Ричард Марчинко, Джон Вайсман
Взвод „Ехо“ (18)

Глава 18

Най-трудният елемент на моя голям ЗЪЛ план щеше да е да сложа ръце върху два летателни апарата и няколко изправни парашута. Това задължение падна върху Олег и Араз, които познаваха мястото и хората лайнарски повече от вашия слуга. Олег каза, че ще успее да отмъкне един стар хеликоптер „Аероспесиал ЛАМА“. В такъв хеликоптер се побират трима души и пилотът. Не е кой знае какво, но е по-добре от нищо.

А що се отнася до самолета за парашутистите, е, Араз каза, че има една-две идеи, но че всяка от тях щеше да струва пари.

Това не ме притесни. Разбирах, че в тази част на света нищо не е безплатно. Освен това притежавах пословичното куфарче, пълно с пари в брой, което ми беше останало от последната операция, и тъй като нито цент от тях не бяха на данъкоплатеца, не ми пукаше на ръждивата пишка как ще ги харчи Араз, само дето за него беше по-добре да се върне със самолет. Извадих свирепоразмерна пачка стотарки от кутията, отброих петдесет и ги дадох на Араз.

— Това ще помогне ли?

Той погледна банкнотите.

— Стори ми се, че искаш самолет, полковник.

— Искам. Това не е ли достатъчно?

Араз вдигна ръце в престорен знак, че се предава.

— Достатъчно? Достатъчно? Та това стига да купиш военновъздушните сили — каза той сериозно.

Толкова много обичам третия и четвъртия свят, където всевишният долар все още може да постига мноооого.

— В такъв случай ще можеш да… експедираш един самолет, нали?

Той се усмихна на словесния ми избор и отдаде чест.

— Абсолютно.

Подсилени парично, Араз и Олег отидоха с един от големите камиони да проверят пейзажа. Аз пък взех руските схеми и поработих над тях с помощта на Ранди, Бумеранга и Ашли.

Ашли? Да, Ашли. Тя се стараеше колкото всеки друг. Докато аз се занимавах с проблема Марибет Медисън, тя се бе обадила в щаба на Агенцията за обработка на изображения във военновъздушната база „Болинг“ край Вашингтон и ги беше уговорила да използват своите суперкомпютри и за малко истинска работа, вместо просто да си играят на пасианси и миночистачи.

Първо, беше накарала компютърните мухльовци да въведат всички диаграми с коловете, които бях задигнал от лагера на „Юмрукът на Аллах“ в Иран. След това беше ги накарала да ги съпоставят с очертанията на милионите наблюдателни снимки от спътници, прелитания на самолети „U-2“ и наличните снимки от агенти. След шест часа беше измъкнала дебело топче уголемени на компютър снимки с подходящи размери от агенцията, която е така заровена сред складовете, бараките и канцелариите във военновъздушната база, че изобщо не прави впечатление. С помощта на компютърните вълшебства онези бяха успели да насложат схемите на коловете от Иран върху фактически снимки на сгради и инсталации. След като ни изпратиха резултатите, оставаше да кажем „Еврика“. Сега можехме да видим точно къде имат намерение да удрят съюзниците на Стив Саркисян от „Юмрукът на Аллах“.

А познаването на местата, в които планираше да нанесе удар, ми позволяваше да разбера цялостната схема. Да видим какво ще кажете. Американското посолство в Баку беше на първо място в списъка. След това идваха посолствата в Катар, Абу Даби и Лондон. Другите му цели включваха сградата на фирма „Ексон“, „Бритиш петролеум“ и „Шел“, две парижки банки и турското Министерство на външните работи. Планираше да удари и помпената станция на „Арамко“ в Ал-Хуфуф, Саудитска Арабия.

Свързвате ли точките? Аз със сигурност ги свързах — и ключовата дума тук беше любимата на покойния и неоплакан намазвач Роско Гроган дума експедиране.

Дипломатическите мишени на Стив Саркисян представляваха също първостепенни задачи за половин дузина поддържани на държавно ниво международни терористични групи. Той можеше да ги удари. Но познайте кой щеше да отнесе вината: „Ислямски джихад“ или „Хизбула“, или някой от многото фундаменталистки съюзници на Халед Бин Султан, ядосани на Съединените щати, задето бяха изпратили Халед на онова еднопосочно пътуване с килимчето до Аллах с любезното съдействие на moi. Но Стив удряше по нашите посолства, защото искаше да изпрати във Вашингтон едно недотам изтънчено послание, т.е. че е също толкова мощен, колкото Съединените щати, и може да ни шамароса по всяко време и където си поиска. Всъщност бих се обзаложил, че е установил контакт с всички дипломатически обекти, за да предложи услугите на своята фондация като геополитическа „експедираща“ организация.

Фирмите бяха атакувани, защото явно са отклонили настойчивите искания на Стив Саркисян да използват фондация „Сирджик“ за „експедиране“ на своите програми за извличане на нефт в тази част на света. Откъде знаех това ли? Знаех го, защото го бях чул от Джим Уинк (а също и вие), когато ме информира за Стив Саркисян и фондация „Сирджик“. Френските банки ли? Те неотдавна бяха анулирали чековете на Саркисян, като ограничиха кредитната му линия, и той искаше да им го върне.

Ами турското Министерство на вътрешните работи ли? Щеше да го нападне, защото турците бяха съюзници на Израел. (Олег ми каза, че ударната група от Мосад, дошла за Саркисян, беше долетяла през Анкара.) Освен това турците помагаха на израелците да наглеждат арменските и иранските съюзници на Стив Саркисян, като им позволяваха да използват турски бази за своите прелитания и подслушвания. А също всяко нападение срещу турците щеше да бъде приписано много удобно на някоя от половин дузината кюрдски националистически терористични групи.

Значи оставаше помпената станция на „Арамко“ в Ал-Хуфуф, Саудитска Арабия. Знаете ли какво, приятели? Убеден бях, че Стивчо ще я удари от чиста гадория. Или пък може би иранските му приятели я бяха прибавили към списъка, без да го известят. Казвам това, защото тя беше единствената цел, която не се вписваше в схемата.

Време беше да действам. Ашли накара връзките си в Разузнавателното управление на Министерството на отбраната да предупредят хората на място и посолството тук, в Баку. И тъй като обичам повтарящите се системи (по-малко възможности мистър Мърфи да покаже грозната си мутра), хванах осигурения срещу подслушване клетъчен телефон и направих дузина телефонни обаждания до собствената си мрежа за сигурност в Щатите. Обадих се на моя copain Жак Лили в ДНТ в Париж, за да го предупредя за нападенията над жабарските им банки. След това се свързах с един дългогодишен съюзник по стреляне и плячкосване на име Рики Фюъл, който в момента работеше като регионален служител по охраната в Абу Даби, казах му да си държи очите отворени и да предупреди Катар и Рияд. Когато го попитах дали са му се обаждали от „Сирджик“, Рики се засмя и каза, че са му предложили да му доставят ежеседмични стратегически оценки на риска на истински възмутителна цена.

— Това си беше рекет чисто и просто, скапан Ричард — каза Рики. — Аз ги изхвърлих, шибаняци смотани.

Споменавал ли съм, че е лоша карма да се обзалагаш срещу Свирепия? Добре, сега, след като посланията бяха получени и изпълнени, знаех, че не след дълго „Юмрукът на Аллах“ ще се сдобие със съвсем ново и подобрено име. Оттук нататък щяха да бъдат известни на всекиго и всички като „Юбаните Азадници“.

Ашли даде още от себе си. Чула беше посланик Медисън да описва приятното помещение, в което била настанена през уикенда в Нариндзлар преди шест-седем месеца. Сега, като знаехме с кого прекарва времето си, цял час опитвах да извлека възможно повече посланически подробности от майора.

Ашли си спомни, че Медисън й казала за отличния изглед към планината. Това значеше, че е в северната част на хотела. Споменала беше също, че имала ъглов апартамент, което й позволявало да затвори пердетата пред утринното слънце, но пак да има страхотна гледка към планините. Значи се намираше в най-северната част на хотела. Разгледах рисунките на Олег. На всеки етаж имаше ъглов апартамент.

Ако сте като мен, когато отседнете в един хотел повече от веднъж и ви харесва стаята, отново си я искате. И ако сте Стив Саркисян и влачите на буксир американска посланичка, получавате стаята. Взех управленско решение, че посланичката е в някой ъглов апартамент в северната част на хотела. И там щеше да се съсредоточи първоначалното ни нападение.

Проблемът беше в това да стигнем до апартамента, без да ни убият. От хеликоптерната площадка до хотела имаше 250 метра открита площ. Самият хотел имаше един главен вход — стария манастир. Двуетажната постройка беше превърната в огромно фоайе и рецепция. В посока точно дванадесет часа се намираше хотелският ресторант. Гишето на рецепцията се намираше в девет часа; барът — в три. Щеше да се наложи да се доберем до главното гише, да преминем покрай охраната във фоайето, да направим два бързи завоя по деветдесет градуса с пълна пара, с което да стигнем до северното крило. И всичко това трябваше да стане, без никой да заподозре каквото и да е. Докато не стане твърде късно, искам да кажа.

Скапаният Ранди измисли решението.

— Помниш ли какво направиха израелците в Ентебе? — запита той, докато разтриваше болното си коляно.

Е, израелците бяха направили много — цял товар с лайна — в Ентебе, където спасиха израелски заложници от отвлечен самолет на „Ер Франс“, като прелетяха над три хиляди мили в самолети „C-130“, за да убият терористите и да приберат заложниците у дома. Това беше една почти идеално планирана и изпълнена мисия.

Но Ранди говореше за отвличане на вниманието. За да предизвикат объркване сред палестинските и баадер-майнхофските танга и угандийските им съюзници, първите израелци, кацнали на земята, бяха облечени в угандийски униформи. И си носеха лимузина мерцедес, много подобна на тази, в която президентът на Уганда, Иди Амин, се возеше натам-насам, както и няколко джипа, точно каквито Иди Аминчо използваше като ескортиращи коли.

Командирът на самолета „C-130“, един лейтенант на име Шики, кацнал sans светлини и пуснал рампата. Мерцедесът и джиповете, пълни с израелски войници, отишли направо в терминала, където държали заложниците. Командосите използвали оръжия със заглушители, за да очистят обърканата угандийска охрана, преди да успее да реагира. След това израелците нападнали терминала, убили повечето танга (и взели другите в плен) и освободили своите сънародници със загубата само на един командос и трима заложници.

— Ще ни трябват руски униформи — каза Ранди. — И руско оръжие.

В това имаше много логика и ми хареса начинът му на мислене. Погледнах към Ранди.

— Ти се заеми.

— Слушам, сър.

Ашли каза:

— Почти може да стане.

— Какво искаш да кажеш с това „почти“?

— Това си е нападение — обясни тя. — Отвличането на вниманието ще върши работа само докато се приближиш до хотела. И ако някой започне да лае на руски или арменски към твоите хора, всичко ще се превърне много бързо в знаеш какво.

Изгледах я. Не я познавах от много време, но вече я знаех доста добре.

— Накъде биеш?

— Бия натам, че ще ти трябват повече елементи на измама.

— И какви са те?

— Аз — отговори тя.

Дадох й отговора си бързо и сбито.

— В никакъв шибан случай. — Това й казах.

— Не си ме изслушал.

— Ти не си ме изслушала. В никакъв шибан случай.

— Многословен си.

— Аз съм реалист. Единственият хеликоптер, до който можем да се доберем, е направен за четирима души — трима пътници и пилот. Аз ще опитам да побера шестима в него и пак да летя на по-голяма височина, отколкото шибаният хеликоптер може да качи с такъв товар. Тук не става дума за мъжете срещу жените, Ашли, а просто за теб няма място, защото ще ми трябва възможно най-много огнева сила.

— Глупости — изгледа ме мръснишки тя. — Знам, че Пиколото и Найджъл могат да карат хеликоптери. Затова не ми разправяй, че няма да имаш достатъчно стрелци, защото дори пилотът ти ще бъде такъв. Освен това, ако Олег се появи с мен, онези ще обръщат повече внимание на задника и циците ми, отколкото на теб и шибаните ти тюлени.

Ашли скръсти ръце.

— Знаеш, че съм права — каза. — Жените много ги бива за отвличане на вниманието.

По този въпрос не може да се спори. Някои от най-ефективните терористични операции по света използват жени за отвличане на вниманието. А в царството на злодеите от световна класа, Лейла Халед, тангото от Палестинската освободителна организация, е най-отгоре в списъка наред с Абу Нидал, Жорж Хабаш и Карлос Чакала. Мислих над това може би цяла минута. Направих някои сметки наум. Погледнах към Ашли.

— Може би — казах. — Може би. Първо трябва да видя какъв хеликоптер ще уреди Олег.

— Каза, че имал „Лама“.

Мамка му, тая имаше добра памет.

— Така каза — контрирах аз. — Но още не съм го видял и не мога да съм сигурен, че ще е „Лама“. Може и да е „Бел“ от бебешките и да се натъпчем в него като шибани сардини.

Ашли не прие аргументите ми.

— Знаеш, че съм права, Дик. Затова стига глупости. Искам да участвам.

— Казах „може би“ и „може би“ имах предвид. Да видим какво ще докара Олег.

Виждам ви. Мислите си, че ето го шибания свиреп войн, който ни се прави на политически коректен. След малко сигурно ще ни каже, че трябва да има тюленки и рейнджъретки.

Ей, задници, да ви го начукам. Когато окачите на реверите си знаци като моите, тогава можете да ми говорите. Дотогава обаче си дръжте шибаната уста затворена. Жените могат да вършат много неща в армията. Не, не като тюлени или рейнджъри. Да оставим това за лошите холивудски филми. Но могат отлично да изпълняват разузнавателни задачи. Могат да правят почти всичко, освен да се бият като част от елитни бойни групи.

Проблемът е, че днешните военни гледат на себе си като на обществена, а не бойна организация. Затова се озоваваме в ситуации, както във Военноморските сили, където 18 процента от всички жени, служещи в открито море, забременяват и не могат да изпълняват задълженията си. Така не се прави война. И повярвайте ми, ако трябва да идем на война с морячките на борда, техните мамчета и татенца ще се разкрещят на своите конгресмени и сенатори да махат дъщеричките им от огневата линия.

Един начин за търсене на решение на проблема е да се следва примерът на Морската пехота, където жените и мъжете са разделени. Ако тази практика се следваше и в армията, Военноморските сили и Военновъздухарските сили, щяхме да имаме много по-малко проблеми. Но няма вероятност това да стане при сегашния начин на мислене в Пентагона, създаден от предводители, на които никога не се е налагало да носят на раменете си отговорността за хора, водени от тях в бой. Всъщност повечето от нашите предводители, и в администрацията, и в Конгреса, не са служили в армията и следователно тя им изглежда чужда и подозрителна.

Добре, стига проповеди. Имаме работа.

Араз докладва. Намерил беше самолет. „Арава“, които са къси, набити израелски самолети с вертикално излитане и кацане, идеални за парашутни операции и десанти. Каза ми също, че сега, както си говорехме, един техник проверява машината. Успял беше да ни намери парашути. Бръкна в джоба си и извади тринадесет стотачки.

— Ето ти рестото — каза. — Нали ти обясних — много ми даде.

Каза, че Олег е заминал да търси нещо. Не знаеше какво. Това ме изнерви. Все още нямах доверие на иванското копеле и мисълта, че е на свобода, без да го наблюдава някой, ме смущаваше малко.

Но не можех да направя нищо по въпроса и затова забравих за него, а се заех с по-важни неща. Например да определя ТСГВ — точката на скачане от голяма височина — за своите парашутисти с помощта на своя „Магелан“ за глобално позициониране и с наслагване на маршрутите върху пилотската карта от Картографската агенция на Министерството на отбраната. Разбира се, готвех плановете си съвсем слепешката. Нямах представа например за вятъра в планината. В нормални условия ветровете в планините духат в посока нагоре по склоновете. Но съществуват и непредсказуемите „долинни ветрове“, които създават вертикални низходящи, жестоки възходящи течения и непредсказуеми вихри. Физическото състояние на хората и фактът, че щяхме да скачаме слепешката, образуваха сериозен дълбоковагинален фактор, защото те трябваше да достигнат целта навреме и в група.

Вижте, ако ставаше въпрос за десанта в Нормандия^[1], нямаше спор дали да се тръгва. Всички щяха да тръгнат. Но тук беше друго. Мисията ни беше самостоятелна. Нямаше официално одобрение и следователно можеше да създаде неприятности в докладите за годност за служба на всички участници. Затова свиках събрание в стаята си. Изложих параметрите на мисията. Обясних, че отново действаме на принципа „ако няма други указания“ и че операцията може да създаде сериозни проблеми в кариерите им. Казах на момчетата, че ще работим според обстановката в много по-голяма степен, отколкото обичам. Добавих също, че ако някой иска да си остане тук, за него няма да има никакви последствия.

Нод стана. Еди Дикарло не говори много и се изненадах, че иска да вземе думата първи.

— Скипере — каза Нод, — според мен това беше излишно.

След това си седна.

Бумеранга се разви от фотьойла, в който беше навил дългото си тяло, и се изманеврира на крака. Брайън (това е истинското му име) огледа стаята със своите другари.

— Били сме заедно в много лайна — каза. — Някои хубави и много нехубави. Но винаги сме работели в екип.

— Амин, брат — обади се Алигатора.

— Е — продължи Бумеранга, като говореше на мен, — защо си мислиш, мамка му, че бихме искали да развалим екипа, скипере? Искам да кажа, че ние сме си такива. Трошим неща и убиваме хора.

Огледа стаята.

— Тук никой не е дошъл случайно, ако искаш да знаеш. Всички сме се записали доброволно. Записахме се доброволно, защото искахме да сме най-долните, най-кофти убийците на лицето на земята. Не сме дошли да опазваме мира, а да правим ВОЙНА. Не сме се записали за бойскаути или пътна полиция, или за социални работници. Записахме се, защото искахме да сме най-добрите воини на тая шибана земя. И точно това станахме.

Погледна ме с горящи очи.

— Затова слушай, шефе на пичовете, не ни будалкай с тия лайнарщини за липса на последствия и за кариерата. Казвам ти, че ако се интересувах от кариера, щях да съм шибан мекушав цивилен играч в националната футболна лига, в шибания Денвър, защото това ми предлагаха ония в професионалното ориентиране. Мамка му, та мене ме избраха за тях от втория път. Но вместо това станах тюлен. Защото не може и да се сравнява уволнението на някакъв шибан защитник с изпращането на шибано танго при Аллах върху вълшебно килимче. Това е истинското удоволствие от работата. Но я вършим заедно. А не по някакъв си шибан избор. Отиваме всички… или не отиваме.

Отново огледа стаята.

— Аз казвам всички да идем.

И седна в тишината.

Трябва да ви кажа, че точно в тоя момент в очите си имах сълзи. Ако човек е военноморски офицер, за него няма по-голяма награда от Бога от тази да му даде такива хора, които той да поведе в битката. Това е върховното изживяване. И се чувствах честит и смирен от станалото тук и сега.

Затова не можах да кажа нищо освен „Да го начукам на всеки един от вас, куродъхи гадни педали такива, като още не съм ви наругал истински“ и да се захвана за работа.

Исках да ударя хотела в 09:00. Защо? Защото в 09:00 слънцето щеше да работи в моя полза, като заслепява всеки, който гледа право на изток. А изток е посоката, от която щяха да идват моите парашутисти. Погледнах си часовника. В момента показваше 17:52, продължаваше да прави тик-так и времето летеше. Не бях напълно сигурен дали ще успеем да ударим навреме, защото имаше лайнарски много недовършена работа и лайнарски малко време.

18:25. Ранди се появи с две дузини руски униформи. Купил ги беше на улицата. Имаше три офицерски униформи, а останалото представляваше бойни камуфлажни дрехи заедно с коланите и ремъците. Идеално? Не. Но достатъчно добре като за държавната му заплата.

18:40. Олег се върна в униформата на руски генерал-майор, метнал на рамо брезентова чанта за документи. Отскубнах Араз от телевизора, пред който той пускаше лиги над някаква сладост по Си Ен Ен. Ние тримата заедно с Найджъл и Пиколото, моите пилоти, заминахме за летището, за да проверим машините.

19:25. Самолетът беше в добро състояние. Държавен и много добре поддържан. Пиколото го огледа и го обяви за годен. Араз вече беше наредил да го закарат в един отдалечен край на летището и беше го разположил до един АПА^[2] за всеки случай, ако не може да запусне двигателите. Беше дозареден с гориво и масло. Трима от хората на Араз го пазеха, за да не може никой да му направи нещо. Ние само трябваше да се качим на борда и да отлетим.

19:55. Хеликоптерът беше пълен боклук и не използвам достатъчно силни думи. Той принадлежеше на азербайджанския петролен консорциум и беше използван (и използван, и използван) да кара хора до нефтодобивната платформа в сондажния и помпен комплекс на име Нефтените скали — 125 мили разпадащи се пътища, улици, сондажни кули, кранове и цистерни и всичко това върху гниещи пилони, набити в каспийското дъно на шестнадесет мили от брега на Баку. Хеликоптерът беше в по-лоша форма от Нефтените скали. Представляваше модел от края на шестдесетте години, оставен да се превърне в ръждива черупка с астматичен двигател, който не щеше да се пусне, плексигласови люкове, които не се затваряха, напукано предно стъкло и прогнили седалки. По палубата имаше фъшкии от мишки, липсваха някои от ламарините на пода, а болтовете, които държаха цялата конструкция, изглеждаха, сякаш ще се откачат. Някога е бил боядисан в тюркоазеносиньо. Сега се намираше в зоната на предсмъртната агония между оранжевите петна и избелялата боя.

С неподправено свирепи изрази обясних на Олег какво мисля. Той изгрухтя и каза:

— Можем да го почистим. Можем да го боядисаме. Можем да сменим маслото и да центроваме двигателя.

Изгледах го с нещо средно между веселост и вцепенение от шок.

— Сякаш би имало някаква разлика. Не можеш ли да намериш по-добър хеликоптер, Олег?

Той ме изгледа така, както генералите гледат младшите офицери, изказали се не на място. После сви рамене и само каза:

— Нет.

Ако руснаците бяха осигурили за превоз това, дори не исках да се замислям за парашутите в тази част на света.

20:20. Отклонихме се към онази страна на летището, която се намираше в 10 часа, в малък хангар с неразгадаеми надписи на кирилица над вратата и двама азербайджански стрелци с готови за стрелба автомати.

Олег и Араз спряха, за да вляза пръв. Аз влязох и натиснах ключа на лампата. Посрани Боже, намирах се в истинска парашутна зала. Таванът беше висок и без никакви висящи неща. Имаше пет дълги маси за сгъване на парашути. Имаше сандъци с парашути и оборудване за шиене — всичко.

Араз светна, като видя изражението ми.

— Клубът по спортен парашутизъм в Баку, полковник Дики — обясни той. — Построихме го, за да се обучаваме през преходния период, когато не бяхме сигурни дали те — Араз посочи с палец Олег — няма да се върнат. Затова го направихме цивилен. Някои от работниците на нефтодобивната платформа си носят свои собствени парашути и скачат редовно.

Ухили се, вдигна дясната си ръка до носа и потърка палеца и показалеца, за да покаже универсалния знак за смазването на дланите с пари в брой.

— Аз просто го… експедирах.

Откровено казано, не ми пукаше как, защо или колко. Просто бях щастлив, че виждам всичко това на място, което мога да използвам.

— Хайде да видим парашутите — казах.

20:55. Имаше три двойни парашута „Вектор“, шест „Рам еър“ и половин дузина руски военни парашути, подобни на нашите стари кръгли „MC-3“, които използвахме още когато Христос служеше като готвач в кухнята и не бяха изобретени скоковете от голяма височина с ранно отваряне на парашута.

Метнах най-близкия „Рам еър“ на масата за сгъване.

— Хайде на работа.

21:22. Добра новина/лоша новина. Добрата новина беше, че трите двойни парашута бяха в относително добра форма. Но единият „Рам еър“ беше напълно негоден — доста голяма част от коприната^[3] и десният стабилизатор бяха изгнили. Парашутът нямаше да може да се управлява. По-лошо, коланите бяха проядени от мишки на няколко места. Втори „Рам еър“ също беше използван за вечеря от Мики Мърфи, Мини Мърфи или друго пискливо шибано мише копие на същите. Третият имаше дребни разкъсвания по купола. Можеше да се зашие.

Оставихме парашутите разтворени, за да могат моите стрелци да ги разгледат и сами да си ги сгънат. Такова нещо не може да поверяваш на друг, особено когато скокът ще бъде потенциално смъртоносен.

22:00. Проведохме събрание на групата, за да разпределим задачите и да раздадем униформите, които Ранди беше купил от улицата. Олег си беше донесъл униформа. Екипажът на хеликоптера щеше да се състои от Олег и мен, а Найджъл щеше да е пилот. Трима. След това реших, че можем да съберем още трима, ако са дребни. Затова избрах Малката бира, Копача и Нод. Което остави достатъчно място за Ашли. Трябваше да призная, че нейното присъствие щеше да ни осигури още пет, може би шест секунди отвличане на вниманието, което можеше да означава разликата между живота и смъртта.

След това дойде време да определим екипите на парашутистите. Дадохме на Пиколото отвод. Той трябваше да управлява самолета, защото не исках някой азербайджанец, дето си няма никаква шибана представа от височинни скокове, да кара, когато момчетата се метнат през вратата. Той ръмжа и скимтя, но така щеше да бъде. А останалите — коляното на Скапания Ранди продължаваше да го боли адски силно, но и дума не даваше да се каже да го оставим. Той и Пачия крак се наеха доброволно да ползват един от двойните парашути. Също и Чука и Цирея. Също и Таймекса и Мустанга. Това направи шест души.

Тогава Олег, който току-що пристигна, ни прекъсна:

— Дай на всеки екип на двоен парашут по една картечница — каза той. — Така ние се обучаваме за…

След като сви лице в търсене на подходящата дума, се усмихна, намери я и продължи:

— Подавящ огън във вражеска зона за кацане.

Замислих се над думите му и всъщност идеята не беше лоша — макар и със смъртоносно опасни недостатъци. Един от минусите на десанта с парашут е, че човек е уязвим, когато се спуска над врага, защото е невъзможно да управлява парашута и в същото време да стреля. Но ако моите стрелци използват двойни парашути, то човекът отдолу може всъщност да вдигне оръжието си и да стреля, докато горният направлява парашута при падането в ЖТД^[4].

Но да скачаш с картечница? Това можете да го видите в някой холивудски филм, не и в реалния живот. А ако руснаците скачат с картечници, то те обикновено го правеха при статични скокове, а не при свободно падане. Освен това на руснаците никога не им е било проблем да приемат 80 процента жертви, когато подготвят своите нападения. Ако половината им парашутисти се разпльоскат на земята, то много жалко. Тюлените предпочитат врагът им да понесе такива жертви, а не те.

Всичко това беше от една страна. От друга страна, ако моите хора скочеха с двойни парашути и ако човекът отдолу можеше да насочи картечницата в последната фаза на скока, тая шибана техника може и да проработи. Погледнах Чука и Ранди. Усмивките по лицата им ми казаха какво мислят. Ранди скочи на крака — и изохка.

— Отивам да си стегна шибаното коляно — заяви той и се отправи към стаята си, в която личният му и много обичан автомат „MP5“ стоеше разглобен в заключения сандък до леглото му.

Огледах стаята и казах на хората си останалите добри новини. Имахме четири годни парашута „Рам еър“ и само трима парашутисти за тях. Удивително е как понякога нещата просто се нареждат.