Ричард Марчинко, Джон Вайсман
Взвод „Ехо“ (11)

Глава 11

Това дълго време приключи в 08:40 на следващата сутрин. Чух го — глуха експлозия, която разтърси прозорците на хотелската ми стая, докато използвах осигурения срещу подслушване спътников телефон и засекретяващия факс, за да изпратя на генерал Крокър доклад за дейността си и свръхсекретните документи, които бях взел от куфарчето на Стив Саркисян. Веднага, щом влязох, след като Ашли ме остави, му се обадих във Вашингтон, за да му кажа какво съм открил. За щастие повече се ядоса на моите новини за намирането на големия ХУИ^[1], отколкото, че предизвиках онова, което посланик Медисън вече беше описала по телефона като увреждащ отношенията дипломатически инцидент, предизвикан от пиян и неконтролируем офицер от Американския военноморски флот, т.е. moi.

Председателят изстена. Да, приятели, наистина изстена. След това въздъхна. Не бях го чувал да прави нито едното, нито другото досега.

— Ти наистина ли взе документите? — запита, сякаш искаше да чуе друг отговор.

Казах му отново, че съм ги взел и че са в мен.

Гласът ми беше последван от продължителен и некомфортен период на мълчание. След това генерал Крокър ми нареди да му изпратя пълен доклад за обстановката. Искаше и мнението ми за отношенията между Али Шерафи, Олег Лапинов и Стивън Саркисян. Искаше пълни подробности — какво съм направил и точно как съм го направил.

— Искам и най-дребното детайлче, по дяволите, и нищо да не пропускаш — е начинът, по който ми го каза.

Когато свършихме разговора, трябваше да навра своя голям ХУИ, документа на руски, ръкописната записка, черновата на фондация „Сирджик“ и моя доклад, във факс-апарата и да ги изпратя директно в осигурения срещу подслушване отдел в неговия кабинет, където той щеше да ги разгледа веднага сутринта.

Изпълнението на искането от страна на Председателя ми отне цялата нощ. Отместих поглед от факса, като чух тъпия удар. Дори и на фона на включения климатик разбрах, че чувам звука от значително парче силен експлозив. Пет секунди по-късно самият хотел се разтърси леко от последващото сътресение. Отидох до прозореца и надникнах навън. Гледката беше страхотна — в посока югозапад, като центърът на града се простираше пред мен като ветрило. Стаята се намираше на деветия етаж — достатъчно високо, за да се виждат очертанията на града на фона на небето. В мъглявата далечина се виждаха светлосините води на Каспийско море.

От лявата ми страна, в позиция към десет и тридесет, видях гъст мръсночерен облак, който се издигаше в утринното небе, в онази част на стария град Баку, в която се намират много от дипломатическите жилища и резиденции. Гадният цвят на дима потвърждаваше предположението ми, че съм чул шум от експлозив. По форма и разпространение — в края на краищата това беше Баку, без вятър, а само жега — напомняше на първоначалните стадии на експлозиите на коли-бомби, каквито съм виждал в Ливан, Северна Ирландия и Турция — само някои от страните, в които мистър Мърфи ме е насочвал към неподходящото място в неподходящото време.

Като малко отклонение позволете да заявя официално, че ненавиждам колите-бомби. Те са прекалено непредсказуеми, по дяволите. Е, и аз съм ги използвал, например оня път, в края на осемдесетте години, когато успях да изпаря главния бомбаджия на „Ислямски джихад“, докато той се придвижваше в северна посока по малка уличка на име „Фарид трад“ до старата сграда на ЮНЕСКО в Бейрут. Понякога това е единственият начин да удариш целта и да направиш всичко да прилича на местно изпълнение, а не на изпълнението на тюлен от Военноморския флот на САЩ. Но проблемът при колите-бомби е, че те предизвикват големи количества от онова, което Пентагонът обича да нарича съпътстващи разрушения, т.е. невинни (или поне не виновни) цивилни. В Бейрут например улучих своята планирана цел. Но в същото време бяха изпарени още шестнадесет други души — истински кофти случай на НМ/НВ^[2].

Но войната сама по себе си е мърляв бизнес. Тя не е прецизна. Не можете да обявявате война с гласуване или с тревоги за „съпътстващите разрушения“, защото ще бъдат убити повече от собствените ви хора — и ще направите по-малко трупове от хората на врага. Трябва да осъзнаете, че да убиеш във войната няколко цивилни от хората на врага или случили се там цивилни, или нещастници, озовали се на неподходящо място в неподходящо време, е по-малкото зло, защото сте унищожили целта си, с което сте спасили живота на много други хора. Идеално? Съвсем не. Но това е морален избор, с който аз например мога да живея и наистина живея.

Обадих се в американското посолство за доклад по обстановката. Да, знам, че там съм персона нон грата. Но не се обадих на регионалния служител по сигурността или в кабинета на посланика, нито пък на Ашли. Обадих се до морския пехотинец на пост номер едно, обясних кой съм и попитах дали знае нещо за експлозията, която и двамата бяхме чули току-що.

Настъпи известна пауза, когато направи връзката с името ми. След това, тъй като беше морски пехотинец и се интересуваше повече от решаването на проблемите, отколкото от политическите игри, ми отговори, че „не, сър“. След това каза:

— Изчакайте само секунда, сър.

И ме остави да чакам. Две минути по-късно се включи в линията и каза, че според неговия сканиращ уред инцидентът е свързан с израелски дипломат и че трябва да прекъсне, защото командирът му, главният сержант на взвода, възнамерява да премине на повишена бойна готовност в посолството. Тъкмо бях сложил слушалката върху телефона, когато тя позвъни отново.

— Марчинко.

— Дик, обажда се Ашли.

— Какво има?

— Ти добре ли си?

— Да, защо?

— Твоят приятел…

Имах само един приятел в Баку и той не беше Стив Саркисян.

— Ави.

— Ави. Току-що ми докладваха, че колата му била причакана, когато тръгвал от апартамента си на път за израелското посолство.

О, това не беше добра новина.

— Убили ли са го?

— Не знаем. Тук всичко е доста объркано. Израелското посолство затваря. Ние също.

— А къде е избухнала бомбата?

Тя ми каза. Затворих телефона, преди да успее да каже друго, взех един пистолет и бронежилетка и се понесох към вратата.

Отворил я бях, когато осъзнах, че имам да изпратя по факса единадесет страници.

Има мигове, когато да изпълняваш задълженията си е болезнено — и този беше такъв. Но животът е съставен от приоритети, а да изпратя материалите до председателя беше над всичко друго.

Свърших с излъчването и тъкмо заключвах документите в сандъчето, когато телефонът позвъни отново. Протегнах ръка и взех слушалката.

— Дик, обажда се Ави.

Мога да ви кажа, приятели, че рядко през своя живот на война, унищожение и смърт съм бил по-щастлив да чуя нечий глас.

— Ави, какво стана? Казаха…

— Аз съм добре, добре съм — гласът му затрепери леко, — но шофьорът ми е мъртъв, а Мики има нужда от медицинска помощ. Спешно.

О, мамка му, о, по дяволите, о, ад.

— Какво стана?

— Някакви b’nai zonim^[3] сложили експлозиви в кола на една пряка от нас. Ние живеем на улица „Абас Сикхат“, която е еднопосочна, не можем да завием, докато не излезем на проспект „Азадиг“. Това е единствената отсечка по пътя за посолството, която не мога да променя. Взривиха я, когато минахме през кръстовището. Точно там, от лявата страна на улицата, има голяма стена — някаква голяма фирма — и стената засили ударната вълна.

Израелецът си пое дълбоко дъх.

— Те знаеха какво правят, Дик. Операцията беше не по-лоша от нашите в Ливан срещу „Хизбула“.

Спря, за да си поеме дъх отново.

— Но Мики беше с мен тази сутрин — искаше да пазарува в магазина на посолството и седеше в лявата страна на колата. — Той замълча за малко. — Мики не е добре, Дик. Никак не е добре.

— Какво мога да направя? Къде искаш да бъда?

Той въздъхна силно, а след това заприказва с картечни залпове.

— Добре, искам да правиш онова, което обсъждахме помежду си. Онова… нещото… на юг. Убеден съм, че това, което се случи сега, и снощната случка са свързани. Помниш ли снощи? Сещаш ли се за какво говоря?

Намекваше за стореното от мен на фондация „Сирджик“.

— Помня, Ави, помня — не се опасявай за това.

— Не получих материалите, Дик. Пази ги при себе си, докато се върна.

Той спря така внезапно, сякаш бяха прекъснали линията, и чух как опитва да се овладее. Когато се успокои, въздъхна дълбоко и продължи:

— Виж, след два часа има самолет за Тел Авив и ако проклетият лекар, който я лекува, успее да я стабилизира, ще поемем случая. Аз ще завзема първата класа в самолета и ще я използвам като болнична стая. По дяволите, Дик, двадесет и осем години без драскотина и сега това. Това… Това…

Изведнъж енергията го напусна и той се изтощи. Пресуши. Остана празен.

Не се изненадах. Той беше в шок и я караше на адреналин, който тъкмо беше спрял да бълва. Сега сякаш едва събра сили да прошепне:

— Дик, трябват й грижи, каквито може да получи само у дома. Трябва да я закарам у дома. Трябва да я закарам у дома.

Има моменти, в които думите не вършат работа. Този беше от тях. Аз се сетих за мислите си от преди малко за съпътстващите разрушения и внезапно осъзнах, че и този медал си има две страни: страната на изпращачите, от която обикновено се намирам аз, и получаващата страна, в която се намирах сега. Не е весело да си на получаващата страна. И това е колосално слабо казано.

— Ави…

— Знам, Дик — прекъсна ме той. — Знам. Довиждане, Дик. Дръж ме… как му викате… в течение. Имаш ми номера в Херцлия.

И телефонът замлъкна.

 

 

Е, може и да ви се стори коравосърдечно, но аз не седнах и не се замечтах за добрите моменти, които бях имал с Ави и Мики Бен Гал. Вместо това се захванах за работа с онази диктувана от жаждата за мъст енергия, която намирам в стресови моменти. Съставих списъци със съществено важна информация, необходима за тайните ни удари, и направих оценка на целите. Разгледах спътниковите снимки, които Чушката ми изпрати по осигурения срещу подслушване факс. Изчислих разстоянията с помощта на един апарат „Магелан“ за глобално позициониране, както и папката с аеронавигационни карти от Картографската агенция на Министерството на отбраната, които нося със себе си. И с помощта на лупа разгледах в детайли чертежа на мястото, което щяхме да посетим — чертежи, които Джим Уинк беше изровил от архивите на ЦРУ и изпратил по факса.

И четиринадесет часа по-късно, плюс-минус няколко минути, бях произвел нещо, което смятах за ефективна и в разумна степен мърфиустойчива мисия. Подадох страниците на Бумеранга, Пачия крак, Нод и Скапания Ранди за одобрение, защото в този квартет старшини се съхраняват десетилетия боен опит от реалния свят. Наблюдавах как атакуват оперативния ми план, за да търсят пробиви в него, да открият неговите слаби страни и да го направят по-добър и смъртоносен. Отворих минибара, изпих една бира, а после влязох в спалнята, легнах върху одеялото и затворих очи за кратък боен сън.

Събудих се от телефона, който избръмча до лявото ми ухо. Потърках очи и погледнах към луминесцентния циферблат на часовника си. 04:12. Преспал бях шест и половина часа. Шумната музика от хола на апартамента показваше, че моите старшини още работят по плана на операцията.

Претърколих се и хванах слушалката.

— Марчинко.

Чух гласа си да ехти по линията, сякаш бях в камера.

— Дик, обажда се Ави. Чуваш ли ме?

Чувах го — всъщност казах му, че чувам поне шестима души.

— Как е Мики?

Той мина направо на темата:

— Умря преди два часа, Дик. Нищо не можеше да се направи.

Понечих да кажа нещо, но Ави ме прекъсна.

— Виж — каза, — знам как се чувстваш и в момента за мен това е голямо успокоение. Но трябва да я погребем днес преди залеза, а след това ще остана тук за тридесет дни траур.

— Аз ще взема самолет, за да дойда при теб, та ако трябва сам да го карам, Ави, мамицата му.

— Не — каза той. — Стой където си. Да довършиш онова, което започна. То е най-важно. Аз ще се погрижа за кучите синове, които я убиха. Мога да се справя. Знам кои са и ще се оправя с тях.

— По дяволите, Ави…

— Свърши си работата, Дик — продължи той. — Свърши си работата, а аз ще свърша моята.

С тези думи затвори.

Не знам колко време седях на ръба на леглото, загледан в прозореца. Познавах Мириам Бен Гал почти две десетилетия. Гледал съм как растат децата й, как се женят и се сдобиват със свои деца. Заспивал съм на кушетката в нейния дом и съм се събуждал, покрит с ръчно плетено одеяло, с което тя ме е завивала. Смеели сме се заедно. А сега някакво неизвестно танго беше взривило кола, пълна с мощни експлозиви, и прекратило живота й.

Само че въпросното танго съвсем не беше неизвестно, поне според мен. Бях видял убийствената гримаса на лицето на Стив Саркисян, когато Мики и Ави и аз и Ашли излязохме от приема във фондация „Сирджик“. Знаех, че съм го предизвикал. И знаех дълбоко в душата си, че каквото и да е алибито му, той е човекът, изрекъл думите, дали ход на плана за този… инцидент. Дали ги е казал на Али Шерафи или на Олег Лапинов, или на друго от своите танга, не беше от значение. Знаех само, че е той е дал командата, убила Мириам Бен Гал.

И така, въпреки думите на Ави името му влезе в списъка с екзекуциите, който нося в главата си.

Но за момента това беше всичко. Един от критичните моменти във Войнството е да продължаваш напред. Ако човекът от твоята плувна двойка бъде убит, ти продължаваш напред. Не седиш и не подсмърчаш, или не пускаш сополи, или не се разчувстваш и разреваваш. Отмъщението за неговата смърт си го изкарваш върху враговете си. Убиваш ги. И колкото повече от тях убиеш, толкова повече отмъщаваш за Воинския дух на своя приятел. Убиване е онова, което и той би направил за теб. Убиване е и онова, което Ави искаше да направя за него. И затова убиване е онова, каквото предстоеше. Нажеженият ми до бяло гняв щеше да изгори враговете ми, боклуците, убили Мириам Бен Гал. НЯМАШЕ ДА СЕ ПРОВАЛЯ: щях да ги изтребя до един.