Ричард Марчинко, Джон Вайсман
Взвод „Ехо“ (2)

Глава 2

03:17. Заех позицията на челен дозор, насочил готовия си за стрелба автомат напред, като се оглеждах и дишах, докато пристъпях от пети на пръсти покрай боядисаното на червени и бели ленти помещение за машините на крана. Зад мен автоматът на Бумеранга пазеше левия ми фланг. Следваше го Пачия крак, а зурлата на неговото оръжие покриваше дясната ми страна. Нод с готова за стрелба пушка „Бенсли“ за разбиване на врати играеше тилова охрана и цевта на пушката му бавно се движеше надясно/наляво, наляво/надясно.

До ъгъла на помещението за машините на крана имаше шест метра и ги изминахме без проблеми. Спрях на ъгъла, легнах на площадката, измъкнах регулируемите си очила за нощно виждане от калъфката и се приближих до ръба на червено-бялата стена. Не бива да представяте на врага си силует за стрелба и затова движението на нивото на земята е много по-ефективно от показването на големия свиреп нос иззад ъгъла на височината си от близо метър и деветдесет.

Бавно, бавно, бавно изпълзях напред, докато подадох достатъчна част от главата си иззад ъгъла. Знаех, че оттук не мога да видя покрива на кабината за контрол на сондата, но трябваше да мога да погледна към кабината на кулата.

Косата на тила ми застана право нагоре. Там беше, кучият му син. Виждах го. Имаше автоматично оръжие — приличаше на „AK-74“ — и окачен на рамото си прицел за нощно виждане. Носеше и нещо, което изглеждаше като използвания в момента и произвеждан в Кираса, Русия, армейски модел бронежилетка, с висок врат и дебели керамични плочи откъм носа и кърмата. Големият ръчно зареден патрон ще трябва да използва всяка своя молекула, за да свали точно този кучи син.

Тангото се виждаше от гърдите нагоре през прозореца на кабината и оглеждаше района от резервоарите дясно на борд до хеликоптерната площадка ляво на борд с чифт големи руски или източногермански очила за нощно виждане от първо поколение. В лявата си ръка стискаше нещо. Аз увеличих фокуса на своите очила за нощно виждане, за да погледна отблизо. Да — шибан детонатор. Доколкото виждах, от съветските армейски детонатори.

Групата ми щеше да се движи откъм сляпата му страна, защото той трябваше да гледа през огромната надстройка на сондажната кула, за да ни види. Но щяхме да го отстраним, преди да забележи четиримата тюлени, които заобикаляха складовете за сондажното оборудване, за да отидат в комуникационната зала.

Аз се върнах бавно назад, преместих превключвателя на радиоапарата си и казах на Чука какво искам.

— Имаме проблем, скипере — прозвуча в ухото ми спокойният му глас.

Не обичам да слушам за проблеми. Особено в условия като тези, в които в момента действах.

Гласът на Чука продължи да играе в ухото ми.

— Цирея не може да направи нищо — каза.

Тъй като всички предавахме на една и съща честота, знаех, че всеки, чието радио работи, е чул думите на Чука. И така, казах в микрофона на устната си:

— Задръж, задръж, чувам те.

Ситуацията започваше да ме притеснява. Дали пък ВТ^[1] на Цирея не е тръгнало на лов нанякъде? Дали не е видял нещо и не е тръгнал да разузнае? Или пък просто източва гущера? Исках да знам това. Но нямаше да питам. Не обичам да използвам прекалено много радиото при такива операции. Възможно е да ви подслушат, независимо какво казват хората в „Моторола“ за сигурността на връзката. Ако се приближите твърде много до телевизор, излъчванията от вашия апарат могат да предизвикат смущения на екрана — и лошите ще знаят, че сте наоколо. Затова говоря малко. А когато говоря, го правя с двусмислици. Никога не казвам: „Застреляй тангото в червената риза от лявата страна на балкона.“ Защото ако упоменатото танго прослушва моите комуникации, ще се наведе и ще оцелее за още битки. Аз просто казвам: „Давай“, което не говори нищо на лошия или пък го кара да мисли, че предприемаме фронтална атака. Понякога използвам стария цветови часовников код на английските специални сили, при който на целта се присвояват различни цветове и числа. Но никога не излъчвам конкретни указания, които да бъдат разбрани от врага. Край на урока.

Да се върнем в реално време. Чух в ухото си шест цъкания. Проблемът беше, че не помнех колко радиоапарата не работят.

Не ми вярвате? Вижте, в главата ми хвърчаха едновременно стотици мисли и късчета от мисли. Проигравах всеки възможен шибан сценарий — а повечето от тях имаха лош край. Само в Холивуд или в книгите, написани от задници-мераклии, нещата стават всеки път без проблеми, без осирания и без мистър Мърфи да покаже грозната си мутра.

Какво ще стане, ако тангото, дето си източва гущера, се натъкне на моите тюлени и започне да стреля?

Какво ще стане, ако една от моите групи от ловци-убийци не е получила съобщението да „задържи“ и започне атака, преди всички ние да застанем на позиция?

Какво ще стане, ако Цирея или Чука не улучат при първия изстрел и тангото в кабината на кулата детонира експлозива?

Какво ще стане, ако… е, схващате идеята.

03:20. Гласът на Бъч Уелс прекъсна поредицата от кошмари.

— Цирея е Г.

Което означаваше, че е Готов.

— Разбрано.

Отново се прокраднах напред. Очилата ми за нощно виждане се насочиха към тангото в кабината на кулата.

— Хайде, хайде.

Изстрелите не се чуха, защото онези използваха заглушители на пушките си и ръчно заредени патрони с дозвукова скорост. Целта в кабината просто се загуби от погледа ми, сякаш ударена със секира. Е, точно това се случва, когато те фрасне петдесеткалибров куршум, по-голям от бебешки юмрук.

Не виждах целта на Цирея — онзи в кабината за контрол на сондажа. Но гласът на Бъч в ухото ми каза, че и той е неутрализиран.

Да, хубаво е да знае човек, че някои неща наистина стават така, както трябва.

После гласът на Мустанга се разля в ухото ми:

— Чисто.

— Ясно.

Съгледвачите бяха отстранени. Знаете ли какво означаваше този сигнал?

Прави сте. Той значеше, че нямахме време за губене.

Ако лошите вътре опитат да се свържат по радиоапаратите си с двойката съгледвачи и не успеят, ще разберат, че нещо е не както трябва. Ще преминат в защитна позиция. Ще вдигнат гарда. Тъй като двата най-жизненоважни елемента на спасителите на заложници са изненадата и жестокостта на действията, не исках тези танга да получат предупреждение. Защото предупреден, както ви е известно, означава предварително въоръжен.

Така че след като убихме съгледвачите, трябваше да преминем към незабавни и (ето хубавата част) жестоки действия.

03:21. Тръгнахме. Аз поведох по десетината метра открито пространство, изтичах нагоре по тясната стълбичка, преметнах се през нисък парапет и се втурнах по тясната външна пътечка към задния люк на жилищната част. Зад себе си долавях тихото търкане на обувчиците на Бумеранга, който ме следваше по петите.

Изчаках да ме настигне. След това дойде Пачия крак. И Нод. Застанахме в нишка от четирима. Минахме край една метална преграда. Приведохме се покрай два затворени с щори прозореца (да, бяха затворени и тъмни, но защо да рискуваме?) и се наредихме до вратата. Но сега позициите ни бяха се променили. Нод, разрушителят на врати, застана срещу мен. Пачия крак подсигуряваше тиловата охрана. Аз и Бумеранга щяхме да преминем първи през вратата, като неутрализираме всички заплахи пред себе си.

Притиснах ухо до металната врата и се заслушах. Не чух нищо. Отдръпнах се назад и цъкнах в микрофона. Исках да знам дали Ранди, Найджъл, Алигатора и Таймекса са на позиция — наредени точно като нас до предната врата на жилищната част. Отново никакъв отговор.

Не обичам липсата на отговор. Липсата на отговор ме прави неспокоен. Озадачен. Изпълнен с предчувствия.

Намирах се някъде между озадачението и изпълването с предчувствия, когато чух тихото ръмжене на Скапания Ранди в ухото си.

— Проблем, скипере.

Казах ли ви, че не обичам да слушам за проблеми? Е, тогава говорех сериозно, както и сега.

Изчаках мълчаливо. Гласът на Ранди продължи:

— Има нещо кофти в тая предна врата.

Без предупреждение косата на тила ми щръкна право нагоре. Инстинктивната реакция на заобикалящата ме среда ме е опазила жив дълго, дълго време. Тялото ми казваше, че тук има нещо много, много лошо. Изключително много лошо.

Първо, казах на Ранди да млъква ВЕДНАГА и се замислих какво ли става, мамка му. Най-напред прекарвахме много повече време в разговори по радиото, отколкото трябваше. Вече знаете, че не обичам да излъчвам по време на операции. Две цъкания и удряме майкотаковачите — ето така работя аз. Но тази вечер изведнъж ситуацията се влоши дотолкова, че моят водач на втората група трябва да ми обшибаснява новата ситуация в мъчителни подробности.

Когато крушката ми светна, примигнах, защото беше толкова ярка, че направо ме ослепи.

Онези прослушваха съобщенията ни. Те ни слушаха. Те знаеха, че сме тук, и мислеха, че знаят къде точно се намираме. Чакаха ни в засада.

Разбира се. Толкова очевидно беше. И след като открих, че ни чакат, проумях в дълбините на свирепата си душа как мога да ги победя. Разбереш ли, че има засада, можеш да я преодолееш. Можеш да обърнеш ситуацията и да убиеш врага си, преди той да убие теб.

Как? Гледайте и се учете, попови лъжички.

Първият елемент е измамата. Трябва да накарате врага си да вярва, че все още контролира положението. И така, аз се обадих.

— Обясни ми подробно проблема с предната врата — казах.

Настана пауза. Ранди не беше чувал от мен да искам нещо такова в ситуация като тази. След това гласът му прозвуча ясно:

— Електронна е и доста сложна, мамка й.

— Колко време ще ти трябва да я оправиш?

— Не знам — избръмча гласът на Ранди в ухото ми. — Ще ми трябва към половин час да я шунтирам, мамицата й, защото може да са си поиграли с вътрешната страна на вратата, не само с външната.

Разбира се, хората, които прослушваха разговора ми, знаеха, че нямаме половин час. Знаеха, че трябва да действаме скоро. Защо? Защото току-що ме бяха чули да казвам „давай“ и не можех да спра действието, след като съм пуснал войските си. Натиснах бутона за излъчване.

— Можеш ли да я взривиш и после да удариш отпред?

— Не без да избия хора вътре. Експлозивите са зад вратата. Ако избухнат, ударната вълна ще иде навътре, в помещението. А термодатчикът показва, че зад вратата има хора.

— Добри или танга?

— Откъде да знам бе, скипере, мамицата му? Термодатчикът не прави разлика.

Знаех, че разбиването на вратата не е сред вариантите. Смъртни случаи сред заложниците не трябваше да има. Не и тази вечер. Не и предвид политическата ситуация, също така опасна, както тактическата. Но исках да нарисувам определена картина за лошите и затова си изиграх ролята.

— Добре, сменяме плана. Можеш ли да пазиш предната част на помещението?

— Да.

— Тогава остави там Алигатора и Таймекса. Ти се домъкни тук с партньора си бързо. Ще ги ударим веднага отзад.

Ранди отговори веднага:

— Тъй вярно, скипере.

Аз изключих радиопредавателя си и дадох сигнал на Бумеранга, Пачия крак и Нод да сторят същото. Бумеранга ме изгледа с любопитство. От изражението му разбрах, че няма никаква шибана представа какво мисля. Знаеше само, че щяхме да влезем в онова, което в занаята е известно като фатална фуния, и че лошите ни чакаха вътре.

Разбира се, тангата следваха същия ход на действие, какъвто бих следвал самият аз на тяхно място: диктуваха действията на щурмуващата група. Караха я да се приближи така, както им се иска. И след това щяха да я нападнат от засада с голяма жестокост и да избият всички до крак.

Онези се опитваха да ме таковат. Да, но мен са ме таковали най-добрите и мога да ви кажа, че и аз съм се научил на цяла торба с шибани трикове.

Ето какво знаех. Според плановете, изпратени по факса от централата на „Сентекс“, жилищният сектор беше изграден от две двойно широки ремаркета — т.е. четири отделни секции с общ покрив. Ремаркето, в което се помещаваха спалните стаи, образуваше вертикалната черта на неправилно главно Т; общата стая беше напречната черта на онова Т, но ремаркетата бяха сложени така, че едната й част беше по-дълга от другата.

Вертикалната черта на буквата Т се състоеше от стаи с двуетажни легла, четири от всяка страна, всички с общ коридор. В долния край на коридора се намираше външната врата. В горния или вътрешния край на групата стаи с легла се намираха две бани, по една от всяка страна на коридора. Районът на спалните беше разделен от общата стая от къс Г-образен коридор и талашитена врата.

Самата обща стая беше широко отворена. Предният вход представляваше люк в далечния десен край на жилищния сектор, ако го гледате отпред. Предната врата се отваряше директно към кухнята, в която имаше две дълги маси за пикник и четири пейки, както и кухня в ъгъла с електрическа печка с четири котлона, голям хладилник от ресторантски тип, място за подготовка на храната и микровълнова печка. Килерът — ако изобщо можеше да се нарече така — представляваше мястото над печката и зоната за подготовка на храната с редица дълбоки шкафове отдолу.

От лявата страна на кухнята се намираше големият хол. Там държаха широкоекранния телевизор с висококачествена звукова система, видео с компактдискове и касети, както и богатата библиотека с порносписания. За хората, които работят на нефтодобивни кули, са важни удобствата на съвременния живот. Над зоната на кухнята имаше огромен климатик с изолирани тръби, които се разделяха като паяжини и вкарваха охладения въздух в хола, в спалнята и в кенефите.

Та глупашки простият начин да превземе човек това място според книгата беше следният: ще ударим предната и задната врата едновременно и ще нахлуем в хола и спалнята, като стиснем лошите в средата.

Но се виждаше, че онези са чели същите книги. Затова бяха минирали предната врата така шибаняшки очевидно.

Защо ли? Защото така си гарантираха, че ще нападнем през задната врата. Където, разбира се, щяха да ни чакат.

Не всички обаче. Имахме да се оправим с осем танга. Двама бяха неутрализирани. За целите на спора да приемем, че един от тях е свободно плаващ елемент, който обикаля из съоръжението. Оставаха петима. Като минимум биха оставили един или двама при заложниците, за да могат да ги избият бързо. Така оставаха трима или четирима. От тях вероятно един ще остане в общата стая. Той би бил резерва, ако мистър Мърфи осере минираната врата и тя не гръмне. Вероятно той би имал и гранати, а дори и експлозиви. Останалите биха застанали в позиции за засада така, че да могат да стрелят свободно, когато ударим задната врата.

Стооой. Хайде да спрем тук и да отделим време да проиграем този сценарий, след като ни го представиха.

Действие: удряме и се заемаме с двама или трима от лошите. Останалите танга правят заложниците на боклук — като ги застрелват или ги убиват с гранати или други експлозиви. След това те избиват колкото могат повече от нас, защото няма да сме ги превзели и да сме ги пратили със старото ВККВКА, което, вероятно се досещате, означава Вълшебното Килимче, Което Вози Към Аллах.

Приятели, не ми харесваше как се развива сценарият. Нямам нищо против да изпращам танга на среща със създателя. Но предпочитам да го правя, без да им давам възможност да убиват заложници или моите хора и мен, преди да сме им помогнали за аллахопосочното пътуване без завръщане.

Затова трябваше да пренапиша тяхната книга. Нямаше да се бавя много време с работата над ръкописа, но се надявах да имам достатъчно време, за да осигуря развръзката такава, каквато аз я исках: ЧЩ^[2] за moi ВККВКА за тях.

Ранди и Найджъл се появиха. С ръце им обясних какво става. Те изключиха радиопредавателите си. След това аз смъкнах бойното си оборудване и бронежилетката и направих знак на Бумеранга да стори същото. После сигнализирах на Нод да се присъедини и тримата запълзяхме в обратна посока, заобиколихме бързо жилищната част и се върнахме при кабината за контрол на сондажа, откъдето бяхме дошли.

Там отворих противопожарната барака в основата на сондажната кула и издърпах единия край на малокалибрен гумен противопожарен маркуч от макарата. Проверих дали дюзата е затворена, а после пуснах водата и маркучът започна да се надува от растящото налягане.

Дадох сигнал на Бумеранга да се върне с маркуча към задната част на жилищния сектор. С ръце му обясних къде искам да отиде и получих в отговор вдигнат палец.

Двамата с Нод тръгнаха. Аз се промъкнах до един малък люк в кабината за управление на сондажната кула и надникнах вътре. Празно беше. Тръгнах към хеликоптерната площадка. Под нея се намираше защитно помещение за екипажа. Вмъкнах се в него.

Бинго. Там беше: сто и петдесет литров контейнер за боклук. Аз тихо го обърнах, извадих боклуците от него и проверих найлоновата торба.

Нямаше дупки. Идеално. Имаше ли още торби наоколо? Огледах се бързо из района. Nada. Е, майната му. Тази щеше да свърши работа.

Спринтирах обратно около хеликоптерната площадка и край парапета с торба в ръка. Найджъл и Ранди чакаха заедно с Бумеранга, Нод и Пачия крак зад жилищния сектор. Двамата с Бумеранга си навлякохме тактическото снаряжение.

След това посочих с десния си палец към покрива. Нод кимна — разбра какво искам. Приклекна, за да мога да стъпя на коляното и дланите му. Аз стъпих на коляното му, а с другия крак — в ръцете му. Той се вдигна достатъчно, за да стигна с ръце покрива и да се издърпам безшумно отгоре.

Погледнах надолу и сигнализирах на Бумеранга, Ранди и Найджъл да се качат и да вземат със себе си маркуча. От гадните усмивки на лицата ставаше ясно, че разбират какво възнамерявах да правя.

Нод помогна на приятелите си да се качат. Бумеранга изтегли едрото си и свръхдълго тяло на покрива. Нод подаде маркуча с дюзата напред на дългунестия тюлен, а после оказа покривопосочна помощ и на другите двама стрелци. Със смъртоносна ловкост и сила като на стадо големи котки в саваната тримата тюлени запълзяха напред след мен. Бавно, за да не предизвикаме шум или вибрации, ние се прокраднахме по покрива, докато стигнахме до шева между спалнята и общата стая. Под нас и вляво големият климатик мъркаше непрекъснато и вентилаторът за изтегляне на въздуха създаваше достатъчно вибрации, за да крие нашите движения.

Издърпах широката тънка дървена макара от джоба отзад на бронежилетката си, развих към четири метра от V-образния гъвкав заряд и го положих в кръг върху покрива, като върхът на буквата V сочеше нагоре.

Закрепих заряда към покрива с къси парчета залепяща лента. След това поставих един от тънките като моливи детонатори в оловния корпус с експлозива, съединих три метра електропроводник към детонатора и после го свързах с джобния включвател, който носех цялата нощ.

Взех голямата черна найлонова торба за боклук и внимателно я положих върху формования заряд. Когато застана точно където смятах, че трябва да бъде, дадох с очи сигнал на Бумеранга да пусне водата.

Той постави дюзата в торбата и леко завъртя върха й. Наблюдавахме как торбата се пълни с вода. Надявах се, че шибаната торба няма да се пръсне от тежестта и налягането на дюзата, защото нямах втора. Това беше ДНЛН^[3]. ДН се състоеше в това, че не ми трябваше много вода — към десет сантиметра стигаха. Наблюдавах как торбата се разширява и се пълни и открих ЛН, а тя се състоеше в два леки теча, които аз не исках да станат по-големи. Но трябваше да чакам, докато пълната с вода торба покрие целия контур на формования заряд, залепен с лента към покрива. В момента, в който това стана, прокарах пръст през гърлото си и Бумеранга спря водата.

Време за представление. С ръка направих сигнал на Ранди, Найджъл и Бумеранга, а после натиснах копчето за излъчване на радиопредавателя си.

— Удряйте при моя сигнал.

Един хор от цъкания ми даде да разбера, че всички са разбрали. Вдигнах пръсти до очите си и затегнах ремъка на очилата си за нощно виждане, които щяха да ми позволят да виждам в тъмното отдолу. С очила на място наблюдавах как моите фосфоресциращи стрелци правят същото. Преместих предпазителя на своя автомат и проверих два пъти дали пълнителят е на мястото си. Гледах как Бумеранга, Найджъл и Ранди правят същото. След като бяха готови и със заредено оръжие, извадих от джоба на гърдите си една бомба „DefTec“ за отвличане на вниманието, изтеглих щифта и стиснах ръчката силно със свирепоразмерната си лапа. С очи, ръце и лакти раздадох задачите. Ранди и Найджъл трябваше да идат към предната врата; аз и Бумеранга — към задната.

Време е да свършим мръсното дело. Кимнах на момчетата с широка усмивка и им показах голям, тлъст пръст, сякаш ни предстоеше да скочим от омазаната палуба на самолет „C-130“ от седем хиляди и шестдесет метра.

Вдигнатият среден пръст на Найджъл ми показа, че и аз съм номер едно за него. Бумеранга и Ранди също дадоха гадния сигнал „готов“. И така, след като не ни оставаше нищо друго, освен да ДЕЙСТВАМЕ, завъртях ръчката на детонатора.

Ако не сте разбрали досега, аз просто направих едно ИВУ^[4], грубо копие на онова, което починалият Арли Макрей, гениалният специалист по експлозивите от полицията в Лос Анжелис, наричаше своята Арлиграма. Той я разработи с помощта на тръба и гъвкав взрив, за да пробива дупки в покривите на къщи-скривалища, та да могат неговите хора от службата със специални оръжия и тактика буквално да падат върху наркодилърите.

Е, тази вечер нямах подръка тръби, но пък ще ви кажа, че проклетата торба за боклук свърши работа. В покрива имаше чисто очертана дупка, голяма колкото улична шахта. И аз не изгубих нито милисекунда. Метнах зашеметяващата граната в дупката, а след това се метнах и самият аз — точно когато шибаната бомба гръмна.

Отвличащите вниманието бомби „DefTec №25“ избухват със 188 децибела и блясъкът им е малко под два милиона лумена^[5]. Или казано на нетехнически език, те са ШИБАНЯШКИ ШУМНИ и ШИБАНЯШКИ ЯРКИ. Което си е както трябва, защото са създадени да отвличат вниманието на лошите в ситуации на живот или смърт.

Е, имат и лоша страна. Тя е следната: ако вие, спасителят на заложниците, сте твърде близо до шибаната бомба, когато тя избухне, ще бъдете почти толкова объркан, колкото и тангото, което се опитвате да извадите от равновесие. Ето защо се обучаваме по следния начин:

• Стъпка едно. Леко хвърли бомбата в центъра или далечния край на пространството, което опитваш да заемеш. НЕ я пускай до вратата.

• Стъпка две. СЛЕД КАТО ГРЪМНЕ, влез.

Тази вечер по причини, които в момента няма да бъдат обяснени, аз забравих двете основни правила на бомбаджийството за отвличане на вниманието, описани по-горе.

„DefTec №25“ се взривяват със закъснение от секунда и половина. Но аз бях толкова завладян от желанието си да скоча с момчетата си в помещението отдолу и да завладея гаднярите, че не я хвърлих под ъгъл и не изчаках тя да гръмне, преди да вляза.

Не и аз. Не и Дики. Не и тази вечер. Аз просто я пуснах в дупката, мамицата й, и скочих след нея в тъмното. Е, не точно. Предполагам, че съм изчакал към седем осми от секундата, преди да се спусна. Защото шибаната бомба гръмна с цялото си великолепие от 1,8 милиона свещи яркост и 188 децибела в момента, когато бях на метър от пода, във въздуха, и падайки направо върху нея, мамицата й.

Сътресението ме отхвърли на около метър и половина от курса. Моите свръхлеки, всесезонни, широкообхватни очила за нощно виждане от n-то поколение се извъртяха настрани, паднаха и увиснаха на каишката си, аз се праснах в една стена, отскочих надолу към палубата и се приземих в някаква проклета купчина, с десен крак превит зад рамото като в някаква шибана диаграма от книга с окултни тантри, заслепен и оглушен от собствената си свирепа ръка. Виждах само точици. Чувах само звън.

В който момент, разбира се, едно танго реши, че се забавлявам прекалено много и че неговата задача е да придаде известна сериозност на моето тазвечерно мероприятие.

Не чух изстрелите (все още бях прекалено глух), но най-после успях да различа през зелените и бели точици пред очите си отблясъците от цевта на онова, с което стреляше по мен, каквото и да беше то, мамицата му. Позволете да кажа, че не обичам особено силно ББ, или близкия бой. Той е опасно и рисковано занимание. Ако не внимавате, вие, заложниците, и собствените ви хора ще умрете. Но съгласно Божията заповед на войната със специални методи не трябваше да ми харесва, а просто да го направя. При близкия бой неутрализирате първо най-близката цел. В моя случай това беше гореупоменатият задник, който стреляше по мен от по-малко от три метра разстояние. Аз се претърколих надясно, без да спирам (в подобни ситуации НИКОГА не спирайте), рязко измъкнах крака си иззад врата си и без да губя време, опитах да насоча оръжието, да се прицеля и да отвърна на стрелбата в посока към отблясъците от цевта.^[6]

От лявата ми страна избухна друга зашеметяваща бомба и сътресението от нея направо ме отлепи от палубата. За щастие извърнах очи в същия момент и не бях заслепен. Онзи нямаше такъв късмет. Шибаната бомба го изненада. Извъртя се — забелязах силуета му, докато се обръщаше — и успях да го зашия с три двукуршумни залпа. Падна.

Изпълзях до него, за да се убедя, че е този, за когото го мислех. След това го довърших с два бързи изстрела в главата.

Казвате, че това звучи брутално? Да ви го начукам — не исках да ме нападне, защото съм си мислел, че съм го довършил.

Милисекунда по милисекунда възвръщах сетивата си. Сложих си очилата, където им беше мястото, нагласих ремъците им на главата си и ги затегнах силно. Сега виждах. Разкрещях се „Лягай, лягай, лягай“ на заложниците. Не е необходимо да вдигат глави и да бъдат уцелвани.

Зад мен Ранди и Найджъл започнаха да прочистват голямата стая. Стреляха с оръжие със заглушители. Но ги чувах да крещят „Лягай, лягай“.

Когато двамата с Бумеранга се събрахме и се впуснахме в тромав галоп по късия Г-образен коридор към осемте спални стаи и към задната врата, Найджъл извика „Чисто, чисто, чисто!“ по радиопредавателя си и аз разбрах, че голямата стая е обезопасена.

Нямаше време за губене. Ритнах вратата навътре. Или опитах. Тя беше куха, спомняте си, нали? Значи, ритнах и зарових десния си крак до коляното в двусантиметровия талашит.

Мамка му. Осрана работа. Майната му на Дики. По дяволите всичко — аз се втурнах през шибаната врата, откъртих я от пантите и се отърсих от нея. Без да губя нито миг, „срязах тортата“ към късата част на буквата Г, извъртях автомата си нагоре и — еба си майката — две заплахи в посока дванадесет часа в три метра дългия и един метър широк коридор приклекнаха, опрели гърбовете си един в друг.

Най-близкостоящият държеше автоматичен пистолет и имаше тактическо фенерче на ръката си. Той изкрещя, подскочи и насочи светлината към мен. Кучият му син щеше да ме заслепи, ако не бях с очилата си за нощно виждане. Но това поколение очила свива ириса петдесет пъти по-бързо от човешкото око.^[7] Остана очевидно изненадан, че не замръзнах като елен срещу фар — и затова замръзналият беше той.

Априлска шега, майкотаковач смотан. Преди той да ми го направи, му го направих аз. Ударих го със залп от два куршума и той падна назад, към своя партньор по престъпление. Прескочих кучия син, като оставих Бумеранга да го простреля в главата, и се заех грубо с второто танго, чието внимание беше насочено към сътресението в задната стая (където Пачия крак и Нод бяха разбили вратата и хвърляха зашеметяващи гранати в коридора).

Доста добре се засилих по грапавия под и се метнах върху танго две, докато то се извърташе, ударих го с рамото си и отблъснах цевта на неговия „AK-47“ настрани от себе си. Това обаче не попречи на задника да натисне спусъка и да изстреля цял пълнител (или така ми се стори) адски шумни и адски смъртоносни куршуми 7.62×39 мм със стоманена сърцевина на пет сантиметра от дясното ми ухо. Пробиха тавана като пословичния ГНВМ^[8].

Т2 реши, че съм прекалено близо за собствената му безопасност и комфорт. Измъкна се от захвата ми, като опита да издере лицето ми с мерника на своя автомат. Аз блокирах удара с лявата си длан, плеснах цевта в посока надолу, върнах я нагоре и го праснах с предлакътната си кост отстрани по главата.

Трябва да кажа, че онзи беше упорито дребно майкоосквернителче. Изпусна автомата, но след като двете му ръце останаха свободни, се метна към мен и успя да свали очилата ми за нощно виждане. Няма проблем, заднико. Мога да се бия и по азбука за слепи, ако трябва. Стиснах ръцете му с моите, приближих се, сграбчих го в меча прегръдка, отлепих краката му от пода и използвайки го като таран, се метнах през шибаната лека стена.

Паднахме с трясък — той отдолу — в една тоалетна. От удара една шибана мивка се откачи от стената и се разби на пода, като скъса тръбата и обля двама ни с мистър Т2 с вода. Дори и sans осветление успях да видя в отблясъците от зашеметяващите гранати на моите момчета следното: пикалници и сралници вляво, душове вдясно. По дяволите — дезинфектантът вонеше по-силно и от кордита. Но честно казано, нямах никакво време да се наслаждавам на декора, нито на вонята.

Защо ли? Защото Т2 се измъкна, извърна се и ме ритна по главата със силен замах. От удара въженцето, на което висяха очилата ми, се скъса и те отлетяха — по-късно ще видим колко издържат на удари. Аз се заклатих назад, ударих се в стената и отскочих обратно към майкоосквернителя. Той отново опита рутинния си ритник, но аз хванах крака му, извих го, докато той изпищя, а след това се изместих на север, праснах го два пъти по коляното, за да го навехна. Той трябва да осъзна, че е загазил, защото се опита да се измъкне. Но не можеше. Защото сега аз държах малкия sik^[9] за ремъците на бронежилетката и нямаше къде да върви.

Доста жилав се оказа, дребният му задник, и беше ял чесън и боб и кой знае какво още, защото, когато го фраснах с коляно в топките, просто за да му покажа колко ме е еня, той пусна една пръдня толкова мощна, че трябва да е била включена в списъка на опасните вещества на УСООН^[10]. Говорим за задушаващ личинките-лайнарки смъртоносен зелен облак, хора. Толкова зле беше, че дори moi, смъркащият повръщано свиреп видиотен ядач на сополи, падна по задник от смрадта.

Но ето къде е разликата между Воините и мераклиите: Воините продължават напред, колкото и лошо да стане. И така, аз поех силно смрадлив дъх, стиснах уста, за да се предпазя от облака, и хвърлих Т2 на пода.

От писъка му разбрах, че съм го наранил, кучият му син. Скочих върху него и установих, че съм го захвърлил върху мивката, която бяхме откъртили от стената. Е, по-малко работа за мен. Но както казах, жилав беше, дребният му задник, и макар и наранен, започна да се отбранява като луд. Изобщо не спираше. Ухапа ме по ръката. Издра лицето ми. Опита да ми извади очите с нокти. Аз накрая освободих едната си ръка и го праснах като с чук по носа — което е по-трудно, отколкото може би си мислите, предвид всичкото снаряжение по мен, а да не споменаваме и факта, че моят автомат висеше окачен на врата ми и се пречкаше, докато аз полагах най-големи старания да убия тангото.

Той изхрачи кръв или сополи, или пък и двете и пусна главата ми — само за да ме хване за плитката с две ръце, да изръмжи „Bilach, Bilach“^[11] в ухото ми, докато се опитваше чрез нея да се изправи на крака. Главата ми се изви рязко напред, сякаш някой ме удари отзад — чух как във врата ми изпукаха хрущяли. Носът ми се удари в приклада на моя автомат достатъчно силно, за да ми се насълзят очите. Тези глупости трябваше да спрат — скоро.

Старите учители по зен ще ви кажат, че можете да се биете в пълна тъмнина, ако „виждате“ врага в главата си, ако си изработите концепция за мястото му и ако ударите. Да — точно така. Ще ви кажа как става в реалния живот: аз праснах кучия син с глава, за да го накарам да пусне плитката ми.

Груба грешка. Удрянето с глава е нещо, което не трябва да опитвате в пълна тъмнина, независимо какво ви казват учителите по зен. Напълно се разминах с оня — може би той се изтърколи встрани, може би просто аз се осрах. Както и да е, ударих точно в десетката на мистър Мърфи, като праснах дебелото си словашко чело в счупената мивка.

Едва тогава разбрах, че изобщо не (или съвсем нефт) се намирам на някаква шибана нефтодобивна платформа. Ъхъ. Намирах се на шибаните награди на филмовата академия. И защо бях на шибаните награди? Защото виждах единствено шибани звезди. Големи звезди. Много звезди.

Предполагам, че съм бил разсеян, защото Т2 се изсули от захвата ми. Изтърколи се и прасна главата ми от двете страни с ръце, което изпрати ударни вълни до пръстите на краката ми и накара ушите ми да звънят по-силно от шибания Биг Бен^[12]. Възползва се от предимството си и грабна мивката, за да я вдигне и да ме удари с нея.

Няма да стане, мамка му. Аз се отместих, претърколих се и късметлийски го ритнах в лицето — чух звук от удара и неприятно пукане откъм врата му. Хубав звук — но аз бях поставил себе си в неловко положение. Бях проснат и уязвим и независимо че бях наранил майкоосквернителя, той схвана ситуацията.

Ритна към мен напосоки, улучи ме в опашната кост и изпрати в мен внезапна чиста, неподправена болка нагоре по гръбнака и до мозъка. О, наистина ме заболя.

Опитах да се извърна, за да го хвана отново, но той беше разбрал, че колкото повече се приближавам до него, толкова по-зле ще бъде. Поборичкахме се още малко, като дребното минетчийче удряше с глава и риташе, и се усукваше, и се извиваше натам и насам, но накрая успях да изпълзя върху него и незабавно се вкопчих в бронежилетката му.

Всъщност чуйте истината: аз съм едър, лош майкотаковач. Тежа над деветдесет килограма. Мога да правя петстотин лицеви опори на върховете на пръстите си и хиляда коремни преси, без да се изпотя кой знае колко. Освен това всеки ден вдигам огромна купчина тежести във вила „Свирепия“, моя имот от двеста и нещо акра змии и езера, който граничи с военноморската база до Куантико, Вирджиния. Освен голям и лош от гореказаното ставам и мнооого силен майкотаковач.

Затова, след като го бях стиснал в ръчичките си, той нямаше никакъв шибан шанс да се измъкне от мен — докато не реша да пусна трупа му. Да. Няма да стане, мамка му. О, той се бореше и напъваше, риташе и хапеше и крещеше оскърбителни клетви на език, който не разбирах.

Но и пет фъшкии не давах за това. Вижте — аз знаех нещо. Знаех, че беше време да умре. Време мистър Т2 да се вози на вълшебното килимче към Валхалата^[13] на тангата — мястото, което ние с вас наричаме АД.

Притеглих го към себе си.

— Kuz Emeq — прошепнах. — Да чукам дупката на майка ти.

След това, за да му покажа точно какви са чувствата ми, отхапах към половината от ухото му.

Той изкрещя като откачен при тази моя имитация на Майк Тайсън. Никак не я хареса.

C’est dommage. Много жалко, шибаняко. Изплюх парчето хрущял и съпътстващата го ушна кал. Тоя куродъх педал не беше ли чувал за тампони за уши? По дяволите, ще ми трябва цял галон доктор „Бомбайски сапфир“, за да махна от устата си точно този дъх.

Аи revoir^[14], майкотаковачо. Хванах главата му в дланите си, които са 45-ти номер, и я извъртях настрани. Докрай. Триста и шестдесет градуса. Чух костите във врата му да хрускат — неповторимо удовлетворяващ звук. Поне на мен ми се стори така.

Пуснах го в локвите върху линолеума. В този момент чух Бумеранга да крещи „Чисто, чисто, чисто“. Последваха го Пачия крак и Ранди, като викаха достатъчно силно, за да ги чуя през камбанения звън в ушите си.

— Заложниците са добре.

Започнаха да светват крушките и разбрах, че (както винаги) съм прекарал последните минутки на пода на някакъв шибан сралник в преследване на някакво анонимно лайно и съм изпуснал веселбата.