Станислав Лем
Астронавти (6)

Професор Чандрасекар

На връщане инженерът поведе момчетата по долния етаж. Те слязоха по тясната стълбичка в триъгълния коридор и минаха през три или четири врати. Замаяни от многото впечатления, всички мълчаха. Коридорът, постлан с тъмнозелена гъбеста пътека, се простираше празен и тих в светлината на лампите. Тук не достигаше ни най-малък звук отвън. Като спря след десетина крачки, инженерът посочи една врата, по-голяма от другите.

— Тук се помещава маракс — каза той и натисна с двете си ръце поставените една над друга ръчки. Влязоха вътре. Това беше ярко осветена кръгла кабина. Стените и, които напомняха табла на автоматична телефонна централа, бяха отрупани с хиляди ключове и щепсели, заемащи пространството от потона до пода. Порцелановите им главички искряха на дълги редици като шахматни фигури. На няколко места разпределителните табла бяха открехнати като врати и във вътрешността, в рубиновата светлина на пламтящите лампи, се тъмнееха преплетени проводници.

Точно по средата на кабината се намираше пръстеновидна маса с толкова голяма кръгла дупка, че там можеха да се съберат двама души. На едно място пръстенът имаше тесен отвор за преминаване. Масата беше покрита с тъмнокехлибарено стъкловидно вещество, което флуоресцираше зеленикаво в светлината на кръглата осветителна тръба от потона. Около масата се издигаха от пода девет черни тръби с обърнати навътре конусообразни краища с бели екрани. Тук цареше тишина, но не като оная в коридорите, защото бе пропита с нежното шумолене на тока.

— Това, което видяхте досега — каза инженерът, — всичките контролни апарати, машини, уреди, са предназначени да ни служат в случаите, които сме предвидили. Но ние знаем, че могат да се случат и много непредвидени неща. От бързото и навременно справяне с тях ще зависи съдбата на цялата експедиция. Именно за тая цел е построен маракс. Това е съкращение, което означава machina ratiocinatrix^[1]. Това, което виждате наоколо, са уреди за предаване, а пръстеновидната маса по средата е ръководна централа, от която да се поставят задачи на маракс. Решенията се прочитат по екраните.

Момчетата продължаваха да стоят близо до вратата, събрани на малка групичка, а по израза на лицата им се виждаше, че не разбират добре как тази чудовищно преплетена мрежа от електрически проводници може да послужи за спасяване на експедицията от неизвестни опасности.

— С голямо удоволствие бих ви разказал още нещо за маракс — каза инженерът, — но наистина аз нямам вече време.

— Кажете ни какво всъщност прави той?

— Това е мъчно да се обясни с няколко думи. Маракс е… е, най-просто той може да бъде наречен всестранна машина за смятане.

Лицата на момчетата изразяваха учудване. Едни от тях се споглеждаха, но никой не се обади.

— Хайде да вървим — каза инженерът. — Може би друг път ще научите нещо повече…

Те се насочиха вече към вратата, когато се чу глас, който не принадлежеше на нито един от тях:

— Инженер Солтик… един момент.

Те погледнаха назад. Между две успоредни разпределителни табла, сякаш в чудновата врата, покрита отгоре до долу с мозайка от кабели, се появи човек.

— Тук ли сте, професоре? — учуди се Солтик. — Не знаех. Нямаше да ви преча.

— Нищо от това, много се радвам. Вие имате сега заседание на комисията, нали? На драго сърце ще ви заместя и ще разкажа на нашите гости за маракс.

В групичката се чу радостен шепот. Инженерът пристъпи крачка напред.

— Ще ви бъда много благодарен, но… Слушайте — обърна се той към момчетата, — отдава ви се необикновен случай, защото професор Чандрасекар е един от създателите на маракс. Само ще ви моля да не се опитвате да се скриете, за да полетите с нас. Тук са идвали единайсет училищни екскурзии и няколко пъти трябваше да претърсваме целия кораб, за да намерим любителите на контрабандно пътуване…

Инженерът гледаше известно време момчетата, като се мъчеше да си придаде строг вид, но изведнъж се усмихна, кимна с глава и излезе. Когато вратата зад него се затвори, настъпи мълчание. Смутените момчета не помръдваха от местата си. Професорът, прочут математик, беше един от членовете на експедицията. Почти всички бяха го вече виждали на филм, по телевизията или на снимки — и сега се вглеждаха в него с любопитство.

Той беше на четиридесет и няколко години, с мургаво, почти черно и слабо лице. Гърбавият нос с тънки ноздри му придаваше израз на упоритост и твърдост, който не се смекчаваше от черната му като гарваново крило коса, посивяла на слепите очи. Това впечатление се разсейваше, когато човек срещнеше неговите очи, почти винаги леко присвити, с мъчен за описване израз. В тях имаше детска живост, овладяна обаче от сурово съсредоточение, и спокойствие като след превъзмогната умора, и самоувереност, и такава изразителна усмивка, та човек неволно я търсеше по устните му — но той се усмихваше само с очите си. А най-чудното беше това, че на всеки, когото той поглеждаше, тия очи се виждаха светли, дори много светли — и едва по-късно той забелязваше тяхната тъмна багра.

Чандрасекар се приближи към момчетата и каза:

— Инженерът ви разочарова, нали? Вие очаквахте още един атомен реактор, някаква небивала катапулта за елементи, а чухте, че нашата главна опора е просто машина за смятане. „За какво е такъв ненужен баласт? — си мислите вие. — Не е ли по-добро средство един лъчехвъргач, който ще разбие на атоми всяка преграда?“ Мили момчета, светът на чуждата планета ще бъде изпълнен със загадки. И нима разрешението е да ги унищожаваме, когато ни се изпречат на пътя? Ние искаме нещо значително по-голямо и по-трудно: искаме да ги разберем. Защото да разбереш, това значи да овладееш. И тъкмо тук ще ни помогне математиката.

— Чудно ли ви се струва това? Помислете. Движението на планетите, на звездите, на атомите, летенето на птиците, кръвообращението, растежът на цветята — всичко, което ни заобикаля, цялата вселена спазва законите на математиката. Тъкмо тя помага на инженера да строи мостове и ракети, на геолога да намира под земята минерали, на физика да освобождава атомната енергия. И така, ние вземаме със себе си не само механични ръце, мускули и очи, а също така и механичен мозък. Така наричам тази машина, понеже начините, по които тя действува, сме извлекли от собствения си мозък.

За да ме разберете по-добре, необходими са няколко пояснителни думи.

Когато хората се учили да строят все по-съвършени парни машини, турбини, бензинови мотори и станове, струвало им се, че всичко на света може да се сведе до някакъв механически модел, а следователно, че и мозъкът е механизъм като на часовник, но много по-сложен. Те смятали например, че запомнянето се състои в създаване на някакви „отпечатъци“ или „снимки“ в главата. Такова обяснение обаче не може да се приеме, тъй като в мозъка просто не съществува място за такова запазване на огромното количество спомени и знания, каквито притежава всеки човек. Грешката се състоеше в предположението, че мозъкът е голяма „картотека“, „склад“, че споменът за някакъв предмет е — разбирате ли? — също така някакъв предмет. А в действителност не е предмет, ами процес. Следователно нещо течащо и подвижно. Няма да ви говоря много за това, но искам да си изясните едно: щом материята се намира във вечно движение, мисълта е така да се каже „степенувано движение“. Вие помните може би девиза, написан вътре в подводницата на капитан Немо: mobilis in mobili? Подвижно в подвижното. Тъкмо това е девизът и тайната на мозъка. Тайната на грамадния, милиарден облак от въртящи се течения. И тъкмо на тоя принцип е основано действието на маракс. Там, където има течения, трябва да има и техен източник, и техни пътища. Основната тухличка на мозъка е невронът, т.е. клетка с нервни израстъци, които я съединяват с другите клетки. А елементарната частица на маракс е катодната лампа. В нашия маракс има около деветстотин хиляди лампи. Наистина те са много малки, но виждате колко голямо помещение заемат. А мозъкът съдържа около дванайсет милиарда клетки, т.е. като че ли дванайсет милиарда лампи, които свободно се побират в нашата глава. Конструкторът би казал, че техническото разрешение на мозъка е значително по-съвършено. Броят на клетките в мозъка позволява толкова съединения между тях, на колкото възлиза 10^10000. Това число не ви говори много. Но трябва да ви кажа, че то е по-голямо от броя на атомите във всички планети, звезди и мъглявини, които могат да се видят с най-силни телескопи в бездните на небето. Такива са възможностите на нашия мозък! Възможностите на маракс са значително по-скромни, но той има едно предимство пред мозъка: това, че действува по-бързо. Съобщение, което протича по нервното влакно, преминава десетина метра в секунда, а в жицата на маракс — триста милиона метра в секунда. Разбирате колко огромно е спестяването на време.

Професорът се приближи до масата, сложи ръка на лъскавата и кехлибарена повърхност и продължи:

— Сега ще накарам маракс да реши една задача. Това е линейно диференциално уравнение.

На откъснат от бележника лист той написа няколко формули, после натисна няколко копчета и клавиши и дръпна една бяла ръчка. Незабавно на един от екраните се появи неподвижна светлозеленикава линия.

— Ето решението. Ако искам да го имам във вид на числа, трябва специално да поръчам това.

Професорът докосна друго копче и от един тесен прорез падна върху масата тънка книжна лентичка, напечатана с математически знаци.

— Другарю професор… много мъчна ли беше задачата? — попита едно от момчетата.

— Не толкова мъчна, колкото неблагодарна, защото водеше през ужасен гъсталак от изчисления. Отдавна, когато още нямаше такива машини, един известен математик я решаваше за половин година.

— Та нали решението изскочи в същия миг, когато вие натиснахте тука…

Чандрасекар поклати отрицателно с глава.

— Не в същия миг. Това е илюзия. От даването на заповедта до появата на резултата измина около половин секунда. Маракс извършва пет милиона операции в секунда, следователно за половин секунда той е извършил около два милиона и петстотин хиляди. Тъкмо толкова и трябваше.

Момчетата се вглеждаха в маракс със съвсем други очи, отколкото преди.

— Виждам, че маракс започва да спечелва вашето уважение — каза Чандрасекар. — А задачата беше по-скоро лесна. Маракс ви показа само колко голямо надмощие има над нас благодарение на бързината на тока.

Този въпрос — въпросът за връзката между лампите или клетките — играе голяма роля също и в мозъка. Навярно сте виждали на рисунка човешки мозък. Той е надиплен, защото надиплената повърхност може да побере повече клетки, отколкото гладката, но само клетките още не са достатъчни. Те трябва да бъдат съединени с влакна както лампите с жици. Съединителните нервни влакна образуват така нареченото бяло мозъчно вещество. То е много по-голямо по количество, отколкото сивото вещество, т.е. клетките. Защо? Помислете: ако имате само четири клетки и искате да съедините всяка с всяка, трябват не четири съединения, а шест. За пет клетки трябват вече десет съединения, за шест клетки — четиринайсет. А в мозъка те са дванайсет милиарда. Тъкмо затова белите влакна са така много. Навярно сте чували неведнъж, че учените хора са много разсеяни. Нали? Аз ще се опитам да ви обясня коя е причината за това и ще ви го демонстрирам на маракс. Защото това е свързано тъкмо с общението между клетките — в мозъка, и между лампите — тук. Най-напред — продължи професорът — маракс трябва да „забрави“ предишната задача.

Чандрасекар натисна ключа. Светлата крива изчезна. Сега професорът премина с пръстите си по клавишите много бързо, като че ли работеше на необикновена машина за писане. Същевременно той говореше:

— Когато давам на маракс задача, той сякаш прави усилие да я „надвие“ и автоматично включва толкова проводници, колкото са необходими. На онова, което във всекидневния живот наричаме по-голямо или по-малко съсредоточаване на вниманието, тук в зависимост от трудността на задачата отговаря по-голямо или по-малко количество включващи се в работа лампи.

Чандрасекар натискаше все нови и нови клавиши. В маракса ставаха чудни неща. Един след друг светваха екрани с еднаква фосфорична светлина, докато най-после пламнаха всички в кръг над плочата на масата и се отразяваха в нея като девет бледи луни в гладка тъмнозелена вода. По тях се появяваха криви линии, отначало те пълзяха бавно, после започваха да се вият все по-бързо, да се прекъсват и треперят. Глухо мърморене на електрически ток изпълваше пространството.

Изведнъж момчетата трепнаха. Разнесе се притъпеният, но силен глас на басовия звънец и върху масата светна червен надпис „претоварване“. В същото време професорът показа на момчетата, че клавишите се опират под натиска на пръстите, като че ли са повредени.

— Виждате ли? — каза той. — Маракс отказва да се покорява… Заповядах му да реши толкова задачи едновременно, че в проводниците се появи прекомерна блъсканица.

В това именно се състои разсеяността. Ех, виждам, че не ме разбрахте. Нека да кажем същото по-иначе. Когато човек мисли за нещо лесно, може едновременно да отделя внимание и за друго нещо, може например да си повтаря наум стихотворение и същевременно да наблюдава през прозореца улицата, но когато задачата е трудна, вниманието вече не може да се раздвоява. Колкото повече нервни клетки работят, колкото повече движещи се токове образуват, толкова по-голяма блъсканица се явява в съединителните влакна. И тук е именно тайната на професорската разсеяност: когато много клетки са заети с трудна задача, в проводниците няма място за други токове. Затова когато един астроном излиза от обсерваторията и размишлява върху нова теория, той може да си забрави палтото, да не познае познатите си и както се казва, да не вижда света… А всичко това е предизвикано просто от претрупаност на токове във влакната на бялото вещество.

Чандрасекар докосна друг ключ. Замръзналите криви линии по екраните изчезнаха и техните дискове загаснаха като духната свещ. Професорът вдигна глава и се загледа за момент в момчетата, които в тесен кръг бяха заобиколили масата. Опрян с ръце на ръба на клавиатурата, като музикант при необикновен инструмент, след малко той продължи.

— Знаете вече за свръзките между лампите. Друго основно качество на маракс е паметта. Той трябва да запомни онова, което му заповядаме да върши, а освен това трябва да помни отделните етапи при изчисленията, за да си послужи по-късно с тях. Ето един прост пример: искам да умножа 23X4, затова най-напред умножавам 20×4, което прави 80. Запомням това и умножавам 3×4, което прави дванайсет. Сега трябва да си спомня оня резултат — осемдесет — и да ги събера заедно. Резултатът е 92. Разбира се, това е само пример. Борави се с несравнимо по-трудни неща, обаче принципът е подобен. Така че машината трябва да има орган за запаметяване, и то който действува светкавично. Това не може да бъде механическо записване, някакви продупчени картони или нещо такова. Скоростта на всеки процес зависи от неговото най-бавно звено. Маракс извършва за секунда пет милиона операции. Ако се употреби като орган за запаметяване механически запис, и най-съвършеният запис би имал нужда поне от една десета част от секундата за отбелязване на резултата. Тогава за една секунда маракс би изпълнил десет изчисления. Бихме изгубили цялата бързина, а всъщност тя най-много ни интересува. Затова паметта трябва да бъде електрическа. Нейният принцип е такъв: затваряме в проводника токовия тласък, който отбелязва предназначението за запомняне и го заставяме да се върти в него.

На практика се използуват различни съоръжения. Маракс има така наречените капацитрони. Това е вакуумна лампа, в която се намират голям брой малки кондензаторчета. Те са един вид „страници на бележник“, а по тях пише „перо“, образувано от снопче електрони със скорост двеста и шестдесет хиляди километра в секунда. Както виждате, доста значителна скорост. Движението на това „перо“ се ръководи от електрично поле. Такъв един капацитрон може да запомни до четиридесет хиляди резултати наведнъж и когато стане нужда, да ги предаде за част от секундата.

— Другарю професор, а с какви букви пише това „перо“ от електрони?

Чандрасекар сви леко вежди.

— „Перото“ не пише с никакви букви. Аз само така картинно се изразих. То предава на плочките на кондензаторите заряди, като образува кръгове от променлив ток.

— А мозъкът запомня ли също така, както маракс?

— В мозъка има два вида памет. Едната, така наречената „подвижна памет“, е съща както в маракс. Тя дава възможност да се помни за кратко време. В свързаните за момент проводници пулсират токове, които се прекъсват, когато не са необходими. От друга страна, вторият вид памет — оная, благодарение на която помним детинството си, миналото, има друг механизъм. В общи черти той се състои в промени, които стават там, където израстъците на една нервна клетка допират друга. Това са тънки слоеве белтъчни вещества, така наречените синапси, в които се извършва образуването и спирането на условните рефлекси… Но да оставим това настрана. Говорих за мозъка само за да можете по-добре да разберете маракс. Страхувам се, че вие имате все още мъглива представа за неговото действие. А въпросът стои така: маракс представлява затворена система, която се стреми към известно равновесие на токовете. По същия начин отклоненото махало се стреми винаги да заеме най-ниското положение. Като поставям задача, аз нарушавам електронното равновесие на машината. В стремежа си да се върне към него маракс решава задачите като че ли „мимоходом“. Играта на токовете създава различни криви линии, които се виждат на този екран и те именно представляват отговор на задаваните въпроси. Вие навярно знаете, че всяка крива линия може да се изрази с помощта на математическо уравнение? Уравнението на кривата, която се появява на екрана, е именно търсеното решение. Така работи маракс върху математическите проблеми, но могат да му се поставят и други. Така например намираме се на някоя планета и ни е необходимо известно химическо вещество. То може да се намира като газообразно съединение в атмосферата, като минерал и като разтвор. Поставя се въпрос как най-лесно да се добие това вещество и с най-малко труд. Даваме на маракс всички данни и за няколко минути получаваме готова производствена рецепта. Дадох ви, разбира се, прост пример. Маракс умее да извършва неща значително по-трудни. А как върши той това? Това е нещо съвсем различно от математическата задача. Машината, разбира се, не е длъжна да „знае“ нищо освен математическите правила. Но в този случай трябва да владее обширни познания по химия, физика, да знае технологията на химическите процеси и разбира се, да знае с какви средства разполагаме, защото малко би помогнало това, ако тя ни посъветва да построим фабрика с три комина… Така че маракс трябва да има обширни познания по всеки предмет. Естествено, такива познания може да има само ако сме ги вложили в него. По какъв начин? С помощта на другите органи на паметта, така наречените постоянни капацитрони или ултракапацитрони. Една такава лампа отговаря горе-долу на един доста дебел том от учебник по инженерство. Маракс разполага с около сто хиляди такива томове и затова не вземаме със себе си никакви книги.

— Ами такава лампа не може ли да се развали?

— Разбира се, че може. Но и книгата може да изгори. Какво да се прави — рискуваме. Без риск нищо не може да се постигне. И тъй, когато стане нужда, включваме съответните ултракапацитрони и те почват да предават на проводниците съответните сведения. Те просто изхвърлят облаци от електрони с модулирана скорост: така изглежда нашето познание, преведено на езика на електричеството… Една лампа предава на проводниците цялото свое съдържание за непълна секунда. В същото време под него се натрупват трептенията на първичните проводници. Действуват специални настройвачи и резонатори, филтри за фреквенцията, модулатори и заглушители, които заемат цялото пространство под тази кабина. Разбира се, тук се намира само ръководната централа, един вид „мозъчната кора“, и всички „бели влакна“ са долу.

— Другарю професор… извинявайте… — заговори едно от момчетата. — Вие казахте, че такава лампа е нещо като учебник… но нали в книгата няма дадени готови решения?

— Естествено, че няма. Не сте ме разбрали добре. Пък и аз сам съм виновен, че употребих това сравнение с книгата. Имах предвид запаса от знания, а не начина за използуването им. Основната разлика между книгата и мозъка е тази, че в книгата познанията се намират едно до друго, закостенели, мъртви, неизменни, а в мозъка всяко познание е живо и пластично, т.е. в случай на нужда аз мога според желанието си да го приспособя към конкретната обстановка, в която се намирам. А маракс много повече прилича на мозъка, отколкото на енциклопедията. Познанията в маракс се преобразяват, променят се и се приспособяват към нуждите ни също както в мозъка, поради това че те се запазват като пластични трептения на това с форма на криви линии. Навярно знаете, че ако се наложат една върху друга две криви линии, ще се образува трета, която не прилича на никоя от тях, но е тяхна равнодействуваща? И така поставеният въпрос на маракс е именно едната крива линия, познанията, които той използува в работата си, са втората крива линия, а образуваната от тяхното налагане една върху друга равнодействуваща крива е решението на въпроса!

— И винаги ли са достатъчни само три криви линии?

Чандрасекар се усмихна.

— Казах го така само за да ме разберете по-лесно. Не три криви линии, а милиарди и билиони. При работата върху зададения въпрос машината изпълнява за секунда пет милиона операции. Пет милиона! А това продължава понякога час, два и повече. При изпробването тя веднъж работи сто шестдесет и девет часа. През цялото време по пет милиона операции на секунда. Я си представете това… Като говорех за трите криви линии, исках да ви посоча принципа, а той е именно такъв.

— Само че… едно още не разбирам… — каза най-малкото от момчетата, като намръщи вежди. — Как може всичко да се изрази с крива линия? Например… например това, което вие говорихте за добива на химическото тяло. Нали в отговора трябва да бъде дадено: да се вземе това и това, да се сипе в тигела, да се разбърка, да се свари. Как може всичко да се изрази с помощта на криви линии?

— Струва ми се, че искаш да знаеш как се поставя въпросът на машината? Това, разбира се, изисква умение. Във всеки случай не е така просто, както да запитате мене… А що се отнася до това, че с криви линии не можело всичко да се изрази, ти грешиш, момчето ми. Та нима нашето писмо не се състои също така от заплетени, кръстосани и сложни криви линии? Само да не би да си помислите, че ние така разговаряме с маракс. Кой знае дали не би могло да се постигне и това, но то би предизвикало много технически усложнения. Маракс може да се сравни с голям чуждестранен мъдрец, който умее много нещо да ни каже, но знае да говори само на свой език. Затова заслужава малко да се потрудим и да научим неговия език, езика на кривите линии, чертани от бързо променливи токове. Който не го е изучил, може да си послужи със специален апарат, така наречения електроанализатор на Мадер-Фурие, за да преведе неговите отговори на обикновен език, но за опитния оператор е достатъчно да хвърли поглед върху екрана и ще разбере всичко.

Професорът натисна десетина клавиша, после един-два бутона. На екрана почнаха да се вият оплетени линии все по-бавно, докато най-после замряха във вид на наклонен възел.

— Попитах маракс при каква температура е най-удобно да се съединява азотът с водорода в амоняк и какъв катализатор да се използува. И ето какво ми отговори: при температура петстотин градуса, при налягане двеста атмосфери, а за катализатор да се вземат железни съединения.

— И аз зная това — не можа да се въздържи най-малкото от момчетата.

Чандрасекар се усмихна леко.

— И аз също зная, без да се хваля — каза той, — но запитах, за да ви покажа как работи маракс…

Очите на едно от момчетата изведнъж се разтвориха широко. То погледна професора удивено, изненадано от някаква мисъл.

— Другарю професор… вие казахте, че маракс работи като мозък. Значи ли това, че в мозъка става същото нещо? И цялото мислене се състои само от такива криви линии?

— А ти да не смяташ — каза професорът, — че когато човек мисли за цветя, в мозъка се образуват рози и теменужки. А когато гледа стадо овце, то в главата скачат малки агънца? Какво те учуди толкова много? Това ли, че самият ход на мисловния процес никак не прилича на неговото съдържание? Та това е съвсем явно. Знаеш ли ти какво би видял, ако погледнеш в работещия мозък през прорязано в черепа прозорче?

— Клетки…

— Но ако си послужиш с толкова голямо увеличение, та атомите да станат видими, щеше да създадеш мрежа от белтъчни вещества, които се простират на всички страни, а из тях свободно плават други белтъчини, малки и големи, кръгли и нишковидни, щеше да видиш как в силовите полета на съществуващите вече молекули се раждат нови, а други се разпадат и изхвърлят облаци от електрони, които бягат по веригите, образувани от ферменти… А какво означава всичко това? В електрическата лампа токът от отрицателния полюс тече към положителния, а в живата клетка електроните, отнемани от хранителните вещества като захар или мазнини, текат към кислорода. Така се образува водата и водородният двуокис. Във всекидневния живот този процес наричаме горене. В електрическата крушка токът тече неспирно по металната жичка, а пък в клетката вместо постоянна жичка има верига от белтъчни тела, по които преминават електрони, предавани от едно звено на друго. Тая верига е изградена от дихателните ферменти. Това са белтъчни пръстени около атома на желязото, които привличат и отблъскват електроните няколко хиляди пъти в секунда. Клетката работи като електрохимическо динамо и образува разлика в потенциалите от няколко десетки хиляди волта. Милиони, такива клетки се съединяват в пластове, пластовете образуват полета, полетата — центрове и прожекционни зони, които се свързват помежду си с токове с хармонични и под-хармонични части. И целият този необикновено сложен строеж, препълнен с вихрената и променлива, но стройна като музика игра на токовете, е именно душата… Това става в главата ти, когато мислиш за цветята, когато виждаш небето, облаците… А приликата между мозъка и маракс е не в градивния материал, не в разположението на частите, а в токовете и само в токовете.

— А дали маракс… Дали той може всичко? — попита с пламнали бузи едно момче, което безуспешно се опитваше да се покатери на масата.

Чандрасекар се усмихна с черните си очи.

— Разбира се, не може всичко.

— Не това исках да кажа… Дали машината би могла сама, т.е. без хора, напълно сама да измисли нещо?

Чандрасекар поклати глава.

— Искаш да кажеш дали машината прави човека излишен? Никога. Това е все едно да кажеш, че съществуването на пианото прави композитора непотребен. Сама машината не може нищо да направи. Тя само увеличава извънредно много нашите възможности, като ни разкрива пътя към задачите, чието решаване по-рано минаваше през такива математически джунгли, та би бил необходим цял човешки живот. Въпреки това не може да се каже, че тя е „по-мъдра“ от човека. Наистина тя разполага с повече знания, отколкото всеки един от нас, но трябва да имате предвид, че всъщност органи на паметта са не само нашите мозъци, но и библиотеките, снимките, сбирките, документите…

Така че машината не е по-умна от човека. Тя е само по-бърза. Въпреки това тя отстъпва значително на живия мозък. Защо? Ще се опитам да ви обясня. Щом разрешаването на някоя трудна задача е изобщо възможно; може да се построи такава мощна машина за мислене, която ще успее да я разреши. Но главният недостатък на машината е в това, че тя може да разрешава само поставени задачи. А самото поставяне на задачите е вече — ако искаме да бъдем точни — половината работа. И както учи историята на науката — често дори по-голямата и част. Да се разбере принципът да кажем на парната машина, е много лесно, трудно беше обаче тя да се изнамери. Голямо изкуство ли е да вземеш вакуумна тръба, румкорфов индикатор и да повториш опита на Рентген? Но да откриеш лъчите X, да търсиш нови явления и да откриваш управляващите ги закони — в това е цялата тайна на гения на отделните единици и на човешкия прогрес. Казах ви, че поставената задача нарушава равновесието на токовете в машината и след като я разреши, маракс се успокоява. Човекът обаче никога не се успокоява, защото всяка разрешена задача поставя пред него десетки нови. Както виждате, машината не умее да мисли творчески. Нея не може да я осени никаква идея. И това е нейният най-голям недостатък. Като я укорих по тоя начин, сега трябва да я защитя. Тя умее да върши неща, които ние не можем. Тя може например подробно да анализира явленията, които стават вътре в атомния реактор, в бучка от експлодираща материя или във вътрешността на звездите. Както виждате, такава машина не замества човека, а му помага — и това е единственият път на прогреса.

— Ами, другарю професор… дали е възможно да се построи такава машина, която сама да прави открития?

Чандрасекар помълча известно време.

— Засега не. Какво ще бъде занапред… трудно може да се каже. За мене едно е положително: никаква машина няма да направи човека излишен. Някога, преди сто години, хората се страхуваха от машините и мислеха, че те им отнемат работата и хляба. Виновни бяха обаче не машините, а лошият обществен строй. Що се отнася до маракс… ще ви обадя още едно нещо. Преди малко споменах за пианото и композитора. Това сравнение ми се струва доста сполучливо. Както само виртуоз може да извлече от инструмента истински красива мелодия, също така само математик може напълно да използува ограничените, но все пак много големи възможности на маракс. Понякога, когато седя тук и работя през нощта, става нещо чудно: изчезва като че ли границата между мене и маракс. Понякога търся отговори на поставените въпроси в собствената си глава, а понякога прокарвам пръстите си по клавишите и отчитам отговора от екраните… и не чувствам основна разлика. Всъщност и едното, и другото е едно и също.

Отново настъпи тишина, проникната само от едва доловимия шум на токовете.

— Другарю професор… — обади се едно от момчетата с притихнал глас като шепот. — Вие ли построихте тая машина?

Чандрасекар издигна към него блестящите си очи, като че ли изтръгнат от дълбока замисленост.

— Какво говориш, момче? Дали аз…? Не, от къде на къде. Струва ми се, че инженерът каза нещо такова… но аз бях само един от многото. Е, да, помня времето, когато се раждаха първите машини за мислене. Това започна приблизително преди тридесет години. Няколко учени се опитваха да построят уред, който да замести очите на слепите, уред за четене. Най-голямата трудност беше уредът да може да разпознава буквите, независимо дали са големи, или малки, печатни или ръкописни, както правят това нашите очи. Когато се удаде най-после да се обмисли конструкцията на такъв апарат, един от учените показа схемата му на свой познат физиолог, без да обяснява какво е това. Като погледна, физиологът каза: „Но това е четвъртият слой от нервни клетки в мозъчния център на зрението…“ Така бе създадена първата машина за подражаване дейността на мозъка. Наистина само една дейност, но това беше още началото…

Момчетата, които слушаха с дълбоко мълчание, се раздвижиха. Най-малкото от тях се провираше стремително под мишниците на другарите си, докато подаде глава току над лъскавия ръб на масата и пламнало като божур, извика задъхано:

— Другарю професор! Аз съм едва на четиринайсет години, но… недейте се смя! Аз още никога не съм виждал такъв умен човек! Моля ви се, кажете ми какво трябва да правим… за да станем такива като вас?

Чандрасекар обърна към момчето тъмните си спокойни очи.

— Далече съм от идеалния човек — каза той, — пък и не бих искал да бъда идеален. Единственото, както ми се струва, което е ценно в мене, това е може би фактът, че обичам математиката. Какво мога повече да ви кажа? Моят учител ми завеща принципа, на който аз се стремях да бъда верен. Той гласи: никога спокойствие! Никога не се задоволявай с постигнатото, винаги върви напред. Действието на тая заповед откриваме в живота на всички хора, които са постигнали нещо. Когато Макс Планк след дълги години упорито изследване откри квантовото естество на енергията, някои хора с непрозорлив ум смятаха това за достоен венец на неговите усилия и признаха делото за завършено. За него обаче то се превърна в загадка, на чието проучване той посвети целия си живот. Никога да не се възхищавате от собствените си идеи, момчета, никога не се успокоявайте, разтърсвайте собствените си теории с такава сила, че да се срине всичко в тях, което не е истина. Зная, че е трудно така да се постъпва, но в науката, както и в живота няма вече царски пътища. Епохата на случайните открития и незаслужени кариери принадлежи на историята. А сега, ако позволите, ще ви изпратя малко. Ще нощувате ли у нас, или още днес се връщате?

— Имаме място за нощуване долу в хижата.

— Прекрасно. И тъй да вървим. Не съм виждал небето от четиринайсет часа.

През триъгълния коридор и шахтата те излязоха от ракетата. В залата работата кипеше неспирно с еднаква бързина. Скелята от тръби, възправени като телескопи, беше изместена от перките при опашката и стърчеше при носа на кораба, по който бяха насядали работници. Момчетата се сбогуваха с погледи с прекрасния, като че ли излян от сребро корпус на ракетата, слязоха заедно с професора по подвижната стълба, преминаха тунела с едно вагонче и се намериха извън стените на корабостроителницата, на чист въздух. Ниските дъждовни облаци се разкъсваха и изчезваха зад планините. В пролуките на тяхната мръсносива обвивка се показваше чистото небе.

Професорът вървеше с момчетата по непознат за тях път покрай западната стена. Наскоро високите кули и комини останаха назад. Тук се простираха тревисти, леко изгърбени поляни, които в далечината се сливаха със стръмните езици на сипеите под скалните стени. Разговорът се водеше около пътуването до Венера.

— Е, да, не се ограничаваме вече само с лабораториите… — говореше Чандрасекар. — По-рано ми беше достатъчна хартия и молив, а сега математиката става подвижно, пълно с приключения занятие…

Той разказваше за Венера, за нейните бели облаци, за господстващите там страшни бури и циклони, за тайнствените океани от бакелит… Всичко това не плашеше ни най-малко момчетата: очите им светеха още по-ясно. Някой запита за загадъчните жители на планетата. Дали не се знае нещо ново за тях? Как ще се отнася към тях експедицията? Ще има ли война?

— Не искаме да нападаме — отговори професорът. — Ако бъдем принудени, разбира се, ще се защищаваме. По какъв начин? Оръжие почти никакво не вземаме, обаче нашите атомни двигатели са резервоари с мощен експлозив. На борда имаме също така няколко ръчни огнепръскачки… и известно количество гамексан. Тази идея не ми се вижда много сполучлива, но предпазливостта не пречи. Знаете ли какво е това гамексан? Това е ново, много силно средство против насекоми. Както ви е известно, някои все още допускат, че Венера се населява от нещо като насекоми. Аз лично не съм на това мнение…

— А какво? Какво е вашето мнение?

Чандрасекар отново се усмихна.

— Никакво. Мога с чиста съвест да повторя думите на Сократ: „Зная, че нищо не зная“. Ще ви отговоря, когато ги видя.

Теренът беше наклонен надолу. Тясната пътечка между тревата, която правеше леки завои, се спущаше към обраслите с мъх зеленикаво сребристи скали.

— Виждате ли? — посочи ги професорът. — Морена от ледник. А там зад оня праг има езеро…

Появи се вятър, който носеше влажна, освежителна хладина. Тежките капки трепереха по стъблата на растенията и падаха. Пътечката изчезна. Чандрасекар и момчетата прекрачиха напукания варовит праг, който стърчеше изпод тревата като избеляло ребро на чудовище, и се покачиха на стръмния бряг. Под тях лежеше голяма водна площ, обградена от синкавия пръстен на скалите. Долните им части се спущаха като вкаменени лавини към огледалната плоскост и се отразяваха в нея с малко по-тъмен обърнат образ. С всеки момент слънцето губеше ослепителния си блясък и се криеше зад зъберите на върховете, като хвърляше в черната вода стълб от рубинова светлина. Зъберите и гънките на отвесните скали се губеха в здрача, целият пейзаж бледнееше и тъмнееше, а на небето се появяваше все по-студен и чудновато тъжен тъмносин отблясък. Последните облаци загасваха като изстиваща маса от оранжева сгурия. Всички замлъкнаха. Те стояха между две високи скали като пред развалините на голяма порта и гледаха ясната въздушна бездна над себе си, вятърът ту се засилваше, ту утихваше — и тогава отдалеко долиташе бученето на невидим водопад.

Връщаха се по тъмно. Момчетата говореха за впечатленията си от деня, прекъсваха се взаимно, но понеже бяха гладни, ускоряваха крачките, докато професорът се намери между последните. Той малко се обаждаше. Само веднъж запита своите другари какви искат да станат.

От петимата, които бяха при него, единият искаше да стане атомен химик, вторият — астробиолог, а пък трима — пилоти на космични кораби.

— А математик никой ли не иска да стане? — попита професорът полусериозно, полушеговито. Най-малкото от момчетата, което вървеше с тях, каза, че ще бъде математик.

— Значи отказа се вече от астронавтиката? Не е добре така бързо да се променят решенията. А може би искаш само да ме зарадваш?

Малкият не се смути.

— И астронавт, и математик… като вас.

Чандрасекар не отговори. Вървяха вече по равно и се приближаваха към избързалите напред, така че се чуваше какво говорят в първите редици.

— Четох, че не след дълго време ще може да се произвежда изкуствена белтъчина — каза единият.

— По-рано науката не е била такава, както сега — добави вторият. — Затова е било лошо.

— Като чете човек историята, едва тогава вижда!

— Когато бях малък — каза най-малкият, сякаш правеше признание пред професора, — аз не вярвах, че някога е имало войни. Това не можеше да ми се побере в главата. Тогава хората са били някак особени. Те са били диви, напълно диви.

— Глупави са били! — извика някой разпалено.

Професорът се спря. Избързалите напред се обърнаха, като смятаха, че иска да се сбогува с тях. Наблизо горяха светлините на сградите.

— Лъжеш се, моето момче — каза Чандрасекар. — И вие се лъжете. И по-рано хората са били също като нас, само че светът е бил лошо уреден. Та нали знаете за какво искаха да използуват атомната енергия и как завърши това? Но не наричайте хората отпреди половин век диваци и глупци. Именно тогава са живели онези борци срещу тъмните сили, които съществуват у човека, а борбата с тях е много по-трудна, отколкото най-далечната междупланетна екскурзия! И макар че те самите са видели само малка частичка от онова, което ние днес виждаме, не трябва да се подценяват, защото благодарение на тях можем днес да строим изкуствени слънца и електрически мозъци. И благодарение на тях ще полетим към звездите.

Той сложи ръце върху раменете на застаналите най-близо и добави:

— Добре е, че имате възвишен стремеж за в бъдеще. Онова, което на нас ни се вижда първо и необикновено, като например предстоящата експедиция, за вас ще бъде нещо обикновено. Вие сте нашата смяна и ще отидете по-нататък. Ще вървите постоянно напред и напред, защото колкото по-пълно човек познава света, толкова по-необятно се разкриват пред него хоризонтите. Помните ли девиза на моя учител?

— Никога спокойствие — обадиха се в тъмнината момчетата в нестроен, но мощен хор.

— Аз ви го поверявам. Довиждане; ако някога се срещнем, ще мога да ви отговоря на много въпроси, защото това ще бъде след нашето завръщане.

Той излезе от заобиколилия го кръг и с големи бавни крачки тръгна към светлините на корабостроителницата. Момчетата в дълбоко мълчание следяха неговия силует. Още миг и той изчезна в мрака.