Ричард Марчинко, Джон Вайсман
Взвод „Ехо“ (15)

Глава 15

02:27. Поставихме Чука на предна позиция, като леко го вдигнахме върху топлата стомана на товарния контейнер. Той се промъкна по покрива му, нагласи се в легнало положение, опря пушката до бузата си и огледа района с прицела за нощно виждане и го обяви за чист.

02:33. Придвижих се сантиметър по сантиметър по чакъла, като внимателно избирах къде да стъпя, докато стигнах онова място на палубата, до по-голямата от двете едноетажни постройки, и се пъхнах под нея. Лежах там потен, а болката в крака ми пулсираше с ритъм, различен от този на ускорените удари на сърцето ми, и си мислех за това колко много ме обича Господ. Тръгнах напред само за да прасна черепа си в една бетонна греда. Добре е да знам, че някои неща, като болката, са постоянни в живота ми. Тридесет секунди по-късно към мен се присъедини Нод, чиито очила за нощно виждане работеха достатъчно добре, за да изпълзи около дебелата и груба греда. Половин минута по-късно Пачия крак и Таймекса се свряха под дървените дъски. Последваха ги Алигатора и Бумеранга.

Лежахме по гръб, като разстоянието между върха на многократно размазвания ми нос и дъното на неравномерно разположените дъски на палубата беше петнадесет сантиметра. Нямаше нужда да комуникираме — всеки знаеше какво трябва да прави.

Проверих часовника си. Деветнадесет минути. Пачия крак и Таймекса тръгнаха към кърмовата част на палубата, където щяха да започнат своя щурм през единствената врата на класната стая. Когато те ударят своята цел, ние щяхме да ударим нашата. Лежах по гръб и прокарвах ръце по оборудването си, за да проверя дали всичко се намираше на мястото си.

В който момент дочух вратата над главата ми да проскърцва и да се отваря, а после стъпки по скърцащите дървени дъски. Всички замряхме. Аз лежах, а сърцето ми туптеше в ушите. Не ви трябва коефициент на свиваемост на задника — мисля, че точно в онзи момент не бихте могли да вкарате и карфица в сфинктера ми.

Чух непогрешимия звук от драскане на кибритена клечка в дърво, повторна пауза, поемане на дъх и доволно издишване/въздишка на сериозен пушач, поел първата глътка дим за деня.

Стоя на мястото си към минута и половина, въпреки че на мен ми се стори цял шибан час и половина. След това се разходи до ръба на палубата (още четири стъпки). Там се чу шумолене, а след това звучното плискане на пикня върху чакъл, защото копелето беше застанало на ръба на палубата и се облекчаваше. След това се изпърдя продължително и силно — Господи, какво беше ял тоя? — изтръска се, метна цигарата в тъмното и си влезе вътре.

Това не беше добра новина. Както съм ви казвал, хората като мен са най-уязвими, когато заемат позиции за операцията си. Тогава сме незащитени и е най-трудно да се постигне онази съществено важна изненада, съчетана с жестокост на действията, която ни позволява да побеждаваме превъзхождащ ни по брой враг.

А ако дори и едно танго беше будно, изненадата щеше да е много по-трудно постижима. Да не споменавам факта, че сега трябваше да действаме по-безшумно от всякога.

Но какво е животът без някое и друго предизвикателство, нали?

02:46. Изпълзях под палубата колкото можах по-далеч от локвата пикня, вдигнал нагоре цевта на готовия си за стрелба автомат, включил и закрепил надеждно на челото си очилата за нощно виждане.

Обърнах се по гръб и сигнализирах, че е време да започваме работа. Нод и Алигатора тръгнаха към втората врата, на десетина метра по-надолу, като се движеха sans шум.

Тридесет секунди, след като те тръгнаха, пролазих един метър към ръба на палубата, изпълзях изпод нея, клекнах и се покатерих между грубите греди и перила, в-н-и-м-а-т-е-л-н-о преминах по дъските sans никакъв шум, приближих се леко до постройката и се притиснах до външната й стена, вляво от вратата, от страната на пантите. Бумеранга ме последва, но очевидно не по същите стъпки. Присвих се, когато палубата изскърца под тежестта му. Ако не беше се съсредоточил толкова силно, сигурно щях да съм го изгледал мръсно. Знаеше как да се движи по-добре от това.

След това беше ред на Нод. Бившата зелена барета се движеше като шибан призрак. Също и Таймекса. Лицата им говореха на Бумеранга, че се е осрал.

След като прекосиха палубата, сменихме позицията си до от към другата страна на вратата, далеч от пантите. Бумеранга се нареди зад мен, Нод зад него, а Таймекса беше тилова охрана. Усещах пръстите на Бумеранга да ме потупват, бъркат и опипват, за да е сигурно, че всичко по мен е надеждно закрепено и готово за действие. Докато проверяваше мен, Нод проверяваше него, а Таймекса — Нод, като го обяви за готов със стискане на дясното рамо. Накрая Нод завъртя Таймекса и провери дали всичко е там, където трябва да бъде. Моят квартет започна да се стиска един-друг отзад-напред и когато усетих натиска на дланта на Бумеранга на рамото си, знаех, че сме готови.

02:54. Цъкнах два пъти, за да проверя готови ли са останалите от групата, и получих утвърдителни отговори. Мамка му, не само бяхме готови да действаме, но и бяхме подранили с шест минути. Е, не е ли хубаво, че понякога нещата стават както трябва. Добре: Време за Представление. Насочих автомата си, закачен с износения си брезентов ремък на рамото ми, стиснал с лявата си ръка широката предна дръжка, за да контролирам ъгъла на цевта. Дясната ми ръка бръкна в джоба на бойната жилетка, в която се съдържаше една от трите зашеметяващи и заслепяващи бомби „DefTec №25“ за вечерта.

Извадих я леко от джоба си и след това, стиснал ръка здраво около лоста, изтеглих щифта. Бумеранга започна да ме потупва по рамото. Аз мръднах с рамо, за да му кажа: „Знам, знам“, изправих щифта и го закачих на малкия пръст на лявата си ръка. Човек не трябва да хвърля шибаните щифтове от гранати, защото не знае кога може да му потрябват, ако реши да не хвърля гранатата, а да си я прибере. Не беше нужно да ми напомня такива основни неща.

О’кей, бях въоръжен и опасен; готов да скачам и стрелям, стрелям и плячкосвам. А Бумеранга продължаваше да ме потупва по шибаното рамо.

В който момент шибаната врата се отвори сама. Разбира се, всички ние знаем, че шибаните врати не се отварят сами. Бутна я друго танго, на път за утринната си цигара и пикня.

Не ме видя, защото бях се притиснал до касата на вратата, когато той я отвори. Но с лайнарска сигурност усети присъствието ми, защото изведнъж натисна вратата, изви се и ме прасна право в лицето с шибания си юмрук. Очилата ми отхвръкнаха. Юмрукът му продължи по траекторията си и ме фрасна в носа. Да, разбира се, че болеше. Адски. Но тъй като съм привикнал с болката, го фраснах в грозната мутра, като използвах бомбата в дясната си ръка като месингов бокс.

Бомбите „DefTec №25“ са направени от дебела стомана. Тежат почти килограм, което ги прави адски добри старомодни нокаут-помощници. И с шибания паяк, и шибания ми крак, и понастоящем размазаната ми словашка зурла бях изпаднал в шибано настроение за убиване на някой шибаняк, при това спешно, с бокс или без бокс.

Почувствах приятния звук на стомана върху плът, последван от хъркане. Претърколих се върху копелето и го съборих на палубата. Забелязах проблясъка от ножа на Нод и опитах да се отстраня, за да може той да пререже гърлото на задника. Но беше тъмно и сложно, и всички ние се движехме по едно и също време, и опитвахме адски силно да не вдигаме шум, а и шибаното танго беше яко и жилаво и се изтърколи от Нод и от мен, като в същото време ме ухапа — здравата — направо през черната кожена ръкавица, и аз реагирах, като изпуснах шибаната бомба.

Която, разбира се, избухна точно в мига, в който рефлексите ми ме накараха да погледна към нея.

Казвал ли съм ви наскоро какви са техническите спецификации на „DefTec №25“? Разбира се, но тъй като не задържате много информация, вероятно сте забравили необходимите детайли. Е, ето ви един шибан опреснителен курс. „DefTec №25“ има ниво на звука 185 децибела на метър и половина разстояние, светлинно ниво 1,8 милиона свещи и продължителност на действие около 9 милисекунди.

Ето малкото добри новини, които имам за вас: повечето от енергията от експлозията, която произтича от едни отвори в горната и долната част на гранатата, беше поета от нещастното танго, което ме беше накарало да я изпусна. Трябва да беше избухнала доста близо до лицето му, защото от главата му не бе останало много.

Не че можех да видя това. Не и точно в този момент. Точно в този момент виждах шибани точки и петна и топка бяла/оранжева/червена/бяла светлина.

Постъпих точно като повечето хора, когато са изправени пред зашеметяващо устройство: смръзнах се като шибаняк.

Което не улесни много живота на останалите хора от групата ми. Може би най-основното правило на динамичното навлизане е НСМТ — Не Спирай, Мамка Ти. Ако замръзнеш на вратата, ще убият някого, а аз стоях там, замръзнал на четири крака, посред шибаната врата, току-що обявил на всеки враг в диаметър от триста метра, че има посетители, които не им вещаят нищо добро.

И така, Бумеранга, Нод и Таймекса, като не желаеха да се превърнат в статистически цифри, не спряха. Не чакаха. Прескочиха ме, надянали бойните си гримаси и крещящи.

Аз нямах намерение да ги оставя сами. Може и да не виждах или чувах много, но има моменти, в които инстинктът и ВОЛЯТА ДА ПОБЕДИШ позволяват да постигнеш 200 процента повече от възможностите си. И така, насилих се да виждам; наложих си да чувам; накарах се да се оглеждам и дишам и да обръщам внимание на враждебното обкръжение.

Не, не бях в добра форма. Но това стоеше след грижите Нод, Таймекса и Бумеранга да останат живи.

— Зад вас съм — извиках, или поне си мисля, че това бяха думите ми.

— Отивам вляво.

Това ми каза даденият с ръка сигнал от Бумеранга. За да е сигурен, че разбирам, ритна вратата ляво на борд и метна граната.

Сътресението отлепи краката ни от пода. Като негово ехо се чуха други експлозии от другия край на стаята, където бяха отишли Алигатора и Нод. След това Бумеранга изчезна през вратата. Вече беше изстрелял два трипатронни залпа, когато влязох и плъзнах гръб по дясната стена с вдигната напред цев на автомата.

Нещо в единадесет часа — съвсем в моя огневи обсег — мръдна. Стрелях натам. Чух вик. Изстрелях един залп от три патрона към звука. Още движение. Обсипах с куршуми отсрещната стена, докато чух Бумеранга да крещи:

— Чисто, чисто, чисто…

Излезе заднишком, като ме дръпна за ремъците на жилетката, за да е сигурен, че съм близо до него.

Още експлозии. Нод и Таймекса обработваха отсрещната страна на коридора, като си играеха на прескочикобила с мен и Бумеранга. Започнах да различавам звуци от ответен огън през тухлените стени. Мамка му, шибаните тухли бяха тънки и порести и куршумите ги пробиваха. Ето как строят шибаните държавни второкласни строители.

Хвърлих се на палубата и запълзях. Войната може и да е ад. Но близкият бой е по-лош от ада. Тук става дума за чист хаос, приятели, в съчетание с гадната истина, че всичко се случва на не повече от метър и само за няколко секунди.

Изтеглих се около Бумеранга, претърколих се по гръб и ритнах навътре съседната врата, за да бъда приветстван от цяла рота автомати „Калашников“, които стреляха напосоки. Колко автомата стреляха? Два, може би три. Но на кой му пукаше бе? Един стига, за да ти такова задника.

Аз се върнах рязко назад, лепнах се още по-здраво за пода, пъхнах неприятния край на автомата около касата на вратата и изстисках цял пълнител.

Съдейки по ответния огън, шибаният ми залп не беше сторил нищо добро.

— Мамка му… — извиси се гласът на Бумеранга над шума.

Обърнах се към него. Ударен беше от парче тухла или рикоширал куршум и кървеше силно около очилата.

След това дойде мой ред. Тъкмо бях хвърлил празния пълнител, пъхнал нов, застанал на позиция и ударил затвора напред, когато една шибана бейзболна палка ме прасна по лявата ръка, като изби автомата от ръката ми. Докато опитвах да хвана автомата, един голям ключ ме поряза по бузата надолу от дясното ухо. Опитах да накарам пръстите на лявата си ръка да свършат работа, но не можах. Междувременно кръвта започваше да пречи на дясното ми око да вижда.

— Използвай шибаните гранати, шефе — извика Бумеранга в практически глухото ми ляво ухо.

Прав беше, разбира се — и сега разбирах какво беше се опитвал да ми каже, когато ме тупаше по рамото отвън. Е, мамка му — не бях ли аз човекът, който ви каза преди няколко страници, че тази вечер няма да се притесняваме за пленници? Е, мамка му — не беше ли време да станем сериозни? Е, мамка му — не бяхме ли дошли тук, за да убиваме хора и да трошим разни неща? Е, мамка му — защо да рискувам с влизане в стая, пълна с враждебно настроени хора, когато мога да ги прецакам в стил Боъм: да изтаковам такованите таковачи с граната, а после да вляза със златарско сито, за да пресея парчетата.

Уместен въпрос. Понякога аз съм тъп шибан свиреп воин. Но никога за дълго. Задърпах бойната си жилетка, докато пръстите ми напипаха една от четирите ударни гранати „Mark 3A2“, които си носех тази вечер. „Mark 3A2“ съдържат двеста и петдесет грама тротил. Правят чудеса в затворени пространства, например вътрешността на танк „T-72“ или пък в малки стаи. Насилих лявата си ръка нагоре, вкарах показалеца си в пръстена, дръпнах щифта, оставих лостчето да падне, изревах „Бомба“ и изтърколих — изтърколих, не метнах — шибаната бомба през вратата на стаята.

Защо наблягам на търкалянето? Искате да знаете точно сега?

Бърз отговор: защото, ако я хвърлех, мистър Мърфи вероятно би я хванал и би ми я подхвърлил обратно. Като я изтърколих, бях сигурен, че няма да отскочи от нищо и няма да се върне към мен.

Легнах колкото можах по-плътно до палубата и се притиснах върху Бумеранга. Въпреки това експлозията подхвърли и двама ни, а после ни тресна в твърдия под.

Но нямаше време да се оплакваме. С усилие влязох през вратата, където ноздрите ми се изпълниха с лютивия мирис на силен експлозив, а Бумеранга следваше в моя килватер.

Оглеждай се и дишай. Търси заплахи. Избърсах кръвта от окото си, мигнах, опитах да фокусирам, мигнах отново. Виждах само парчета от тела.

Време да тръгваме. Отстъпих назад. Бумеранга пое челния дозор. Негов ред беше. Той не си даде труд да се държи възпитано. Започна с бомбата. Извади я от жилетката си, метна я във вратата, която току-що беше ритнал, за да се отвори навътре, и се хвърли на палубата. Земята се разтърси още веднъж и законите на физиката наложиха своето, като доказаха, че тротилът е опасен за човешката плът.

03:12. Избърсахме. Това просто разказно изречение можете да го възприемете буквално, защото не беше останало много от врага освен многобройни малки кървави парченца кожа, кости и плът. Минали бяхме през тях като пословичното лайно през свиня. Но нямаше време точно сега да удряме длани за поздрав. Започнахме с двойно висока скорост да се ровим из лагера, да оценяваме обстановката, да събираме всичката информация, до която се докопахме, да поставим експлозивите и после да повлечем задници към морето с пълна пара.

Докато момчетата си вършат работата, позволете да дам накратко най-важното си откритие. То беше, че очистените от нас танга или бяха останала в тила сила, или терористи, чиито задачи все още не бяха възложени.

Откъде разбрах това ли? Ами от дрехите, материалите, снаряжението, както и от удобствата, леглата и други лични вещи. По всички признаци само преди седмица този лагер е бил дом най-малко на два пъти повече от сегашния брой мъртъвци.

Ако съпоставите тази информацийка с материалите, които бях открил в офиса на Стив Саркисян, както и факта, че той и неговата фондация бяха свързани с Али Шерафи и Олег Лапинов, ще видите как се разтревожих много силно и много бързо.

Освен това лошите бяха направили живота ни труден, преди да умрат. Това не бяха путкогъзи противници, съпротивлявали се колкото да не е без хич. Биха се решително и на висока цена се съгласиха да се качат на вълшебното килимче към Аллах.

Лявата ми ръка беше практически неизползваема. Едва успявах да накарам пръстите си да се подчинят на мозъка ми — което говореше за някакво увреждане на нервите, — а и една тъпа и постоянна болка между китката и лакътя ми подсказваше, че съм си прецакал костта по нов начин. Бумеранга вероятно трябваше да изтърпи дузина шевове, за да затвори неприятната цепнатина над веждите си. И ако имах телбод, щях да го използвам на петте сантиметра от дясната си буза, близо до ухото.

Но всичко това беше повърхностна работа в сравнение с Гризача, който беше поел куршум в гърдите и кървеше с онази яркочервена кръв, от която се разбираше, че е прострелян в дробовете. Да, носеше бронежилетка. Но куршумът го беше ударил косо, в подмишницата, отскочил от някоя кост, влязъл в гръдния кош и си пробил път навън през лопатката. Копача и Найджъл го стабилизираха, доколкото това беше възможно. Натъпкали бяха жилавия дребен тюлен с морфин, сложили му бяха интравенозна система и превързали раните и започнали процедурите, с които, надявах се, да го запазят жив. След това бяха импровизирали носилка, за да може Гризача да бъде изнесен. Но върнехме ли се в Баку, Гризача щеше да замине директно за военната болница в Майн на Рейн за сериозна хирургическа намеса и кой знае още какво. Колкото и да ми се искаше да не е така, дните му на стрелец и плячкаджия бяха свършили.

Ние, останалите, също имахме разнообразни одрасквания и изкривени ламарини, но нищо, което може да се сравни с това на Гризача. Въпреки че Ранди Майкълс е неразрушим задник, какъвто трудно ще намерите, беше успял да разтегне коляното си, когато влетял през люка на комуникационната барака. Ставата се беше раздула до размерите на малка диня. О, излизането от вражеската територия щеше да му достави чудесно удоволствие.

Всичко от горното беше откъм минусите в списъка. От страната с плюсовете се намираше фактът, че ние имахме двадесет килограма разузнавателни материали — журнали, дневници, бележки и послания^[1], дневници на радиопредаванията и честотите. Двама от хората ми — Найджъл и Ранди — четяха фарси. Не перфектно, но достатъчно добре, за да мога да разбера същината на откритото от нас. Но най-важното, до което се докопахме, беше половин дузината листове, които приличаха на нарисувани на ръка карти на улици и сгради, изрисувани с малки хиксчета в черно, червено и оранжево. Да, това бяха схемите, които тангата са използвали за подреждането на оцветените дървени колове.

Открих, че една от целите е била Ави Бен Гал. Когато се вгледах в листа хартия с ръчно нарисуваната карта и нанесените малки червени, черни и оранжеви хиксчета, внезапно схванах схемата.

Ави ми беше казал, че живее на еднопосочна улица — „Абас“ нещо си. И че не може да променя маршрута, докато не завие по проспект „Азадиг“. И ми каза, че на ъгъла на неговата улица и „Азадиг“, отляво, има голяма къща с висока стена. Вгледах се в листа в ръката си.

Мамка му. Нарисували бяха улицата на Ави. Мястото на стената беше подчертано. Една редица черни хиксчета обозначаваше маршрута на Ави. Мястото, в което бомбаджиите трябва да се подготвят, беше отбелязано с оранжево, а точката на взривяване — червено хиксче. Всичко беше нарисувано: разработили бяха позиционирането; определили бяха разполагането на експлозивите; изложили бяха всичко на листа. Когато се разходих из лагера, открих и съответстващи колове — и парчета от обгоряла кола. Значи дори са проиграли всичко с бракувана кола.

О, точно сега се радвах, че не сме взели пленници, защото нямаше да съм сигурен, че ще мога да се овладея. Загледах се в изгорялата кола на това пусто място и заплаках. В този момент гневът ми беше абсолютен и омразата пареща, гореща като бял фосфор. Тези минетчии бяха убили жената на добрия ми приятел и не бих се отнесъл нежно с тях, ако имах възможността.

Застанах на стрелбището, взел в ръка рисуваните на ръка схеми. Без подробна карта на Баку бяха безполезни. Пък и откъде да знам, че всичките цели са в Баку. Като нищо можех да гледам схеми на улици с Ню Йорк или Вашингтон. Лондон. Париж. Женева. Рим. Очевидно трябва да изпратя тези документи на Тони Меркалди, който с помощта на компютрите си да ограничи търсенето. Защото, ако знаех къде са целите, можех да стигна там първи. И тогава щях да изтаковам задниците. Да, точно така. Да таковам такованите таковачи.

03:55. Настроихме часовниците на взривните устройства за 04:20 и тръгнахме с повече от половин час закъснение. Таймекса и Чука носеха носилката с Гризача. Ранди беше си направил патерица от подръчни материали и накуцваше смело по пътя, който си проправяхме по хребета и на изток, надолу по осеяния с камъни овраг към сухото корито на реката и безопасността на водата на осемнадесет километра от нас.

05:00. Реших да наруша радиомълчанието. Бях планирал мисията така, че трябваше да напуснем лагера в 03:30, а после да изтичаме до Каспийско море към 07:00. Но бяхме изминали по-малко от три километра, защото с носилката на Гризача и накуцването на Ранди се придвижвахме с около една четвърт от скоростта, необходима, за да стигнем за срещата.

Затова трябваше да ги накарам да ни изчакат малко. Не исках Пиколото и Бъч да седят като тапи във водата цял ден, докато ние се бъхтим из планините.

Включих прекъсвача, нагласих бутона за автоматично регулиране на силата на звука и натиснах бутона за излъчване на осигурения срещу подслушване приемо-предавател на много високи честоти. Нека не се впускам в подробности. Шибаното радио отказа да работи.

Извадих го от джоба на бойната си жилетка, за да проверя батериите, и разбрах, че може би — аа, ето, — може би проблемът се дължеше на голямото парче шрапнел, забило се в карантията на радиото и съсипало повечето транзистори.

Разбира се, тъй като мистър Мърфи ми беше помагал да планирам тази мисия от самото начало, носех единствения осигурен срещу подслушване приемо-предавател. Точно както заради него бях единственият задник с телорезачките.

Приятели, запомнете този съвет: правете, както ви казвам, а не както аз правя. Защото е очевидно, че ако правите като мен, ще закъсате посред шибания Иран, без начин да се измъкнете.

Добре. Време беше да минем на план „Б“. Само дето нямахме шибан план „Б“. А план „А“ току-що се беше пръснал по шевовете.

Точно тогава Копача започна да хъмка и да търка подметки в земята, погледна ме виновно, защото бил забравил нещо, а после извади дузината клетъчни телефони, които беше скътал в раницата си. Те бяха добри източници на информация — като проследим номерата и сметките, можехме да открием кой финансира тангата от „Юмрукът на Аллах“.

Добре, сега имах няколко клетъчни телефона. Да, по-добре беше от нищо. Само че нито Махмуд, нито Бъч и Пиколото имаха телефони.

Но Ашли Еванс имаше телефон. И сега би трябвало да си седи вкъщи. Протегнах ръка и Копача сложи една мостра от плячката си в нея. Включих телефона, отворих капачката му и се заслушах за тон. Nada. Опитах втори апарат без успех и трети.

Алигатора огледа позицията ни.

— Може би сме в зона без обхват, скипере. Обзалагам се, че ще проработи близо до брега.

Може и да е така, но това значеше дълго, дълго чакане, а състоянието на Гризача не се подобряваше с времето. Опитах четвърти телефон. Работеше, но като набрах номера на Ашли, чух поредица бипкания и инструкции на фарси.

— Найджъл?

Подадох му телефона.

Той сви рамене.

— Опитай пак, скипере.

Набрах апартамента на Ашли и му дадох телефона. Той се заслуша и кимна.

— Иска код за достъп.

Е, нямах шибан код за шибан достъп. Погледнах към Копача.

— Не можа ли да откраднеш един шибан сателитен телефон без шибана система за сигурност, заднико?

Той се спря два пъти, за да разбере дали говоря сериозно. Само че аз наистина говорех сериозно и той го знаеше. Разрови се из раницата си, а после с грейнал поглед извади един апарат „Моторола“ и го разгледа внимателно.

— Ей, този е „Иридиум“ — гордо обяви Копача.

Включи го, наблюдава го, докато влезе в цикъл, и после набра сигурно двадесет цифри и изчака да чуе нещо от другия край. По лицето му се разля огромна самодоволна усмивка.

— Опа, скипере…

Подаде ми телефона. Ето какво чух:

— … прогноза за времето в град Ню Йорк и околността. Днес ще има разкъсана облачност с югоизточен вятър, максималните температури ще достигнат петнадесет градуса, а минималните — десет.

Бързо прекъснах връзката, а после го ударих по ръката достатъчно силно, за да изкарам сълзи от очите му.

— Добра работа, куродъх педал такъв — казах, използвайки универсалното тюленско любезно обръщение. — Да се надяваме сега, че не си прецакал батерията с това обаждане.

 

 

Мога да изразходвам следващите двадесет страници в описание минута по минута на нашето евакуиране. Но това не би спомогнало за действието в книгата и само ще ви кажа, че в края на краищата се прибрахме sans много посещения от мистър Мърфи и/или роднините му.

Но не стана в рамките на единия ден, който бях предвидил. Спомняте ли си как си мислех, че Ашли ще си е у дома? Да, но тя не беше там. Два часа ми трябваха, за да се свържа с нея. И тогава тя ми каза — доста рязко, като се замисля, — че й трябват поне пет часа, преди да може да иде на юг и да даде на Бъч и Пиколото клетъчен телефон, на който да мога да ги избера и да им кажа каквото трябва.

— Не трябваше да заминаваш, без да ми кажеш — заяви с решителен, студен и гневен глас тя.

— Това, което правя, е поверително — казах.

— Майната му на поверителното. Опитвам се да ти помагам през цялото време, а ти ме държиш на тъмно. Това е глупаво, Дик. Късогледо.

— Късогледо ли?

— Ситуацията тук се промени, много.

— И как така?

— Няма сега да говоря за това. Ще ти обясня, когато се прибереш тук, на север.

Изненадах се, че е толкова срамежлива. Аз трябваше да се погрижа за ранен, имах адски болки и не бях в настроение за свенливост.

— Кофти — отвърна тя доста нехарактерно. — Оправяй се.

И телефонът замълча.

 

 

И така, аз се оправих по единствения начин, който знам: с една шибана стъпка напред след друга. Напредвахме бавно надолу към морето, като се придвижвахме внимателно, защото беше ден и избирахме пътя си шибан метър след шибан метър. После клекнахме на запад от крайбрежния път, докато се стъмни и движението намаля, пресякохме пътя внимателно, като заличихме следите си в пясъчните дюни, покрити с тръни и морска трева.

В 21:40 застанах прав върху най-високата дюна, която намерих, включих очилата си за нощно виждане и светнах с инфрачервеното фенерче към морето. Три точки, четири точки, една точка и тире казаха всичко, което ми трябваше.

И, разбира се, не получих отговор. Да, това беше идеалният край на идеална мисия. И да, тук използвам литературния похват, известен като ирония.

Шестдесет и осем секунди по-късно (определено броях, по дяволите) получих отговор на сигнала в обратен ред. През следващите осемнадесет минути пусках същата светлинна комбинация веднъж в минутата, докато различих лодките, които преминаваха през вълните и разпенените им килватерчета сочеха право към моя инфрачервен фенер. Първо натоварихме Гризача. След това се метнахме през бордовете и насядахме в жегата. Евакуирането продължи два часа плюс още четири и половина в шибаните задъхани дизели по пътя от брега до Баку. Аз се возех в каросерията на водещия камион, като делях вниманието си между взетите от нас данни и Гризача.

Дребният тюлен беше прежълтял като лой и имаше температура. Загубил беше много кръв — вероятно се намираше в първия стадий на шок от обезкървяване. Но се държеше едва. Както всичките мои мъже, той имаше толкова много чиста ВОЛЯ и РЕШИМОСТ, че щеше да се бие до края, колкото и лошо да бяха го ранили.

Проверих дали интравенозната система работи добре, обърсах потното му чело с влажна кърпа и сложих ръка до сънната му артерия, за да проверя пулса. Слаб беше. Но редовен. Гледах на нещата така: след като Гризача не беше умрял все още, нямаше да му позволя сега да опъне петалата.