Ричард Марчинко, Джон Вайсман
Взвод „Ехо“ (21)

Глава 21

00:00:25. Не ни очакваха — което беше и цялата идея. Виждах как биковете и персоналът на хотела се суетят объркани. Олег не им обърна внимание. Точно като генерал той изчака Найджъл да спре двигателя, преди да слезе. Спусна се тромаво от вратата на десния борд и нагласи чантата за документи така, че да не му се пречкат. Помогна на Ашли да излезе, а после като стара и опасна руска мечка обви голямата си лява лапа около рамото й и двамата тръгнаха в маршова стъпка по дългия, застлан с чакъл път към хотела.

00:00:31. Моите тюлени трябваше да се движат бързо, за да ги настигнат. Когато ги настигнаха, се разпределиха в схема „диамант“ около Олег и Ашли, точно като бодигардове от алфа-екипите. Носеха автоматите си окачени хоризонтално на вратовете с показалци върху скобите на спусъците.

Аз се намирах на десетина метра след тях, когато един брадат разбойник в кафяв анцуг-долнище за джогинг и тениска и с голям полуавтоматичен пистолет в кобур под мишницата се появи иззад едно възвишение на пътеката и пресече пътя на Олег. Имаше загрижена гримаса на лицето си, а очите му се местеха от моите момчета към Олег и Ашли и обратно. Очевидно нещо не беше съвсем наред. В този миг разбрах какво е то: телохранителите от алфа-екипите не носят американски автомати. Те носят „AK-47“.

Разбойникът се поколеба, което беше ДНЛН за нас. Лошата новина беше, че стоеше на пътя ни, а дясната му ръка вече се вдигаше към кобура. Добрата новина беше, че не можеше да откъсне очи от Ашли и следователно не ме видя десет метра по-назад. Затова вдигнах пистолета с две ръце, прицелих се добре и го ударих с два куршума, преди да успее да стори нещо опасно.

Точно като по учебник, мамка му. Кой казва, че мистър Мърфи винаги седи на рамото ми? Разбойникът се извъртя назад, обърна се наляво, след това се строполи на тревата. Аз настигнах Олег. Лицето на Ашли беше като маска. Мисля, че беше шокирана. Както повечето младоци, тя е била обучавана на справедлив бой. Не стреляш, ако не стрелят по теб, и други подобни глупости. Е, такава лигава логика може и да е добра, ако спориш с някой пъпчив задник в час по етика за първокурсници. Но тя няма място на бойното поле. На бойното поле убиваш врага си, преди той да е успял да убие теб. По всеки възможен начин.

00:01:09. Олег побутна Ашли, за да заобиколи трупа на разбойника, и продължи да върви към предната врата. Кацнали бяхме в южния край на платото, под полумесеца от стаи и апартаменти. Пътеката ни се движеше от юг на север през няколко ниски неравности. Така беше направена, че приближаващите се по нея да не се виждат от големите двойни врати на хотела.

Това беше в наша полза: разбойникът, когото бях очистил, нямаше да се вижда от излизащите през предната врата.

00:01:31. Приближихме все още без никой да ни спре. Вече схващах разположението на хотела. Очите ми се насочиха към северния край на хотела — ъгловия апартамент на втория етаж, където щях да намеря посланик Медисън.

Исках да погледна и към небето, но не го сторих, защото там бяха моите парашутисти и нямаше да привличам вниманието към тях. Погледнах часовника си. Ако са скочили навреме, трябва да кацнат до три минути.

Но това щеше да бъде тогава, а сега си беше сега. Голямата главна двойна врата се залюля навътре, посрещащата комисия излезе през нея и се насочи към нас. Пет чёерные в ярки анцузи за джогинг, заобиколили дребна тъмнокожа фигура с тънки като изрисувани с молив мустачки, облечена в лъскав едноредов черен костюм, бяла риза и кестенява вратовръзка, които му придаваха абсурдната прилика с продавач на „Уилям Морис“ от шестдесетте години.

— Не правете нищо — просъска Олег. — Мълчете, докато не ви кажа.

Майната му, операцията си беше моя, а не негова. Но скрих пистолета зад десния си крак. Показалецът ми лежеше върху скобата на спусъка. Предпазителят беше вдигнат и пистолетът включен за единична стрелба.

По лицето на Олег се разля голяма, широка усмивка. Засипа дребосъка с порой руски думи, а с лявата си ръка притискаше Ашли до себе си при всяка втора или трета дума.

Дребният разбра какво му казва Олег, както и Ашли, защото тя реагираше както трябва и се правеше на много мила, което точно според плана разконцентрира биците, както и дребният хотелски управител, който не можеше да свали дребните си като мъниста оченца от нейната яркосиня… рокля. Но трябва да имаше и добри инстинкти, защото не отстъпи нито сантиметър. Отстояваше позицията си, а и биците не се местеха. Лошо.

00:02:00. Точно в този миг настъпи пълна тишина. В който момент свирепите ми уши доловиха добре дошлия звук на платна откъм три часа. Не, звукът от купола на парашут не е очевиден за повечето хора. Но е очевиден за мен, особено след като го очаквам.

И в този момент инстинктът ми се потвърди, защото някой от другия край на хотела извика „майчице посрана“ на руски или може би на арменски. Аз не знам нито арменски, нито руски. Но знам „майчице посрана“, когато го чуя, независимо на кой език.

Викът беше последван от бързите залпове на автоматично оръжие. Което означаваше, че моите парашутисти са достатъчно ниско, за да започнат с подавящия огън. Според часовника ми те бяха подранили с цели тридесет секунди.

00:02:06. Моментът не беше подходящ да чакаме Олег да сигнализира. Вдигнах пистолета и застрелях двамата най-близкостоящи бици с по два бързи изстрела. Другите трима посегнаха към оръжието си.

Вече беше твърде късно за тях. Ето ви един урок, хора. Ако искате да бъдете телохранител, не носете оръжието си в анцуга, където не можете да го достигнете, без да разкопчавате сума ти ципове или други. Нод застреля двама, а Найджъл улучи третия, преди руските им лапи да успеят да извадят оръжието. Олег беше стиснал дребния задник за врата, като прекъсваше въздуха му с големите си длани. Счупи врата му с една ръка и пусна трупа на земята.

00:02:11.

— Да тръгваме — каза Олег, извади голям полуавтоматичен пистолет изпод куртката си и се втурна във фоайето.

Аз не бях готов. Още не. Не и преди да дам на Ашли нещо за защита.

— Нод, дай й пистолет.

Бутнах я зад себе си. Нод извади своя пистолет и й го подаде.

Не виждах къде отиде Олег. Е, той в момента си вършеше своето. Аз пък трябваше да намеря посланик Медисън, и то за около четири и половина минути.

00:02:18. Влязохме като ЕКИП. Аз бях челен дозор. Найджъл и Нод се намираха до рамото ми. Ашли — зад тях. Копача беше тилова охрана. Мамка му: фоайето беше празно. Олег не се виждаше никакъв.

00:02:26. Оглеждай се. Дишай. Не видях никого зад гишето на регистрацията. От другия край на гишето имаше тясна врата, която водеше към един офис. Вътре светеха лампи. Дадох мълчалив сигнал на Копача и Найджъл да го проверят. Двамата с Нод притиснахме Ашли помежду си и тръгнахме към средата на фоайето с готови за стрелба оръжия и се заоглеждахме за заплаха.

Самото фоайе беше широко и дълбоко. В задната му част имаше стълбище, което водеше към дискотеката, а в двете му страни — коридори. Вляво се намираше рецепцията. Вдясно един тесен проход водеше нанякъде. Нямаше го на моята рисунка.

Докато вървяхме напред към коридора за северната част на хотела, Копача прескочи гишето на рецепцията, последван от Найджъл. Чух Найджъл да казва с ингилизкия си акцент:

— Офисът е чист.

— Скипер, дванадесет часа! — прекъсна го гласът на Нод.

Беше напрегнат.

От стълбището в задната част на фоайето изникна бръснатата глава на един бик заедно със зурлата на автоматичен пистолет. Аз бутнах Ашли към палубата, докато автоматът на Нод пусна дълъг залп потискащ огън. Куршумите и големи парчета мрамор удариха кучия син право в лицето. Главата му се пръсна, а остатъкът от него полетя назад и се изгуби от погледа.

Хванах Ашли за гърба на роклята и я задърпах по пода, докато вървяхме към заплахата. Тя се отърси от ръката ми, претърколи се и се изправи бързо на крака.

— Добре съм, Дик, ти върши своята работа.

Нямах нищо против. Извадих една осколъчна граната от колана си, издърпах щифта, извиках „Пази се, огън!“ и я оставих да се търкаля надолу по стълбите. Спуснах се на колене и се скрих доста бързо. Чух я да подскача веднъж, два пъти, три пъти, четири пъти по каменните стъпала, а след това избухна, като пръсна парчета камъни, метал и дърво във всички посоки. Аз се вдигнах от пода и проверих стълбището.

Нищо не мърдаше. Извиках „Чисто“ и тръгнахме наляво към коридора.

Двама чёерные влязоха през входната врата с миниавтомати „AK-74“, като стреляха. Очевидно бяха привърженици на школата по стрелба с молитва за улучване, защото гърмяха, преди още да са видели някого. Това прави с хората тунелното виждане, приятели.

— На прицел са ми…

Извих се към първия, прицелих се, изстисках три патрона — и не го улучих. Мамка му, и аз не бях кой знае колко по-добър от него, кучия му син.

Е, ако аз се осирах, Копача и Ашли можеха да се погрижат за бизнеса. Тя стреля три пъти и просна кучия син. Копача пусна един залп на пълна автоматична стрелба от своя „MP5“, който преряза тялото на водещия стрелец наполовина. Човек не може да се скрие от куршумите „Хидрошок“ зад маса или дори зад повечето стени.

Ах, приятен звук на тишина. Найджъл изтича от далечния край на фоайето, вкара по два куршума в биците, за да е сигурен, че ще останат на местата си, и взе един от автоматите за Ашли.

Чувах приятното тракане на автоматични оръжия отвън, което означаваше, че моите момчета се приземяват и атакуват. Знаеха къде трябва да идат — в бараките и жилищата за персонала — и какво да правят, което беше да спрат всичко и да не позволят никой да излезе и да притеснява моя екип отмъквачи.

00:03:31. Часовникът ми показваше, че вече закъсняваме сериозно. Направих жест към коридора и към автомата на Нод. По лицето на Нод разбрах, че знае точно какво искам от него. Пусна пълнителя от автомата си, смени го с нов и вдигна към мен палец. Готов беше да върви.

Но къде, мамка му, беше отишъл Олег? Е, сега нямаше време да се тревожа за това.

00:03:39. Всички се наредихме в края на коридора. Беше чисто и всички врати затворени. Стълбището беше на два метра от нас, вляво. Вратата се отваряше навън. Аз изтърколих една зашеметяваща граната в коридора и когато тя гръмна, преминахме през дима към вратата и посегнах към дръжката.

Шибаната дръжка беше почти в ръкавицата на лапата ми, когато през вратата дойде силен залп от автоматично оръжие, който ме отхвърли назад.

Мамка му. Възстанових се и се оттеглихме назад. Отвърнах на стрелбата през вратата, за да държа онези зад нея назад. Междувременно Нод коленичи. Извади един от тройно прегънатите пластмасови листа и взривните въжета от раницата си. Пропълзя по коридора до вратата, след това извади лепящата лента, залепи пластмасовия лист за вратата откъм пантите, свали около метър взривно въже, включи го в една клема към листа, след това се претърколи към стената, закачи въжето, изкрещя „Пази се, огън, мамка му!“ и взриви вратата.

Сътресението метна голямата врата навътре. Копача се втурна през нея, вдигнал автомата, готов за стрелба. Аз го последвах, като с пистолета си защитавах сляпата му страна.

Оглеждай се. Дишай. Димът беше непрогледен, мамицата му. Видях сянка в ъгъла на стълбището и забих два куршума в нея. Когато се приближих, установих, че току-що съм убил онова, което беше останало от вратата. Стълбището водеше надолу, не само нагоре. Е, майната му на това долу, трябваше да пробваме късмета си. Смених пълнителя с нов, а празния захвърлих и тръгнахме нагоре по стълбището.

00:04:10. Мразя стълбищата. Това са гадни места за бой. Куршумите отскачат. Шумът се засилва от тясното пространство. Видимостта винаги е лоша. И независимо дали се качваш, или слизаш, предимството е винаги на лошия, защото той знае къде е и къде сте вие, а вие знаете само собствените си координати. Стълбищата са едно предизвестено осиране.

Но както вероятно се досещате, това шибано стълбище не трябваше да ми харесва, а просто да го щурмувам. И щурмувах.

Гърбосложен до стената, започнах да се катеря стъпало след стъпало с вдигнат и готов за стрелба пистолет, като се оглеждах и дишах, и търсех издайнически сенки или намек за сенки, които да издадат лошите.

Стигнах до първата площадка без инциденти. Нод ме следваше, като ме прикриваше с автомата си. Ашли заемаше трета позиция. Зад нея Копача попълваше четвъртата позиция. А зад него Найджъл се изкачваше заднишком по стълбището, опрял гръб в този на Копача, и пазеше тила ни, за да не ни изненадат отзад.

Врата вляво от мен. Отваряше се навътре. Изчаках, докато всички заехме позиция, като Найджъл наблюдаваше долната площадка, а цевта на автомата на Копача сочеше към мястото над нас, зад което не виждахме.

Нод ме потупа по рамото, за да ми каже, че е готов. Аз протегнах ръка към голямата дръжка на вратата.

— Ебати… граната — изкрещя Копача и разсипа концентрацията ми.

Стреля край мен, три бързи трикуршумни залпа.

Но не върху това бях насочил вниманието си. Търсех шибаната граната, която руснаците са ни подхвърлили. Периферното ми зрение я долови, когато тя отскочи от стената на метър над мен, удари стълбището и подобно на топка за голф отскочи по висока траектория над главата ми.

Замръзнал във времето и пространството, следях шибаната граната с очи. Тя плаваше бавно във въздуха. Добре я бяха хвърлили: тя отскочи от стената над нас, за да удари стълбите и да избухне над главите ни, без да можем да я хванем и хвърлим обратно. Взривателите на тези неща се задействат след пет секунди и половина. Но не знаех колко време беше я държал онзи майкотаковач, преди да я хвърли.

Е, ако не съм ви казвал, аз бях кралят на защитниците в Ню Брунсуик, Ню Джърси, и нямаше топка, която да не мога да хвана. Пуснах пистолета и се метнах към гранатата, като използвах най-близкото стъпало за отскок и се протегнах възможно най-високо, защото знаех, че ако я стигна с ръце, ще мога да я отклоня надолу по стълбището и да намаля щетата, която шибаната бомба щеше да ни нанесе.

По-удобно е, когато тези неща се случват на забавен кадър, защото е по-лесно да ги опише човек. Та ето какво стана. Аз се метнах нагоре и настрани към гранатата, сякаш беше фалцова топка, която нападателят от другия отбор тъкмо щеше да хване, за да отбележи победния гол, а аз рискувах работата си, ако не успея. Ръцете ми се вдигнаха, пръстите ми се изпънаха и ударих гранатата, като я метнах по стълбището далеч от нас, към стената, за да може да отскочи, а не да спре в ъгъла на стълбището и да избухне, което щеше да е зле за здравето на Дики, а да не говорим за останалите.

Изпратих с въртеливо движение шибаната бомба надолу по стълбището. Това беше добрата новина. Лошата беше, че сега аз се движех в същата посока като гранатата и предвид теглото и скоростта си, както и валидните закони на физиката, трябваше да променя посоката си бързо или да се превърна в попивателна за гранати. Пъхнах стъпалото си под парапета, за да се спра в подпората и да прекратя движението си в посока напред. Това свърши работа. Но също накара Дики-сан да стопира рязко.

Рязко ли? Да, рязко. Като за световно. Едно от онези резки спирания с тракане на зъби, хрускане на кости и пукане на прешлени, каквито обичат да правят звездите във футбола. Свирепият ми крак се закачи за едно от подпорните стълбчета, рязко се завъртях, като усуках и без това болния си крак на нещо като 160 градуса, а после се стоварих силно по корем върху равната площадка. Лицето ми влезе в звучен контакт с долната част на парапета.

В който момент шибаната граната избухна на пет метра под нас. Сътресението ме отхвърли назад и ме тресна от стената. Изохках. Изплюх парченце от зъб. Избърсах кръв от челото си. И тогава се изправих на колене, а оттам на крака и тръгнах бавно нагоре по стълбите, като внимателно прекрачих трупа на ивана, който беше хвърлил шибаната граната, за да можем да продължим одисеята си и да Стигнем Там.

Споменавал ли съм за Голямата Лъжа в живота си? Споменавал ли съм, че ДСДИНКММ? Споменавал съм? Добре, защото това е истината, цялата шибана истина и само шибаната истина. Да Стигнеш Дотам Изобщо Не е Кефско Мамицата Му. А ни оставаше да прочистим и шибания смотан коридор.