Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Astronauci, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,8 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
vax (2017 г.)

Издание:

Автор: Станислав Лем

Заглавие: Астронавти

Преводач: Ванда Смоховска-Петрова

Година на превод: 1958

Език, от който е преведено: полски

Издател: „Народна младеж“ — издателство на ЦК на ДКМС

Град на издателя: София

Година на издаване: 1958

Тип: роман

Националност: полска

Печатница: Държавен полиграфически комбинат „Димитър Благоев“

Излязла от печат: 30 VIII 1958

Редактор: Стефан Илчев

Художествен редактор: Михаил Руев

Технически редактор: Жак Битев

Художник: Н. Гришин; Борислав Стоев

Художник на илюстрациите: Н. Гришин

Коректор: Олга Василева

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/6076

История

  1. — Добавяне

Канч

През следващите осем дни пътуването продължи без пречки. Като описваше дъга на много разтворена хипербола, космократорът се приближаваше към целта, която от светла искра се превърна в малко синкаво кръгче и бавно се движеше сред неподвижните звезди.

Ние прекарваме времето си по определен ред. Преди пладне учените най-често правят изследвания; в това време аз се разхождам по главния коридор на ракетата съгласно препоръките на Тарланд, който твърди, че човек трябва да прави най-малко три хиляди крачки в денонощие, ако иска да запази мускулите си в пълна изправност.

После се отбивам в централата и уча от Солтик или Осватич тайните на астронавтиката. Няколко пъти ходих при професор Чандрасекар с любимия му маракс, на който според думите на Арсениев индийският учен „изпълнява математически симфонии“. Следобед, след идване на пощата, се затваряме в кабините си с новините от най-близките ни хора. Професорите получават освен това цял куп научни съобщения. Срещаме се едва на вечеря, за да слушаме след това разкази до късно през нощта. Така свикнахме с тия разкази, че без тях денят просто би ни се сторил незавършен. Вчера Арсениев ми припомни обещанието да разкажа нещо за себе си; отказах с оправданието, че моите спомени съвсем не могат да се сравняват с разказите на другарите.

— Е, щом е така — рече Арсениев, — щом ме принуждавате, аз вече не ви моля, а ви заповядвам като научен ръководител на експедицията.

И така тая вечер, след като прочетохме вече много пъти новините от Земята и всекидневният радиоконцерт завърши, аз се опитах да скърпя нещо като китка спомени от времето, когато бях водач на планинската спасителна служба в Кавказ. Но след десетина думи Арсениев ме прекъсна.

— Хайде, хайде — извика той, — това няма да мине! Явно искате да ни пратите за зелен хайвер. Каза се, че ще говорите за Кангхенджонга и за Кангхенджонга говорете. Подигравате ли се с нас? Целият свят гърмеше за това седмици поред, а вие всичко сте забравили?

— Не съм забравил, но поради участието ми в тази експедиция трудно ми е да говоря за нея.

— Много добре — каза Арсениев. — Винаги трябва да се прави тъкмо онова, което е трудно.

Тук той се усмихна — неговата усмивка твърде много изненадва, защото се появява внезапно и съвсем променя суровото му на вид лице.

— Е какво, нали ще ни разкажете, пилоте?

Той знаеше, че като ме нарича така, засяга най-слабото ми място. Знаеше и се смееше.

— Хайде, нека да е така! — казах аз. — Слушайте.

Всички седяха сериозни, с насочени към мене погледи, само Арсениев се усмихваше, когато започнах да говоря. Но колкото повече навлизах в разказа си и поглеждах от време на време към Арсениев, виждах как неговата усмивка се променя, сякаш вече не беше насочена към нас, сякаш наоколо наистина се появиха безкрайни снежни полета.

— Хималаите — започнах аз. — В Хималаите отиват експедиции в края на зимата.

И тези думи ми подействуваха като магия. Аз не се намирах вече в кабината, не усещах с гърба си мекото облегало, а светлите точки на звездите в черния телевизор ме боднаха в очите като отблясък на слънчевите лъчи в ледник. Видях бледния обезцветен лазур над върховете и чух равномерния незабравим ритъм, ритъма на неуморно туптящото в разредения въздух сърце. Стори ми се, че усещам натиска на въжето върху лявото си рамо, а дясната ми длан неволно се сви, като че ли в нея се намираше дръжката на туристическата брадвичка.

— В Хималаите се отива към края на зимата, защото през лятото духат от Индийския океан мусони, които докарват огромни снеговалежи. Съдбата на експедицията зависи от климатичните условия. Между зимните бури и мусоните има обикновено няколкоседмична пауза. Но ако мусоните задухат по-рано, към края на май, целият обоз изведнъж попада в снежна буря. Вятърът къса въжетата, хвърля в пропастта палатките с хората, лавините се спущат едновременно от всички склонове. Помня веднъж…

Гласът ми пресекна.

— Затова се тръгва в края на март. Тогава духат все още зимните северни ветрове и изчистват горните части на планините от снега, а студът от ден на ден намалява. Първите завоеватели на Хималаите употребявали дихатели с кислород, но днес това се прилага рядко, защото който веднъж започне да диша с кислород, мъчно може да мине без маската и в случай на повреда на апарата е загубен. А така аклиматизацията започва, като се преминава бавно от по-долните лагери към по-горните. До височина пет хиляди метра могат да достигнат почти всички, до шест — приблизително всеки втори европейски алпинист, до седем хиляди — всеки пети, а над седем, където започват най-високите върхове, достига един на двайсетина. Впрочем само достигането не е още достатъчно, главното е да издържиш колкото може повече. Биолозите казват, че някъде на височина колкото Монт Еверест е границата на човешката издръжливост на недостиг на кислород. Преди експедицията бях подложен, както и моите другари, на дълги опити в камера с разреден въздух и дойдох до заключение, с което се съгласяват всички хималайци, че на практика това изглежда съвсем другояче.

След кратко мълчание откъснах погледа си от звездите и продължих:

— Преди половин век англичаните атакували Монт Еверест, като тръгнали със значителен брой носачи, избрани измежду планинските племена гурки и шерпи. Те разпъвали стан след стан и се мъчели да стигнат под самия връх, за да го овладеят с един еднодневен поход. Естествено, те вървели без багаж, защото всичките им вещи носели носачите, чиято работа била винаги по-тежка от усилията на алпинистите. В нашата експедиция нямаше деление на носачи и алпинисти. Всички поред прокарвахме път, опъвахме въжетата и пренасяхме товарите от стан на стан и това постоянно движение между двата етапа се е запечатало в паметта ми като най-уморителен и най-отегчителен период от цялата експедиция. Кангхенджонга или както го наричахме в нашите станове — Канч, е висок осем хиляди петстотин седемдесет и девет метра и е трети поред връх в света. Както и другите осемкилометрови височини, това е всъщност грамадна система от планински вериги, които се събират звездообразно в пирамидален връх. Поради опасност от лавини единственият използуван път в Хималаите са билата. Експедицията се изкачва на един от склоновете на масива и по неговото било пълзи към върха. И ние постъпихме така.

Времето, когато започва моята история, беше много хубаво. Това беше крайният етап на нашите усилия. Въпреки петседмичната атака върхът още не беше овладян. От него ни отделяха непълни два километра по въздушна линия, а в поход малко повече, защото билото се извива там под форма на разтегната буква S. Всеки ден можеха да задухат мусоните. Далече под южните върхове, които се спущат стръмно към Бенгалската низина, се трупаха вече пухкави млечни облаци. Нашият последен, единайсети стан се намираше под самото било, върху една наклонена пещ, която свършваше с пропаст към ледника Зему. Не искам да ви разказвам всичко преживяно дотогава, но за да разберете поне отчасти какво стана, трябва да ви обясня в какво състояние се намирахме всички. Преди всичко у нас се появиха признаци на планинска болест. Най-напред — непрекъснато безсъние. Особено тежки бяха нощите, прекарвани в чувалите за спане, когато човек се вкочанясваше от студ и все се будеше от недостиг на въздух. Пулсът ни при пълна неподвижност беше около сто удара в минута. Нямахме апетит. Хранехме се, защото знаехме, че трябва да се яде. Непоносимо ни мъчеше усиленото дишане; на тая височина въздухът съдържа само една трета от нормалното количество кислород. Към всичко това се прибавяше бавната и едва по-късно забележима промяна на психиката. Първо настъпва безразличието. Да се заловиш и с най-дребната работа като събиране на сняг за претопяване във вода изисква огромно усилие на волята. Търсим място за стан, запалваме печката за готвене, сушим обущата си и всичко това вършим някак автоматично, сякаш го върши някой непознат на тебе човек. И само когато тръгваме сутрин по неотъпкан път, когато знаем, че по това било още не е стъпвал човешки крак, като че ли нещо се пробужда, някакви последни запаси… и тогава започваме да вървим.

Замлъкнах, защото устата ми пресъхна.

— Тръгнахме в шест часа сутринта. Освен раницата с термос, няколко блокчета шоколад и витаминови концентрати ние носехме туристически брадвички, куки и значителен запас от въжета. Едва се раззаряше, когато снегът заскърца под обущата ни. Когато се обърнах, видях нашите двама другари застанали пред палатката с ръце над очите, защото ние вървяхме право срещу изгрева. Знаех, че те ни завиждат. Всеки от тях искаше да бъде на нашето място, но само ние двамата още можехме да се движим. Онези чакаха другарите, които щяха да ги отведат надолу.

С мене вървеше приятелят ми Ерик. За него мога да кажа само едно: от всички хора на света той беше човекът, с когото най-добре се мълчи. Аз го разбирах, така да се рече, с гърба си, с кожата си, знаех какво иска, какво има в ума си, без да го поглеждам. Самото му присъствие ме правеше по-силен.

Както обикновено в началото на деня трябваше да се разтъпчем. Моята мечта беше да направя двайсет крачки без спиране, но никога не успявах да сторя това. Най-големият ми рекорд беше дванайсет крачки. Белите дробове работеха като ковашки мях, а когато трябваше да изсечем стъпала с брадвичките, след няколко удара сърцето се качваше до гърлото.

Започваше ден, какъвто се случва само в Хималаите. Хоризонталните слънчеви лъчи деляха пространството на две части. Долу в синкавата сянка плуваше мъгла. През нейните пролуки прозираше ледникът Канч, целият прошарен с пукнатини. По-нататък на изток и на север се издигаше Кангхенджонга, Макалу, Паухунри. Снегът по техните скалисти ребра тук-таме беше издухан. По склоновете им се диплеха дълги ивици от облаци и ги разделяха на редица етажи. Зад тях, някъде чак към Тибет, се подаваше неизвестен връх, широкораменна пирамида с ослепителен връх. Ние се бяхме издигнали вече на осмия километър и повече от върховете бяха по-ниско и плуваха в морето от мъгла. Само на запад, на разстояние сто километра, се издигаше високо в небето Монт Еверест, бял, неподвижен и така грамаден, като че ли не беше част от земята, а сякаш зад хоризонта израстваше някаква чужда планета. Вървях пръв, Ерик — на десетина крачки след мене. Снегът ослепяваше очите със снопове от искри въпреки предпазителните ни очила. Устните ни отдавна вече бяха изпръхнали и попукани. Това беше една от причините да се споразумяваме само с кратко откъслечно мърморене.

Кангхенджонга е прочут със своите ледени чудовища, които го правят по-труден в техническо отношение от Еверест. Своеобразните условия на топенето, замръзването и кристализирането създават от снежните маси най-чудновати форми. На цели километри се протакат по билото фантастичните великани, като че ли взети от кошмарни сънища, някакви разкривени и само по чудо закрепени по скалите кули, стълбове и цели лабиринти от стопени ледени сталактити и сталагмити. Под въздействие на слънцето техните върхове се покриват с гладка глазура. Така се създават ледени стрехи и каски, от които висят на редици дълги по много метри висулки. Нагазил в снега до коленете, аз проправях път сред такъв именно пейзаж. Билото ставаше ту по-широко, ту по-тясно. Понякога трябваше да вървим по самия му край и да заобикаляме внимателно снежните кули, за да не нарушим равновесието им. Друг път успявахме да преминем през върховете им; тогава сядах на върха и дърпах въжето според приближаването на Ерик към мене. Или пък копаехме до основите им вдлъбнатина в пухкавия сняг и вървяхме, като се допирахме само с върховете на пръстите си до неустойчивите постройки. По едно време ни прегради пътя една огромна гъба от споени помежду си буци от стар и пресен сняг. Забих в нея брадвичката си, за да опитам дали ще е възможно да я преминем отгоре, но усетих, че вътре тя е съвсем рохкава. Цялата тази маса, може би петнайсетина метра висока, под която се ровехме като мравки, можеше всеки миг да рухне. Погледнах наляво, като мислех да преминем над ледника Зему, но зърнестият лед по склона беше покрит с мрежа от пукнатини и заплашваше да се свлече. От дясната страна нямаше нищо. Камъкът свършваше като отрязан с нож и стръмният му четирикилометров наклон се спущаше до ледника Канч. На това място беше се образувало нещо като тесен коридор. Покривът му беше гуглата на гъбата, наведена от хлътването на леда. На дълга редица се спущаха от нея петметрови висулки. Тръгнах по въздушен път. Вървях превит и с наведена глава, за да не се ударя в „покрива“. Между висулките се мяркаше небето. Още няколко крачки и леденият тунел завърши. Пред нас имаше нещо черно. Очите ми бяха изпълнени с блясъка на леда. Трябваше да стоя дълго време зажумял. Когато отворих очи, видях, че на билото зее широка пукнатина. Да слезеш беше лесно, но от другата страна имаше ниска стена, по-скоро праг, не голям, но стръмен.

В Алпите това не би било проблема, но тук, където не можеше да се мисли за най-просто повдигане на ръцете, тоя праг представяше сериозна пречка. Оглеждах се и търсех начин за прехвърляне. Всичко напразно — откъм ледника Зему склонове с напукан зърнест лед, а от другата страна — вертикални ребра, които преминаваха по-долу в плоска гърбица. Ерик стоеше до мене мълчаливо. Нищо не каза, само ми подаде раницата си с куките. Преодоляването на стената ни отне два часа. Тя беше покрита със сняг, който само ни пречеше. Отдолу той не се виждаше добре, защото покриваше само тесни ивици от скалата и спущаше надолу бели израстъци, оплели като паяжина цялата плоча. Снегът беше сипкав като прах. Не даваше никаква опора. Забиваните куки издаваха под чука нисък продължителен звук, който при всеки нов удар ставаше все по-кратък и по-висок. Дясната ми ръка бавно се вдървяваше от умора. Усещах само сърцето си, огромно, задушаващо ме сърце, което изпълваше целите ми гърди с мощни удари. В дванайсет часа излязохме от сянката, прекрачих горната и граница и седнах на върха на гребена. Ерик избираше път около пет метра по-долу. Под мене се простираше необятен, неподвижен въздух. В дъното — напуканите вълни на ледника, отчасти покрити със снежни петна. Далече, в сянката на билото, по което дойдохме, се подаваха от облаците други, по-ниски била. В най-отдалечената глъбина на хоризонта, зад ледника Пасанрам, се възправяше над мъглите чудовищният масив на Синиолх като скалист остров сред океана. Снегът по неговите склонове завършваше с назъбена линия под върховете. Цялото това безкрайно множество от скали, облаци и ледници пулсираше в очите заедно с пулсирането на кръвта. Ерик бе застанал до мене и свиваше въжето с бавни, отмерени движения. Вглеждах се в голия връх на Синиолх, когато изведнъж нещо затрепери по склоновете му. Грамадният снежен език, който изпълваше най-голямата вдлъбнатина, се изправи нагоре, наклони се бавно назад, за миг остана в това положение и сетне започна да пада с някакво необикновено забавено движение. Беззвучно, в мъртва тишина, той се сгромоляса по склона. За миг гледката бе затъмнена от облаци снежен прах. Всичко закипя. Лавината се плъзгаше все по-бързо, докато достигна ниската мъгла, разкъса я и изчезна. Горе оголените склонове блестяха със стария си лед. Спокойствието продължи около секунда и на противоположния склон се издигна бял пушек като при експлозия. Смъкваше се втора лавина, след нея трета и четвърта. Те връхлитаха в мъглата и я разкъсваха на дрипи. Едва сега до нас достигна глух грохот: толкова време беше необходимо за звука да премине пространството от ледника Пасанрам. Гърмежът се усилваше и притихваше, разбиваше се в страничните долини и пак се връщаше. Сега над разкъсаната мъгла започна да се издига облак от най-дребни снежни частици, изхвърлени във въздуха, и изведнъж очите ни порази огромна небесна дъга, простряла се над пропастта.

Ерик вече отдавна стоеше до мене. И двамата гледахме, това, което ставаше долу, най-после той пръв се сепна: нямахме излишно време, трябваше да тръгваме. Насочихме се към връх Канч. Оттук билото се издигаше като широко очертана дъга. Когато вятърът вее все в една посока, снегът по билото започва да се измества към другата страна, дето е завет, и образува надвесени над пропастта езици, които едва се държат по заледените склонове. Отдолу се вижда неустойчивостта на тия езици, но отгоре, когато се върви по билото, навсякъде се белее ослепителен сняг, който еднакво маскира както билото, така и измамните снежни издатъци. Десният склон чак до самия връх представляваше урва, едва прошарена от снежни ивици. Тъкмо към тази страна на билото се подаваха стотици подвижни полуостровчета. Едни от тях с повдигнатите си глави издаваха своето присъствие, други обаче изглеждаха като привидно продължение на билото. Окото напразно блуждаеше в далечината, като се мъчеше да запомни най-опасните места. Навсякъде хиляди пъстри дъги, слънчеви искри, въздушна пропаст и бледно, невъзмутимо спокойно небе.

С повдигната брадвичка, здраво стиснал навитото и отчасти преметнато през рамото ми въже, тръгнах подир Ерик, който сега водеше.

Дълбокият сняг оживяваше при допира, кипеше, вълнуваше се и се стичаше надолу на цели реки. Конусът на върха стоеше право срещу нас на небесния фон, оснежен откъм запад, откъм изток гол — стръмна скала, надиплена като керемиди. Вървяхме един зад друг, без да го изпускаме от поглед. Ерик възви — билото се разширяваше малко и даваше удобен път. Аз се спрях. Бялата издатина изчезна като духната; без да издаде звук, наведен, едва повдигнал крак, Ерик се сгромоляса в пропастта. Въжето беше отпуснато.

Аз надали щях да го задържа. Нямах време да се предпазя. Както си стоях, отскочих с всички сили и се хвърлих в пропастта от другата страна. В ушите ми зафуча, завъртяха се черните площи на склона. После нещо ме дръпна силно и загубих съзнание. Събуди ме болка в пристегнатите от въжето гърди. Задушавах се. Въжето трепереше, леко опънато. Над главата ми се подаваше скална издатина, недалече, само на няколко метра. Заледеното било беше като опора — ние висяхме от двете му страни. Опитах се да извикам, но гърлото ми беше задавено. Въжето ме стягаше в кръста със същата сила. Повдигнах ръка: тя беше обляна в кръв, която бе опръскала тила на брадвичката. Не бях я изпуснал при падането. Не усещах никаква болка.

Едва дишах, а за викане и дума не можеше да става. Трябваше да преместя раницата си, за да потърся къде да се хвана. Не открих нищо: забих куката и стъпка по стъпка, сантиметър по сантиметър се изкатерих на билото. Внимателно изпълзях на ръба му и легнах залепен по корем.

Въжето опасваше издатината и се спускаше отвесно в противоположната страна, където бе изчезнал Ерик. То се люлееше много бавно като огромно махало. Не можех да го видя. Урвата се спускаше стръмно, снегът се белееше между скалите като опънати бели струни. Обзе ме ужасната мисъл, че той си е разбил главата и че там виси тежък труп, който се люлее на въжето. Надвесих се още веднъж и тогава го видях. Висеше там, отпуснат като чувал.

Прекъснах разказа си. Възобновената картина ме развълнува твърде дълбоко. Огледах се из кабината, като че ли търсех помощ да прогоня страшното видение. След продължително мълчание подхванах пак разказа си:

— Ерик беше жив, но в безсъзнание. При падането той ударил главата си в скалите. Когато след едночасови усилия го изтеглих на билото, косата му беше черна и втвърдена като въглен от замръзналата кръв. Той едва дишаше. Докато превързах, колкото умеех, черепа му, измина още половин час. Беше три часа и половина. Тръгнах обратно, като оставих раницата му и запасните въжета. Отначало се опитах да го влача, но това беше невъзможно, затова го метнах на гърба си. При първата крачка малко остана да падна. Направих втора. Още една. След това тръгна. Подир час бях над пукнатината на билото. Спуснах го с въжето и сам слязох. По-нататък започваше лек спусък и беше по-лесно да се върви. Той ме удряше с главата си по гърба и по раменете. Не можех да избягна това. Небето вече тъмнееше на изток, когато стигнах снежните кули. Не можех да ги премина с Ерик, знаех. Знаех също, че той щеше да замръзне, докато се върнех с някого — ако изобщо бих бил в състояние да премина този път още веднъж. Затова слязох върху напукания склон и тръгнах напреки напред. Шансът ми беше едно на сто, може би едно на хиляда, че лавината няма да се свлече, и аз го спечелих, но това ми беше съвсем безразлично. Знаех само едно — че трябва да вървя, и затова вървях. Да се покатеря обратно на билото не можех. Товарът на гърба ме притискаше върху склона. Няколко пъти паднах; по едно време почнах все по-бързо да се плъзгам надолу заедно с него. Проблесна ми мисълта: „Няма смисъл. Стига толкова.“ И все пак инстинктивно забих брадвичката в снега и се задържах. Превързах с въжето чувала за спане и започнах да се катеря. На всеки няколко метра спирах, увивах въжето около брадвичката и изтеглях чувала нагоре. Беше вече тъмно, когато достигнах билото. Вмъкнах се в чувала. Така пролежах цялата нощ заедно с Ерик. Нощта беше необикновено топла, предвещаваше прииждането на мусоните и това ме спаси от замръзване. Щом планините се очертаха в оределия мрак, станах. Когато пак слагах Ерик на гърба си, не можах да надвия мисълта, че той е мъртъв. Доближих широката част на брадвичката до устата му: тя се покри с мъгла. Продължих пътя си. Предпазителните очила бях загубил при падането и клепките ми още към пладне се зачервиха от блясъка. Имаше моменти, когато не си давах вече сметка какво става с мене, дори и за това, че краката ми се движат и че вървя. Понякога от тая безчувственост ме будеше неговото дишане, което топлеше врата ми, друг път самият аз издавах някакво хриптене или стон и това ме свестяваше за миг.

Неведнъж ми се струваше, че не мога повече. Тогава си казвах: още петнайсетина крачки и ще го хвърля. А когато ги изминех — още десетина крачки. И все така. При преминаването на един нисък праг се спънах и паднах в снега. Не исках да се повдигна. Обхвана ме блажена сънливост. Внезапно чух ясен глас току над ухото ми: „Той е мъртъв“. Опрях се на ръце и крадешком, като престъпник, почнах да развързвам въжето, с което беше привързан към мене. Тогава усетих сърцето му. Туптеше. Вдигнах се и продължих пътя. Какво стана после, не помня. Изглежда, че съм ял сняг, защото нещо ми пареше гърлото с леден огън. Трябва да съм бил в безсъзнание. Другарите ни, които очакваха нашето завръщане в единайсетия стан, въпреки че самите те бяха болни, излезли по пладне насреща ни и към два часа забелязали черно петънце на върха на билото. Мислели, че се връща само единият от нас. Били вече близо, когато разбрали грешката си. Викали да спра и да ги почакам? Давали ми съвети как да слизам. Не чувах нищо. Не знаех къде се намирах. Трябваше да вървя: това беше всичко. Насред път ме достигнали и ми го взели. Увит с платнище, те го занесли в лагера. И мене също трябвало да занесат: щом го снели от гърба ми, аз веднага съм паднал по очи в снега, сякаш той ме е крепял до последния момент. Никого не съм можел да позная.

Настъпи мълчание. Не гледах вече никого, говорех като че ли на черния екран, на безкрайното празно пространство, в което блестеше мравуняк от звезди.

— Когато се събудих, слънцето светеше и беше топло. Исках да помръдна крака си, но не можех: той беше пикиран. Под пръстите си усетих меко одеяло, през прозореца на стаята се виждаше небето, покрито с докарани от мусоните бели облаци. Някой влезе и изненадан от това, че бях отворил очи, застана на вратата. Попипах одеялото и понеже то не изчезна, разплаках се.

Пак прекъснах разказа си.

— Това беше в първия стан, в Гангток, седем дена след приключението. Беше ми спукан глезенът. Не зная как е станало това. Също и сърцето ми беше разширено — лявата камера се изместила почти под мишницата. Бях слаб, толкова слаб, та едва можех да говоря.

Сега се възцари толкова продължителна тишина, като че ли бях завършил разказа си. Арсениев повдигна глава и ме погледна в очи.

— Той загина, нали.

— Да. Умря на другия ден, след като го донесох. Всичко това… било излишно.

— Не е вярно — остро, почти заплашително изрече Арсениев. — И никой няма право да говори така — дори и вие.

— Искате да кажете, че това е било геройство? — казах раздразнен аз. — Другарите от експедицията ми даваха неведнъж да разбера, че тяхната почит към мене се е увеличила след станалото… А мене това само ме ядосваше. Та, нали го мразех там. Ех, нека да узнаете всичко. Проклинах и се молех да умре, непрекъснато се молех.

— Но все пак продължавахте да вървите, нали? Не отговорих.

— В нашия свят — каза Арсениев — не съществува страх, мизерия, няма ония жестоки изпитания, на който едно време е бил подложен човекът, но щеше да бъде много лошо, ако под влиянието на благоденствието загубехме онова, което най-съществено ни отличава от всички други същества. Несъмнено разликата между човека и животното се състои в нашия разум… В това, че употребяваме инструменти… че говорим, че летим към звездите, но извън всичко това има и друго, което понякога ни прави по-издръжливи от нашите тела, по-силни от мускулите ни и по-твърди от костите ни. Онова, което ни кара да залагаме за нещо предварително загубено — в името на другия човек. Няма нищо по-ценно от тая сила, упорство или вярност — както и да го наречем, защото най-висшата мярка за човека е другият човек. Смъртта на приятеля ви не е намалила нито на косъм смисъла на вашата постъпка. Прозвището, което ви дадоха: „Човекът от Кангхенджонга“, аз произнасях и тогава, когато още не ви познавах, с ударение върху първата дума, а не върху втората, защото същността на работата беше не в екзотичността на експедицията, а в човечността, а вие останахте докрай човек, пилоте! Дано всички ние навсякъде и винаги да не забравяме своя дълг.

Той стана и удари с ръка по масата.

— А за другото, приятели… за другото се мълчи.