Ричард Марчинко, Джон Вайсман
Взвод „Ехо“ (8)

Глава 8

Не си носех официални дрехи за това пътуване. В края на краищата бях дошъл в Баку в напълно потаен режим, а за промъквания и надничания не се изисква официално облекло. Но пък съм живял достатъчно дълго, за да следвам собствените си Божи заповеди на войната със специални методи и така, без да си въобразявам, че ми трябват само бойни дрехи, дънки и кевлар, обикновено опаковам и един костюм, както и униформа от най-парадните.

Реших да облека цивилните дрехи, защото с тях не изпъквам толкова много в тълпите. Тъй като никога не ходя на места, където може да има неженени жени, без да съм си взел необходимите предпазни средства, мушнах един пистолет „P7-K3“, калибър 0,32, във велурен кобур, пъхнах го на кръста си и закачих гайката му към колана си.

Проверих часовника си, вдигнах осигурения от подслушване клетъчен телефон и се свързах с Бумеранга и Ранди. Обсъдихме нещата с азербайджанците и с удоволствие разбрах, че обучението на Араз върви по програма. С още по-голямо удоволствие научих, че тайната подготовка за нашата малка презгранична екскурзия също вървеше по график.

— Ще се видя със задниците ви след приема — казах на Бумеранга. — Запази ми една бира.

След това, чул състоянието на нещата и останал доволен, сгънах на квадрат една копринена кърпичка, напъхах я в джоба на направения си по поръчка двуреден блейзър, ушит в Сеул и скроен в Корея, а после пуснах зад нея комплект направени по поръчка и скроени в Ню Йорк шперцове. След това се размислих над постъпката си, извадих тънкото пакетче и го пъхнах в обувката си. Беше ли ми неудобно? И още как. Но съм научил през годините, че дискомфортът е търпим, ако имаш цел. А аз имах цел: неоткриваемост.

 

 

Майор Ашли Еванс, която носеше официална рокля, ме взе в 19:45. Тя караше собствената си кола — един огромен четиривратен „Шевролет събърбан силверадо 2500“ в синьо и бяло с грамадни гуми. Тя обясни, че колата е реликва от престоя й преди няколко години в Сараево. Подарък от един екип контраразузнавачи от Министерството на отбраната.

— Виждаш ли? — Тя посочи трио добре запазени дупки от куршуми в задния калник. — Това е от последното пътуване из планината Игман на излизане от града.

Огледах разстоянието между трите дупки, пъхнах пръст в една и предположих:

— Лека картечница?

— Позна — отвърна тя. Аз отстъпих и погледнах отново. Не беше лошо — тя си бе направила усилието да боядиса метала, за да не ръждясва.

— Хубави сувенири. Обзалагам се, доволна си, че не е улучил резервоара.

— Откъде знаеш, че е мъж? Знаеш, че в Сараево имаше и жени снайперисти.

Никога не си въобгъзявай, шибаняко, нали така?

— Признавам си, не знам — отговорих.

Продължих да обикалям голямата кола отзад, за да съм сигурен, че тя ще види как показно разкопчавам сакото си в огледалото за обратно виждане.

Спрях до вратата на пасажера и погледнах към нея през полуотвореното стъкло.

— Не искаш ли да видиш моите белези?

Тя натисна едно копче и електрическата ключалка на вратата се отвори с шумно тупане.

— Дори не си го помисляй.

Отворих вратата, вдигнах се, пъхнах се върху седалката, заключих се, закопчах се и затворих прозореца, за да си остава въздухът от климатика при нас.

— Благодаря, че идваш с мен тази вечер. Разбира се, не съм убеден, че посланичката ще одобри това.

Майорът протегна ръка напред, намали гласа на Гарт Брукс, когото бяха пуснали по местната станция за кънтри музика, и засили вентилатора на климатика до пълна газ.

— Съвсем скоро ще разберем дали одобрява или не — каза Ашли. — Защото и тя ще бъде там.

Майорът се усмихна на изражението ми, изви се, за да прецени движението зад себе си, а после внимателно потегли.

— Хей, не се притеснявай. Проблемите с нея не са големи. Освен това исках да видя тази фондация отвътре още откакто пристигнах. Но никога не съм била в списъка на хората, които са първа класа за тях.

Та замълча за малко.

— По дяволите, за тях дори не съм и втора класа.

— Когато си с мен, майоре, пътуваш първа класа.

Спряхме на един светофар и тя отдели време да ме огледа критично от горе до долу.

— Е, трябва да кажа, че доста добре се почистваш, като имам предвид какво се говори за теб.

— Не вярвай нито думичка.

— На кое — че се чистиш добре, или на онова, което говорят.

Ухилих се.

— И двете.

Това я накара да се усмихне. Тя стъпи на газта и голямата камионетка тръгна.

Аз протегнах ръка надолу, опрян в колана, и поместих седалката малко назад, за да си направя повече място за краката, а после се протегнах продължително.

— Е, какво ще правим?

— И аз не знам. Чакай малко.

Тя даде мигач, сви надясно в една еднопосочна улица, натисна спирачката, а после тръгна бавно, като проверяваше със сериозно изражение как сме отзад във външното огледало.

— Изглежда, сме чисти — каза накрая.

— Е, за мен това е ново.

— Сигурно.

Колата сви наляво, после надясно, после пак наляво — ако питате мен, имаше нужда от ремонт по окачването, — докато Ашли шофираше по редица неосветени улици с разнебитени жилища от съветската ера от двете страни.

— В този град има някои направо депресиращи квартали — каза Ашли. — Този е един от тях.

Кимнах в знак на съгласие.

— Реликви от Студената война.

Загледах се през прозореца към жилищата. Много от прозорците бяха тъмни. Зад някои от тях виждах трепкащи светлинки.

— Свещи — обясни Ашли, като предвиди въпроса ми. — Иронично е, нали, че в нефтената столица на кавказкия район повечето хора не могат да си позволят електричеството.

Свих рамене и не казах нищо. Продължихме мълчаливо няколко минути.

Накрая Ашли се обърна към мен.

— И така, как ще го изиграем, Дик?

Почесах се по брадата.

— Ами ако трябва да съм съвсем честен, искам по някое време да разгледам офисите на фондацията — отговорих. — Просто едно прокрадване и надничане, нищо възмутително.

Ашли кимна.

— Според мен това може да стане. Ако внимаваме — добави след малко колебание.

— Аз винаги внимавам.

Тя хвърли поглед към дългата резка на челото ми, която все още се виждаше, протегна ръка и я докосна.

— О, така ли?

Свих рамене.

— Е, почти винаги.

Тя ме изгледа.

— Добре, да кажем, че аз участвам, ако се наложи. А как отваряш вратите, ако са заключени?

Аз размърдах пръсти към нея.

— Тези неща — казах — са образовани.

Тя ме изгледа скептично.

— Не това питах.

— Мога да направя каквото трябва — отвърнах. — Ами ти учила ли си се на ключарство в шпионското училище?

— Защо, полковник — запита игриво тя. — Вие пък откъде знаете за такива неща?

— Защото аз самият съм го учил.

Не й казах, че освен дето съм карал този курс още като попова лъжичка, бях се обучавал допълнително, докато командвах „ТЮЛЕН-Група шест“. По онова време си наех един професионалист от Ню Йорк на име Еди Взломаджията, който показа на мен и момчетата не само къде да намирам най-добрите канелони на земята, но и как да отваряме всякакви ключалки. Еди беше — и още е — учен и джентълмен, и патриот, защото не ни поиска нито цент за седмичния курс.

Ашли сви наляво по широк булевард.

— Това е интересна част на града — каза тя, като видя любопитството на лицето ми. — Повечето къщи са построени през двадесетте години от първата група нефтени барони.

Гледах. Виждал съм снимки на Пето авеню, когато по него е имало само четириетажни и пететажни сгради на хора с имена като Рокфелер и Карнеги, и трябва да призная, че то доста наподобяваше това, което виждах тук. Булевардът беше широк — шест ленти. От двете му страни, доста далеч от бордюрите, имаше редици големи каменни къщи. В някои части разстоянието между тях беше не повече от метър. В други една къща се издигаше сама зад застрашителни стени и високи порти. Различията в архитектурните стилове смайваха. Някои от къщите бяха в стил барок. Други — рококо. Други пък бяха строени в оня псевдокласически, псевдоренесансов стил, който наричам „nouveao^[1]-мафия“ Но независимо от различията в стиловете къщите бяха еднакво добре поддържани.

— В истински добра форма са.

— Повечето са издигнати веднага след сриването на Съветския съюз, от първите азербайджански капиталисти.

— Които са били…

— Същите хора, управлявали Страната за съветите.

Е, бизнесът си е бизнес.

— Да, логично е.

— Абсолютен пример за сделка, когато имаш вътрешна информация. Както и да е, те са знаели всичко за интересите на Запада към каспийския нефт. И затова са купили имот за стотинки, запазили са си къщите до треската за нефт, а после са ги продали на западни петролни компании, на банки, на фирми и така нататък.

Засмях се.

— Във всеки комунист е дремел по един упадъчен капиталист, който се опитва да се изскубе оттук, така ли?

Тя кимна в знак на съгласие.

— И това е само половината от истината. Познай кой контролира строителната промишленост тук, в Баку. Същите хора, които са притежавали къщите, разбира се. Затова всеки пирон, всяка тръба, всяка джунджурийка и дъска струва три, четири, пет пъти повече от реалното. И познай какво — когато петролните компании опитали да си внесат свои материали, азербайджанците им сложили хиляда процента мито, за урок.

— Приятна далаверка.

— И свършила работа.

Тя посочи към нещо на четвърт километър надолу по булеварда. Проследих пръста й и видях доста светлини и много коли в огромен имот между две улици.

— Там отиваме.

Погледнах по-внимателно.

— Впечатляващо.

И така си беше — ако си харесвате дома показен. Когато наближихме, различих един, два, три, четири, пет етажа сложно гравиран градеж от камъни, с фризове, изобразяващи подвизите на Херкулес. Над рамкираните прозорци на последния етаж имаше камъни с лицата на богини. Цялата постройка беше заобиколена от триметрова стена със сложни, електронно управляеми двойни порти от ковано желязо, които ми напомняха на тези пред „Hôtel de Ville“ — градската управа на Париж. Приличаше на площадка за снимане на филм. Разбира се, целият имот беше професионално осветен от меки, но мощни прожектори, които му придаваха очарователен вид като за корицата на списание.

Но си отбелязах, че този изглед е само патината на повърхността. Някой, който разбираше от охрана, бе пипал много грижливо. Защо ли? Защото въпреки че къщата беше осветена така изкусно, дворът също беше окъпан в ярка бяла светлина, и то много по-силна. Нямаше къде да се скрие човек, ако опита да се доближи. Нямаше сенки за скривалища. Нямаше храсти, между които да се подтичва. Бързо огледах за камери и намерих половин дузина на подвижни стойки и насочени да обхващат всички ъгли. Вперих очи в прозорците на първия етаж и забелязах, че освен четири малки прозорчета за проветряване на тоалетни, частично прикрити от гъсти, добре поливани бръшляни, всички бяха защитени с решетки срещу гранати от последно поколение. Прозорците на мазето — или поне малкото, които видях — бяха покрити със стомана и тежки решетки.

Приближихме входа и един униформен пазач, по чиято бледосиня униформа беше избила пот, махна на Ашли да влиза по подобния на полумесец път към къщата. Втора двойка потни полицаи под наем с прожектори в ръце ни отклониха от пътя в широк двор, където може би двеста коли бяха натикани врата до врата и броня до броня на бял и ситен като грахови зърна чакъл.

Изминахме двадесетина метра по скърцащия под краката ни чакъл, толкова горещ, че го усещах през подметките на обувките си, и изкачихме шест широки стъпала нагоре към махагонови врати с двойни стъкла. Един лакей в ливрея до дясната врата я отвори и кимна почтително, когато минахме покрай него.

След като влязохме в претъпканото антре, температурата падна с около двадесет градуса. Бавно се запридвижвахме на края на бавноподвижна група от облечени в черно гости с вратовръзки, докато на пътя ни се изпречи ниска, изключително набита жена с вечерна рокля с пайети и пискюли в цвят слонова кост и злато, която я правеше да изглежда като античен абажур с крака. Тя огледа списъка си, а после ми пусна един МЦВП — това е Много Цялостен Визуален Преглед, — провери отново списъка си, надникна над очилата си с половин стъкла и показа усмивка, от която бузите й наподобиха ябълки.

— Полковник Марчинко — каза тя на талази. — Аз съм Ивана. За нас е огромно удоволствие, че сте тук тази вечер.

Тропнах токчета и се поклоних към нея, забравил всичките си похотливи помисли.

— За мен е удоволствие, госпожице Ивана.

Тикнах леко Ашли напред.

— Позволете ми да представя майор Еванс от морската пехота на Съединените щати.

Очите на Ивана изстинаха. Тя кимна официално.

— Удоволствие е да се запозная с вас, майор Еванс. Добре дошли във фондация „Сирджи-й-йк“.

Тя подаде ръка, стисна ръката на Ашли и я раздвижи нагоре-надолу като дръжката на чешма-помпа. След това отстъпи настрани и ни подкани да влезем през тясна портална врата, която водеше към огромното фоайе.

Аз подканих Ашли да влезе пред мен. Последвах я. Когато минах през портала, чух мек звук като от гонг.

Някакъв лакей застана на пътя ми.

— Извинете ме, сър — каза той.

Дръпнах се малко. Не обичам да ме притискат, а този ме притискаше.

— Какъв е проблемът?

Той отново пристъпи към мен.

— Съжалявам, сър, но ще трябва да вземем оръжието ви.

В никакъв случай, шибаняко.

— Какво оръжие?

Долових второ тяло зад себе си и се обърнах. Ивана беше се приближила плавно отзад.

— Съжалявам, полковник, но в „Сирджик“ не позволяваме да се носи оръжие. Нашите цели са мирни и настояваме гостите ни да представят такъв имидж. Всеки тук с радост зачита тази процедура и за мен ще бъде голямо удоволствие, ако и вие спазите нашите обичаи.

— Тъй като ме молите така красиво… — посегнах зад кръста си и оставих пистолета с мекия му кобур в протегнатата длан на Ивана. — Ще ми дадете ли картонче, или ще запомните чий е пистолетът?

Ивана се изкикоти и игриво трепна клепачите си към мен.

— Няма да ви трябва картонче, полковник Марчинко. Не и при Ивана.

Тя погледна малкия пистолет с развеселена гримаса.

— Бих предположила, че вие точно бихте имали нещо… по-голямо — намекна тя.

Аз се ухилих в отговор по своя свиреп начин.

— Вероятно не ви е известна старата тюленска поговорка, Ивана — колкото по-голям е пистолетът ти, толкова по-малък е пищовът.

Ивана се замисли над думите ми със стиснати устни и набраздено чело. Когато най-после си преведе нещата както трябва, отметна глава назад и ревна възхитено.

— Ще запомня това за следващия път, когато тръгна да търся мъж — каза тя.

Претегли малкия пистолет, разгледа го, а после насочи един много, много разсъбличащ поглед към чатала ми. Отново погледна към пистолета, като се засмя.

— Благодаря ви, полковник — каза през рамо. — Ще ви върна пистолета, когато си тръгнете.

С тези думи се втурна обратно към поста си на входа, като се поклащаше и бедрата й шумоляха леко.

Ние тръгнахме наляво, проправихме си път през фоайето с високия таван и бяхме упътени към дълъг коридор с мраморен под, който се простираше почти по цялата дължина на къщата. Мраморът беше покрит с поредица от антични шушински и ширвански килими; по стените висяха обрамчени картини с маслени бои от шестнадесети и седемнадесети век от Фламандската школа. Забелязах отляво тоалетни, по средата на коридора. Една малка библиотека, която би била достойна за английски клуб, започваше от дясната страна на коридора. В далечния край квартет икономи стоеше дежурен пред двойна врата от гравирано дърво и стъкла. Когато наближихме, чухме зад нея цигулки и приглушените звуци на голяма тълпа.

Приближихме се със спокойна стъпка. Но вместо да ни покани да влезем, икономът с ръка на дръжката на дясната врата се изпъна и ме изгледа въпросително.

Аз също се изпънах и го изгледах въпросително. Искам да кажа, какво иска тоя, мамицата му.

Ашли, професионалният дипломат и овцифер, ходил на шпионско училище по-скоро, отколкото аз, разбра какво иска онзи.

— Полковник Марчинко и майор Еванс — каза тя с официален глас.

Икономът открехна вратата и изсуфлира на някого вътре:

— Полковник Марченко и майор Еуанс.

Предполагам, че Ашли се справи добре като за заплатата си, защото след съвсем малко икономите отвориха вратите и ни позволиха да влезем.

Ето ви версията в забавен кадър: сякаш влязох в шибан декор за филм с костюми от 50-те години. Самата зала беше в бяло и злато с висок таван. Във всеки край на огромното помещение се виждаше дълга маса, отрупана с храна. Колосани сервитьори раздаваха чинии с ордьоври и шампанско на огромната тълпа официално облечени гости. На подиум един струнен квартет в бели връзки изпълняваше доста добре един от квартетите на Бетховен. (Обзалагам се, не знаехте, че си падам по такива неща. Обзалагам се, предполагахте, че обичам стар рок и кънтри музика. Е, понякога обичам. Но Бетховен, Шуберт, Бах и Брамс са все добри за Воинската душа и затова съм ги опознал.)

И там, точно до вратата и със залепен като сянка до лявото си рамо телохранител, стоеше Нашият Домакин.

Той беше висок, слаб, с остри черти и изискан на вид. Лицето му беше осеяно с бръчки около очите и устата. Блестящо белите му зъби бяха малки, а кучешките — изключително заострени, което му придаваше донякъде хищнически вид, подсилен от къса, черна, изпръскана в сиво коса и докарана със спрей до идеална форма. Забелязах, че реверите на двуредния му фрак бяха направени от леко грапав плат, а не от показна коприна и че всички копчета на жилетката му бяха закопчани.

До рамото му стоеше госпожата, слаба жена без сутиен, с леко възбудени цицки и повдигната нагоре коса, която носеше рокля по тялото и без рамене, която трябва да струваше повече, отколкото повечето хора изкарват за шест месеца. Знаех ги от снимките им, както по очите му разбрах, че и той ме познава от мои снимки. По лицето му се появи полуусмивка, а после той завъртя реостата за чар докрай, до прегряване, полуусмивката се превърна в гостоприемно, топло изражение и той ни подкани с глава да се приближим.

Отправи към Ашли бързо кимане с глава, придружено с бързо блясване на зъбите, сякаш за да каже колко се радва и е възхитен, че тя е успяла да дойде, и я предаде на жена си с онзи вид професионално, хоризонтално стискане на ръка, обичайно за хората, свикнали да посрещат дълги опашки по приемите. След това ме фиксира с бебешките си виолетови очи. Да, приятели, имаше пурпурни очи. Знам, хората нямат пурпурни очи. Затова предполагам, че носеше лещи. Защо ли? Не питайте, защото не знам. Но те му придаваха отличителна вълча осанка в съчетание с острата, сресана назад черна и посивяваща коса, гъстите вежди и тънките, остри черти. Зачудих се дали носът му не е студен и влажен, но потиснах желанието си да разбера това.

Той ме погледна право в лицето с немигащите си очи, които дълбаеха моите, а хладките му, сухи ръце притискаха моята дясна длан като сандвич и дългите му пръсти на аристократ стигнаха до пулса на китката ми.

Точно в този момент изръмжа с един от онези по принцип неопределими акценти от европейски тип:

— Аз съм Стефан Саркисян и съм истински възхитен да се запозная с вас най-после. Лице в лице, полковник — довърши той след кратка пауза.

О, да, о, да, о, да. Сега говореше английски, но това беше… Гласът. Същият характерен, дълбок, мек, мазно мазен тон, който бях чул за първи път по клетъчния телефон на покойния и неоплакан ЯПР. Сега късчетата от мозайката дойдоха по местата си: той знаеше, че аз знам, че е изпратил екип свирепи руснаци да ме убият. И преценяваше как ще смеля тази информация.

Добре, тъй като всичко това тече в забавен кадър, позволете да обясня какво Стефан Саркисян, известен още като Стив, който е доста умен, копелето му с копеле, беше успял да направи току-що.

Беше ме поставил в детектор на лъжата. Е, не такъв, дето Християните в действие използват, за да проверяват агентите си. Но ме преслуша също така цялостно, както в стол с ремъци около гърдите и китките ми и с гумени купички на пръстите.

Но го правеше ръчно. Проверяваше очите ми за онзи вид микромоментни колебания, които говорят за лъжливост на отговорите. Същевременно ръцете му проверяваха пулса ми, както и потта и осезателните реакции.

Перфектен ли беше моделът? Не. Но му го признавам — доста добре ме улови, без да го предвидя.

Но тук, приятели, е мястото, в което старата гума държи пътя; където отделяме Воините от другите състезатели и от мераклиите. Воинът, виждате ли, Винаги се Контролира. Контролира тялото си, контролира мисълта си, контролира цялата шибана ситуация. Когато парашутът ми откаже на девет хиляди метра — седем мили над онова, което старши помощник при оръдията Бъч Уелс нарича terror firmer^[2], — може и да съм изненадан от отказа, но не и от ситуацията. Защо ли? Защото вече съм тренирал как да действам. Поемам контрол и побеждавам отказа.

Когато тялото ми бъде потопено във вода с температура десет градуса sans водолазен костюм и все пак трябва да премина шестстотин метра през студените вълни, АЗ ЩЕ УСПЕЯ, защото ще контролирам тялото си; няма да допусна да измръзна. Дали мога да издържа цял час или повече? Отговорът, както вероятно се досещате, е едно кънтящо НЕ. Законите на физиката може да бъдат оспорвани и нарушавани с гола воля или адреналин. Но в края на краищата те са си природни закони, а природните закони не търпят постоянна промяна.

Тук и сега, в тази ситуация, с очите на Стив Саркисян, впити в моите, и с чувствителните му като на хирург ръце в очакване да доловят и най-малката промяна във физическото ми състояние, използвах всяка молекула на своето същество, за да ЗАПАЗЯ КОНТРОЛ НАД МИСЪЛТА СИ, ТЯЛОТО СИ И СИТУАЦИЯТА.

И така, отвърнах на погледа му, навел глава, за да скрия очите си като кобра и той да не види какво мисля, с абсолютно спокойна ръка; пулсът на китката ми и сърцето под контрол, бавни, както ги държа, ако съм на стрелбището и тренирам стрелба на осемстотин метра със снайперска пушка „Ремингтън PSS“, а едно погрешно тупкане на сърцето може да доведе до пропускане на целта. О, не — не му дадох нищо.

Казах:

— Удоволствие е и за мен да ви срещна лице в лице, Сирджик. Научих много за вас и вашата организация през изминалите няколко дни. От вашите служители може да се желае още много по отношение на ефективността и изчерпателността. Но една малка част от онова, което открих, помогна на мен и на колегите ми в Съединените щати.

Точно така, МОЙ ред беше да го сложа на килимчето и да видя как ще се държи. С неудоволствие трябва да съобщя, че Стивчо не беше обядвал. Как разбрах ли? Разбрах, защото наблюдавах изражението на лицето му. То се променяше така бързо, както онези шибани калейдоскопи от евтините магазини, с които си играех като дете. Онези, чиито форми се променяха, като завъртиш картонения цилиндър пред окото си. Е, изражението на Стефан Саркисян премина от очарователно към разярено, после объркано, ужасено и накрая осъзнаване, че току-що бях му направил един класически „ядец“ — всичко това за около половин секунда (нека отново ви напомня, че всичко е в забавен кадър).

Усмихнах се.

— Шегувам се.

Той знаеше, че не се шегувам. Виждах го по очите му. Очите наистина са врата към душата, приятели. И сред нещата, които те ми казваха, беше и това, че точно този задник нямаше душа. Никаква.

Но беше играч и си игра играта игриво.

— Така ли? — запита.

— Така — отвърнах.

Той ме хвана за ръката и в същото време се обърна към Ашли.

— Надявам се, скъпа моя майор Еванс, че нямате против да открадна полковник Марчинко за няколко минути.

— Не, господин Саркисян.

Той ме изгледа с виолетовите си очи, стисна ме зад лакътя и ме насочи към вратата в малко преддверие.

— Полковник…

Аз свих рамене.

— Това е твоето парти, Сирджик. Ако искаш да говориш, аз искам да слушам.

Той затвори вратата, облегна се на нея и се намръщи.

— Вече не използвам това име, полковник.

Направих бърз оглед. Вероятно в тази стая имаше предмети на изкуството за няколко милиона долара, а тя не беше по-голяма от десет на дванадесет метра. Очевидно този имаше добър вкус. Или поне декораторът му.

— Но сте кръстили фондацията си „Сирджик“.

— Това — каза той, като лицето му стана сериозно — е да ми напомня кой бях и откъде съм дошъл.

Замълча, сякаш търсеше правилната дума, макар че ми се стори от онзи тип хора, на които думите винаги са правилни.

— Полковник — каза той накрая. — Бих искал да ви изложа някои от реалностите на тази част на света.

— Слушам.

И слушах. Монологът продължи около четвърт час и би отнел прекалено много страници в тази книга, ако трябва да ви го пресъздам в пълния, нередактиран текст. Но позволете да се престоря за малко на спринтьор и да ви дам съкратената версия на казаното от него.

Той твърдеше, че в момента НПО^[3] играят нещо като официална роля в дипломацията и финансите, особено в зараждащите се икономики като тази на Азербайджан, и че като такава, той смяташе фондация „Сирджик“ равна на Съединените щати или на всяко друго правителство, като стане дума за насърчаване на дипломацията в кавказкия район, поради количеството пари, които той донасяше в района.

— Офисът — каза сериозно той — е като посолство. Моят шеф на персонала тук е равен на посланик. А предоставеното от нас — чуждестранна помощ.

Обясни, че като европеец разбира много по-добре от всеки във Вашингтон от какво има нужда Азербайджан, за да разработи природните си ресурси. Твърдеше, че американците, водени от пазара, работят за собствения си ограничен политически интерес, докато той и фондацията му опитвали да действат в интерес на целия регион.

Според него мисии като моята служеха само за разделянето на страната. Защо? Защото търгувах с военните, а в места като Азербайджан по-голямата част от населението гледаше на военните като на закоравели, брутални и репресивни, като връщане назад към дните на съветски контрол. Единствено НПО можели да подтикнат азербайджанците напред към двадесет и първи век, като насърчават „правилния вид“ (както той се изрази) контролирана пазарна икономика.

Изгледа ме загрижено, когато ми разказа, че знаел за проблемите ми с Военноморските сили и с Белия дом и как кариерата ми виси на косъм, и че всичко това било задълбочено от моя проблем с пиенето. Каза ми, че имало едно много добро място, в което можел да ме вреди, ако искам да спра пиенето, като никой във Военноморските сили няма да разбере нищо. Трябва да ви кажа, че Тони Меркалди беше мазал дебеличко информацията за хората, търсили нещо мръсно около moi.

Но предполагам, свършил е работа, защото, докато се усетя, онзи започна да намеква, че за мен може да има големи пари, ако желая да споделя с него част от „мъдростта“, както каза той, която получавах по време на посещението си тук. Внимаваше да не споменава думи като разузнаване или шпиониране или пък нещо подобно. Всъщност трябва да ви кажа, че действаше плавно и опитно, напълно професионално. Това го правеше толкова шибано опасен.

Е, приятели, слушах го как трупа лайна във все по-висока купчина. И, разбира се, лайната бяха конски. До едно.

Аз обаче не възнамерявах да му казвам, че знам за връзките му с онези престъпни организации. Или за подозрението си, че използва своята НПО, за да пере пари. Или пък че го смятах за по-мръсен от всеки двуличен лайносмъркащ сфинктер, какъвто не съм срещал от много, много време. Знаех също, че е време да му поднеса от онези събуждания, дето да го поразтърсят. Но трябваше да внимавам. Ако не играех играта правилно, можеше да ме вземе на сериозно. А аз не исках това. Още не. Не докато не ми се удаде възможност да погледна дейността му съвсем отблизо, както и неговия офис. Не и докато не се сдобия с информация за него, докато не го сложа в кръстчето на оптическия си мерник и не д-р-ъ-п-н-а спусъка.

— Това е много интересно, Сирджик — казах. — Но всъщност хората като теб не могат да направят дори толкова, колкото би направила една диария.

Изгледа ме, сякаш съм луд.

— Но, полковник…

Не му позволих да продължи, а пристъпих напред, като го хванах за реверите и му позволих да надникне дълбоко в моята ВОИНСКА душа и му показах Воинската си гримаса отблизо и на лична основа.

— Виж… Сирджик — казах, — да вземем една шибана НПО като твоята фондация. О’кей, ти имаш икономическа сила. И познаваш някои хора, дето могат да дърпат конци. Но само толкова. Ти не можеш да правиш политика, защото нямаш зад себе си подкрепата на военните.

Направих пауза.

— Имаш няколко разбойници тук, няколко разбойници там, но те не струват и колкото едно лайно. А аз? Аз съм тук като шибан защитник на силата и мощта на Америка.

Вдигнах го, докато отлепя краката му от палубата, и го разтърсих като шаман кречеталото си.

— Виждаш ли за какво говоря, Сирджик? — запитах, като го разтърсих още малко. — Това е сила, шибаняк.

Той опита да се измъкне с гърчене, но аз го държах близо до себе си. Знаех, че говори френски, и затова му казах:

— Ебиен се, боклук.

Той ме изгледа, сякаш съм се побъркал.

— Какво?

— Fut-on. Таковай се отзад, заднико.

Разтърсих го още малко.

— Нека ти го кажа на руски. Ёб твою мать.

Той опита да се бори, като краката му тупкаха по пода, докато го държах. Но не мислех да го пускам. В никакъв случай.

Изгледах го със своята откачена, свирепа рокерско-гангстерско-изнасилваческа физиономия — онази, при която скръствам очи и бълвам слюнка, докато говоря.

— Изпратиха ме тук, защото съм шибан убиец, Сирджик.

Опита да се дръпне назад, защото се подмокряше. Опа. Не можеше да мръдне. Време беше да сложа кукичката. Той знаеше, че съм опасен. Това го разбрах по телесните му сигнали. Но сега трябваше да мисли, че съм пълен глупак, за да ме остави насаме да си върша работата. Отпуснах го, за да може краката му да докоснат пода, но продължавах да държа фрака му.

— А онова, дето ме ядосва истински, е, че казваш, че имам проблем с пиенето. Не знам откъде си го чул, но това не е истина, мамка му. Ясно ли е?

Главата му заподскача нагоре-надолу.

— Добре. Защото ти казвам, че следващия път, когато говориш за моя проблем с пиенето, Сирджик, който шибан проблем АЗ НЯМАМ И НЕ СЪМ ГО ИМАЛ, МАМКА МУ, ще ти дойда на посещение и ще те разкъсам на шибани парченца.

Понечих да го пусна и тогава, сякаш току-що бях си спомнил още нещо за казване, го придърпах още по-близо.

— Защото никой не ми казва, че имам шибан проблем с пиенето. Никой.

Вперих очи в него, за да съм сигурен, че приема съобщението ясно и чисто.

— Разбра ли това, Сирджик?

По лицето му ставаше ясно, че естествено, Разбрал Е. Осъзнаваше, че съм алкохолик, който отрича всичко; че не търпя да ми говорят за моите проблеми; и че когато ми говорят за тях, ставам войнствен и жесток. А от пулса му, който усещах през неговия фрак, схващах, че, мамицата му, изобщо не му харесва да го Е Разбрал.

След това дойде моят ред да го хвана за лакътя. Само че аз приложих малко истински свиреп натиск. Достатъчно да го накарам да изскимти.

— Сега, след като проведохме нашия малък разговор на четири очи, вероятно трябва да се върнем при дамите.

Ръгнах го в ребрата достатъчно силно, за да напукам хрущялите там.

— Моята е готино парче, а? А и твоята не е зле като за слива без цици. Що не си ги разменим, а?

Очите му съвсем пощуряха. Той се опита да се измъкне от захвата ми, но не беше възможно да го стори. Не и докато аз не решах да го пусна.

— И, Стив…

Той погледна към мен е изкривено от болка лице.

— Без сладки речи за мен тази вечер, нали? Аз, такова, си обичам правото на самостоятелност.

От изражението му разбрах, че не бива изобщо да се тревожа за това. Добре. Отворих вратата с лявата си ръка и го въведох през нея. Стъпалата му едва докосваха пода. Присъединихме се към мястото, където той посрещаше гостите. Неговата госпожа го изгледа неприятно за това, че я изостави. Но Сирджик не гледаше към нея. Той търсеше някого в тълпата.

Аз го дръпнах към себе си.

— Благодаря за разговора, баклан — прошепнах, а после го лизнах по ухото, както правят рокерите, просто за да засиля казаното.

Той се отдръпна рязко от мен, обърна се, извади от джоба си една кърпичка и потърка ухото си. Забеляза, че хората ни наблюдават, и притеснен натика кърпичката обратно в джоба си. Но сега беше извън ръцете ми и очевидно се чувстваше в по-голяма безопасност.

Пристъпи назад към двама от своите телохранители и застана между тях.

— Нашият разговор беше… много поучителен.

Изгледа ме с нескрито отвращение. Но беше изцяло Дипломатът, за когото считаше себе си, защото успя да стисне зъби и да каже:

— Идете и се забавлявайте, полковник.

Отдалечи се на метър разстояние от мен.

— Очаквам — каза през зъби, — че в близко бъдеще ще имаме възможност да се занимаем един с друг в… по-слабо посетена обстановка.

Стив Саркисян замълча и вдигна рязко глава, като ловен сокол, който току-що е забелязал сурово месо наблизо.

— Аз току-що реших да остана в Баку за обозримото бъдеще — казах, без да се обръщам към никого.

Виолетовите му очи отразиха светлината от полилея и трепнаха като брилянти.

— Има много работа тук.

— Право го каза, Сирджик — а аз казвам това: „Много задници има за убиване, но е малко времето.“ Така е, нали?

Той понечи отново да ми отправи калейдоскопичния си поглед. Но аз тръгнах, като на разминаване отправих на госпожа Сирджик една свирепо развратна усмивка.

Ашли ме хвана за ръка и ме поведе към бара.

— Какво беше всичко това?

— Будалкахме се — отговорих. — Резултатът е едно на нула за мен.

Погледнах към другия край на големия азербайджански килим в синьо и червено под краката си, забелязах позната фигура и помахах.

— Хей, Ави…

Дребният израелец също помаха. Той носеше онова, което в Израел минава за парадна униформа, макар да е далеч по-непарадно от онова, което носят редовно някои от портиерите по Парк авеню. Но израелците винаги са били такива. Те предпочитат убиването пред коктейлите и униформата им отразява този факт.

Но по-важно от Ави беше присъствието на Мики, съпругата му. Тя е с петнадесет сантиметра по-висока от Ави — а и изглежда много по-добре от него.

Проправихме си път с рамене през тълпата и аз вдигнах Мики от пода, завъртях я, целунах я по двете бузи, а след това я представих.

Ави погледна одобрително майор Еванс.

— Вие, разбира се, познавате присъстващите — каза той непринудено.

И когато Ашли отрече и намекна, че е оставена от посланичката извън социалните събития, Ави се ухили и разтвори широко ръце.

— В такъв случай позволете да ви кажа кой кой е и какво какво е сред величествения интелектуален елит на Баку — предложи с игриво пламъче в очите.

Ашли го прекъсна, като потупа с показалец мястото под дясното си око, което е френският начин да изразиш скептицизъм.

— Интелектуален елит на Баку? Това не е ли оксиморон, Ави? — запита тя.

Ашли и Ави разговаряха като стари приятели. Промуших се между двамата и им казах, че ще се върна след няколко минути, след като огледам къщата. Но първо потърсих облекчение — намерих го на бара. В големи количества. Застанал в края на залата със старомодна чаша с джин „Бомбайски сапфир“ с лед в лапата си, успях добре да озъркеля партито и да преценя нещата в къщата. Видях къде са поставени камерите. Отбелязах си вероятните местонахождения на скритите микрофони. След това се върнах спокойно по главния коридор към тоалетните, пъхнах глава и в двете, за да видя какво е разположението им (и шокирах до посиране една окичена с бижута тежкарка от хайлайфа, когато се появих от кабината до нея).

След това се върнах при бара за още един „Бомбай“ и за тактически оглед на залата. Не ми се наложи дълго да търся ритъма. Всъщност имах чувството, че гледам океана от мостика на голям кораб. Наблюдавах как потоци хайлайфаджии се движат нагоре-надолу из дългата и широка зала, за да са сигурни, че са се поздравили с възможно най-много хора, като при всеки се спираха по за няколко секунди — целувки по бузите, усмивка, съучастническо намигване, — а после ги оставяха в килватера си. Имаше и половин дузина ъглостоящи, дошли да ПДЗ — Просто Да Зяпат. Ето ги: поемаха всичко с жадни очи. Но не искаха да участват в партито. И затова оставаха близо до сигурността на стените и ъглите, като наблюдаваха отдалече. Имаше много политици и дипломати. Посланик Медисън например. Тя се появи като шибаната кралица на нощта и прекара много, много време в оживен разговор със Стив Саркисян, преплела пръсти в неговите, сякаш свири шибаната Лунна соната върху дланта му.

Наблюдавах лицата им, докато си играеха на пипниръчичка. След това видях гримасата на лицето на г-жа Саркисян, докато тя наблюдаваше съпругчето си и посланик Медисън да играят малката игричка.

Разбира се. Еврика. Очевидно беше от лицето й. Съпругата знаеше, че Стивчо получава и нещо странично. Малко… външна помощ… от нашия благосклонен извънреден и пълномощен посланик Марибет Медисън.

След това, като си поигра на наеби-пръстче и вероятно докара Стивчо до добра, твърда ерекция, госпожа Медисън продължи из стаята като професионалист, показвайки зъболекарското ръкоделие за десет бона в устата си и циците си за двадесет бона на всички и на всеки. Не мога да си кривя душата. Тя беше спокойна и изискана както сенатор по време на предизборна кампания, усмихваше се и приказваше, като си пробиваше път из тълпата, заобиколена от агенти от дипломатическата служба за сигурност, облечени във фракове, наредили се в груб ромб, за да й разчистват пътя.

О, голяма работа беше.

Но нямах време да се възхищавам на нашата добра посланичка, защото исках да спра зъркели върху присъстващите тази вечер професионалисти. Откъде разбрах, че са професионалисти? Разбрах го точно както го бях разбрал във фоайето на хотел „Гранд Европа“: защото самият аз съм шибан професионалист, а един професионалист може да познае друг такъв.

Пък и не ми трябваше дълго време, за да ги открия. Стив Саркисян беше изкарал телохранителите си на пост. Водеше си ги от Париж и си ги биваше. Имаше и селяндури. По-точно ТС — трио селяндури — в зле скроени официални костюми, които се ръгаха натам-насам с лакти и рамене, сякаш притежаваха къщата. По движенията им съдех, че очевидно работят за „Сирджик“ и имаха за задача да наглеждат moi, макар че не се справяха много добре.

Другите двама плаващи агенти бяха истински професионалисти. Единият беше съветски човек — по-точно пенсиониран генерал-майор от КГБ на име Олег Лапинов. Носеше цивилни дрехи, беше обръснал главата си и приличаше почти на злобен мистър Чист^[4] с пухкавите и прилични на топки памук вежди и гъстия бял мустак. Но все пак познах лицето му дори от направените преди десет години снимки, които ми бяха пратили по факса от Разузнавателното управление на Министерството на отбраната. И да ви кажа, Олег съвсем не беше мистър Чист. Съвсем не. Той беше ИЛН — истински лоша новина. Вече имаше към седемдесет години, но все още очуканото му, кръгло и вечно червено лице си оставаше мутра на убиец. Като млад разбойник от КГБ е работил за чичо Джо Сталин и е правил така, че политически дисиденти да изчезват в Източна Германия малко след Втората световна война. По-късно е бил част от първата група от КГБ, проникнала в Прага точно преди съветското нападение в Чехословакия през 1968 г. През седемдесетте години беше ръководил лагери за обучение на терористи тук, в кавказкия район. През 1979 г. отговарял за елитния спецназ екип, убил президента на Афганистан точно преди съветската инвазия. През осемдесетте години беше ръководил безскрупулно политиката на изтребление срещу ръководителите на афганистанските муджахидини.

Сега се появяваше още веднъж — този път като главен съветник в Кремъл по въпросите на петролната политика в бившите републики. Което ще рече, че неговата работа беше да подреже дърветата тук, в Баку, така че да падат в посока, полезна за Москва, а не за Вашингтон или някой друг. За тази цел, според слуховото разузнаване на ЦРУ, той бил човекът за връзка на Москва с лаврушники, което на жаргона на КГБ означава грузинските, азербайджанските и арменските мафии. Казваше им доколко да събират дан, или рекет. Определяше колко от тусовката^[5] могат да си откъснат. Или поне така ми беше казал Джим Уинк, когато го питах за противниците си в Баку.

И къде беше Олегчо? Той ми играеше контра. Ако аз отида надясно, той свиваше наляво. Ако аз дръпнех ляво на борд, той дърпаше дясно на борд. Тръгнех ли напред, той беше като мое огледало. Като два магнита с обърнат поляритет. Реших да се позабавлявам с него, но преди да успея да направя нещо, един от парижките охранители го издърпа от тълпата и поведе към ъгъла на залата, в който стоеше Стив Саркисян със сериозно изражение на вълчата си мутра.

От стойката на Олегчо разбирах, че не обича да го викат. Е, това е то характерът. Генералите, били те от КГБ или от САЩ, обичат да дават, а не да получават заповеди.

Е, жалко, Олег. Сега поне знаех кой носи звездите на раменете му. И така, докато наблюдавах, компанията на Олег и Стив се увеличи с втория представител на тежката категория за вечерта, една кльощава иранска торба за боклук на име Али Шерафи, чиято мрачна външност и чисто черни дрехи, гъста тъмна брада и мазна коса го правеха да изглежда като ислямски фундаменталист-гробар. Което всъщност не беше далеч от истината.

О, да. Разпознах Али Шерафи по снимките от Разузнавателното управление на Министерството на отбраната. Като млад „студент“ Алито участвал в превземането на американското посолство в Техеран. Но тогава е бил толкова студент, колкото и сега. Всъщност Али Шерафи беше един от първоначалните членове на войнствената организация на аятолах Хомейни, Сепах е Пасадран — Иранския революционен корпус. Твърдеше се, че не го обичали в Техеран. Според данни от миналата година той опитал да вдигне преврат срещу иранското правителство, защото смятал, че политиката на сдобряване със Запада е зла и антиреволюционна. Но все още сред моллите имаше негови закрилници и според разказите от иранските източници те го спасили от затвор и го изпратили в нещо като заточение, за да действа като „експерт по селското стопанство“, да преговаря с правителствата от кавказкия район във връзка с подобряването на износа на зърно за Иран.

И ако вярвате на точно тази версия, за вас имам отлично парче имот до океана. То е край Гренвил, Ню Мексико^[6].

Тук имаше нещо гнило — а дори не се намирахме в Дания. И тъй като съм от хората, които си задават въпроси, исках да разбера какво беше това нещо. Но нямаше да го правя, като минавам през тълпата. Щях да го правя, както вече знаете, чрез навлизане във враждебна територия, в този конкретен случай офиса на Стив Саркисян, за разузнаване; промъкване; надничане; бързо оглеждане; последвано от скоростно взломно влизане и светкавично изчезване.

Ако изучавате тези книги, ви е известно, че от опит знам — хората като Саркисян са от онези маниаци, дето изразходват стотици хиляди долари за охрана, но си оставят компютрите в офисите включени и незащитени с парола. Касите в офисите им се заключват с най-модерните електронни ключалки, но те пъхат важни документи в куфарчетата си. Преди обаче да предприема какъвто и да е набег във вражеска територия, трябва да се отърва от триото селяндури.

Как ли? Като използвам хитрост; подвеждане; машинация? Не, трябваше ми нещо по-… изтънчено. Трябваше ми свирепо отклоняване на вниманието. Както и малко гореща информация.