Станислав Лем
Астронавти (19)

Градът

Ние се сменихме със Солтик при кормилните лостове. Космократорът летеше на височина четиридесет километра и описваше големи кръгове. След него оставаше ивица от пара, която се сгъстяваше в разредената атмосфера около изхвърляните горещи газове. Образуваният по този начин мъгляв пръстен висеше неподвижно над облаците и блестеше с ослепителна дъга под ниското слънце, когато се завръщахме с кръгове по собствената си следа. Вече много часове се носехме така и всеки няколко минути по екраните се появяваше слънцето, хвърляше остра светлина върху стените на централата и изчезваше; двигателите пееха тихо, а долу се разстилаше непомътена от нищо бяла като от сняг равнина от облаци.

През свободното от дежурство време срещнах няколко пъти Арсениев. Той крачеше по централния коридор навъсен, с ръце скръстени отзад. Заговорих го, но той не отговори. Изчезна в кабината с маракс, над която светеше червена светлина. После видях Райнер, че носи от лабораторията касетка с филми. При разминаването той хвърли към мене поглед, без да ме види.

Когато минавах след около час край лабораторията, чух музика и надзърнах вътре. От високоговорителя се носеха величествените тонове на петата симфония на Бетховен. Чандрасекар стоеше неподвижно край апарата. Аз не мръднах от мястото, докато не стихна музиката. Математикът продължаваше да стои с леко повдигната глава, като че ли вслушан в тишината.

— Професоре… — обадих се аз. Едва сега той ме забеляза.

— Моля?

— Исках… мога ли да попитам какво правите?

— Играе си с нас като котка с мишка — измърмори Чандрасекар. Той мина край мене и се насочи към вратата.

— Кой, Арсениев ли? — попитах отново.

— Не той! Маракс!

Не научих нищо повече. Отидох в централата. Беше черна нощ, лампичките на всички манометри пулсираха и хвърляха по стените мъгляво сияние. Контролните уреди на маракс изпъкваха с ярки светлини, сякаш само той единствен бдеше във вътрешността на заспалия кораб. Това спокойствие беше привидно. На връщане в коридора чух как учените разпалено се препират за нещо. Забоботи баритонът на Арсениев, после Лао Чу отговаряше с тих, безстрастен глас. До дежурството имах още четири часа, но не ми се отиваше в каютата. Върнах се в централата. Солтик седеше край таблата на маракс и в силния блясък, който идваше от тях, разглеждаше един голям лист хартия. Струваше ми се, че това е план на някакъв град.

— Какво е това? — попитах аз.

— Варшава — отговори, без да повдига глава. Той прокарваше бавно пръста си по плана, объркваше и се връщаше на изгубената следа като във въображаема разходка по улиците на града.

— Това родният ти град ли е? Разкажи ми за него. Не съм го виждал никога.

Той ме погледна разсеяно, после се загледа пак в плана.

— Никога ли не си ходил във Варшава? — попита с такъв тон, като че ли казваше: „Не си ли виждал никога слънцето?“

Седнах на креслото и през рамото на Солтик зърнах цветните многоъгълници. Инженерът бавно свиваше картата.

— Когато мисля за Земята — обади се той, — винаги наум ми идва Варшава.

Замълча.

— Има множество по-големи градове… Той пак се поколеба.

— И по-великолепни, но тя е… много красива.

Това беше признание, колкото несмело, толкова и безпомощно. Ние млъкнахме и двамата. По някакъв необясним начин видях за миг бели високи стени над зеленина от дървета.

Чу се високият сигнал на звънеца. Трепнах.

Солтик погледна манометрите на маракс.

— Виждаш ли…? Спря… за пръв път от шестнайсет часа…

Той вдигна слушалката на телефона. Говореше Арсениев, който ми поръча да отида с инструменти в кабината, защото хладилните уреди на маракс са нещо повредени.

В кабината освен астронома беше Чандрасекар и Лао Чу. Във въздуха се носеше миризма на прегрети проводници. С дълги линии светеха червените сигнали на блокираните ключове. Арсениев се разхождаше напред-назад между открехнатите разпределителни табла.

Както се оказа, помпата на охладителната апаратура се е износила и температурата на лампите беше се увеличила извън границите на безопасността.

Въпреки това учените не изключиха маракс, докато не свършиха изчисленията. Близо четвърт час се въртях около тръбите сред огромните капацитрони, влизах в тесните шахти под пода на кабината, където се намират центробежните помпи, и там при нетърпима горещина и странна теснота между извитите кабели като подземни корени на дървета смених износените лагери. Когато повредата беше премахната и исках вече да напусна кабината, Арсениев прекъсна разходката си. Той се спря пред мене и ме попита:

— Знаете ли, че обикаляме над Мъртвата гора? Казах, че зная.

— Какво мислите за нейния произход?

— Не съм специалист по геология и затова…

— Нищо. Нали сте мислили нещо. Кажете сега.

— Мислех, че това вероятно е било морско дъно, което бавно е пресъхвало и разтворените във водата соли са кристализирали чудновато.

— Накратко казано, вие я смятате за геологична формация?

— Да.

— Да… — повтори замислено астрономът и пак започна да се разхожда из кабината. Стоях с инструментите в ръце.

— Естественото създаване на такива кристали е невъзможно.

— Тогава това е изкуствена формация.

— Изкуствена, но непреднамерена.

— Не разбирам.

— И ние също дълго време не можахме да разберем. Когато срещнем нещо, създадено от живи същества, ние винаги се стремим да отгатнем неговото предназначение. Мъртвата гора по време, когато е била създадена, не е била… мъртва. Това е развалина от гигантски акумулатор на лъчиста енергия, и то вероятно един от многото.

— Известно ли е за какво е служила тя?

— Много пъти сме поставяли този въпрос на маракс. Давахме му структурата, размерите и вида на материалите, от които се състои Мъртвата гора, а той, като получил задача инженер, се мъчеше да комбинира тия технически данни в логично цяло. Докато не познавахме подробностите, маракс имаше, така да се каже, много свобода в опитите си за синтеза… Той отговаряше, че това може да бъде огромен химически трансмутатор за регулиране състава на атмосферата или съоръжение за промяна на климата. Но наред с откриването на нови факти хипотезите отпадаха една след друга. Инсталираната мощност на Мъртвата гора надхвърля хиляди пъти нуждите на уредите, за които говорих. Тогава маракс взе да се насочва към известно решение, с което ние не искахме да се съгласим. Мъчехме се да насочим неговите разсъждения по други пътища и той създаваше много заплетени хипотези, изследваше дали те са възможни и всеки път отговаряше: не.

Арсениев спря пред загасналия катоден екран. Обърнат с гръб към мене, той продължи:

— Няма скоро да забравя тия часове. Маракс упорито се връщаше към една посока; имах впечатлението, че това е просто злоба на мъртъв механизъм, който ни отмъщава за досегашното си покорство. Както знаете, той отговаря не с думи, а с чертежи, но те бяха така ясни… — Арсениев не завърши и обърна глава към физика, който с помощта на малък апарат проверяваше протичането на кривата върху чертежа.

— Аз се учудвах на твоето спокойствие, Лао — каза той.

— Няма за какво да ми завиждаш, уверявам те — отвърна китаецът. — Изглежда, че пътят от ума до сърцето ми минава далече от моето лице… но от това не ми беше по-леко.

Арсениев гледаше в стъклената плоча на екрана като в огледало. Изведнъж той се обърна.

— Когато бяха изречени думите на пояснението, оказа се, че всички сме се досещали за тях от самото начало, но никой не е искал да ги каже пръв.

— А какви бяха тези думи, професоре!?

— Унищожаване живота на Земята — отговори просто астрономът, изчака един миг на пълно мълчание и продължи пак да се разхожда.

— Мъртвата гора е развалина от изхвъргач, който е трябвало да изстреля срещу Земята радиоактивен заряд.

Настъпи такава тишина, та чувах шума, с който се движеше по хартията колелцето на уреда в ръцете на физика. Крачките на Арсениев се чуваха равномерни, спокойни като тиктакане на часовник.

— Казах на Солтик да промени курса — добави той след малко с по-тих глас. — Сега летим там, откъдето се насочваха към Мъртвата гора командните тръби…

Нищо не се промени. Инструментите ми тежаха в ръцете, стоях неподвижно, само сърцето ми започна да бие бавно и тежко като пред борба.

— Професоре, дали те…

— Не ме питайте. Засега нищо повече не може да се каже. Елате да идем в централата, прелетяхме вече седемстотин километра. Целта трябва да е близо.

Минахме по коридора. Арсениев разгледа уредите на предиктора и се обърна към Солтик:

— Сега ще се спуснем на шест хиляди метра.

Той провери курса, който трябваше да поддържаме.

— Когато се появи светлина, извикайте ме.

— Каква светлина, професоре?

— Ще видите сам.

С тези думи той излезе подир китаеца. Солтик премести ръчките на предиктора. Ракетата започна да се снишава. Звездите изчезнаха и телевизорите потъмняха, изпълнени с непроницаем мрак. Включихме ги на радара. Екраните позеленяха, но тяхното сияние само объркваше. Известно време летяхме слепешката. После в непрогледния мрак се появи сивкав блясък, сякаш се зазоряваше, макар че нощта беше настъпила едва преди няколко часа. Съобщихме това на Арсениев и той ни поръча да снишим още повече полета. Ние губехме височина и слизахме на четири, три и най-после на два километра. На изток мъглите бяха изпълнени със сив блясък, под нас прелиташе голяма равнина, потънала в тъмнина.

Стоях до екраните между Арсениев и Солтик. Ние се спущахме, за да кацнем. Няколко минути космократорът снишаваше полета си под наклон като нож, полетял към земята. Изведнъж той се дръпна силно и пламъци разкъсаха мрака. Като бумтеше със спирачните двигатели, ракетата летеше току над самата повърхност на терена. Магнезиевите факли се пръскаха на всички страни и осветляваха безкрайната редица пясъчни могили, които сякаш се вълнуваха като вода в трепетливия блясък. Долните капаци на ракетата се разтвориха. Две редици широко разкрачени гъсенични колела режеха въздуха и съскаха. Още веднъж загърмяха носните душници и в избълвания огън ясно се очертаха редици от пясъчни хълмчета. Леко, но осезаемо трептене премина през целия корпус. Предната двойка гъсеници се допря за миг до върха на една пясъчна могила. Силно разтърсване ни подхвърли нагоре. Ракетата се движеше с ужасен шум. Все по-тежко се опираше тя върху шасито. Пясъкът шибаше бронята като камшик и се плъзгаше по нея с глухо скриптене. Подът трепереше и подскачаше по неравните места, като че ли ракетата искаше отново да излети във въздуха. Това движение ставаше все по-неспокойно. Още веднъж корпусът се наведе, изправи се и застана неподвижен. В тишината се чуваше само съскането на сгъстения въздух, който изпълваше цилиндрите на амортизаторите.

Не мина и половин час, когато долните клапи се отвориха и по спуснатата наклонена плоскост слезе гъсеничен автомобил. Аз заех мястото при кормилото, до мене седна Арсениев и нареди на разстояние една ръка от себе си индикаторите за лъчеизпускането. Солтик и Райнер седяха отзад. Опрени на отвесната колонка, която беше основата на лъчеметача, те можеха да наблюдават околността през горните стъкла, без да губят от поглед апаратите, закачени по стените.

Гъсеничният автомобил се измъкна от големия ров, който космократорът бе изровил в пластовете от подвижен пясък. Възвих на изток. В светлината на фаровете се разкриваше мрачен и еднообразен пейзаж. Докъдето стигаше поглед, теренът беше плосък, нашарен с ниски вълни от жълто-кафяв дребнозърнест пясък. Тук-таме се подаваха от него скални отломъци, най-устойчиви на ерозията, с гладки и лъскави като стъкло страни. Отзад духаше силен вятър. Той придвижваше напред леките пясъчни могили, издухваше от върховете им облаци прах и ги хвърляше по ламаринената покривка на нашия автомобил. Нарядко стърчаха самотни варовити скали, заобиколени от по-дребни камъни, грапави и разядени от ерозията. Под лъчите на фаровете те хвърляха дълги плоски сенки, които бягаха в противоположна страна на нашето движение.

След известно време почна да се приближава нисък дълъг рид, чиято посока все повече съвпадаше с нашата. Неговата изложена на вятъра страна беше твърдо отъпкана. Когато машината се изкачи горе, забелязах, че билото на рида е вдлъбнато и образува плитък улей. Той представляваше доста удобен път, понеже по дребните камъни, които постилаха дъното, смесени със суха тъмна тиня, се вървеше по-бързо, отколкото по пясъка.

Сиянието обхващаше вече половината от небето. То се издигаше право над нас, беше сребристо и достигаше облаците.

Ридът се снишаваше все повече, докато се изравни с околния терен. Още десет минути бързо пътуване и на хоризонта се появи белезникава ивица, ярко разпалена в самата основа. Над нея мъждееха светли възвишения. Когато се намерихме на върха на една от последните пясъчни могили, през най-близките ниски хълмчета се разкри гледка в далечината.

Чак до хоризонта се простираше море от синкави очертания. Разделени от лентите на полумрака, там светлееха чужди за погледа ни фигури като срички от неизвестно писмо. Това бяха високи до небето корпуси, съставени от много части, кули, подобни на сталагмити, ротонди с вдлъбнати наведени чела, терасовидни бастиони — и всичките издаваха синкаво сияние, което в крайната далечина се сливаше в мъгляви неподвижни силуети, оградили кръгозора като огромен сърп. В пространството се издигаха бели дъги и образуваха голяма мрежа с лъчисти сводове.

— Град… — прошепнах аз. Неволно ръката ми намали скоростта на мотора; автомобилът спря над склона на една могила. Пясъчните вълни извън обсега на фаровете бяха леко осветени от далечното призрачно сияние.

Погледнах астронома.

— Да продължаваме ли?

— Затова сме дошли от Земята — отговори Арсениев. Освободих спирачката. Колата се спусна тихо надолу, а моторът изръмжа и потегли. Дадох газ. Арсениев докосна ръката ми; даде ми знак да намаля скоростта. Аз се наведох към предното прозорче, за да обхвана с поглед колкото се може по-широко пространство. Сега пътувахме с не повече от двайсет километра в час. Моторът притихна, само гъсениците тракаха, скърцаха и час по час мачкаха със силен шум някакви чупливи черупки. Изведнъж нещо под нас задрънка, като че ли минавахме по огъващи се листа ламарина. Хвърлих сноп светлина от подвижния фар — автомобилът ни вървеше по дълга светла ивица, опъната право като стрела. Тя беше покрита с пясъчен пласт, от който се подаваха тъмни плоски чирепи.

От двете страни се появиха първите очертания. Отначало това бяха дълги блокове, които се разделяха змиеобразно, опрени на конусовидни подпори. Под светликавите им страни пълзяха до самата земя черни сенки. Когато минавахме наблизо, разпознах един разклонен сноп от тръби, които излизаха от един кладенец със светъл пръстен. По-нататък се издигаха сгради, едни на терасовидни етажи, други съвсем гладки, като поставени на редици книги, а трети със стени, разделени на тесни части, ту вдлъбнати, ту изпъкнали. Забелязах, че някои форми се повтарят. В паметта ми се запечатиха разположените на еднакво разстояние цокли, от които се подаваха на три страни стъклени светли перки накрая с извити като човки глави.

Пътят, започна да се разклонява. Отстрани се мяркаха сводести вътрешности на потънали в неясен полумрак тунели, които се спущаха надолу. Все по-често се явяваха отгоре втори и трети етажи на улицата, които се издигаха дъговидно над по-ниските постройки. Минахме през една голяма порта, горе по-широка, отколкото долу, като подкова с вълнообразни двураменни подпори. По-нататък, между три пилона, съединени със стреловидни ребра във вид на триъгълник, пътят се раздвояваше. Наляво той се издигаше със змиевидни завои и минаваше високо като въздушен мост, който се чернееше в синкавото сияние на небесния фон, надясно той възвиваше и образуваше широка алея сред отвесни светлини. Поех надясно. Сградите ставаха все по-високи и по-големи. Никъде нямаше следи от прозорци или врати, а навсякъде само светли стени, едни плоски, други вдлъбнати; пак се показаха огромни тръби; те излизаха от настилката, прехвърляха със стръмни дъги цялата ширина на улицата и изчезваха в кръгли зидани отвори. Беше все по-трудно да се пътува. Гъсениците бръмчаха, скърцаха, плъзгаха се, целият автомобил се тресеше и мачкаше чирепите, които отразяваха с червеникав блясък светлината на фаровете. Понякога минавахме по отломъци, които при чупенето си звънтяха като стъкло, ту пък стотици метра гъсениците потъваха в сипкав тежък пясък.

Алеята завърши. Ние излязохме на широко пространство, заобиколено от бели гиганти. Струваше ми се, че ги подпират дълги колонади, но когато приближихме, видях, че тези огромни колони не подпират техните ръбове, а висят със заострените си краища във въздуха като редици от чудовищни ледени висулки. Появи се кръстопът, покрит с купища тъмни развалини. Лявата гъсеница се заплете в някакви омотани като паяжина проводници, автомобилът се дръпна и моторът угасна. Няколко секунди цареше глуха тишина. Всички мълком доближихме каските си до прозорчетата. Наоколо се издигаха синкавите великани, долу се стелеше дълбока сянка, в която навлизаше на два жълти снопа светлината на нашите фарове. Те опираха в купчина развалини, които преграждаха пътя. Пуснах мотора и дадох заден ход. Колата се повърна с вой и слезе досам една грамадна отвесна стена. Излъчваната от нея светлина нахлу през прозорчетата вътре и известно време в нашите каски потрепваха синкави пламъчета. Аз възвих, излязох на открито пространство и поех другия път. По широка серпантина се издигнахме на горния етаж на улицата. Моторът работеше равномерно и тихо, само под гъсениците се чупеха и разпръсваха късове от стъкловидно вещество. Минахме десетина метра над долното равнище; от двете страни се виждаха яйцеобразни куполи или някой плосък, опрян върху големи стълбове диск, наведен на една страна като циферблат на загадъчен слънчев часовник, подковообразни прелези и пак сгради, едни подобни на книги, други с отвесни редици от полукълбести издатини, заобиколени със снопове от гладки тръби. Моторът шумеше, минавахме улица след улица, а картината беше все същата — безкраен, мълчалив град светеше в мрака, в глухата тишина само отломъците скърцаха под колелата, едни блокове се оттегляха и скриваха, а на тяхно място изплуваха нови, така грамадни и високи, че мъглата, която падаше от невидимото небе, понякога затъмняваше студения блясък на техните върхове.

На един кръстопът улицата, по която се движехме, се спускаше като лека спирала към един площад, заобиколен от широка кръгла колонада. От височината на горното равнище сградите бяха още по-монументални от предишните, а отблизо представяха заплашителна гледка. Те бяха покрити с тъмна мрежа от пукнатини. Тук-таме цели стени бяха смъкнати като нагрети от огън восъчни пити, а от страните им се спущаха дебели плетеници от стъкловидно вещество. Прекосихме площада и влязохме в тесен прелез между двете крила на огромна сграда, която едва ли не достигаше облаците. В дълбочината сияеха редици от високи и ниски светлини, а до нас се мяркаха постройки с все по-неясни очертания, едни чудновато изкривени, сякаш раздути, други с извити настрани и нагънати като тръби плочи от светла материя, която, макар и разбита на дребен прах, все още издаваше сияние. Започваха да светят дори бързо въртящите се гъсеници на нашия автомобил.

Имаше моменти през време на това безкрайно пътуване, когато ми се струваше, че отминаваните гледки са само чудновато натрупване на богато оформени минерални формации, че това са някакви напластени и израсли през дълги епохи купища от гигантски кристали, легнали едни върху други, стопени от вулканичен огън, напукани и подложени на ерозия под влияние на пустинните урагани… но после изпод развалините се подаваше плоча от гладка като стъкло улична настилка или се мяркаше на ъгъла останка от тръба с ясни следи от заварка върху изпъкналата част, несъмнено доказателство за работата на някакви същества… Тогава аз отварях по-широко очи и притисках каската си до стъклото, за да съзра най-после поне един жител на този така мълчалив, макар и силно осветен град.

Отминаваните форми ставаха все по-чудовищни и гротескови. Тук-таме между светлите плочи се тъмнееха плетеници като от накъсани пипала, змии или кабели… После, когато пътят беше пресечен горе от тъмния силует на един мост, стори ми се, че под подпорите му лежат огромни животински тела, от които светлината се отразява със сребърен блясък като от гърбовете на големи риби… Отблизо видях увиснали въздушни конструкции, а под тях — струпани накуп дълги сплескани пури като корпуси на ракети или самолети, препасани със спирални яки, намачкани и разцепени. Преминахме под развалините на моста, за миг потънахме в пълен мрак, който нашите фарове прорязваха като с два жълти коловоза, и излязохме от другата страна. Тук вече нямаше нито следа от настилка, а самите развалини се бяха стопили в някаква полустъклена, полусгурийна втвърдена маса, по която гъсениците се плъзгаха, чупеха тънката наслойка, попадаха на празно място и се въртяха с адски шум.

В далечината светеха масиви от гладки огромни подпорни стени, а наоколо се простираше неравен пуст терен, по който стояха като замръзнали в момента на топенето разкривени и оплетени блокове като хиляди пъти увеличени тънки висулки и гирлянди, в каквито се разтопява парафинова свещ.

Тук-таме стърчаха скелети на конструкции, от които бяха паднали стъкловидните стени. Разперени над развалините, разхвърляни, черни, те блестяха с ръждиви петна, когато лъчите на фаровете попадаха върху тях. Високите светлини по улиците отблъсваха нощната тъмнина нагоре, но тук тя се спущаше до самия терен. Когато автомобилът минаваше един плитък ров и ненадейно зави настрана, в светлите снопове на фаровете мръднаха свити силуети. Внезапно спрях, като натиснах педалите и върнах колата. Същевременно насочих фаровете към оная страна. Върху синкавото, потъмняло поле на стената се очертаваха силуетите на две джуджета. Засилих светлината — това бяха два отчупени стълба, които се подаваха до половина от развалините.

По-нататък сградите изчезнаха като изкоренена гора. Виждаха се само в далечината как светят неподвижно и опасват пространството като голям обръч. Тук, дето минавахме, цялата почва излъчваше мътен, сякаш прецеден през завеса блясък, защото фосфоресциращата стъкловидна материя беше смесена с пясък и с кафяви късчета, които не приличаха нито на камък, нито на метал. Ставаше все по-мъчно да се пътува: равното място преминаваше в неголям, но стръмен склон. Моторът се задушаваше от вой, опънатите гъсеници дрънкаха заплашително и потъваха от време на време почти до осите. Изведнъж засиленият мотор заръмжа. Бяхме достигнали върха на възвишението. Натиснах спирачките. Под нас зееше плитък кратер. Той излъчваше мътна, неясна светлина, пропита с мръсно виолетови, жълтеникави и зеленикави петна като изгнило дърво. Дъното беше гладко, вдлъбнато, празно, но в дълбочината на стъкловидната маса, която го образуваше, се мяркаха потопени като в кехлибар фигури, някакви жилести свити сенки, трупове, тела…

„Какво означава това… къде се намираме ние…“ — исках да попитам аз, но гласът не можа да премине през стиснатото ми гърло. Някой докосна рамото ми и даде знак да се връщаме. Кимнах мълчаливо с глава, пуснах мотора и бавно започнахме да слизаме по склона на възвишението, а зад прозорците се мяркаха черни, заровени в развалините очертания като корпуси на някакви огромни машини, разлети в безформени проточени буци. Най-после се спуснахме на долното равнище на улицата, където пътуването беше по-лесно.

Колата потрепваше леко по неравните места и преминаваше в подножието на огромните сгради. Стисках с ръце кормилото и вслушан в шума на мотора, гледах напред, а улиците се виеха и виеха до безкрай, от височината хвърляха блясък огромните гладки стени, закръглените ъгли, подпорите, стълбовете, над нас прелитаха черни сводове на другите етажи на улиците. Не можех да откъсна очи от редицата тъй величествени и неподвижни фигури, сякаш щяха да останат във вековете и да осветяват нощите винаги със същото синкаво сияние. От множеството образи бях като замаян, не можех да мисля, понякога забравях, че до мене седят другари, струваше ми се, че това пътуване в мрака трае вече не часове, но цели години, и когато по едно време се обърнах и забелязах как Райнер и Арсениев записват показанията на апаратите и сравняват движенията на стрелките в индукторите на лъчеизпускането, бях много учуден, че те още могат да мислят за каквото и да било друго освен за мълчаливите светлини, които минаваха зад прозорците. През последните петнайсет минути от пътуването астрономът докосваше от време на време рамото ми, като ми даваше знак да завивам ту наляво, ту надясно. Отначало не можах да разбера от какво се ръководи при избора на пътя, докато най-после забелязах, че той наблюдава циферблата на индукционния апарат.

Когато влязохме в по-широка улица, астрономът ми каза да спра. Загасих мотора. Инстинктивно стегнахме закопчалките на каските и излязохме през клапата. Настилката беше покрита с дребни стърготини, които светеха като че ли всяка стъклена трохичка беше попила сребърна искрица. Хрущенето на крачките се разнасяше шумно в околната пустота. Понякога вятърът гонеше по каменните плочи струи прах и съскаше някъде нагоре със звук на разкъсана ламарина. Над нас от празнините на стъклената конструкция се подаваше извит надолу сноп от дебели като ръка разкъсани проводници. По-нататък иззад един плосък блок стърчеше вдълбаната по средата сграда, която заемаше с лицето си завоя на улицата. Улицата се разделяше в далечината на три; двете разклонения се извиваха нагоре, а третото представяше тунел, който обръщаше към нас огромния си осветен отвор. Неговата вътрешност се стесняваше витлообразно като конусовидна охлювна черупка.

Арсениев гледа известно време индикатора, после взе от Райнер индукционния апарат, презрамчи го и ни извика. Събрахме се около него. Последен дойде Солтик. Той стоеше досега при машината и се мъчеше да насочи светлината на фара в дълбочината на витлообразния тунел.

— Ще ни са необходими инструменти — каза Арсениев. Откакто слязохме от автомобила, в слушалките ни се чуваха слаби, но досадни пукотевици и за да се споразумеем, трябваше да доближаваме каските си една до друга. — Ножичният крик, лостовете и фулгуритни заряди — това ни е най-необходимо в този момент — продължи астрономът. Той ни изгледа поред и най-после реши:

— Смит ще остане с мене, а вие ще се върнете в ракетата. Изпращам ви и двамата, защото Осватич още лежи, а и Лао Чу не се чувствува добре.

Той погледна часовника си.

— Пътят натам и обратно не трябва да трае повече от три часа, като добавим към това и времето за товарене на материалите.

— Да тръгвам ли вече? — попита Солтик и направи крачка към колата.

— Да.

Инженерът се качи пръв, а зад него се вмъкна вътре и Райнер и затвори клапата след себе си. Моторът заръмжа и колата тръгна с леко полюляване. Проследихме я с поглед — тя изчезна зад завоя, известно време още долиташе по-силен шум от мотора, който изглежда си пробиваше път през пясъчните купчини или развалините — после всичко затихна, само високо над нас фучеше вятърът.

— Професоре — обадих се аз. Той не ме чу. Лек, но неспирен пукот се чуваше в слушалките, сякаш някой сипваше по мембраната ситни зрънца на тънки струи.

— Професоре — повторих по-силно, — къде са… ония?

Той разбра и се приближи към мене. Прозорчето на неговата каска беше в сянка и главата му с разперените мрежи на радароскопите, които бях вече свикнал да гледам, в този миг ме ужасиха. Дойде ми наум безумното съмнение дали това наистина е Арсениев, моят другар, човекът?!

След миг видях през стъклото на каската светлите му очи.

— Загинали са… — каза той.

— Как? По какъв начин? Всички ли?

— Това не зная. Сега недейте пита нищо повече. Индукционният апарат показва, че наблизо минават подземни проводници…

— За това ли спряхме тука?

— Да. Търсех главния силов кабел. Може би ще успеем да намерим мястото, дето е започнало всичко…

Астрономът помълча известно време и продължи:

— Трябва да се разделим. Всеки от нас ще отстъпи на четиристотин крачки и ще се върне на същото място, където стоим сега, по спирална линия, като търси акустичното ехо. Който го открие пръв, ще съобщи на другия с червени ракети. На радиовръзката не можем да разчитаме. Ясно ли ви е всичко?

— Да.

Той се обърна и се отдалечи с леки, големи крачки. Стоях още миг, после погледнах циферблата на жирокомпаса и тръгнах в обратна посока.

Изключих тока на радиоапарата. Обувките ми кънтяха по каменните плочи, крачките отекваха в празното пространство с удвоена сила. Когато доближавах до стените, които светеха с хладен блясък, забелязах собствената си сянка: тя се движеше разлюляна по настилката. Вървях, както ми беше поръчал Арсениев, движех на двете страни отвора на апарата и броях стъпките. Когато стигнах четиристотин, обърнах се. Досега не бях открил нищо. Червеното око вътре в каската, което сочеше радиоактивността, гореше слабо и показваше неголеми следи от лъчеизпускане. То се усилваше, когато се доближавах до стените. Повдигнах глава — горе бастионите се прекъсваха под черното като катран небе. Вървях около минута, когато чух зад себе си крачки.

Арсениев се бе отдалечил в обратна посока. Нататък бе заминал и гъсеничният автомобил. Знаех, че зад мене не може да върви човек. И все пак чувах крачки. Те звучаха не много силно — трябва този някой да е на разстояние най-малко триста метра. Имах впечатление, че в гърба ми се забиват стотици дребни иглички. Трябваше да напрегна цялата си воля, за да не се обърна. Вървях, а отзад все се чуваше потропването — едно, две, едно, две — ту по-силно, когато настилката на улицата беше чиста, ту по-тихо, дето я покриваше нанесеният пясък. Хрумна ми мисълта, че това е ехо, и нарочно ударих силно крак, но стъпката на онзи, който вървеше зад мене, не прозвуча по-силно.

Това не беше ехо.

Пот обля лицето ми. Сега бях вече съвсем сигурен, че зад мене върви някой, но това не е човек. Изведнъж Спрях. Крачките стихнаха. Тръгнах напред. Пак се обадиха.

Разядосах се. Свалих от рамото си лъчеметача, заех позиция и наведен като за скок, се повърнах в дълбочината на улицата.

Тя беше празна. В дясната светлина виждах стеснената перспектива чак дотам, дето се сливаше с другите светлини. Известно време блуждаех с поглед наоколо. После метнах лъчеметача през рамо… Чух стъпки… Подхвърлих го… и се чу втора стъпка… Ах, ясно е вече! Отзвукът, който смятах за стъпки, се причиняваше от токата на ремъка при ритмичното и търкане о гънките на комбинезона, а аз смятах този близък, до самото ми ухо образуван шум за ехо на крачки.

Засрамен, се обърнах. Изведнъж над сградите светнаха един след друг три червени пламъка. Залюляха се и полетяха бавно надолу с проточени опашки от пурпурни искри. Ускорих крачките си и веднага видях Арсениев. Той стоеше върху едно елипсовидно възвишение.

— Изглежда, че е тук — каза той. Ние завихме встрани. Там се разкриваше плитък тунел. Отворът му напомняше извита надолу зинала уста на кит. Приликата се засилваше от увисналите над прага редица къси стъкловидни бодли като зъби. Там беше тъмно. Арсениев запали лампичка и влезе вътре. Последвах го. Пътят водеше надолу по наклон, който се виеше в кръг. Разбрах, че слизаме все по-ниско под равнището на терена. Това продължи дълго. От време на време в стените се появяваха овални отвори на други тунели; Арсениев гледаше тогава циферблата на индукционния апарат: ние вървяхме все по следата на невидимия проводник. Изведнъж подът прозвуча по друг начин: ние стъпвахме по метал. На пътя ни се изпречиха три големи тръби, които преминаваха от една стена в друга. През пролуките между тях проникваше слаб блясък. С мъка се провряхме под най-ниската тръба. Излязох пръв и ослепен притворих очи.

Пред нас имаше заляна със светлина наведена плоскост. Още петдесетина крачки и се показа голяма зала. Сводът трептеше в подвижен зеленикав блясък като озарена от слънчеви лъчи морска повърхност. Той ставаше ту по-светъл, ту по-тъмен. Залата беше кръгла, разделена от двете страни с издадени отвесни стени. Силното осветление ми даде възможност да се убедя, че онова, което забелязах още в тунела, не е било зрителна измама: тънката покривка от глазура върху каменните стени показваше, че някога тук трябва да е царяла необикновена горещина. Под отвесните стени лежаха полустопени валяци от бяла маса, която напомняше порцелан. От свода и от отворите, в които стърчаха начупени и тук-таме стопени тръбички, се спущаха десетки накъсани проводници. Някои достигаха до онези валяци и до нещо като рога с топки на краищата, които се разклоняваха лъчевидно от една издатина насред свода. Но не хаосът от загадъчните уреди ни накара да застанем на входа като вдървени. По-навътре в стената се виждаше, голяма вдлъбната плоскост, по която минаваха змиеобразни светлини. Това бяха дълги криви линии, които светеха с ясносиня и бяла светлина. Понякога те се събираха на снопове, трептяха и се разделяха на разни страни като оживени линии на голяма карта. И действително това беше карта.

Огромна подвижна карта. Когато се вгледах в нея внимателно, забелязах, че под стъкловидната и повърхност има дълбочина, изпълнена със светлини, дребни искри и големи като лампи кълба, които се въртяха, отдалечаваха се и се приближаваха, кръстосваха пътищата си и взаимно се облъчваха.

Чувах дишането на Арсениев. Той стоеше до мене. Пред нас преминаваха еклиптики, разпръскваха се букети от звезди и черни големи мъглявини като облаци покриваха групите от пулсиращи светлини. Понякога остър лъч пронизваше пространството, сякаш гонеше някоя от планетите, а тя се въртеше бавно, тежко, безразлично и разкриваше пред нас очертанията на непознати континенти. Където светлината беше само слаб блясък, там се издигаха и падаха цели архипелази от звезди.

Беше много горещо. Светлината от свода ту се засилваше, ту отслабваше и нашите скъсени сенки върху пода избледняваха, после изведнъж се изостряха.

— Къде се намираме?… — попитах аз колебливо. — Това не е ли някакъв планетариум?

Астрономът мълчаливо тръгна напред. Минахме зад средата на залата. До една от отвесните стени се откриваше кръгъл коридор. Само дъното му беше малко осветено от светлината на залата. Арсениев беше стигнал вече до средата, когато аз се обърнах, за да погледна още веднъж необикновеният планетариум.

— Там има като че ли небе… звезди… — казах аз — но какво означават тия светлинни линии?

Изведнъж трепнах.

— Там! Земята!

Изтичах към прозрачния екран. От мрака се подаде кълбо с бисерен блясък на далечните облаци. Той се въртеше бавно, наведен към еклиптиката. Над него се чернееше Луната в първата си фаза. Сред изпълненото със звезди пространство все по-близко и по-близко се движеше Земята — кълбо от матови светлини. Пътят и вече възвиваше, когато видях, че значително по-надълбоко минава Венера. Познах я по пухкавия блясък, по-бял от земния. От нея бликаше лъч, който достигаше Земята, и с мощна светлина заливаше морето от облаци.

— Какво е това?… — Прошепнах и хванах Арсениев за рамото. Той мълчаливо вдигна ръка и посочи нещо, което досега не бях забелязал: два издълбани в камъка пръстена, отстрани на които е теглена черта.

— Какво значи всичко това?

— Сега вече нищо — каза Арсениев. — Вече нищо… Безцелно движение на пуснатия веднъж механизъм, което ще трае…

Арсениев не довърши. Обърна се и влезе в тъмния тунел. Той не беше много широк — като разтварях ръце, допирах двете му стени. Няколко пъти прекрачвахме ниски прагове, образувани от конусообразни издатини, наредени една до друга. По-нататък тунелът ставаше хоризонтален. В дълбочината се появи светлина. Тя идваше към нас. Това беше отражение на нашия фенер. Пътят се преграждаше от една стъкловидна плоча, която плътно затваряше кръглия отвор на тунела. Арсениев се опита да я отмести. От едната страна в стената имаше удебеление, като че ли там се криеше скобата на стъклената клапа, но изглежда, че механизмът не действаше или пък ние не умеехме да го пуснем в действие, та плочата не се подаваше. Астрономът обмисляше какво да прави. Той насочи светлината на фенера си върху преградата. Стъкловидната маса погълна част от светлината: в отслабналите струи от блясък се появи по-нататъшната част на тунела. Тя се разширяваше фуниевидно.

— Ще употребим лъчеметача — каза Арсениев.

Ние отстъпихме до завоя. Арсениев приклекна и ми даде знак да направя същото. Наведох се зад него, като се стремях да не губя от погледа си преградата. Астрономът освети мястото пред себе си, постави мерник, после зае позиция и натисна спусъка. В гърдите ни блъсна горещина. През средата на тунела прелетя златно лилава мълния. Стъклото за миг почервеня и по него се появиха големи резки като от удар с нож. Ослепен, притворих клепачи. Когато ги отворих, Арсениев стреля втори път. Задрънкаха пронизително отломъците. Почакахме двайсетина секунди да изстинат остатъците. Пътят беше отворен. Арсениев влезе пръв в разширената част на тунела. Изведнъж застана неподвижен и повдигна предупредително ръка.

— Внимание…

От дълбочината идваше бавно подухване. След него настъпваше миг пълна тишина и въздухът пак започваше да тече, но вече в обратна посока.

— Дишане… — прошепнах, без да искам.

Въздушното течение насам и нататък се повтаряше редовно. Арсениев стоеше и мислеше какво да прави, после каза тихо:

— Вземете лъчеметача в ръка…

Свалих ремъка от рамо и го увих около китката си. Вървях близо до Арсениев, така че можех да докосна гърба му. Изведнъж потъмня.

— Наведи се — дочух притихналият му глас, — тук е тясно.

Около нас все по-силно шумеше въздушното течение. Това беше момент на топло, бавно издишване. Арсениев досегна с раницата си свода. Известно време, той искаше да се освободи, после се дръпна назад и затвори с гърба си целия проход. Аз протегнах ръка. Той откачваше ремъците.

— Ще сваля раницата си — каза той, — вземете я от мене, иначе не ще мога да мина.

Усетих, че ремъците изведнъж натежаха в ръцете ми. Стана пак по-светло. Арсениев изчезна. Направих крачка напред. Глухият тих шум се засили. На два метра пред мене вееше виолетово осветен простор. Ние стояхме високо в един отвор, който завършваше със стръмна стена.

Това беше вътрешност на огромно кълбо. На равни кръгли редици се чернееха широки отвори като ложи на чудноват театър. От тях нагоре се издигаха стъклени колони. Те именно издаваха виолетов трепетлив блясък. Той преминаваше от мрачно сияние до внезапна ярка светлина. Погледнах надолу и се хванах за ръката на Арсениев. Без малко щях да загубя равновесие. Не съм податлив на притеглянето, каквото предизвиква дълбочината, но тук нямаше дъно. Там се търкаляха тъмни, лъскави, мокри фигури, покрити с ивици от сребрист блясък, като тела на хиляди тюлени в басейн, от който е изтекла водата. От разположените под нашия отвор дупки в стената изтичаше гъста като сироп течност, покрита с черна обвивка, и се вливаше в един резервоар долу. От време на време тя заприличваше на ръце, хванали се за отворите, особено когато равнището и спадаше. Тогава тези пипала или струи изтъняваха, дори се прекъсваха, но след малко цялата маса набъбваше, надигаше се нагоре и извитите във въздуха прекъснати части се слепваха и образуваха нещо като мостове.

Ние дълго стояхме на края. Въздухът протичаше веднъж, нагоре, веднъж надолу в зависимост от движенията на черната тиня. Със същия ритъм трептеше виолетовата светлина.

— Плазмата… — прошепнах аз. — Плазмата на живата река…

— Да — отговори астрономът, — същата. Но тя е само оръдие…

— Какво говорите вие?

— Нашата представа за добиването на електричество е свързана с метални машини като динамо или атомен реактор. Но то може да се добива и по друг начин: … частици от тая плазма образуват електрически пълнежи, които, изпращани на хиляда километра, въздействат върху основата на бялото кълбо…

— Професоре… вие… вие това място ли търсехте? Очаквахте ли, че тук… знаехте ли?!

— Да. Помните ли какво говорих за пияните токове? Ето техния източник, източника на електрическата и гравитационна енергия.

— А те? Защо са загинали?

Астрономът мълчеше и гледаше глъбината, която се вълнуваше от черните приливи и отливи.

— Професоре!

— Виждате ли това свободно вече движение? Сега те не служи никому. Ще се вълнува така, докато стигнат събраните запаси — може би сто, може би двеста години, а може би и петстотин…

Гласът му беше дрезгав. Не питах вече за нищо. Той приклекна над самия край. Аз направих същото. Черното лъскаво море заливаше все по-високи редици от отворите, плъзгащи се меко нагоре по стените, заливаше ги с непроницаема повърхност, стягаше се като черен мускул от хиляди тона, замираше и почваше да спада.

— Тук нямаме работа. Да се връщаме — каза Арсениев.

Запалихме фенера и тръгнахме по същия път. За десет минути се намерихме в голямата зала. Като минавах край планетариума, в който неспирно се движеха светлите кълба, неволно насочих поглед към черния знак с двоен пръстен, издълбан в камъка, и спрях на половин крачка. Озари ме споменът, че същата рисунка имаше в планинската пещера… Венера и Земята, които се въртят около Слънцето. Дебелата линия не ги съединяваше. Тя започваше от повърхността на Венера, преминаваше пространството до Земята и я пресичаше, сякаш беше я зачеркнала.

— Професоре! — извиках аз. Мислите ми се насочваха към някаква пропаст.

— Професоре! — извиках още веднъж, но астрономът беше вече излязъл от залата и само дълбоко в коридора кънтяха все по-далечните му и по-далечни крачки.