Ричард Марчинко, Джон Вайсман
Взвод „Ехо“ (19)

Глава 19

04:00. Отидохме с камионите до летището. Араз ни вкара през задната врата, за да не привличаме внимание. Оставих парашутистите да се оправят с парашутите си. Аз пък исках да огледам хеликоптера.

Трябваше да призная: Олег беше удържал на думата си. Хеликоптерът беше пребоядисан в анонимното тъмнозелено на руските военни. Не беше красиво. Отблизо се виждаха мехурчета от ръжда под свежата боя. Но ставаше. Найджъл и Пиколото прегледаха машината. След това Найджъл седна на пилотското място и се заигра с превключвателите. Махна ми да дойда.

— Изглежда, всичко работи, скипере. Ще опитам двигателя.

Отговорих с вдигнат нагоре палец. Той започна процедурата по пускане. Двигателят се закашля, заскимтя и запротестира, но започна да се върти, мамицата му, и големите перки тръгнаха, отначало бавно, след това все по-бързо. Лицето на Найджъл беше съсредоточено, докато той проверяваше приборите и си играеше с управлението. След това, увеличил докрай ъгъла на лопатите, се вдигна от земята, повися на около два метра височина, а после върна хеликоптера внимателно на палубата и изключи всичко.

Излезе и критично се загледа в маслото, което се цедеше от капаците на двигателя.

— Ще лети — каза. — Не съм сигурен, че ми се ще да прекарам много време в тоя шибаняк, скипере. Но като за едно кратко отиване ще стане.

— И по-добре да стане.

Той ми отвърна със своя Сериозен Пилотски Поглед.

— Ще стане.

04:55. По-трудно е, отколкото може би изглежда, да координираш двуостра атака, особено когато едното острие скача върху целта. По принцип самолетът щеше да замине в позиция на около дванадесет мили от хотела. Когато приближи хеликоптерът, парашутистите щяха да скочат, да сформират група, да долетят и да кацнат две и половина минути след кацането на хеликоптера. Това ни даваше още 3,5 минути, през които да намерим задника на посланик Медисън. След шест минути вероятно щеше да е мъртва.

Е, да се захващаме с математика. Следобед парашутистите щяха да се движат с двадесет и шест мили в час, ако няма вятър. Ако попаднат на напречен вятър, ще трябва да коригират графика. При попътен вятър щяхме да ускорим нещата. А при напречни ветрове просто щяхме да се натаковаме.

Има една математическа формула за определяне на ТСГВ — точката на скачане от голяма височина — при подобни скокове. Формулата е известна като изменено D=KAV където D е равно на разстоянието на планиране в морски мили, K е равно на константата на пропускане на купола, A е равна на надморската височина, а V — на скоростта на вятъра във възли. Но D=KAV не върши никаква работа, ако не знаете каква е скоростта на вятъра, ако разстоянието на планиране е променливо, височината е с грешка от половин-един километър и условията в зоната на кацане са неизвестни. Ето защо тук щеше да стане така, че моят специалист по скоковете, Бумеранга, да провери въздушните течения и ветровете, когато моят екип се приближи, и да направи съответните корекции. При обучение за подобни скокове се търси коефициент на безопасност най-малко равен на 3. Тази сутрин коефициентът на безопасност щеше да е в колоната с двуцифрените отрицателни стойности.

05:48. Проверка на снаряжението. Използвахме нашите си ремъци и колани. Малко странно изглеждаха с руските униформи, но поне знаехме кое къде е. Аз бях си сглобил униформа на руски полковник. Ръкавът беше с пет сантиметра по-къс, а крачолите на панталона — шест сантиметра по-дълги, но както се казва, какво толкова, мамка му.

За да не тежим много на хеликоптера, щяхме да използваме собствените си автомати, които можехме да скрием под униформените си куртки, ако се наложи. Всеки от нас щеше да носи осем пълнителя с тридесет деветмилиметрови патрони, по един пистолет „USP“ 9 мм, с пет пълнителя по петнадесет патрона. Всеки в хеликоптера носеше и по три зашеметяващи бомби „DefTec“, три ударни гранати и три осколъчни гранати. Нод и Бъч Уелс носеха предварително подготвени взривове за разбиване на врати: тройно дебели примки детониращо въже, залепено към пластмасови листи, фитили и обикновени детонационни капси, в случай че срещнем врати, които не ни харесват. Напъхах преносимия скенер в джоба на куртката си. Човек не знае кога ще му се прииска да подслушва опозицията.

Таймекса и Мустанга, парашутна двойка номер едно, бяха нагласили картечницата си така, че да могат да скочат с обезопасено оръжие, а после да го заредят по време на дългия полет до целта. Двойка номер три, Чука и Цирея, извадиха един от автоматите „Калашников“ на Араз и три пълнителя с по тридесет патрона. Докато зареждаха пълнители и проверяваха оръжието, аз прегледах полетния план с Пиколото и Найджъл.

Нариндзлар се намираше на 316 километра от пистата в Баку по права линия. Но директният път ни излагаше на опасност, тъй като ни водеше опасно близо до двойка азербайджански радарни станции, които Олег каза, че се контролирали от чёрные. Ако ни забележат, може да се предполага, че ще предупредят Стив Саркисян. Дали бях сигурен, че ще го предупредят? Нет. Исках ли да изложа операцията на риск? Нет. Затова реших да поемем по по-южния път. От Баку щяхме да се насочим на югозапад и да прелетим над рядко населените Мугански степи, като се придържаме достатъчно ниско, за да избегнем иранския радар в Парсабад. При Бежлаган щяхме да се насочим на север, да заобиколим военната база при Агджабади, да се закатерим по хребета при Агдам, а после да следваме тесния път, който водеше право като стрела към Сирчаванд, през средновековния град Ванклу и нагоре по планината до Нариндзлар.

Самолетът, който има обсег от около 650 мили, щеше да излети двадесет минути след хеликоптера, да го изпревари, да направи кръгче и да изчака нашето пристигане над природния резерват Ахгол, доста далеч на изток от границата на Нагорни Карабах. Щяхме да поддържаме контакт по радиото и когато започнехме своето изкачване по хребета, самолетът щеше да дойде, да се нареди на същия път, който ние следваме, да пусне парашутистите, след това да се чупи обратно в Баку и да чака да се върнем с посланичката. Пътят вървеше повече или по-малко право на изток, така че моите парашутисти можеха да го следват лесно. Най-хубавото беше, че слънцето ще е откъм гърбовете им и следователно ще действат в режим на пълна изненада, когато приближат зоната за кацане. Проста работа, нали — като азербайджански фасул. Наистина — поне в главата ми.

06:36. Аз стоях отвън и обмислях различни Мърфи-фактори, когато Ашли паркира своя синьо-бял „Събърбън“ до камиона на Араз и излезе от него изкъпана, с доста разголени крака и други работи. Обърнах се. Погледнах. Мигнах.

— Майчице!

— Харесва ли ти? — Тя се завъртя като онези модели, дето ги гледаме по телевизията.

Предполагам, че най-добрият начин да се изразя беше, че Ашли не е униформена. Носеше сандали „Найки“ и тюркоазеносиня рокля. От дългия си опит с тези неща мога да ви кажа, че макар да носеше чорапи в сандалите си, не си беше направила труда да си сложи твърде много бельо.

— Ако не се наметнеш с някой брезент, ще станеш цялата в лиги от екипа.

— Предвидила съм всичко много преди теб.

Тя бръкна в големия си шевролет, извади летателен костюм от „номекс“ и го навлече. Закопча ципа.

— По-добре ли е?

— Не, но по-безопасно. Далеч по-безопасно.

Докато момчетата проверяваха окончателно товара, аз дръпнах Араз настрани и му обясних плана на Саркисян да нападне американското посолство. Казах му, че нападението вероятно ще бъде извършено от някоя от групите на Али Шерафи. Лицето на азербайджанеца помръкна.

— Аз ще се заема със случая, полковник Дики — каза той.

По решителната му гримаса разбрах, че ще го стори.

06:40. Върнах се и открих Олег при моите парашутни двойки. Той взе автомата от Ранди и го закачи на себе си.

— Ето така — каза. — И…

Приближи приклада до гърдите си.

— Дори след като парашутът се отвори, по време на плаването, дръжте здраво. Ако го правите така — той остави приклада да се плъзне напред, — той реже въздушния поток и вие ще…

Ръката на руснака започна да се върти в спирала и да трепери.

— Свредел? — намеси се Ранди.

Лапинов кимна.

— Да, свредел.

Върна автомата на Ранди.

— Не е добре да влезеш в свредел.

Ранди, Мустанга и Чука се упражниха в прилепяне на задниците на своите оръжия към телата си, докато се преструваха, че правят маневри със свободно падане. Олег ги наблюдаваше критично, кимаше и ги коригираше, докато остана доволен от видяното.

Прасна Мустанга по рамото, като разтърси едрия тюлен и той отстъпи две крачки към Таймекса. Мустанга изпъна гърди.

— Спасиба, генерале.

— Всички ще се справите — каза Олег на двойките. — Бързо учите.

Мустакът на ивана потръпна в сутринната жега.

— А ако не се справите… — Той плесна с ръце силно, след това се обърна и се отдалечи.

— Бум — каза, като отминаваше. — Бум. Затова учете бързо.

Товаренето на хеликоптера беше като да тъпчеш едър, висок клоун в малката кола в цирка. Найджъл седеше на пилотската седалка. Нод и автоматът му заеха предната седалка, за да можем да имаме огнева мощ при кацането. Сложихме Олег от едната страна, на задната седалка, а аз — на другата, за да е сигурно, че машината няма да се накланя. Малката бира се свря между нас, а Ашли седна на коленете му, с което направи дребноразмерния тюлен най-щастливия (и най-изправения стожер) сред нас. Остана Копача О’Тул, който се свря на пода пред коленете на Ашли.

След това Найджъл и Нод започнаха да ни подават снаряжението. Когато свършиха, бяхме напълно блокирани.

В който момент разбрах, че някак си мистър Мърфи също е успял да се промъкне на борда. Вдигнах ръка.

— Стой — казах на бойците си. — Това няма да стане.

Искам да кажа, помислете само. Кацнем ли в Нариндзлар, ще трябва да излезем от шибания хеликоптер и да изглеждаме като елитната група телохранители на руския генерал, а не като тълпа циркови клоуни.

— Разтоварвай — казах на Найджъл. — Трябва да пренаредим всичко.

Той изохка и понечи да протестира:

— О, шефе, има още един парашут. Накарай Копача да иде в самолета.

В никакъв случай, мамка му. Исках всичките четирима тюлени и огневата им мощ, когато кацнем в Нариндзлар. Така че прекъснах дребния британец, като му напомних, че не трябва да му харесва, а просто да го направи.

07:02. Времето ни беше толкова малко, колкото полата на Ашли. Но докато не разреших нашия проблем с излизането от хеликоптера, нямаше да ходим никъде. Разтоварихме, пренатоварихме и опитахме пак, като репетирахме излизане. Не беше идеално, но поне Олег, Малката бира, Копача и аз не се препъвахме един в друг, когато излизахме от хеликоптера върху асфалта в ред и готови за бой.

07:12. Отлепихме колела. За буквоядите сред вас заявявам, че говоря метафорично, защото хеликоптерите „Лама“ нямат колела, а плазове. Но знаете какво имам предвид. Найджъл увеличи оборотите на двигателя, смени стъпката на винта и хеликоптерът се разтърси, а после с опашката нагоре се отдели от палубата. Дребният британец кръжа известно време, за да се ориентира в уредите. Апаратът се издигна още един метър вертикално и може би пет-шест метра хоризонтално, когато паднахме — достатъчно силно, за да ми изтракат зъбите.

Тясното лице на Найджъл се извърна към мен.

— Прекалено много тежим, шефе. Няма да мога да го удържам стабилно, а и със сигурност няма да изкачим височината за Нариндзлар.

Мамка му. Наведох се към него и извиках, за да ме чуе над шума на двигателя:

— За каква тежест говориш?

Той сви рамене, като се бореше с лостовете, а хеликоптерът подскачаше опасно нагоре-надолу.

— Имам чувството, че са петдесет кила, но може и да са сто.

Хеликоптерът се приземи на палубата и Найджъл изключи двигателя.

Бутнах Копача по гърба.

— Всички вън.

След като излязохме, аз разгледах вътрешността на стария хеликоптер. Имаше два стоманени сандъка за разни неща, хванати с болтове отзад на облегалката на пасажера. Надникнах вътре. Пълни бяха с инструменти. Сандъците бидоха развити и изхвърлени. Тук спестихме към петдесет килограма тежест, а може би повече. Изхвърлих стария руски пожарогасител на палубата. Още пет кила. Развих капаците на плексигласовите стъкла и ги оставих на асфалта. Това бяха още петнадесет или двадесет килограма. Надявах се, че сред нещата, които оставаха, се намираше и мистър Мърфи. Той беше истинското излишно тегло, от което трябваше да се отървем сега.

Добре — време беше да пробваме копелето.

— Хайде да се товарим и да видим как ще лети.

07:17. Отлепихме колела. Найджъл вдигна хеликоптера на два метра и полетя над асфалта. Размърда лостовете и педалите и хеликоптерът се вдигна. На петдесетина метра височина извърна глава и каза:

— Ще стане, шефе.

В същото време ми показа вдигнатия си нагоре палец, за да потвърди, че сме готови да тръгваме.

След това пак се върнахме на палубата, за да допълним резервоара с гориво. Отминаха още шест минути. Аз се свързах по радиото с Пиколото.

— Ще тръгваме.

Пиколото знаеше, че сме изостанали много от разписанието, но прояви достатъчно такт, за да не повдига въпроса.

— Разбрано, скипере. Радвам се да го чуя. Желая попътен вятър и вълни.

— Благодаря, Пиколо, също.

Почуках Найджъл по рамото и вдигнах пръст към небето.

— Добре, Найдж. Както вие, ингилизите, обичате да казвате, давай, мамка му.