Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Compelling connection, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,2 (× 24 гласа)

Информация

Сканиране
helyg (2010)
Корекция и форматиране
asayva (2017)

Издание:

Автор: Карен Йънг

Заглавие: Неизбежна любов

Преводач: Светлозар Николов

Година на превод: 1995

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Арлекин

Град на издателя: София

Година на издаване: 1995

Тип: роман

Националност: Американска

ISBN: 954-11-0313-8

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/8076

История

  1. — Добавяне

Шестнадесета глава

Оказа се, че Армстед го няма в апартамента. Писнало му бе от този галеник на Лорън и от безкрайните му пози. Беше се ядосал здравата, трябваше му само още малко чашата да прелее. Сега Райдър спря рязко пред завода, гумите изсвириха, чакълът по алеята се разлетя на всички страни. Закова точно зад модния ягуар на Армстед. Какво правеше този мръсник тук в събота вечер? Сега щеше да разбере веднъж завинаги!

Излезе от колата и хукна нагоре по стълбите. В същото време пристигна друг автомобил. Райдър се обърна намръщен и видя отвътре да се измъква Лорън. Забеляза и шофьора — беше Кланси.

Лорън спря неуверено, когато зърна смръщеното лице на Райдър да я гледа отгоре. Все така се получаваше, когато бе уплашена — изпитваше непреодолимо инстинктивно желание да се хвърли в прегръдките му и да се сгуши там, където намираше сигурност и упование. Внезапно я обзе чувство на облекчение и утеха. Знаеше, че ще го прави и в бъдеще. Винаги. Сама не разбираше откъде идва тази увереност. Просто си знаеше. Кой друг би могъл по-добре от Райдър да разбере трескавия й страх за Джъстин?

— Райдър, Джъстин изчезна!

Той тръгна към нея, внезапно смален, а между веждите му се появи дълбока бръчка. Без да осъзнава какво прави, широко разтвори ръце и тя се мушна между тях, за да застине на място, силно притисната към гърдите му.

— Не се бой, скъпа — успокоително рече той, наведен към слепоочието й. Тя трепереше цялата и знаеше, че само Райдър може да й даде топлина и спокойствие, от които тъй силно се нуждаеше сега. Той хвана лицето й в шепите си. — Кажи ми сега какво стана?

— Поръчах му да събира багажа си, а той не искаше и да чуе. Скарах му се, заявих, че има неща, които не разбира, а нали знаеш колко мрази такова отношение. Бях ядосана и разгневена, почти не знаех какво върша. Само няколко минути по-късно се бях осъзнала, но него вече го нямаше. — Очите й шареха по лицето му, очакваше да чуе някакво уверение, че всичко ще бъде наред. — Никъде го нямаше, Райдър, къде ли не търсих. Господи, помогни ми, не позволявай нищо лошо да му се случи!

Той притисна главата й към гърдите си и я погали.

— Не плачи. И без паника. Ще го намерим. — Тръгна нагоре по стълбите и поведе със себе си Лорън, прегърнал я през раменете. После се сети за Кланси и се обърна: — Върни се при Джейк. Кажи му да се свърже с Уитман от ФБР. — Кланси кимна.

— Разкажи ми кога го видя за последен път?

— Видях го, когато му наредих да си прибере багажа — отчаяно напрягаше тя паметта си за други подробности. — Някъде преди час и половина. Райдър, какво ли му се е случило?

— Не ти ли каза нещо насочващо… Нещо, което да ни подскаже какво би могъл да направи, след като си му се скарала?

— Не — гласът й стана леко истеричен. — Нищо, Райдър, нищо!

Той пак я прегърна и я погали нежно, успокоително. Тя с мъка сдържаше риданията си, а зъбите й тракаха все по-силно и по-силно.

— Не би могъл да се отдалечи много… — мислеше на глас Райдър. — Мястото е пусто, хора няма.

— Райдър, сетих се — нямаше го велосипедът му!

— О! Добре. — Тя се стресна и вдигна очи. Райдър поясни: — Това значи, че е искал да отиде някъде. Ако го бяха отвлекли насила едва ли някой би си правил труда да мъкне и колелото.

Застанал на стълбите пред завода, Райдър усилено мислеше за възможните места, където би могъл да отиде Джъстин. У Скоти, или у Къртис, може би? Очите му безцелно се рееха по паркинга и около него. По металната пейка и пилона с американското знаме. И какво да види! На пилона бе опряно детското колело.

— Лорън. — Докосна я по брадичката и нежно извъртя главата й натам. — Виждаш ли? Той е тук.

Минаха няколко секунди. Тя гледаше велосипеда втренчено, после го хвана за ръцете и заплака.

— Той е вътре с Армстед — рече Райдър и в гласа му прозвуча заплаха. — Ти остани тук.

— Не!

— Лорън, сериозно ти говоря. Остави ме аз да се оправям с всичко.

Тя избърса очи и впи пръсти още по-силно в ръцете му.

— Не споря за правата ти като баща, Райдър. И няма да споря повече. Но и аз имам права, също като теб. И няма да остана сама тук!

Влязоха тихо и не запалиха осветлението. Закрачиха безшумно по смълчаните коридори. Лорън се замисли за Майкъл. Бе го защищавала доста дълго време, дори все още не бе убедена, че е виновен за нещо. Но изчезването на Джъстин, катастрофата, тежките думи, изречени срещу Райдър в собствения му дом — всички тези неща силно бяха разколебали вярата й в този човек. Имаше нещо в него, което тя не бе усетила досега… някаква тъмна и непозната страна.

Запътиха се направо към компютърния център. Бяха още сравнително далеч, когато чуха гласовете. Залата бе осветена — виждаше се дори от разстояние. Вратата бе широко отворени. Райдър вдигна ръка и допря пръст до устните си — предупреди Лорън да мълчи и да стъпва на пръсти. Тя кимна разбиращо. Той я дръпна да застане зад него и внимателно надникна вътре.

Какво да види? Джъстин седеше пред клавиатурата. На около метър и половина от него се бе изправил Майкъл Армстед. До рамото му стоеше пък Малкълм Стърн с насочен към директора пистолет.

Лорън ахна и Райдър веднага затисна устата й с длан. Не можеше да повярва на видяното! Значи Армстед не бе съзаклятничил заедно със Стърн, но това едва ли щеше да помогне на малкия. Бузата на Джъстин бе насинена и ожулена — някой го бе ударил, при това доста силно. Райдър сви юмруци, скръцна със зъби. В съзнанието му нахлуха спомени от детството му, когато работеше какво ли не, за да се издържа и следва, и неведнъж му се бе налагало да се сблъсква с разни негодници. И сега сключи решително челюсти, подготвяйки се за най-голямото предизвикателство в своя живот — да защити собствения си син! Залепи гръб за стената, за да не го видят, с едната ръка придържаше Лорън. Коленете й вече се подвиваха, цялото й тяло омекваше. Бързо започна да обмисля възможностите си.

— Голяма грешка правиш, Малкълм — долетя до тях гласът на Армстед. — Пусни детето да си върви. Малкият и така вече е извадил на екрана онова, от което имаш нужда. Пък то е вече и принтирано. Повярвай ми, полицията е по следите ти.

Стърн се преви още повече, сякаш внезапно остаря с още двайсет години:

— Това няма никакво значение. Аз съм се посветил на тази мисия. Тя ми е последната…

— Малко ли злини причини, Малкълм? Та Клей ти бе приятел, човече! А ти продаде разработките му на „Ню Текникс“ и в същото време доволно потриваше ръце, наблюдавайки как компанията „Холт“ загива, как вдовицата му страда като подгонено куче. Откажи се за Бога! Не натоварвай съвестта си с още грехове!

И двамата очевидно бяха забравили, че момчето седи точно до тях и внимателно слуша всичко.

— Я, поспри малко, ако обичаш — засмя се грозно Стърн. Смехът му прозвуча като лай. — Ти говориш като че ли си най-ревностният защитник на интересите на тази вдовица. Само не ми пробутвай тези лъжи! Мислиш, че не зная за дребните ти саботажчета? Кой кара вдовицата да страда, кой я гони като куче? Аз или ти? Кой подпали онзи пожар, кой обърка доставките и изобщо дейността на експедицията, кой редовно разваля машини и апаратури?

— Ти си луд, Стърн! — Майкъл внезапно се досети за Джъстин и хвърли бърз поглед към него.

— Да, да, луд съм… — Стърн кимна бавно. — Сега обаче трябва да завършим тази работа тук. — Махна с пистолета. — Каквото и да ми говориш, няма да ме разубедиш да довърша започнатото!

— А какво трябва да завършиш, Малкълм? Какво точно?

Лицето на Стърн се изкриви, по него се изписаха силни и неовладени емоции.

— Тя ми обеща! Този път ще е последният! Така ми каза.

Майкъл поклати глава:

— Коя е тя, Малкълм? Кой ти обеща… и какво?

— Ивлийн, тя…

— Секретарката на Джонатан Грийн ли? Твоята любовница?

Стърн се засмя саркастично, обаче в очите му се появи налудничаво пламъче:

— Любовница ли? Аз нямам любовница, нещастнико! Имам само съпруга… — Лицето му се сгърчи като стар пергамент: — Моята съпруга, моята Ана!

Внезапно Армстед присви очи сякаш се целеше:

— Ти уби Холт, нали?

Стърн като че се замисли върху този въпрос. Опита се да изправи рамене. Изглеждаше жалък, патетичен в овехтялата лабораторна престилка.

— Уредих нещо като нещастен случай. Той бе пречка, която трябваше да бъде елиминирана.

— Пречка ли? Та той беше гений!

— Не ме слушаше. — Стърн изгледа Армстед с хитро изражение. — Онези хора искаха разработките му в замяна на освобождаването на Ана.

Майкъл облещи очи и направи стъпка напред:

— И си го убил заради някаква си тъпа мадама? Ти наистина си луд!

— Стой си на мястото! — властно отсече Стърн и заплашително помръдна дулото на пистолета. — Я по-добре иди там! — Посочи на Майкъл няколкото поставени един до друг шкафа. После се обърна към детето. — Хайде, момче! — Натисна го по рамото със свободната ръка. — Сега ми принтирай и онзи чертеж, чийто файл намерихме в директорията преди малко.

Джъстин вдигна очи към Стърн.

— Не зная как да го извикам на екрана, господин Стърн.

Стърн натисна синината на бузата му и Джъстин премигна.

— Не желая да ти причинявам болка, момче! Но ако искам да видя Ана и сина си отново, ще трябва да ме слушаш, разбра ли?

Досега Лорън никога не бе изпитвала такъв ужас. Тих, спиращ дъха й… Очевидно Малкълм Стърн бе невменяем, умопобъркан предател и убиец! Той спомена различни неща, доста объркано и неразбираемо, но едно бе съвсем ясно — решението му да получи още някаква част от разработките на Клей бе отчаяно. Никак нямаше да е трудно да бъде провокиран малко повече от допустимото и непоправимото можеше да стане. Жертвата щеше да бъде Джъстин… Вдигна очи към Райдър, изпълнени с нечовешко страдание и майчина любов, премесена с животински страх.

Той се наведе към нея и прошепна:

— Не говори, не издавай звук. Мисля, че мога да се промъкна вътре зад тези шкафове и после да се приближа до тях. — Тя отвори уста да възрази нещо, но той хвана ръката й и я стисна решително: — Прави каквото ти казвам, Лорън! Животът на Джъстин е поставен на карта! Иди сега в онази стая там и не мърдай, докато не те повикам, разбираш ли? — Посочи с пръст вратата от другата страна на коридора.

Тя впи измъчени очи в лицето му, разкъсвана между желанието си да остане при застрашената си рожба и неумолимата логика на неговия план. После отново погледна към сякаш взетата от филм на ужасите, сценка отсреща — Джъстин оставен на милостта на умопобъркан убиец — и се накани да се обърне и да изпълни казаното й от Райдър.

Не се наложи да прави нищо. Макар и невероятно, но детето като че ли бе усетило присъствието им някъде наблизо и леко извърна очи към тях. Изгледа ги внимателно за секунда-две, после отново се извърна към клавиатурата и спокойно рече:

— Господин Стърн, налага ми се да ида до тоалетната по малка нужда.

Браво Джъстин! — рече си наум Райдър, внезапно изпълнен с бащинска гордост и възхищение от куража на сина си. За да иде до тоалетната, момчето трябваше да мине през вратата, зад която се криеха те двамата с Лорън.

— Никъде няма да ходиш сега! — Стърн намести очилата си и се взря в екрана.

— Съжалявам, господин Стърн, но наистина ми се налага — повтори момчето.

— По-добре го пусни — изкашля се Майкъл.

— Аз не се шегувам, млади човече! — заканително рече Стърн и повдигна пистолета.

Джъстин сведе очи смирено, но не и уплашено:

— Ако не отида до тоалетната просто не зная как ще си държа ръцете на клавиатурата.

Стърн въздъхна раздразнено и вдигна рамене:

— Тогава ще трябва да отидем всички заедно. — Джъстин се изправи веднага. Стърн кимна на Армстед. — Ти тръгвай зад него и помни, че ако ми се наложи, като нищо ще употребя това нещо — и многозначително поклати пистолета.

Майкъл закрачи зад Джъстин и понечи да потупа момчето окуражително по рамото, но Стърн рязко възрази. Армстед отдръпна ръка, но бе съвсем ясно, че и той имаше нещо наум. Може би да използва детето по някакъв начин? Райдър се закле вътрешно, че ако от главата на Джъстин падне и косъм, Армстед горчиво ще се кае.

После докосна рамото на Лорън и я побутна към онази стая. Тя се обърна, погледна го скръбно, с изпълнени с мъка и болка очи, след това бавно тръгна към стаята. Райдър отново залепи гръб на стената и зачака — малката група с Джъстин начело постепенно се приближаваше до вратата.

Събитията се разиграха така светкавично, че всички бяха изненадани, включително и Райдър. Никой не подозираше, че Джъстин владее някои хватки от карате! Най-силно ги усети на гърба си старият Малкълм, чиито нерви не бяха в ред. Когато проехтя смразяващият вик на младия боец, старецът се скова и едва не изпусна оръжието. В следващия миг малкият бе вече на пода, свил се на кълбо, което налетя на Армстед и го събори. За миг не се виждаше нищо, освен оплетени крайници и изкривени физиономии. Стърн изрева ядно и насочи пистолета към двойката на пода, но в суматохата Райдър вече се бе приближил достатъчно. Опъната в саблен удар, ръката му се заби в старческия врат. Малкълм Стърн се свлече като парцалена кукла.

Настъпи кратка тишина. Всички гледаха стария инженер. Проснат, безпомощен, той изглеждаше още по-стар и жалък. Пистолетът бе изхвръкнал от ръката му и сега лежеше наблизо.

Джъстин премигна няколко пъти. Бе изразходвал целия си детски запас от хладнокръвие и смелост, но все пак скочи на крака и се хвърли в обятията на Райдър. Самият той с мъка преглътна сълзите си, затвори очи и стисна зъби, за да не проличи, че е готов да се разплаче. Безмълвно премигна веднъж, два пъти, обзет от неописуемо облекчение от щастливото развитие на нещата, после лекичко отблъсна малкия от себе си.

— Къде е мама? — извика Джъстин, а очите му издайнически просветваха с мокър блясък.

— Тук съм — извика Лорън и се втурна в помещението, протегнала ръце към сина си. Момчето се затича към нея, а тя го прегърна и вдигна във въздуха, мърморейки гласно благодарствени молитви със затворени очи. Колко лесно можеше да го загуби, мили Боже!

— Наранен ли си? — прошепна Лорън и гласът й трепереше от възбуда и още редица други емоции. Отметна глава назад, за да огледа лицето му и трепна от вида на синината на бузата.

— Добре съм, мамо.

Майкъл Армстед се изправи бавно, хванал лакътя си, който бе силно ожулен и сега кървеше. Гледаше ги неуверено и изведнъж запита:

— Вие, хм… Отдавна ли стояхте отвън?

— Достатъчно дълго, за да чуем каквото трябва. — Ледено отвърна Райдър.

— Е, добре, да ви кажа как стана — Армстед обърна глава към Стърн, — той влезе, а Джъстин вече работеше на компютъра. Малкълм знае, че Клей е показвал много неща на Джъстин и че малкият разбира доста от тази система. Затова бе решил да се добере до някои файлове с негова помощ.

— Прибери си вещите от кабинета, Армстед, и изчезвай от тук! Уволнен си! — обади се само Райдър с каменно лице.

Майкъл изгледа Лорън предизвикателно:

— Ще му позволиш ли той да ми нарежда, Лорън?

— Чухме разговора ви отвън, Майкъл. Затова направи каквото ти казва.

Откъм коридора се чу силна глъчка.

— Това трябва да се хората на ФБР — рече Райдър. — Малко са закъснели, но…

— ФБР ли? Те защо са тук? — сепна се Армстед.

— Като начало ще приберат теб. Е, след Стърн. — С видимо удовлетворение продума Райдър.

— Какво? Защо мен… — възрази Армстед. — Виж какво, Брейдън, нито ти, нито федералните власти имате някакво доказателство против мен. Аз…

— Това им го кажи на тях. — Райдър му обърна гръб и хвана Лорън под ръка. Другата сложи на рамото на Джъстин.

— Сигурно ми се сърдите, че тръгнах от къщи, без да се обадя, нали? — виновно проговори детето, като поглеждаше ту единия, ту другия.

— Не се сърдим, Джъстин — отвърна Лорън и сложи ръка на другото му рамо. — Обаче ти здравата ни уплаши. Да тръгнеш привечер по онзи пуст път е било направо опасно и доста неразумно. Защо постъпи така?

Джъстин сведе очи.

— Аз знаех каква е причината да се скарате с Райдър. Заради липсващите елементи, заради разработките на татко и тайните файлове в големия заводски компютър. — Той погледна Райдър. — И малко заради Майкъл Армстед. Райдър не го обича много, ама какво да правя, като и аз не го харесвам.

Райдър се усмихна вътрешно. Кръвта вода не става, рече си с удовлетворение. Е, може би не е много великодушно, но пък му бе приятно да разбере, че синът му споделя презрението към Армстед. Погледна към Лорън, но тя отбягна погледа, му.

— Аз пък си мислех, че ти ще се разсърдиш страшно много, мамо — продължи детето. — Но ми се струваше, че ако свърша някаква работа на големия компютър, вие бързо ще ми простите.

Лорън погледна милото й до болка детско личице и начаса забрави за дългата лекция, която Джъстин наистина заслужаваше. Хрумна й нещо друго и се усмихна: щом като Райдър настоява толкова много да упражни родителските си права, нека отсега той да поеме възпитанието му заедно със задължителните поучения и прочие.

Райдър сякаш прочете мислите й. Отправи й неодобрителен поглед: в съзнанието му бе съвсем прясна сцената с насочения срещу малкия пистолет. Освен това бе донякъде еуфоричен: първо от щастливото развитие на нещата и второ от обяснението на Джъстин, че се е опитвал да ги сдобри! Все пак се прокашля и каза малко насила:

— Имал си добри намерения, Джъстин, но занапред помни семейните правила — не бива да ходиш надалеч, без да се обадиш, нали?

— Да, сър!

Боже, този Райдър ще ме умори, рече си Лорън с тайна усмивка. Я го гледай ти него какъв педагог се извъди!

— Сега нали ще си ходим у дома? — попита Джъстин, като се стремеше да крачи с големите крачки на Райдър.

— Точно така — отвърна бодро Райдър и го щипна за врата, а другата си ръка намести на раменете на Лорън.

— При теб, нали? — И детето хвърли бърз поглед към майка си, после към Райдър.

Двамата се спогледаха над главата му:

— Да — отвърнаха в един глас и се засмяха.

Когато излязоха навън те изостанаха леко, а детето се втурна към колата.

— Бедният Малкълм — промърмори Лорън. Неволно се за мисли за стария неудачник с разбитите мечти. — Майкъл имаше известно право. Направил го е от любов. Към съпругата си — Ана.

— И към сина си — допълни Райдър. — Ивлийн, онази жена — секретарката, му е била връзка с комунистически агент. Обещали са му да освободят съпругата и сина му и да им дадат паспорти в замяна на тайните разработки на Холт.

— Невероятно!

— Но тя е била ужасно алчна — обясни Райдър, — а като секретарка на президента на „Ню Текникс“ е разбирала отлично огромната стойност на идеите и разработките на Клей. При това е хванала Стърн здраво в мрежата си и е искала от него все повече и повече. Изнудвала го е.

Вероятно тя е поръчала Клей да бъде убит, помисли си Райдър, но запази тази идея за себе си, по-късно ще се обърне към компетентните власти по този въпрос. Точно сега повече се безпокоеше за Лорън и Джъстин. Искаше да ги отведе бързо у дома. В друго време, на спокойствие, можеха да поговорят и за Клей, и за кончината му.

— В цялата афера е замесен и Джонатан Грийн — рече Лорън.

Учудваше я безочието на този човек.

— О, да. — Райдър я притисна към себе си. — Сега ще бъде преустановено делото, неприятностите в завода ти ще спрат и в най-скоро време ще трябва да търсиш, някой да ме замести като производствен директор.

Лорън пребледня. Знаеше си, че така ще стане. Той не е човек, който се задържа на едно място! И все пак се бе надявала, че…

— Какво ти стана, мила? — попита я той и вдигна брадичката й.

Тя облиза устни и го погледна — в очите му играеха весели пламъчета.

— Значи напускаш поста на производствен директор?

Той погледна небето над тях с хилядите трепкащи звезди, после се усмихна дяволито и тя пак видя искриците в очите му:

— Е, миличка, и аз съм човек като всички други и таях надежди, че сега ми се открива път за повишение. Тъкмо успях да изритам Армстед. Какво ще кажеш да ме назначиш за генерален директор?

— О, така ли? Аз пък си мислех дали мога да си позволя да ти плащам голяма заплата!

— Е, все някак ще се спогодим. — Весело махна с ръка Райдър. — Заплатата подлежи на обсъждане, пък аз съм човек разумен и умерен.

— Добре. Кажи си цената? — усмихна се тя.

— Женитба, сладурче. — Без нито миг колебание заяви той. — Ти ми обеща и сега ти припомням обещанието. Настоявам да се настаните за постоянно в онази стара къща. Прекалено е голяма за сам човек. Освен това съм съгласен да работиш колкото си искаш в твоя завод, но ти обещавам, че ще имаш много работа и у дома.

Лицето й порозовя, думите му докоснаха нежна струна в сърцето и.

— И какво ще правя там?

— Ще раждаш деца. — Тя ахна тихо и се усмихна. — Създадени по старомодния изпитан начин! — додаде той с нетърпящ възражение тон.

Край