Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Свирепия (9)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Echo Platoon, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 3 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2012 г.)
Разпознаване и корекция
Dave (2018 г.)

Издание:

Автор: Ричард Марчинко; Джон Вайсман

Заглавие: Свирепия 11

Преводач: Венцислав Градинаров

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Атика

Град на издателя: София

Година на издаване: 2000

Тип: роман

Националност: американска (не е указана)

Печатница: Атика

Художник: Атика

ISBN: 954-729-097-5

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3408

История

  1. — Добавяне

Глава 20

07:39. Летяхме по визуални ориентири, като следвахме железопътната линия от Баку за Батага. Найджъл държеше хеликоптера накъм тридесет метра височина. Карахме с малко под 140 възела. Аз отворих ципа на джоба на бронежилетката си и потърсих листчето, на което бях направил изчисленията за полета. Четирите негови отсечки правеха общо 462 мили. Погледнах към пейзажа отдолу и забелязах една тясна, виеща се река, над която минаваха два железопътни моста и шосе, в ъгъла на доста голям град точно на север от нас.

Проверих картата, уверих се, че сме над Али Байрамли, направих някои мислени изчисления и измърморих няколко груби ругатни по адрес на мистър Мърфи на три езика. Майната му на Дики. Някак си беше успял да се натъпче неусетно в далечния ъгъл на пасажерската част, преди да тръгнем от Баку.

Мамка му. Ако можех да стигна кучия син, щях да метна задника му през люка. Но не можех. Освен това бях прекалено зает с преразглеждането на оперативния план. Оставаха ни 280 мили. Пътувахме със 136 възела. Вие правете шибаните сметки.

Казвате, че не ви бива в математиката и ви трябва калкулатор, и не искате да смятате — искате само да ритате задници и да раздавате наказания? Е, ето ви малко истина, свирепи мераклии. Използването на думата „шибан“ във всичките й сложно-съставни форми не ви прави Свирепи Воини®, защото способността да използваш словесни мръсотии не означава нищо без способността да се справяш с истинските мръсотии на сложните ситуации. Нито пък нахалното или агресивно поведение, или способността да рецитираш наизуст десетте Божи заповеди на войната със специални методи[1]. И можете да си говорите за пистолети колкото си искате, но и говоренето за пистолети не ви прави Свирепи Воини®. Пистолетите, както ножовете и парашутите, а дори и танковете и самолетите „F-16“ са просто ОНВ — Оръдия На Войната. Те не са икони, нито предмети за колекционери, нито трофеи за показ.

О, да, когато бях само попова лъжичка, училището не беше важно за мен. Всъщност отказах се от гимназията, за да ида във Военноморските сили. Но колкото повече се приближавах към Групите, толкова по-важно ставаше образованието. Нека ви напомня, че моят взводен старшина в Групите за подводно обучение 21 Евърет Емерсън Барет риташе сержантския ми задник, докато не завърших гимназия, а един адмирал на име Снайдър направи необходимото да завърша и колеж, след което дори взех магистърска степен. Разбира се, установих, че истинският ключ към Войнството може да бъде сведен до три думи: учене, учене, учене. Не може да бъдеш тюлен и да не знаеш математика. Не може да си стрелец от рейнджърите или от „Делта“ и да не знаеш математика, защото в Групите няма място за хора, които не могат да разрешават сложни формули за всичко от точката на скачане от голяма височина до използването на формовани заряди и декомпресирането след продължително, дълбоко гмуркане.

Каква е крайната сметка ли? Ако искате да бъдете като мен, по-добре научете шибаната математика, и то добре, мамка му. Защото как можете да планирате шибаните мисии, ако не можете да правите шибани сметки със събиране, вадене, умножение и деление, а да не говорим за другите неща като алгебра, висша математика и тригонометрия. Ясно? Добре.

Е, както повечето тюлени, аз не нося със себе си калкулатор. И затова направих сметките по стария начин — с молив и лист. И отговорът показа, че ни остават 1,96 часа полетно време и 1,2 часа до 09:00 часа, което, спомняте си, беше оптималното време за нашия удар, предвид положението на слънцето и състоянието на целта. Това даваше три четвърти час в колоната с разходите по отношение на времето, и то при идеално преминал полет — без насрещни ветрове, без проблеми с двигателя, без многобройните възможни осирания, изтакования и оплесквания, които великият военен философ от деветнадесети век Карл фон Клаузевиц[2] обединява под името „мъглата на войната“.

Потупах Найджъл по рамото.

— Има ли как да наваксаме малко време, Найдж?

Не ми пукаше много какво ще отговори. По принцип карахме с повече от допустимия товар и самото стигане до Нариндзлар щеше да е проблемно.

Олег протегна ръка и издърпа картата от ръката ми. Вгледа се в нея, а после забоде дебелия си показалец върху намачкания лист хартия.

— Ето — каза. — Трябва да скъсим пътуването, като летим на северозапад оттук, а не да заобикаляме.

Видях какво имаше предвид. Моят маршрут беше заобиколен, общо шест дължини, за да избегнем откриване. Маршрутът на Олег беше директен: само три дължини. Но минавахме над две азербайджански военни бази. Повдигнах въпроса.

Той сви рамене.

— Няма да обърнат внимание — каза. — Няма да ги е грижа за нас.

— Откъде си толкова сигурен?

— Не мога да гарантирам — каза, като надвика вятъра и шума на двигателя, за да го разберем, — но като военни азербайджанците не са ефективни.

Ашли кимна.

— Олег е прав — изкрещя тя. — Честно, Дик, това ще ни спечели доста време. Най-малко половин час.

Размислих, подадох картата на Нод и му показах новия маршрут с показалец. След това извадих „Магелана“ от джоба си, откачих го от въженцето и го подадох на Нод.

— Набери новия маршрут — казах, като думите ми се загубиха в общия шум.

На Нод не му трябваше да ме чува. Разбра ме идеално, отвърна ми с вдигнат палец и се захвана за работа. Три минути по-късно Найджъл погледна в екрана на уреда и насочи шибания хеликоптер северопосочно. Нашето време за пристигане току-що беше намалено с двадесет и седем минути според малкото сметало, което е разположено пред лайнародетектора и малко наляво от путкоброяча в мозъка ми.

Освен това, тъй като известно време нямаше да се катерим нагоре по баирите, можехме да увеличим скоростта. Което щеше да ни спести още пет минути. Това ни вкара в приемлив, съобразен с Мърфи диапазон — само петнадесет минути след графика.

07:52. Обадих се на Пиколото, за да му кажа новините, и получих отговор, че ме разбира. Той щеше да излети всеки момент и да тръгне към своята цел на тридесет мили източно от Нариндзлар. Облегнах глава назад върху металната преграда и затворих очи. Научил съм през няколкото десетилетия Войнство, че трябва да си почиваш, когато е възможно. Затова този момент си беше съвсем подходящ за свирепа бойна дрямка.

08:32. Стреснах се от промяната в начина ни на летене. Отворих очи. Станало беше много по-студено и аз погледнах към земята. Скоростта ни беше значително по-ниска — седемдесет и пет или осемдесет възела, а и двигателят не звучеше много добре.

Изкачвахме се над редица проскубани склонове, чиито хребети се извисяваха четиристотин и нещо метра над долината. Температурата на въздуха около хеликоптера стана към десет градуса и тъй като нямахме люкове, вятърът ни караше да го усещаме, сякаш е двадесет градуса по-студен от това. Погледнах към Ашли, която трепереше.

Запитах:

— Добре ли си?

— Не е по-лошо от школата по ОУСБ[3] — отговори тя с разтреперана челюст. — Нищо ми няма.

Сега — може би. Но когато се качехме в планината, щеше да стане много по-студено. Е, Ашли беше печена. Щеше да издържи. Ако не, е, ще настине. Погледнах Олег. Ръцете му бяха обвити около чантата за документи, чийто ремък минаваше под десния му пагон. Главата му беше облегната назад, устата — отворена и хъркаше здраво, без да забелязва струята въздух, която замразяваше върха на дългите му бели мустаци.

Добре. Извадих осигурения срещу подслушване клетъчен телефон от джоба си, погледнах отново Олег, за да съм сигурен, че не ме наблюдава, а после набрах първия от номерата в главата ми. Чуха се две позвънявания и слушалката се вдигна.

— Обстановката — казах и запуших дясното си ухо с показалец, за да чувам какво казваха от другия край.

Прекъснах връзката след тридесет секунди, обадих се на втори номер и повторих горе-долу същата процедура. Третото ми обаждане беше до Жак Лили, а четвъртото — до Рики Фюъл. Чух добри новини: целите, които Стив Саркисян планираше да удари, бяха подсилени. Хората на Жак Лили бяха открили въпросните танга в Париж и ги наблюдаваха отблизо. „МИ-5“, британският апарат за сигурност, чакаше в Лондон да се нахвърли върху иранците, които Али Шерафи беше изпратил да атакуват нашето посолство там. Седалищата на петролните компании бяха укрепени, а ФБР — предупредено. Значи какво? До шестнадесет часа мрежите на Стив Саркисян щяха да бъдат събрани и кучият син да изхвърчи от бизнеса.

Не, това не е съвсем точно. Щеше да е мъртъв. Изключих телефона и го пъхнах в джоба си, като погледнах към Олег, за да видя дали още хърка. Хъркаше.

Сега, когато останалите проблеми бяха разрешени, можех да обърна внимание на нашето положение. Потупах Найджъл по рамото и поисках информация по обстановката.

Не беше добра.

— В двигателя има някакви смущения, шефе — каза ми той.

Е, това го знаех вече. Чуваше се как проклетият двигател се мъчи.

— Ще издържи ли?

Той сви рамене, без да отделя ръцете си от лостовете.

— Намалих скоростта, но е много трудно, а още не сме почнали да се изкачваме.

Обърнах поглед към Нод, който отразяваше като огледало всяко движение на Найджъл и караше шибания хеликоптер на осмоза.

— Как е?

Нод излезе от състоянието си на транс, включи „Магелана“ и когато екранът му оживя, ми подаде чудесията.

Вгледах се в показанията. Оставаха ни около четиридесет и пет минути, доколкото можех да преценя, право на изток към Нариндзлар. Под нас се намираше тясна виеща се река, която завиваше на юг под прав ъгъл, после минаваше надолу в северозападна до югоизточна посока. Взех картата и „Магелана“ от Нод, сложих я на краката си, подпрях уреда на дясното си коляно и проследих с десния си показалец нашия курс.

Вгледах се в малкия екран на уреда за глобално позициониране. Да. В момента прелитахме над Муганли. Следващият град в западна посока трябва да е Курдлар. След Курдлар щяхме да стигнем планините — външния край на Кавказката верига и нещата щяха да станат страшни. Посегнах към „Магелана“ за повторна проверка.

В който момент Олег се събуди от своя кошмар с поредица хъркания и подскачания и разтърси тяло като голяма мокра мечка. Неволно прасна Ашли с големия си тлъст ивански лакът, отхвърли я към мен и „Магеланът“ падна от коляното ми. Той отскочи от палубата и капачето на двете му батерии падна. Копача едва успя да хване батериите, които се търколиха към люка. Аз ударих с ръка катарамата за бързо освобождаване от коланите и се хвърлих към уреда. Наведох се, за да го взема точно в мига, когато Олег удари Ашли още веднъж. Кракът й влезе, в контакт с моето наранено коляно и аз реагирах лошо, като изритах шибания „Магелан“ от хеликоптера.

Помислих си да се метна след него, защото бях чак толкова тъп. Облегнах се на облегалката, вързах се с коланите и изгледах печално въженцето, което трябваше да е вързано за „Магелана“. Погледнах Олег. Той продължаваше да спи, без да знае какво е направил, а мустакът му трепкаше на вятъра и от ъгълчето на устата му се стичаше тънка струйка слюнка. Копача, който е доста саркастичен, вдигна шибания си поглед към небето, взе батерийките в дланта си и ми ги подаде, без да каже и дума.

И не трябваше. С жестове му показах, че за мен е номер едно, което предизвика крива и злобна усмивка на бледото му като тесто ирландско лице.

А и Нод не ме накара да се почувствам по-добре, като ми каза, че оттук може би ще успеем да летим по визуални ориентири, защото курсът беше горе-долу само в западна посока. Добре де, осрал се бях и го знаех. Но нямаше какво да се прави, освен да продължим напред.

08:47. Оставаха двадесет минути. И тогава — ето го: високия Карабахски хребет, извисил се пред нас като голяма шибана стена. Тесният път, който следвахме, изчезна в един тунел. Майната ни, защото нямахме такъв лукс. Трябваше да се вдигнем на мускули по проклетия хребет метър по метър и да излезем от другия край, без да се разбием.

За който резултат нямаше гаранция, защото хеликоптерът беше в кофти форма и вибрираше лошо. Найджъл сега трябваше доста да се труди. Но го биваше, наведен над уредите и поставил плътно ръце и крака върху лостовете и педалите, а яката на руската му униформа беше мокра от пот, въпреки че температурата стигна почти до точката на замръзване.

В един миг главата му се извърна към мен, а лицето му беше разкривено от напрежението.

— Не мога да го удържам, шефе. Трябва да кацнем или ще влезем в историята.

Отговорих с абсолютно не. Не ме интересуваше дали ще кацаме аварийно на шибаното плато в Нариндзлар. Но ако кацнехме сега, никога вече нямаше да вдигнем шибаната „Лама“ във въздуха. Знаех го, знаеше го и Найджъл, въпреки че реши да пренебрегне интуицията си.

— Продължавай да караш, мамка му, Найдж.

— Слушам, шефе.

На лицето му се появи нова решимост. Както всички тюлени Найджъл знаеше, че трябва да даде резултат, когато всичко е срещу него. Както всички тюлени той знаеше, че няма друг избор, освен да ПРОДЪЛЖАВА НАПРЕД. Просто се нуждаеше от малко насърчение от някой друг в същата лодка — или хеликоптер, — в която седеше и той.

И така, с нови сили за борба започна да кара не само с уменията си, но и от ЧИСТА ВОЛЯ и ЧИСТА РЕШИМОСТ. Продължи да ни води напред, като насилваше хеликоптера да се изкачва все повече и повече, въпреки че той се разпадаше. Но това нямаше значение. Защо ли? Защото ние АТАКУВАХМЕ и щяхме да опитаме шанса си точно така. И което е по-важно, така щяхме да продължим към целта.

09:04. Скоростта на хеликоптера беше само тридесет и пет възела и падаше. Чувах как двигателят почва да се самосъсипва, докато се напъвахме нагоре по шибания хребет Карабах не повече от петдесет, четиридесет, тридесет метра над проскубаните дървета.

Не исках да се удряме в дърветата. Никак не го исках.

И тогава, и тогава, и тогава Найджъл прелетя над хребета и видяхме какво имаше зад него.

Изпитах онова, което Мойсей сигурно е изпитал, когато е погледнал към Ханаанската земя. Под нас и на запад лежеше тясна плодородна долина. Тя беше напълно чиста и зелена, не повече от километър широка и напълно скрита от външния свят.

Имах чувството, че съм на друга планета. Никакви низходящи ветрове. Никакви напречни ветрове. И пасторално блаженство: под нас мирно пасяха крави и овце. Забелязах три — не, четири малки ферми със зеленчукови градинки с размерите на пощенска марка. Сякаш бяхме минали през дупка във времето.

Тази долина я нямаше на картата. Или не на моята карта. Може би ако имахме тактическа карта за пилоти, щях да я видя. Но нашата беше най-обикновена и с прекалено голям мащаб, за да покаже това местенце.

Надникнах над рамото на Найджъл. На север едно малко езерце в североизточна/югозападна посока подхранваше няколко планински поточета, които се оттичаха югопосочно.

Продължихме нагоре по долината в продължение на три, може би четири километра. Зеленината изчезна, заменена от сиво-кафявите храсталаци на Карабах. Видях пътя, който щеше да ни закара в Нариндзлар, и го посочих на Нод, който кимна, почука Найджъл по ръката и му даде сигнал да се спусне и да следва пътя. Земята още веднъж стана неравна и запустяла. Излезли бяхме от Рая — и отново се намирахме в планините.

09:09. По хеликоптера започнаха да удрят нови въздушни течения. Блъсна ни напречен вятър и ни отклони от курса дори при нашата жалка височина. Найджъл се бореше с лостовете, за да ни държи на курс. Излязохме на около шест километра южно от Сирчаванд, където кръжеше Пиколото. Аз огледах небето, но не видях нищо в ярката утринна светлина. Внезапно ни блъсна един гаден низходящ вихър. Ето ви го планинския въздух: непредсказуем, мамицата му.

Хеликоптерът падна с двадесет метра за половин секунда, като ни стресна до един. След това Найджъл се отклони и намери по-спокоен въздух. Набра височина и зави надясно, следвайки пътя. В посока два часа от нас забелязах трио цистерни за нефт. Някога са били боядисани така, че да не се различават от растителността. Сега зелената, сива, кафява и бледожълта боя беше почти олющена и неизползваните цистерни лежаха като огромни ръждиви черупки.

Олег се оживи. Посочи цистерните.

— Червената армия ги построи — изръмжа той.

Погледнах го.

— Добре са се справили — казах сардонично.

Май не схвана какво исках да му кажа. Затова насочих вниманието си към по-важни неща. Например състоянието на нашия хеликоптер. Двигателят му все още вибрираше, но не така зле, както при преодоляването на хребета.

09:13. Продължихме в западна посока през една тясна долина, като от двете ни страни се извисяваха зъберите на планините Карабах. Найджъл беше снижил машината само на тридесетина метра над тесния черен (всъщност изглеждаше кафяв) асфалтов път под нас. Вдигна се малко нагоре над Ванклу и видяхме старата черква. Ванклу се намираше само на четиридесет километра от Нариндзлар.

Аз се свързах по радиото с Пиколото, за да му кажа, че изпълняваме последния си подход, наредих му да хвърля парашутистите и изчаках да чуя „Разбрано“.

09:14. Найджъл направи плавен завой. Хотелът беше точно срещу нас, върху хребета. Но успоредно с нас, точно по северната страна на хребета, минаваха шест високоволтови далекопровода. Излизаха от планината, минаваха към два километра върху огромни стоманени стълбове, забити в планинския склон, а после отново изчезваха навътре. И те не фигурираха в шибаната ми карта.

Нито тези стълбове, нито жиците се виждаха от хотела. Но със сигурност щяха да изтаковат моите парашутисти, които идваха от северозапад. Тъкмо посягах към бутона за излъчване на радиопредавателя, когато гласът на Пиколото отекна в ухото ми:

— Парашутистите са на път — каза той.

Лесно можеше да се каже, че са изтаковани. Но всъщност не беше така — и нямаше да е така. Защото съм се погрижил мъжете под мое командване да се обучават за подобни ситуации. Оперативният бюджет за днешните тюлени е само 14 процента от онова, което Военноморските сили получават за своите специални сили. Най-големият къс центове отива (разбира се) за администрацията. След това е оборудването. Обучението е в най-низшата позиция. Няма логика, нали? Може би затова в наши дни тюлените напускат Военноморските сили в рекорден брой. Моите стрелци обаче продължават да получават наситено обучение. Аз огъвам правилата, дори ги пречупвам, ако е необходимо, за да могат те да правят скокове от голяма височина с ранно или късно отваряне на парашута в най-неблагоприятните условия, защото така ще трябва да го правят в реални условия. Дали силните на деня опитват да ми го начукат? И още как. Но да вървят на майната си. Моите мъже са по-важни от някакъв апаратчик със звезди на ръкава си. Затова съм пускал момчетата през далекопроводи за високо напрежение. И съм ги карал да правят такива изправящи косите корекции в последния момент, каквито мистър Мърфи ни пуска в най-лоши времена. И тъй като са обучавани в моята свирепа ковачница за болка и са изковани върху моята Воинска наковалня, ще оцелеят, за да се бият срещу всякакви неблагоприятни преимущества на врага и във всякакви ситуации.

Но нямаше време да разсъждавам над качествата на Воините си в този момент. Защо ли? Защото Найджъл беше вдигнал носа на хеликоптера нагоре и се изкачвахме към хребета. Хотелът приближаваше, приближаваше, приближаваше…

Когато погледнах през предното стъкло, докато си правех последните сметки наум, Ашли успя да ме фрасне в лицето, като се измъкваше от комбинезона. Аз отбих лакътя й при второто замахване, но вече ме беше ударила достатъчно силно, за да ми се насълзят очите. Какво ставаше, мамицата му, тя да не е роднина на Бумеранга?

09:16. Появихме се вяло от изток, а слънцето светеше зад гърбовете ни, изпълнихме доста плавен заход за кацане, като за хеликоптер в това състояние, и кацнахме право върху хеликоптерна площадка номер 1 от южната страна на хотела, на 250 метра от главния вход и 100 метра от големия хангар. На сто метра от нас нямаше никой, когато Найджъл изключи двигателя.

Още преди да го стори, Копача беше излязъл с вдигната и готова за стрелба картечница. Нод също скочи на палубата, застанал мирно, докато Олег излизаше, за да се обърне и подаде ръка на Ашли.

Аз се изтърколих ляво на борд от хеликоптера в студения утринен въздух и поех дълбоко дим от отработени газове, толкова щастлив, че съм жив, та ми се искаше да убия някого. Проверих дали снаряжението ми е готово за действие, включих хронометъра, а после извадих пистолета с поставения на цевта му заглушител, притиснах го до десния си крак с цевта надолу и се отправих към Олег и Ашли, които вече вървяха към входа на хотела.

Бележки

[1] © 1994–2000, Ричард Марчинко и Джон Вайсман.

[2] Карл фон Клаузевиц (1780–1831). Пруски офицер и военен теоретик. — Б.пр.

[3] Оцеляване, Убягване от плен, Съпротива и Бягство.