Карен Йънг
Неизбежна любов (6)

Пета глава

— Мамо! Видя ли как ги финтирах на трета! Под носа им! — Сияещ и победоносен, Джъстин тичаше насреща им.

— Разбира се! — Лорън закачливо намести шапката му. — А ти чу ли само как виках за теб?

— Ти винаги викаш за мен, дори когато губим.

— Че за какво са майките — сви тя рамене.

— Много бяхте добри, Джъстин — обади се Райдър. — И ти игра добре. Оползотвори някои положения чудесно. Ще се класирате ли за първенството?

Ентусиазмът на Джъстин видимо се поохлади, но той отвърна достатъчно учтиво:

— Възможно е да оглавим групата, при това без големи усилия. Само Къртис Уейнрайт да се върне.

Райдър погледна Лорън въпросително.

— Той сега е във ваканция — обясни тя.

— Този Къртис е незаменим, така ли?

— Най-добрият ни подавач. И точно сега да вземе да иде в Дисни уърлд! — Момчето срита тревата възмутено.

Лорън отпусна ръка на рамото му и го побутна към колата на Райдър.

— Хайде да побързаме. Трябва да прибера колата. Не може да задържаме господин Брейдън цяла вечер.

— О, ще помоля майката на Скоти да ни отведе.

Райдър разбра, че момчето е нащрек, макар да търпи присъствието му само заради майка си. Помисли си, че би трябвало да мине известно време, докато Джъстин приеме безусловно всеки нов мъж в живота на Лорън.

Наближаваха края на игрището и Райдър постави ръка на кръста й, за да й помогне да прескочи ниската телена ограда, отделяща терена от улицата. Миг по-късно усети, че жената се изпъва като струна и потръпва. Точно пред тях блесна светкавицата на фотоапарат.

— Мамо! — извика Джъстин.

На Райдър му бяха нужни една-две секунди, за да разбере какво става. Пред тях се изпречиха двама репортери — единият държеше магнетофон, а до него стоеше небрежно облечен и не много чист фотограф.

— Госпожо Холт, ще приемете ли предложението на „Ню Текникс“ да купи компанията ви, или ще продължите борбата?

Джъстин застана пред майка си с предизвикателно вирната брадичка, а очите му мятаха мълнии.

— Това да не е синът ви? — Репортерът махна с ръка на фотографа: — Марти, я щракни хлапето!

Райдър побесня. Без много да му мисли, сграбчи фотоапарата. С мъка се удържа да не го удари в земята. Задоволи се да го блъсне грубо в гърдите на слисания фотограф. С крайчеца на окото си видя, че репортерът се приближава. През съзнанието му като кадри от филм пробягаха десетки образи: налетите със сълзи очи на Джъстин, но и стиснатите зъби и готовността на хлапето да се опълчи срещу всеки, който оскърбява майка му. Изражението на Лорън бе като на попаднало в капан животно.

Бързо извади ключовете на колата от джоба си и ги подаде на Джъстин.

— Отведи майка си в колата — нареди му той и окуражително го стисна с два пръста за рамото.

В следващия миг бе вече с лице към репортера и в очите му светеха опасни искри:

— Какво, по дяволите, си мислите, че правите?

— Върша си работата, господине! Гоня си новините около тази дама и имам броени минути да изпратя информацията!

Райдър изруга гневно, тонът му бе тих, но достатъчно гневен. В същия миг установи с удовлетворение, че журналистът отстъпва назад.

— Що за хора сте вие? За вас граници няма ли?

— Гоним си събитията, търсим фактите — такава ни е работата — примирително рече фоторепортерът и взе да отстъпва.

Райдър го огледа по-спокойно, без да крие отвращението си.

— Слушай, приятелю, за теб самия ще бъде по-добре вече никога да не те виждам около това игрище. Ако искаш да вземеш изявления от госпожа Холт, обади се в кабинета й и си уреди час за среща, както постъпват възпитаните хора.

Изчака двамата да се отдалечат, после се отправи към блейзъра. Все още бе силно разгневен. Отвори вратата с ядосано и рязко движение и се намести зад волана. Усети физическото присъствие на двамата си смълчани спътници отзад, но не каза нищо. В гърдите му бушуваха смесени чувства, мислите му бяха не по-малко объркани. Изглежда, откакто бе срещнал Лорън за втори път се замесваше в някакъв бурен конфликт.

— Благодаря ти.

Чу прошепнатите думи, обърна се и срещна очите на Лорън. Толкова беше красива, въздъхна той. Вятърът бе успял да разбърка косата й още повече. Свободни кичури се вееха около ушите, бузите и на челото. Отново си даде сметка, че извършва нещо като измама, дори само с това, че се опитва да се сближи с нея и с Джъстин. Едно бе да работи по съдебното дело в нейна помощ, съвсем друго — да се обвързва.

— Често ли се случват такива неща? — попита я той и усети, че гневът отново го връхлита.

— Не, поне до днес, не — развълнувано обясни тя. — Не повярвах на очите си, когато се появи този репортер. Колко съм благодарна, че беше с нас и ни помогна да се измъкнем!

— И сами щяхме да се оправим, мамо!

Райдър изгледа момчето. Седнало до майка си, то бе опряло рамо до нейното и го гледаше изпод вежди. Отново в гърдите му се набраха топли чувства, а в съзнанието му изплува образа на Джъстин в мига, когато застана между репортера и Лорън.

— Човек вече няма право и на личен живот? — възмути се Лорън, докато Райдър палеше двигателя и потегляше. — Мислех си, че ще ме оставят на мира поне няколко дни след съдебното заседание.

— Не спомена ли онзи репортер за изкупуване на компанията? — смръщи Райдър чело.

Джъстин се премести и опрян на гърбовете на предните седалки, поясни вместо майка си:

— Питаше дали мама ще се съгласи да приеме предложението на „Ню Текникс“ да купи нашата фирма, или ще продължи борбата в съда.

Райдър се усмихна мислено. Това дете бе умно, мозъкът му сечеше като бръснач. Пък беше и нахакано. Страхотно хлапе, както бе отбелязал Джейк!

Лорън обаче го погледна безпомощно:

— Но аз не съм получавала никакво предложение. Изобщо не зная за какво говореше журналистът?

Райдър смени скоростите и отново усети раздразнение:

— Е, и това ако не е майтап, здраве! В наше време журналистите знаят за теб и твоя собствен бизнес повече от всеки друг! — Питаше се откъде ли репортерът знаеше, че тя е на бейзболното игрище. Пък и всякаква информация, свързана с делото и евентуалните продажби на компанията би трябвало да бъде поверителна. Тук стават някои неща, които трябва да се проверят. Май се налага да си поговорим с Джейк Левинсън, рече си той.

След няколко минути пристигнаха пред завода „Холт“. На паркинга пред административната сграда имаше само една кола.

— Твоята ли е? — попита Райдър и когато тя кимна, той спря до нея. Преди да успее да излезе и да й отвори вратата тя се измъкна сама. След нея изскочи и момчето, като подрънкваше ключовете, взети от Лорън. Втурна се право към колата, а след него пристъпиха те двамата. Райдър се усмихваше:

— Какво прави той сега, през лятото, докато ти си на работа?

— Стои си у дома заедно с Хати Бел — отвърна Лорън. — Тя го глези ужасно много, но така е по-добре. По този начин винаги е близо до къщата, пък и тя го обича толкова, колкото и аз.

Той й се усмихна:

— Щастливо хлапе.

Лорън замълча. Гледаше сина си.

— Право да ти кажа — и двете го глезим прекомерно. — Гласът й стана леко дрезгав, в него прозвуча истинска обич:

— Той е всичко, което имам. И затова сигурно все се безпокоя за него.

— Това чувство очевидно е двупосочно.

— Какво каза? — Тя обърна очи към него.

— Джъстин смята, че носи отговорност за теб, също както и ти за него — обясни й Райдър. — Забелязах реакциите му тази вечер — първо, като те видя с непознат за него човек, а после и когато се появи онзи репортер.

— Но той е само едно момченце — загрижено рече тя.

Райдър поклати глава.

— Той е мъжът в семейството и чувства това като отговорност, Лорън. Вижда нещата по този начин.

— Мамо, хайде побързай! Тук навсякъде има комари!

— Добре, Джъстин, влез в колата — обади се тя, едновременно ядосана и развеселена. — Нали ключовете са в теб. — Усмихна се на Райдър. — Сега видя ли? Ти го описа като тигър, който преди петнайсет минути понечил да защити майка си, а сега скимти като паленце от комарите, какво ще кажеш?

— Отлично извинение да те прибере при себе си, не е ли така? — промърмори Райдър, когато стигнаха до нейната кола.

Тя отново обърна глава към него:

— Какво?

— Мамо!

Лорън поклати глава, грабна бейзболната шапка от главата на момчето и го плесна по задничето, без да обръща внимание на възмутените му протести. После се престори, че се задавя и кашля от вдигналия се прах. Засмяха се всички заедно и тя му нахлупи шапката, като завъртя козирката настрани.

— Няма ли да престанеш да хленчиш и да влезеш кротко в колата, Джъстин?

— Ама и тя ще се напълни с комари, ако продължаваш да се бавиш — възрази той, но бързо млъкна, когато срещна погледа на Брейдън.

— Май ще трябва да помолим господин Брейдън да ни направи птичи къщички за паркинга тук — рече тя.

— Знаете ли как се правят? — веднага попита малкият.

— Точно сега работя по една такава — отговори Райдър.

Джъстин го огледа от главата до петите.

— Така ли си изкарвате хляба?

— Джъстин! — сопна се Лорън, шокирана от внезапната грубост на сина си. — Как смееш! Господин Брейдън е инженер. Той прави ластовича къщичка, която ще сложи пред къщата си. Ластовичките унищожават комарите.

— Зная всичко за ластовичките, мамо. — С многострадално и подчертано търпение отвърна момчето. — Просто се чудех как може един мъж да си прекарва времето като прави къщички — това е всичко.

— Обичам физическата работа, често ми се иска да работя нещо с ръцете си. — Обясни търпеливо Райдър, а вътрешно се възхити от детето. За Бога, мъжко момче. То едвам се въздържаше да не прояви открита враждебност. Не го правеше само защото бе добре възпитано. Но го подозираше. И не се оставяше да го командват и заплашват. Така трябва! — рече си той. Уважаваше достойнството у всекиго. Самият той никога не бе превивал раболепно гръб пред по-богати и по-силни хора. Винаги им бе казвал истината в очите и само с един унищожителен поглед бе карал доста влиятелни негодници да млъкват. Истинско удоволствие му доставяше сега фактът, че момчето наистина прилича на него и може да отстоява мнението си достойно.

— И аз обичам да работя с ръцете си — отбеляза Джъстин. — Може и да се опитам да построя такава къщичка.

— Джъстин…

Малкият махна с ръка на майка си да не го прекъсва.

— Мога да свърша тази работа в гаража.

— Но ние дори нямаме трион — възрази Лорън.

— Искаш ли да пробваш един от моите, например, този, с който работя сега? — Думите се откъснаха от устата му съвсем неочаквано, но Райдър бързо си даде сметка, че това ще му даде възможност да бъде заедно с момчето още веднъж в близките дни. Ще трябва да сложа определени граници, помисли си той, и да избягвам да се меся непрекъснато в живота им, да се сближавам прекомерно. — Защо не прегледаш чертежите ми — предложи той. — И ако все още имаш интерес, може да опиташ да си я направиш сам? Към чертежа има списък на нужните материали.

— Райдър, сигурно нямаш време, а и…

— А можеш ли да разчиташ чертеж? — попита той момче то, без да обръща внимание на думите й.

— Мога — твърдо отвърна то.

Брейдън сви рамене:

— Е, добре тогава, всичко зависи от теб.

Изражението на хлапака беше непроницаемо, когато попита:

— Значи да дойда у вас?

— Да, и тъй като нямаш инструменти ще можеш да използваш моите.

Джъстин прехапа устни, замисли се:

— Не зная дали…

— Сам ще решиш дали искаш да се пробваш.

Детето отправи дълъг и изпитателен поглед към Райдър и после кимна:

— Мога поне да опитам.

Лорън понечи да каже нещо:

— Вие двамата… — Но възраженията й увиснаха във въздуха. Местеше поглед тук към единия, ту към другия: Райдър — едър и невъзмутим, излъчващ увереност и мъжка сила, Джъстин — нещо като малко негово копие с доста подобни черти, но в детския им вариант. А точно в този миг ужасно много приличаше на мъжа до него. Тя разтърси глава сякаш да прогони тази необичайна и неочаквана прилика…

— Ще мина утре да те взема — каза му Райдър. — Какво ще кажеш за осем часа? Обичам да започвам работа рано… О, извинете ме, това естествено ще стане, ако майка ти не възразява? — И веднага погледна Лорън.

— Не, не възразявам — обади се тя тихо. И добави: — Но само в случай че имаш свободно време.

— Имам време.

Джъстин се качи в колата на майка си, задържа се за малко пред волана, после се премести на съседната седалка. Самият той помогна на Лорън да се намести зад кормилото и изчака докато тя вдигна глава към него.

— Искам да проуча разработките на Клей по-подробно, преди да дам препоръките си какво да се прави — рече той, наведен към прозореца, и когато тя кимна добави: — Ще се погрижа за Джъстин, не се безпокой.

— Благодаря ти — отвърна Лорън и го погледна.

Този миг продължи безкрайно. На слабата улична светлина деликатните й изваяни черти изпъкваха сякаш осветени от лунно сияние. Тя се усмихваше едва-едва, сега косата й бе вече съвсем разбъркана от вятъра и блестеше като тъкано сребро. Страшно му се прииска да я докосне, а и не само това. Смутено почувства, че тялото му откликва на нейната близост… Премаля му като от болка. Изправи се рязко й с мъка откъсна очи от нея. Тя потегли, а Райдър остана като закован на място, докато стоповете на колата се стопиха в мрака.

 

 

На другия ден сутринта Лорън се облече и се приготви за работа, както винаги, около седем и половина. Само че този път се бавеше и мотаеше, което бе необичайно за нея. Два пъти повече време й отне да прочете вестника. Изпи три кафета. Поглеждаше часовника почти всяка минута, докато накрая стана осем часа. Обади се на секретарката си: нямаше срещи чак до десет.

Погледна ръката, с която държеше телефона и забеляза, че леко трепери. Райдър щеше да дойде всяка минута. Особеното чувство, изпитала предишния ден, я обзе с още по-голяма сила. Беше й неловко, но този път не намираше подходящи извинения. Сега вече знаеше причината — бе силно увлечена по Райдър Брейдън, а прекараното време заедно, докато обсъждаха разработките и по-късно на игрището при Джъстин, още повече задълбочи това увлечение. Остави телефонната слушалка и започна да крачи из стаята. Признаваше, че се бави нарочно, за да види Райдър, преди да отиде на работа. За пръв път в живота си стоеше в очакване на мъж подобно на глупава ученичка.

Стресна я звън. Звънецът.

Къде се губеше Джъстин? Разчиташе на неговото присъствие, то би могло да облекчи напрежението, което цареше винаги, когато бяха заедно с Райдър. Тази сутрин момчето бе приятно възбудено, така изпълнено с приятни очаквания, че не си бе измило зъбите, не си бе оправило леглото и тя го върна обратно.

Звънецът прозвуча отново.

— Мамо! Моля те, отвори вратата!

Лорън набързо оправи полата си и се запъти към вратата. Отвън стоеше Райдър Брейдън, облян от слънчевите лъчи, в пълна хармония със свежата утрин, усмихнат с познатата й вече отлично негова полуусмивка, привлекателен и магнетичен, по-красив от когото и да било.

— Гледай ти! — каза той вместо поздрав, но изражението му бе непроницаемо. — Мислех, че си на работа.

Тя отстъпи и му направи място да влезе.

— Да, по това време обикновено съм вече в завода, но тази сутрин графикът ми куца.

Мили Боже, започвам да лъжа най-нагло. Няма да се учудя, ако сега ме порази мълния, помисли си тя. Затвори вратата, а Райдър се огледа бързо и запита:

— Джъстин готов ли е?

— Всеки момент ще дойде. Само да си измие зъбите и да си оправи леглото.

Той вдигна вежди с престорена изненада.

— Е, наложи се и малко принуда — засмя се Лорън.

Той се усмихна — за пръв път откакто прекрачи прага тази сутрин и Лорън направо се задъха.

— Искаш ли кафе? — побърза да предложи тя.

— Защо не, дано само не те затруднявам. — Последва я към кухнята и пое подадената му чаша. Погледна през двойните френски прозорци към вътрешния двор, а тя наля кафе и на себе си.

— Да излезем навън — предложи Лорън и се отправи към двукрилите стъклени врати. — Джъстин няма да закъснее.

— Тук е много приятно — отбеляза Райдър, когато застанаха на дворчето сред свежия въздух на все още хладното утро. Тя го поведе към маса със стъклен плот и той трябваше да наведе глава, за да избегне няколко висящи саксии по пътя си. Около тънките синджири, на които се държаха се виеха светлорозовите филизи на бугенвилия, протегнали дълги като пръсти разклонения към земята. Лорън седна, но Райдър предпочете да остане прав. Облегна се на един от прътите от ковано желязо, които крепяха лозата и скръсти крака.

— Винаги съм обичал да пия първото кафе навън рано сутрин, докато е все още хладно — рече той.

— Говориш за времето, когато си живял при баба си, така ли? — попита Лорън.

— Да. Всяка сутрин печеше бисквити или кифлички за закуска и все ми се струваше, че са по-вкусни, ако човек ги яде навън. — Той се загледа в грижливо подкастрената глициния до стената. — В градината ни имаше цветя навсякъде. Тя правеше всичко сама — нямаше пари за градинар. Чак сега разбирам колко много е трябвало да работи.

— Градината, която видях там, беше прекрасна — каза Лорън тихо, а в съзнанието й мигновено застана образът на обширния, покрит с какви ли не цветя двор, неподредени в лехи, растящи на воля, в изобилие. Някои от тях бяха много редки, никой не ги садеше вече, смятаха ги за старомодни. — Мигновено се влюбих в нея, в къщата — също — добави тя. Погледна го над ръба на чашата си. — Там ли си роден?

— Роден съм в болница, като всички други — усмихна се той, обгърнал чашата с длани.

— Но родителите ти са живели там, така ли?

— Всъщност не — отговори мъжът, без да вдига поглед.

Страшно й се прииска да го попита какво точно означават тези думи, но изражението му я възпря.

— Имаш ли братя и сестри?

— Не, сам съм — отговори Райдър. — Но винаги ми се е искало да бъда част от голямо семейство.

— И на мен — бързо подхвърли тя и погледна към построената от Джъстин хранилка за птици зад гърба на Райдър. Сега на нея бе кацнала светлочервена чинка. — Мечтаех да имам и братя, и сестри, и вуйчовци и лели. Затова често съм си обещавала да си родя много деца. — В гласа й прозвуча далечен копнеж. — А Джъстин няма нито братя и сестри, нито живи баба и дядо.

— Не е късно — откликна той и остави чашата на масата. — Ти си млада, можеш да имаш и други деца.

Но още докато говореше, един вътрешен глас рязко се разбунтува срещу тази идея. Загледа се към отлично поддържаната, и сякаш козметично изпипана морава адски го бяха раздразнили собствените му думи тя да роди нечии, чужди деца. В него отново забушуваха непознати чувства: примитивни, типични за самеца и за потребността му да маркира територията си… Ами да, направо ревнуваше. Тази жена го караше да заема позата на защитник, същевременно да страда при мисълта за евентуална загуба, сякаш тя вече му принадлежеше. Затвори очи. Как, по дяволите, да стои настрана, като не можеше да избяга от тези мисли?

Стресна го гласът на Джъстин.

— Мамо — обади се момчето отгоре — не мога да си намеря бейзболната шапка с емблемата!

— Тук е — отвърна майката и се изправи. Остави чашата и се насочи към рафтовете до оградата. Бяха отрупани с очевидно принадлежащи на сина й вещи. Въпросната шапка бе на най-горния, а Лорън не бе достатъчно висока, за да я стигне. Преди Райдър да успее да я спре, тя стъпи на най-долната лавица и протегна ръка нагоре. Дръпна шапката, но повлече и други предмети. Инстинктивно се отдръпна, за да не я удари нещо, и загуби равновесие.

Извика силно и политна, но в същия миг здрави мъжки ръце я хванаха през кръста и я отдръпнаха. Но не достатъчно, защото отгоре като лавина се посипаха още купища спортни принадлежности и какви ли не, събирани от Джъстин, вехтории. С второ рязко движение Райдър я издърпа още назад, завъртя я и я притисна към себе си, за да я предпази от удар.

От мига, в който ръцете му се обвиха около тялото й, го обзеха невероятни усещания: лъхна го свежият, напомнящ уханието на цветя, мирис на плътта й, меката като коприна коса го погали по лицето, почувства ударите на лудо туптящото й сърце, а топлата й гръд се допря плътно до неговата, бедрата й — също… Мекото, нежно тяло, притиснато в неговото… Кръвта му пламна и затупа лудешки във вените, задъха се и забрави всичките си клетви, обещания и причини да се държи настрана и никога да не си позволява подобно нещо!

И въпреки всичко я пусна, отдели я от себе си едва когато почувства раздвижването й. Усети парфюма й и дълбоко пое въздух, после невъздържано зарови лице в буйната коса. Внезапно разбра, че е възбуден до крайност. Лорън се бе отпуснала в ръцете му — гъвкавото младо и деликатно тяло не се противеше. Потърсила опора, тя придвижи коляното си леко напред и усети пламналото в него желание.

Ахна тихичко и вдигна очи. Райдър мигом разбра, че каквото и да е възникнало между двамата сега, привличането е взаимно. Тя също го желае. В широко отворените й очите се четеше недоумение. Но светлият им кехлибарен цвят бе потъмнял, сякаш опушен. Райдър потръпна от желание, удоволствие и сладка болка. Лицето й бе вдигнато към неговото, устните — меки и влажни — бяха полуотворени. А въздухът между лицата им бе сякаш наелектризиран и пълен с многообещаваща сладост. Боже, никога преди не бе изпитвал такова неудържимо желание да целува… Простена и с огромно усилие на волята я отдели от себе си, макар че всичко в него крещеше да я хвърли на земята точно тук и да задоволи онзи стръвен глад, който го мъчеше от мига, когато я зърна в кабинета на Джейк Левинсън. Играта започваше да става опасна…

С бързи крачки се отправи към края на двора и като дишаше дълбоко и често се загледа в съвършено подстриганата трева на моравата. В главата му бе пълен хаос. Мислите му бяха като полудели — не помнеше да е изпитвал нещо подобно.

Зад гърба си чу смеха на Лорън — тих и някак разочарован. Обърна се неохотно.

— Съжалявам за случилото се — промълви тя и посочи търкалящите се на земята вещи. — Колко пъти предупреждавам Джъстин да не хвърля така безразборно нещата си по лавиците. — Взе чашата си и мина покрай него, но сякаш не посмя да го погледне в очите.

— Такива са рисковете — опита се да се пошегува той, — когато човек живее с деца… — Но замълча и също извърна глава, когато видя, че ръцете й треперят.

И двамата въздъхнаха облекчено, когато през двукрилата врата дотича Джъстин — весел и усмихнат. Усмивката му изчезна, щом зърна бъркотията на земята.

— Какво е станало?

— Джъстин, имаме гост — прекъсна го майка му.

— Здравейте, господин Брейдън — смути се момчето.

— Здравей, Джъстин. — Райдър се наведе и му подаде една от вехтите, изхабени бейзболни ръкавици. — Мисля, че трябва да приберем тези неща, защото, като гледам изражението на майка ти, пък и се досещам за причината, може да не получим позволение да правим птичи къщички.

— Точно така. — Незабавно пое репликата Лорън и като взе чашата на Райдър се запъти към кухнята. — Тази бухалка за малко да ми счупи главата. Днес, преди да си легнеш по тези лавици да настъпи такъв порядък, какъвто има в килера на Хати Бел.

Джъстин хвърли бърз поглед към Райдър. Очертаваше се дълга лекция, а той беше честолюбиво момче и не му се искаше това да става пред свидетели. Ала в очите на Брейдън прочете само мъжко съчувствие и се успокои. Наведе се и вдигна колкото можеше от разхвърляните спортни принадлежности.

— Мамо, нали знаеш, че се канех да подредя тук, но напоследък бях зает.

— Моля те, Джъстин, не започвай отново!

— Честно, маме, ще направя всичко, ама в неделя следобед.

— Да, да, колкото и миналия път! И тогава ми даде честна дума?

— Тогава дойдоха Скоти и Майк и ме прекъснаха.

— А в понеделник?

— В понеделник компютърът не…

— Добре, хайде да приберем това-онова — намеси се тактично Райдър и се зае да вдига нещата от земята. Протегна се и ги занарежда на най-високия рафт. Ситуацията и момчешкото поведение му бяха повече от познати.

Но Мама Джейн бе не по-малко изобретателна и волева от него. Само след година, дори по-малко, Джъстин ще командва Лорън както си иска. Това обаче не би трябвало да е негова грижа.

Самата Лорън се чувстваше страшно неудобно: какво ли ще си помисли Райдър, като я слуша как се кара със собствения си син, когото не е възпитала добре и който не я слуша. Затова се обърна рязко и влезе в къщата, все още разтреперана от тази неудобна случка. Мина като вихрушка през кухнята, пусна чашите в умивалника и хукна към голямото предно антре. За Бога! Как се бе държала, като влюбена ученичка, размекна се още в мига, когато телата им се допряха.

Внезапно усети присъствието на Брейдън зад себе си. Той я бе последвал съвсем безшумно и сега ръката му се стрелна напред, за да отвори вратата пред нея. Джъстин профуча покрай тях и се насочи право към колата на Райдър.

— Благодаря — промълви тя и извади ключа. — Снощи забравих да те питам дали ще е удобно да мина да взема Джъстин по обед? Мога да отделя малко време през обедната почивка.

— Не е нужно — рече Райдър и я подкани с ръка да слезе пред него. — Ще го доведа следобед. Нали Хати Бел ще бъде тук?

— О, да, но не ми се иска да те ангажирам излишно. Достатъчно е, че си правиш труда да се занимаваш с него толкова време.

— Напротив, ще ми бъде приятно — възрази той, докато вървяха към колата й. Тя отключи вратата, а той я отвори и я задържа, докато Лорън се наведе, докосна се до него, без да иска, и се намести зад волана. Този съвсем кратък допир бе като електрически удар за нея — по гръбнака й пробяга силна тръпка и дъхът й почти спря. Той изчака тя да оправи полата си, да сложи ключа в гнездото му и чак тогава затвори вратата.

Лорън вдигна лице и неочаквано за самата себе си си пожела да притежава нужната смелост, за да направи онова, което тръпнеше да стори в същия миг. Този Райдър бе най-привлекателният мъж, когото бе познавала досега. Как ли би реагирал, ако тя сега протегнеше пръсти и докоснеше тези изкусителни устни? Как й се искаше да прилича поне малко на Клей… Но тя не бе импулсивен и решителен човек. И може би никога нямаше да почувства нежната милувка на Райдър, ръцете му по голото си тяло… може би никога нямаше да впие устни в неговите…

— Пази се и внимавай в натоварените участъци от пътя — предупреди я той.

Погледът й се задържа върху лицето му за още един дълъг миг, през който времето сякаш спря. Миг по-късно тя запали и потегли.

Цялата бе изтръпнала. Караше като насън през квартала, после излезе на авеню Спринт Хил, което водеше право към компанията „Холт“. И сега, като че ли за пръв път, в съзнанието й не се въртяха вечните тревоги за работата, проблемите на фирмата и нейните отговорности.

Как може да бъде толкова по детски увлечена по човек, когото познаваше само от няколко дни? Сякаш бе вкусила от някакъв вълшебен еликсир, даден й от могъща магьосница, и той бе отнел разсъдъка и предпазливостта й. Или сега в нея се бе вселило друго същество? Чувстваше се като новородена.

Бе живяла с Клей Холт години наред, без да изпитва някакви дълбоки и покоряващи чувства. Клей по начало не бе страстен и емоционален човек. Свързваше ги най-вече голямото приятелство, общият им произход и семейната среда, общите интереси. Всъщност Лорън бе изпитвала нещо подобно на сегашното си усещане само по време на бременността. И може би затова изведнъж в съзнанието й нахлуха спомени за емоционалния смут, обзел я през онези месеци. През по-голямата част от живота си бе потискала чувствеността си, внимателно бе избягвала да дава воля на плътските желания. Но докато бе носила Джъстин в утробата си, често бе имала усещането, че има нещо, което й е отречено, което не е получила.

Клей бе човек на науката. Учен, мислител. Силата му бе в логиката и прагматичните действия. Наскоро след сватбата бе установил, че е стерилен и веднага се зае да търси начини да запълни празнотата в брака им. Твърдеше, че не бива на Лорън да й се отнема правото да бъде майка и да изпълни тази върховна човешка функция. Клей бе сигурен, че им предстои дълъг съвместен семеен живот, бе настоявал тя да си има дете и с типичното си прямо и точно научно мислене веднага бе изтъкнал, че за тази цел съществуват модерни методи като изкуственото осеменяване.

Лорън не се сещаше често за миналата бременност. Сега обаче, по необясними причини, Райдър Брейдън бе събудил тези позабравени чувства. И защо се бе случило така? Едва ли имаше връзка между двете неща. А може би… Лорън се взираше напред, не виждаше нищо и само усещаше, че е обвързана непреодолимо, завладяващо…