Ричард Марчинко, Джон Вайсман
Взвод „Ехо“ (7)

Глава 7

— Господи, изглеждаш ужасно — каза Ашли, чиито очи се уголемиха като чинии, когато ме изгледа през наполовина отворената врата на апартамента си.

— Трябва да се направи нещо във връзка с това лошо движение по улиците, майоре — казах с безизразно лице. — Да ти се намира аспирин тук, в заведението?

— Аспирин! Искаш аспирин! Дик, на теб ти трябва инжекция морфин и тридесетина шева.

 

 

Казахме си новините, докато се занимавах с новопридобитите си натъртвания и контузии. Тъй като апартаментът на Ашли се преглеждаше два пъти седмично за микрофони от техниците на посолството, тя се чувстваше спокойна да говори. Въпреки това аз пуснах радиото и телевизора с пълна сила. Не си въобразявай, нали така? Както и да е, тя ми каза, че има две обстоятелства, които според нея трябва да знам. Първо, чула беше преди около два часа от азербайджански военни източници, свързани тясно с онова, което е познато под името чёрные смородины^[1], или кавказката мафия, че може би е решено да ме убият.

— Това можех сам да ти го кажа.

— Да, но те нямаше, за да го потвърдиш. Обадих се в хотела, но ти вече беше излязъл. Не исках да оставям съобщение.

Тя изгледа критично колекцията ми от сини (а да не говорим за пурпурните, зелени и кървавочервени) белези, докато аз обилно нанасях „бетадин“ по своя торс.

— Ще класифицирам този свой източник от категория „Б“ в „А“ — каза тя си отбеляза нещо на тефтера.

Заех се с дългия разрез, който започваше от челото и свършваше в косата ми, като скимтях при всяко мръдване на адски болното си пръстче.

— Имаш ли представа кой е поръчал убийството?

— Не. Ако мафията е замесена, може да го е поръчал всеки — азербайджанците, руснаците, иранците, арменците. По дяволите, Дик, ти си толкова конфликтен, че нищо чудно клиентът да е Групата за подкрепа на лесбийките към Пентагона.

Обмислих точно тази възможност, но после я изоставих.

— Не. Екипът, изглежда, беше съставен от руснаци.

— Това не ми говори нищо. В този край на света можеш да си наемеш бивши специалисти от спецназ за петдесет долара на ден.

— Ами онзи на телефона?

Тя сбърчи нос.

— Това може и да е важно, а може и да не е. Проблемът е, че няма как да се разбере кой е той, защото тук не можем да проверяваме номерата на клетъчните телефони. На тукашния черен пазар има толкова много телефони, телефакси, безжични предаватели и други неща, че този, дето си го взел от тялото на Максимов, може да е бил откраднат в Лондон или Рим, или пък кой знае къде. Тук разкодират всичко.

Тя посочи с пръст факса на своето бюро.

— Вероятно това е един от малкото законно придобити апарати в Азербайджан.

Кимнах. Още една задънена улица.

Лицето й просветна.

— Добрата новина е, че можеш да проследиш картата на „Американ експрес“. Там трябва да има записи. Може би някой плаща сметките.

— Ще задействам Мерк веднага, щом се добера до моя телефон.

Вперих поглед в огледалото, за да оценя ръкоделието си, и останах доволен от резултатите. Обърнах се към Ашли.

— Е, как изглеждам?

— Сякаш някой е опитал да те бие до спукване.

— Не ми разваляй радостта.

— Да де, но истината си е истина.

Тя тръгна нервно напред-назад.

— Има още нещо, което трябва да знаеш — каза.

— Давай.

— Обявен си за персона нон грата в посолството.

Аз се бях досетил за това от краткия си разговор със служителя по регионалната сигурност и го казах на Ашли. Тя ми обясни, че дори посланик Медисън да не е в състояние да накара азербайджанците да ме обявят за персона нон грата и да ме изхвърлят от страната, тя може да ме изолира от посолството. И така, написала записка до персонала на посолството, с която официално станах недосегаем. Никой не трябваше да прави нищо във връзка с мен или моите хора. Никаква подкрепа. Никаква помощ. Никакво нищо.

Свих рамене.

— Накъде биеш?

— Ами…

— Виж, майоре… — казах на Ашли по СНН — Свирепо Неподправен Начин — какво мисля за посланик Медисън и за нейния начин да си върши работата. И тъй като не ми пука за Член 88^[2], й казах какво мисля за сегашната администрация и за нашия главнокомандващ. О, отдавам чест на задника му, ако съм в негово присъствие, защото длъжността, а не човекът имат моето уважение. Но когато отдавам чест и казвам „Тъй вярно, сър“ на този главнокомандващ, пиша сър така, както се пише мръсно псе^[3]. Това е така, защото според мен онзи мазен сфинктер е предател, който продаде страната си — и нейните въоръжени сили — за собствената си политическа изгода.

После, след като изясних възгледите си, обясних на Ашли, че ние, тюлените, не се нуждаем много от подкрепата на хора като посланик Медисън. Хей, та ние сме умножители на силата. Ние разработваме свои собствени мрежи за операции, разузнаване, снабдяване и организационни работи. Резултатът ли? Ами каквото и да правеше или да не правеше посланичката, мен не ме засягаше ни на йота.

В същото време знаех, че не можех да работя във вакуум. Опасно е да го прави човек, защото при тази мисия всичко имаше политически последствия. И докато аз не съм политически човек, големият ми славянски задник можеше да изгори много зле, ако не бях включен в системата. Резултат? Щях да имам нужда от някой в посолството, който да ми подхвърля байтове информация и политически данни. Някой, на когото да имам доверие, че ще пази гърба ми.

Ашли вдигна ръце.

— Господи, Дик, като съдя по дългия списък с възможности, това май ще трябва да съм аз.

— Не си длъжна — вероятно ще намеря някой друг да ми помогне.

Тя махна пренебрежително.

— Самият ти не вярваш в това повече от мен. Виж, Дик, знам, че двамата с теб не се разбираме във всичко — моите чувства към президента например не са така, ъъ, крайни като твоите. И може би не съм прекалено влюбена в твоите методи на работа. Но ние сме войници. Ние сме военни хора. Е, посланичката си мисли, че може да плащаш откуп на врага. Тя го нарича „експедиране“. Аз знам, че нещата не са така — и ти го знаеш. Повечето от политиците в посолството смятат, че говоренето е самоцел. Дипломация като на Монтел или Хералдо^[4]. Мислят си, че просто като си водят преговори, ще могат да разрешат проблемите. Само че аз и ти знаем от опит, че всичкото говорене без политически мускули е безсмислено. Виж как Саддам Хюсеин прегази Кофи Анан. Виж как сърбите прецакаха Ричард Холбрук. Има много примери.

Тя спря, за да си поеме дъх.

— А в тази част на света? Политическите мускули означават военна сила — или съвсем истинската заплаха от такава. Знаеш ли какво разбират тук в дикий восток — което, ако не знаеш, е дивият изток? Тук разбират, че силата идва или от цевта на пушката, или от варела с нефт. Руснаците го знаят и опитват всичко, за да се намърдат в играта. Иранците — също. А и ние, откровено казано, макар да не го правим толкова нахално като тях. Така че ситуацията не е добра.

Тя отпи от кутията кола.

— Както и да е, това беше дългият начин да кажа, че според мен имаме сериозни проблеми и искам да помогна.

Драго ми е, приятели, да видя младоци като Ашли Еванс, млади офицери, да искат да заложат задниците си за онова, в което вярват. Този вид твърдост, кураж и сила на духа се среща все по-рядко в днешната армия. И аз знам кога да се съглася.

— Добре. Ще те държа в настрани от всичко това, доколкото мога.

Прекарахме следващите два часа в разискване на съществените елементи информация, които щяха да ми трябват от посолството и в обмисляне как Ашли да ми ги осигури. Не й казах за плановете си да ударя „Юмрукът на Аллах“ заедно с Ави Бен Гал, защото колкото по-малко знаеше тя за моите работи, толкова по-далеч от бедата щеше да стои, когато лайната се удрят във вентилатора.

 

 

Когато се върнах в хотел „Гранд Европа“, малко след 16:00, ме чакаше списък със съобщения, дълъг колкото моя малкия. Разлистих дебелата купчина розови листчета и отброих осем само от един подател. От средата на деня някаква госпожица Ивана от фондация „Сирджик“ се беше обаждала отново и отново с молба да й звънна при първа възможност. Имаше и две съобщения от Ави Бен Гал.

Да, исках да науча всичко за „Сирджик“. Но Ави имаше предимство. Набрах личния му номер и той вдигна слушалката веднага.

— Бен Гал.

— Lech ti-Zedayeen — иди да се чукаш.

— Я, кой ли се обажда? — засмя се той. — Къде си бе?

— Ще ти кажа, когато застанем лице в лице.

Чух го да охка в престорен ужас.

— Слушай, обадих се, за да ти кажа две неща. Първото е, че имам част от информацията, необходима за придвижване на нашия съвместен проект.

Това беше чудесно.

— Страхотно. Бих искал да движим този въпрос възможно най-бързо. Може би утре или вдругиден.

— Ще възникне проблем — каза той.

Не обичах да слушам за проблеми и дадох на Ави да го разбере по обичайния си СНН.

— Свързано е с теб — каза той. — Не разбираш ли, че вече си знаменитост тук, в Баку?

— О?

— О, абсолютно — каза. — Ти си добронамерен посетител или както се казва там, абе знаменитост, Дик.

Чувах как в тона му се прокрадваше веселост.

— Дори в твоя чест ще правят парти.

В моя чест? Това беше ново.

— Офисът на фондация „Сирджик“ в Баку реши да те почете.

Хайде стига бе. Това не беше истина. Нещо като манна небесна. Новината обясняваше обажданията от мистериозната госпожица Ивана.

Ави се постара да ми обясни защо трябва да приема дори на очевидно подслушвания си телефон.

— От мен да знаеш, хубаво е да огледаш офисите на „Сирджик“ добре.

Направих пауза, преди да отговоря. След това:

— О?

Много добре познавам Ави, и той опитваше да ми каже нещо.

— Искам да кажа, в професионален план — обади се Ави. — Редно е да провериш… декора.

Разбрано, ясно и чисто.

— Ти ще бъдеш ли там?

— Oh, absolument^[5] — отвърна Ави. — Mais bien sur.^[6] Даже ще доведа Мики.

— Тогава идвам. И пет лайна не давам за теб. Но ще се радвам да видя Мики.

— Hasta luego^[7] — каза Ави.

Чух как слушалката трака върху телефона и връзката прекъсна.

Аз оставих слушалката, а после набрах номера на Ивана и изчаках, докато той избръмчи три пъти. Някой вдигна.

Казах:

— Бих искал да разговарям с Ивана, ако обичате.

Отговори най-сексапилният и гладък като добро уиски глас, който бях чувал от години насам:

— Фондация „Сирджи-й-йк“. Ивана е на телефона. С какво мога да ви бъда полезна?

Помислих си: „Какво ще кажеш за една Моника Люински още сега?“ Но, изглежда, остарявам, защото ето какво казах:

— Ивана, Дик Марчинко е на телефона. Търсили сте ме.

— Полкооовник — измърмори топло тя. — Колко добре постъпихте, че отговорихте на обаждането ми. Аз се питах дали бихте били така любезен да присъствате на изключителния официален прием, който ние организираме утре тук, в офиса на фондацията, за да ви приветстваме в Баку. Ние сме малка, но, смятаме, доста ефективна организация, която опитва да подобрява качеството на живот на всички хора тук, в кавказкия район. Четохме за вашето пристигане и нашият председател, Стефан Саркисян, би искал да се запознае с вас. Той ще долети от Париж специално за тази цел и би било прекрасно, ако вие се съгласите да дойдете и да се запознаете с него.

И още как. Исках да погледна този човек в очите. Да го проверя. Инстинктивните ми реакции спрямо хората са доста, доста добре отработени. И освен това не мислех да отказвам на жена като Ивана с глас като този.

— Ти ще бъдеш ли там, Ивана?

— Със сигурност, полковник.

— В такъв случай брой ме като един от гостите.

В отговор тя измърка. Не, мамка му, нежни читателю. Тя направо изрррръмжа, мамицата му. Добре де, може и да не ми направи Моника Люински, но аз си го броях за орален секс. После с нежелание се върнах към действие. Записах часа, мястото и посоката. Оставих слушалката, а гласът й продължаваше да витае в ухото ми и мислех за монахините с линиите за чертане и биене по кокалчетата от енорийското училище, които ми казваха, че ще ми станат космати дланите, ако…

И в този момент телефонът звънна и характерният глас на Бумеранга каза:

— Ало, шефе на пичовете, трябва да ти кажа как върви работата с Араз и момчетата.

С това всички — добре де, добре, — повечето неприлични помисли се разсеяха от свирепия ми мозък.

 

 

Прекарах девет от следващите дванадесет часа пред компютъра. О, да, може ръкавите ми да са по-дълги от крачолите на панталона. И да, покритите ми с белези дебели пръсти са космати и под ноктите ми има вечна мръсотия. И да, веждите ми са обрасли по цялото ми лице и стигат до мустака. И да, приличам на свиреп неандерталец и от време на време говоря като такъв. Голям праз, мамицата му. Това не значи, че мисля като пещерен човек.

Всъщност говоря пет езика свободно, като за четвърто ниво, и още три, горе-долу. Имам магистърска степен по политически науки от университета в Обърн. Да, убил съм десетки мъже в ръкопашен бой. Да, немалко гърла съм прерязал. Но също така съм консултирал насаме президента на Съединените щати, министъра на отбраната и председателя на Обединеното командване. Представял съм някои неща насаме пред директора на Централното разузнавателно управление, пред британския заместник-министър на отбраната, директора на „МИ-6“, ръководителя на Bundesamt fur Verfassungsschutz, свръхсекретния разузнавателен апарат на Германия, пред френския министър на отбраната, президента на Египет, покойния крал Хюсеин на Йордания и директора на Мосад. Опитвам се да ви кажа, че да си Свирепия® означава не просто да можеш да убиваш, като ти се прииска или те призо̀ри. Трябва да разполагам и с други, по-изтънчени средства. Което в наши дни означава да знам как да намеря точно каквото ми трябва в Интернет и да разбирам как да пускам сложни програми на компютъра.

Какво правех ли? Две неща. Първо, проигравах сценарии за нашето нападение в Иран. Получил бях достатъчно информация от Тони Меркалди и от Чушката, за да започна процеса на планиране на мисията.

Да, процесът на планиране на мисията. Мисиите във войната със специални методи не са просто на момента: „А бе, хайде да идем да убием няколко лоши…“ Може и да сме неконвенционални воини, но прекарваме лайнарски много време в разработка на оперативните си планове. Аз на това му казвам Сачмо подход към убиването.

Луис Армстронг, познат като Сачмо, е най-великият джаз тромпетист, когото тази страна (или пък друга) е имала. Неговите солоизпълнения са неописуеми, изобретателни творчески полети, които се извисяват високо и отвеждат нещата в музиката далеч отвъд нейните краища, както моите хиляди операции от реалния свят са отвеждали войната със специални методи отвъд краищата, до които някой е стигал във Воинския занаят на трошене на неща и убиване на хора.

Но солоизпълненията на Армстронг не са импровизирани джемсешъни, също както и моите операции не са импровизирани скачания и пукотевици. Той е обработвал всяко соло — всеки негов нюанс — в дълги упражнения. Импровизирал е, ревизирал е, адаптирал е, преработвал е и е пренагласял изпълнението си така, че накрая то да пасва идеално и напълно в творческата и техническа музикална вселена на Армстронг. И тогава, по този начин оформил, лъснал и полирал това соло, го е спуквал от свирене пред публика. Резултатът: публиката е вярвала, че слуша пълна импровизация, но всъщност е слушала един творчески и технически гений, чиито способности да композира са на нивото на Бах.

И така, драсках си бележки по тефтера, играех си с релационните бази-данни на компютъра и се занимавах със СВИЕ (Съществено Важни Информационни Елементи), за да определя ограниченията и особените условия, в които щяхме да действаме, разчертавах схеми на шестте фази на мисията^[8], а после определях за всяка от тези шест фази най-вероятните моменти, в които биха се появили мистър Мърфи и неговото семейство, и търсех решения, за да предотвратя появата му или за да го обезвредя, кучия му син, веднага щом се появи.

В нормални обстоятелства моите старшини биха вършили голяма част от това планиране. Аз твърдо вярвам в онова, което може да се нарече „отзад(ника) напред“. Това е, когато вашите старшини, които най-добре познават своите взводове, замислят детайлите на оперативния план.

Но днес моите старшини обучаваха бойците на Араз Курбанов и аз трябваше да свърша цялата работа. И така, трудих се като роб над клавиатурата и тефтера, докато свърших работата. Не, не ми харесваше да върша тази работа. Но я свърших. Това е то да КОМАНДВАШ.

И когато свърших, не отидох право в минибара и не си налях един доктор „Бомбайски сапфир“ с лед. Не отворих кутия „Хайнекен“. Затворих папките за планиране на мисията, включих се в Интернет, намерих добра търсачка и написах в нея името Стив Саркисян. След като разтоварих огромно количество документи, написах „Фондация «Сирджик»“ в търсачката и чукнах върху левия бутон на мишката. И в този случай бързо се показаха доста теми.

Ето какво, mit einem Wort, kurz gesagt, с което моят стар другар от корабите бригаден генерал Фред Колер^[9] би казал „накратко“ на родния си швабски език, намерих след около три и повече часа зяпане в екрана и източване на информация.

Както вече знаете, фондация „Сирджик“ беше НПО, което означава Неправителствена Организация. НПО е начинът от двадесет и първи век да се каже, че тази организация е хибрид — между група за оказване на натиск и благотворителна организация с идеална цел. Както и да е, „Сирджик“ определено имаше много пари за раздаване. Вече знаех, че главната й квартира е в старата сграда „Уитни“^[10] в горния край на Пето авеню в Ню Йорк. Научих, че в този конкретен район недвижимото имущество върви по около половин милион на квадратен метър. Знаех също, че „Сирджик“ има мрежа от офиси в райони с високи наеми във Вашингтон, Лондон, Париж, Москва, Прага, Тбилиси, Баку, а дори и Ереван. На хартия „Сирджик“ бяха се ангажирали да подпомагат икономическото и социално развитие из бившия Съветски съюз. Една бляскава статия в „Уолстрийт джърнъл“ отпреди по-малко от три месеца описваше програмите на фондацията в Армения, Република Грузия, Туркменистан, Казахстан и Азербайджан. В статията не се казваше нищо за получаване от фондацията на пари като подкуп, което значи според мен, че репортерът не е говорил достатъчно с покойния и неоплакан Роско Гроган. Нито пък се съдържаше нещо за възможните връзки на „Сирджик“ с международни престъпни синдикати. Но пък Ави беше казал, че това са само негови подозрения.

Като четях между редовете обаче, разбрах също, че организацията използва финансовата си мощ да постига политически цели. Например тя беше водила усилено лобиране да не позволи на азербайджанците помощ от Съединените щати в областта на сигурността и беше победила в тази битка, като направила така, че някои от нейните проекти да са насочени към Щатите и към районите, от които са някои важни сенатори и конгресмени. А откъде „Сирджик“ имаше всичките си пари?

Нека цитирам от „Уолстрийт джърнъл“: „Благодарение на огромното засилване на борсовия пазар в периода 1995–1998 г. фондация «Сирджик» в момента притежава капитал, който възлиза на стотици милиарди долари, а това е над два пъти повече от годишния бюджет на Обединените нации. С такова огромно финансово предимство ръководителят на «Сирджик» Стив Саркисян е човек с влияние в социално-икономическия и политическия живот от световна класа.“

Същият Стив Саркисян, който е ръководител на Арменската национална фондация. Мултимилиардерът, който е на пето място в списъка на списание „Форбс“ с четиристотинте най-богати хора в света, но който все още е на процент в нефтени фирми в Баку. Същият, който даваше прием, за да се запознае с мен. Този именно Стив Саркисян.

Ти, онзи, дето маха ръка там и прекъсва moi. Какво искаш бе, мамка ти? Казваш, че не знаеш нищо за Стив Саркисян и че трябва да ти обясня.

Какво ти става бе, аз да не ти приличам на шибаняк от разузнаването с пластмасова кутия за химикалки в шибания джоб на ризата си и тъпанарски очила с черна рамка с лупи от дъна на шишета за кока-кола?

Ти какво? Казваш, че си платил доста шибани пари за тази шибана книга и аз трябва да си свърша шибаната работа и да ти кажа, шибаняк такъв, кои са онези шибаняци.

Е, да ти го благонавра много и аз. Но тъй като ме помоли по начина, по който обичам да ме молят, ето какво знам след проучването си. Саркисян дошъл в Съединените щати като дванадесетгодишен арменски сирак на име Сирджик Саркис — оттам името на фондацията, която в момента оглавява. Направил състоянието си през седемдесетте, осемдесетте и деветдесетте години на непостоянния пазар на недвижимо имущество в Ню Йорк наред с набези в корпоративния капитализъм (той финансирал три от най-рентабилните софтуерни компании в Силиконовата долина и в момента притежава четиристотин хиляди акции на „Амазон“ и шестстотин хиляди акции в Америка онлайн^[11] в личния си портфейл), както и безсърдечно агресивни спекулации с германски марки, британски лири и йени. Всъщност според една изрезка в архивите на „Ню Йорк таймс“ Стивчо сам срутил британската лира на световните пазари през 1992 г. Това беше точно когато министър-председателят от правителството на торите го обидил в реч в Камарата на общините с думите, че е „също като обикновения съвременен уличен продавач на килимчета, но издокаран в костюм по поръчка“.

Самосъздалият се арменски националист осигуряваше със собствените си пари политически каузи и политици, които вършат нещата по неговия начин, по целия свят. Според материалите, които открих в страницата на информационната групировка „Джейнс“, той е предоставил над един милион долара за кампанията на сегашния руски президент, заобикаляйки руските закони за изборите, като вместо пари в брой дал политически съветници и медийни консултанти. Според една от най-добрите служби за РОИ^[12], към която съм абониран, той действа и в кавказкия район: финансира проекти, с които става популярен сред ръководителите в района, повечето от които са бивши комунистически служители, или както уклончиво ги наричаха, „новите капиталисти от“. Когато четете за „нови капиталисти“ в тази част на света, приятели, четете за гангстери. Точка. Не се учудвам, че Гроган така се впечатляваше. Чудя се дали не е вземал процент от парите, които е давал на „Сирджик“. Стори ми се от хората, които биха го правили.

Друга статия, тази на страницата на „Бизнес уик“, споменаваше, че миналата година Саркисян е изхарчил над шест милиона долара — половината за дарения като „меки“ пари за демократите и за републиканците, а останалото — за арменската кауза. Този човек си беше истински фонтан с пари.

„И така — лееше се някаква подлизурска статия в светската хроника на «Вашингтон пост», — когато е във Вашингтон, Стив Саркисян се среща редовно с президента и вицепрезидента, с говорителя и с някои от водещите лица в Белия дом, както и с водещи сенатори и националните политически председатели на двете партии.“ И според един наблюдател в Капитолийския хълм те се вслушват в думите му. Или, ако перифразираме старата реклама за Хътън^[13], „когато Стив Саркисян говори… хората слушат“.

Това звучи прекалено добре, за да е истина, нали? Да — и аз мисля така. Не съм циник по природа, но трябва да кажа, че инстинктивно нямам доверие на хора като Стив Саркисян, дори без да се познавам с тях лично, щом прочета такова огромно количество задъхани и безкритични лиги.

Нека говорим СП — свирепо просто — за това, за което става дума. Става дума за далавераджии. За продавачи на влияние. За хора, които плащат подкупи, но ги наричат „експедиране“. Подкупи? Да, подкупи. Те подкупват конгресмени и сенатори с политически дарения и в замяна получават правото да пишат законите, които засягат всички нас. Казвате, че това е недемократично. Точно така, мамка му. Но за тази неизбирана от избирателите група майкотаковащи оплитачи на кошници това е без значение. Те смятат, че знаят кое е най-добро за САЩ — или за онези недодялани, неумити, неизтънчени задници там, навън, — с други думи, вие и аз.

Но добрият стар резултат е, че тези продавачи на сила, на които плащат на час, не са нещо повече от обикновената курва. Всъщност курвите са по-откровени за работата си. О, може да се наричат юристи или съветници по обществените въпроси и да се смятат за божията класа на Вашингтон, защото денем и нощем се целуват с мнимите водачи на страната, подхвърлят им средства и ги водят на безплатни уикенди. Но най-силно мразя цинизма им. Той е абсолютно неограничен. Искам да кажа, че тази тълпа вредители-мангизлии с лимузини и костюми по поръчка вярват, че парите им могат да купят всичко или всеки. Виждал съм го преди. Задници като покойния и неоплакан Кларк Клифърд^[14] от скандала с парите на британската банка, който се наду прекалено много и си отдели няколко милиончета оттук и няколко оттам просто защото така му се приискало. Или пък бившия министър на отбраната Грант Грифит, когото трябваше да очистя, когато си помисли, че може да му се размине това, че продава ядрени ракети, защото би било прекалено срамно за политиците да го изправят пред съда. Трябва да ви кажа, че списъкът е дълъг колкото оная ми работа.

И така, с инстинкти в конфликт с цялата тази обилно мазна проза в пресата, усилих говора на радиото и телевизора и позвъних по осигурения срещу подслушване клетъчен телефон до своята спасителна мрежа в Щатите. Трябваха ми само няколко минути, защото Джим Уинк успя да извади информация колкото цял товар с лайна, сякаш си я беше приготвил на бюрото и чакаше да се обадя. И половин час след като посегнах към телефона, вече имах ИСТИНСКАТА и неподправена история за Стив Саркисян и неговата фондация „Сирджик“. И повярвайте, това, което научих от Уинк и двама други като него, беше много по-полезно, отколкото глупостите по вестниците.

Според Уинк се говорело, че фондацията опитва да създаде връзки с големите мултинационални нефтодобивни компании, които планират да разработват кавказкия район, но без положителни резултати. Фирмените адвокати били предпазливи, защото подкупът е незаконно нещо, както и да го наричаш. И така Стив Саркисян бил принуден да се пазари с по-дребните консорциуми в Азербайджан, Казахстан и Таджикистан.

Той добави, че Стив Саркисян вероятно се е поохарчил, въпреки че в ковчежето на фондацията има милиарди долари. Няколко парижки банки напоследък запирали личните чекове на Саркисян. А швейцарците отказали миналата година да откриват нови сметки на името на Стив Саркисян и поискали от него да извади всичките си пари от Цюрих и Женева. Защо ли? Защото миналата година швейцарските банкови закони бяха се променили, за да е много, много по-лесно да се следи прането на пари.

Накрая Уинк ми каза, че дори Белият дом, който всички знаем, би направил всичко, дори би продал тайните на страната за пари за кампании, напоследък държал Стив Саркисян на ръка разстояние. Дали всичко това доказваше, че Стив Саркисян е мръсен? Не. Но знаците определено ме караха да вярвам, че кучият син не е патриот.

Аз наредих и други части от мозайката. Чушката беше успял да сложи ръце върху това, което в занаята се знае като регистър за информацията от категория „Уиски номер“^[15]. Не можеше да види самото съобщение. Но понякога и регистрите помагат. А в този случай беше станало точно така. Според един от записите в регистъра руснаците, които очистих на нефтодобивната платформа, се обаждали до Париж, когато нападнахме. Париж беше и мястото, откъдето Стив Саркисян долиташе в Баку. Запитах се как така Агенцията за национална сигурност се беше насочила точно към този клетъчен телефон, но Чушката си има своите граници за онова, което може да ми каже и което не може, и затова не си правих труда да питам.

Второ, картата на „Американ експрес“, която бях взел от ЯПР, принадлежеше на една неистинска корпорация в Сейшелските острови, която принадлежеше на фалшива корпорация в Бахамските острови, която принадлежеше на фалшива корпорация в Лихтенщайн, управлявана от Антилите, която принадлежеше на иранска корпорация с управление в Париж, която от своя страна се контролираше от… жената на Стив Саркисян.

Тоя беше по-мръсен от Грант Грифит, Бентли Брендъл и Вернер Ланос, взети заедно. Тогава осъзнах какво трябва да направя. А то беше точно каквото направи и ЯПР — да се възползвам от ситуацията и при пътуването до фондация „Сирджик“ не само да събера колкото мога информация за Стив Саркисян, но и в същото време да го разтърся достатъчно силно, за да допусне някаква грешка.

Защо ли? Защото събирането на информация и разтърсването бяха цел на истинската ми мисия тук, в Баку. Помните ли истинската ми мисия? Имах задачата да оценя какво правеха ивановците и иранците, за да може министърът на отбраната да формулира правилна политика за сигурността на кавказкия район. А от току-що наученото старият Стивчо беше затънал до мишниците сред руснаци и иранци.

О, да. Знаех, че фондация „Сирджик“ има около 180 служители на постоянни длъжности. Познайте какво: около 65 процента от тях бяха или ивановци, или иранци, или арменци, а останалите — почти по равно разделени между франсета, шваби, британци и разни източноевропейци. Фондацията имаше само двама американци и те заемаха ниски нива в охраната на Лондонския офис — най-неактивния и най-малък в „Сирджик“.

Познайте още нещо. Според моя приятел Тони Меркалди някой вдигаше шум в Щатите и бързо и усилено търсеше информация за moi. Тони беше приложил постоянна заповед номер седемнадесет^[16] върху тези запитвания и открил, че преди да тръгнат из Вашингтон, са започнали от фондация „Сирджик“.

— Предположих, че ще им трябва добър материал — изкикоти се Тони. — И затова им го уредих.

— Добър материал?

— Да — твоите проблеми с Белия дом. Алкохолизма. Многото ти проблеми със закона. Досието от затвора. Да знаеш, Дик, в дълбоки аки си затънал, ако питаш Военноморските сили. Кариерата ти е почти свършена — отново.

Обичам приятелите си, защото са толкова измамни, мамка му.

— Страхотна работа, Мерк.

— Да ти го начукам, заднико, длъжник си ми.

Добре, сега бях предупреден. И така, докато Стив Саркисян опитваше да провери кой съм (и не се справяше много добре), аз щях да правя същото с него. Но аз щях да проверявам телесните му отверстия отблизо и на много лична основа. И да ви кажа, възнамерявах да направя на тоя дебел и надут задник една истинска свирепа проктоскопия^[17] — sans абсолютно никакъв вазелин.