм казвал име на компания. — В този миг Райдър скочи на крака и зарева неудържимо: — Давай, Джъстин, давай!

Лорън се стресна и обърна очи към терена тъкмо навреме, за да забележи, че синът й извоюва шанс да спечели точки.

— Давай, Джъстин! — развика се и тя, вдигнала палци на горе поощрително.

Момчето се обърна към нея и се усмихна радостно.

— Още малко! — отново изрева Райдър. Обърна се към Лорън: — Видя ли какво стана? Тъкмо мислех, че онова хлапе на трета база ще го спре, но Джъстин го финтира и му даде гръб!

Той бе почервенял и ухилената му физиономия бе досущ като тази на сина й! Кой би помислил, че този зрял мъж може така да се запали от някаква си среща в детската бейзболна лига?

— На Джъстин винаги може да се разчита да покаже добра игра — намеси се Армстед. — Помниш ли миналата седмица как оползотвори троен удар и спечелихме мача, Лорън?

През следващите пет минути Майкъл описа на Лорън всичките бейзболни подвизи на сина й в детската лига, като умишлено и целенасочено изключваше Брейдън от разговора. После спомена няколко обществени мероприятия, на които бяха ходили заедно с Лорън. И непрекъснато се мъчеше да внуши на Райдър, че между него — Армстед и госпожа Холт съществуват отношения, които доста надхвърлят чисто служебните. Лорън обаче погледна Брейдън няколко пъти в очите, като че ли искаше да разбере какво мисли. Във всеки случай неговото внимание изглежда си оставаше приковано към играта на терена. Нямаше нищо лично във връзките на Лорън с Армстед и тя не желаеше в никакъв случай Брейдън да остане с такова впечатление. След малко играта свърши.

— Браво! Край, спечелихме! Десет на четири — съвсем не е лошо! — Райдър се изправи и направи място на Лорън да мине пред него.

— Видях, че си оставила колата пред завода, Лорън — обади се Майкъл Армстед и също я последва. — Трябва да я прибереш, нали? Ще те закарам.

— Има кой да се погрижи за това, Армстед — намеси се Райдър категорично и спокойно, точно както бе говорил и с Джъстин преди мача.

— Лорън? — Майкъл повдигна вежди и се обърна към Лорън, а в гласа му се появиха определено властни нотки.

— Благодаря ти, Майкъл — отвърна тя тихо. Не й се искаше да го окуражава, но и не желаеше да го настройва срещу себе си. — Но няма нужда. Днес следобед ходих до дома на Райдър без колата и ми се наложи да използвам неговата.

Майкъл веднага наостри уши и направи въпросителна физиономия.

— Заедно с Джейк имахме среща с Райдър — обясни му Лорън. — В неговата къща, която е извън града. Той се съгласи да ни стане консултант по делото.

— Ако знаех, можех и аз да присъствам, Лорън — подметна Армстед и в гласа му прозвуча леко неодобрение.

— До днес следобед нищо не бяхме уточнили, Майкъл — рече Лорън и срещайки погледа на Джъстин му махна с ръка да дойде при тях. — Както и да е, сега разработките на Клей са у Райдър. Той вероятно ще трябва да се запознае по-подробно с някои от тях. Ще те уведомя веднага, ако имаме нужда от твоята помощ.

Армстед понечи да каже нещо, но в този миг поставеният на колана му пейджър изписука продължително. Това очевидно го раздразни и той веднага го изключи.

— Неотложни ангажименти, а? — сухо му подметна Райдър.

Армстед се направи, че не чува думите му и подчертано се обърна към Лорън:

— Оставил съм трета смяна да работи по контракта с „Хайтек“ — обясни той. — Ще трябва да проверя защо ме търсят. Ще ме извиниш пред Джъстин. Обещах му да се видим след мача.

— О, разбира се. — По челото на Лорън се появиха малки бръчици. — Ако има проблеми, обади ми се у дома.

— Не се безпокой, ще се погрижа за всичко — увери я той. Отново се закани да каже нещо, но след като погледна последователно и двамата изглежда промени решението си.

Райдър мълчеше и наблюдаваше как Армстед пресича терена. Този човек бе нещо недоволен. Обърна лице към Лорън:

— Още един ревнив мъж, който иска да се грижи за теб — продума той тихо.

— Едва ли — възрази тя учудело. — Той е просто приятел, пък е и стар и верен служител.

Двамата стояха и се гледаха, а наоколо се носеха обичайните за бейзболните игрища шумове и викове. Неочаквано появилият се лек нощен ветрец разроши внимателно сресаната коса на Лорън. Райдър се усмихна едва забележимо, протегна ръка и улови немирен кичур, погалил бузата й. Пръстите му докоснаха леко страната й, сетне грижливо прибраха косата зад ухото на жената. Тя трепна, сърцето й подскочи.

— Стават трима засега. Колко още има, Лорън?

— Какво трима? — Облиза тя пресъхналите си устни.

— Трима мъже се грижат за теб. Първо Джейк, после Джъстин, сега и Армстед.

Ръката му бе топла. Тя чувстваше тази топлина съвсем осезателно. Само малко да извърнеше лице и щеше да опре бузата си в дланта му. За секунда ужасно й се поиска да постъпи точно по този начин.

— Джейк е мой адвокат — сподавено рече тя. — Той просто си върши работата, а Майкъл е само приятел. Джъстин пък ми е син и си представя, че е единственият мъж в живота ми.

— А така ли е, наистина?

— Да.

Внезапно околният шум, игрището, движението на хора и автомобили — всичко това се отдалечи някъде в безкрая и заглъхна. Тя стоеше там, с очи впити в неговите, и нищо вече не бе по-важно от съдбоносната поява на този мъж в живота й. Да, съдбоносна, мислеше си тя и обърканите чувства, които той бе породил в началото у нея не бяха вече тревога и напрежение, не — на тяхно място сега усещаше някакви бездиханни и сладки предчувствия. Може би по-късно ще си даде сметка, че е била просто като омагьосана за известно време. Но сега, в този звезден миг, чувствайки се лека като перце, тя закрачи до Райдър и може би за пръв път в живота си реши да живее за момента. Заедно се отправиха да посрещнат Джъстин.

 

 

Мъжът затвори телефона. Занемял, скован от яд, стиснал юмруци до болка той с мъка се опитваше да успокои дишането си. Не се бе договарял за такива неща. Бог да му е на помощ! Държаха се с него, като с някаква марионетка. Всеки път, когато на онази жена й хрумне нов план, за да тормози вдовицата на Клей Холт, той трябва да е на разположение! Какво ли щяха да искат от него следващия път? Той бе висококвалифициран професионалист, а не презрян подлец!

Като проклинаше тихо, отвори чекмеджето пред себе си и извади дебел телефонен указател. Хората, с които се бе свързал, разчитаха на игра със средствата за масова информация, тъй като вдовицата бе най-уязвима по тази линия.

Онази жена бе същинска вещица! Сега искаше Лорън Холт да научи за новите си неприятности направо от журналистите. Нагласи очилата си и се взря в дребния шрифт на указателя. Новини, дилъри, списания, а, ето ги вестниците! Подчерта номерата и ги преписа. Въздъхна тежко и започна да набира…