Станислав Лем
Астронавти (5)

Урок по астронавтика

Беше облачна юнска заран. По автострадата, която водеше към корабостроителницата на междупланетните въздушни кораби, минаваше голям междуградски автобус. Асфалтовата лента, която се виеше из дълбоките изкопи, лъщеше на дъжда като вода. Стръмните езици на пясъчните сипеи слизаха чак до бетонните бордюри и се оглеждаха в гладката повърхност, като създаваха у минаващите илюзията, че плават с кораб през планински пролом на река. Младите момчета, които изпълваха вътрешността на колата, се трупаха по прозорците. Колкото повече автобусът напредваше, скалистите гребени се придвижваха, извиваха, скриваха се едни зад други, на тяхно място изскачаха нови и всички склонове бяха покрити с гъста черна гора. Подир час високо над върховете на елите светна най-високата част на астрономическата обсерватория. След това автобусът навлезе в една котловина, задмина отдалече огромния купол, разрязан като плод, с издигнати подпори на грамадния прожектор. След малко моторът си отдъхна и напрегнатата му работа бе заместена от мелодичното съскане на спирачките. Пътят се спущаше в долината, в която се намираше корабостроителницата.

От няколко минути колата бързо летеше по лъкатушния път и сред широко разклонените планински вериги, чиито върхове се губеха в облаците, се откри равнина със скелети на стоманени кули, комини и блестящи като стъкло на дъжда ламарини на големите резервоари. По средата на големия осмоъгълник се тъмнееха стените на корабостроителницата.

Инженер Солтик тъкмо пиеше кафе в празната чертожна, когато иззвъня телефонът. Портиерът съобщи, че е дошла екскурзия. Солтик дори не направи гримаса, а само каза:

— Нека почакат, веднага идвам — и сложи слушалката. Като допиваше кафето си, той същевременно топлеше от чашата пръстите си, изстинали не от студ, а от умора. Предишния ден корабът беше извършил последното единайсетчасово пробно летене преди голямото пътешествие. Инженерът участвува в него като пръв пилот. Нарочно определиха кацването да стане през нощта, при особено тежки условия, при дебел слой от облаци и много слаба видимост.

Солтик се намираше в корабостроителницата от един месец като технически делегат на експедицията. През време на нощния полет той не мигна и не престана да бди при контролните апарати, след кацването взе участие в прегледа на уредите, а преди пладне трябваше още да прегледа с конструкторите на корабостроителницата рентгеновите снимки на обвивката на ракетата. Правеха ги от момента, когато корабът бе вкаран в залата, т.е. от един часа през нощта. Заседанието на комисията беше определено за единайсет часа. Солтик погледна часовника. Беше девет, той имаше само два часа време. Преди малко бе намислил да подремне, но след телефонния разговор реши, че няма смисъл. Ще разведе и тези екскурзианти. Това правеше от момента, когато пристигна в корабостроителницата, защото така се случваше, че местните инженери, погълнати от трескава работа във връзка с близкия срок на експедицията, никога не бяха свободни. Солтик кръстоса празната стая, машинално докосна разхвърляните по масата планове, погледна през прозореца, зад който сивееха замъглените от ситния дъжд планини, и се качи в асансьора, който го свали три етажа по-долу. Между външната и вътрешната стена на корабостроителницата из буйните лехи червенееха кичури от необикновено големи божури. Екскурзиантите, както му каза един срещнат техник, бяха вече в чакалнята до тунела. Затова той слезе още един етаж по-долу. В голямо помещение стояха десетина момчета. Едва успял да им съобщи, че той ще ги развежда, те го заобиколиха и обсипаха с въпроси.

— Вярно ли е, че тази нощ е имало пробно летене?

— Колко жалко, колко жалко, че не сме дошли вчера!

— Веднага ли ще можем да видим кораба?

— Кажете, моля ви се, тук ли са всички членове на експедицията?

— А вътре ще можем ли да влезем?

Въпросите се сипеха като град. Инженерът дори не се опитваше да отговаря, а само се отърсваше и отдръпваше като от струи вода и така стигна до вратата.

— Всичко ще видите сами… — каза той. — Хайде елате.

Влязоха в дълъг коридор: затваряше го голяма тежка врата с прозорче, подобно на лупа. Когато идващите наближиха на няколко крачки, вратата сама се отвори настрани бавно като подводен шлюз. През нея се отиваше надолу по наклонена плоскост. Зелени светлини от кишите странно осветяваха лицата. Най-после наклонът завърши. Влязоха в ниска обширна камера с грапави стени и потон от портландски цимент. Отвори се още една врата и разкри вътрешността на нещо като голям вагон, облян в синкава светлина.

— Това асансьор ли е? — попита някой.

— Не. Вагон за превоз — отговори инженерът. Когато всички седнаха на кожените кресла, той натисна копчето. Подът затрепери леко и тръгна. Инженерът се опря о стената. Той все още беше облечен с работния си комбинезон, посипан отпред с дребен като пепел метален прах. Запали цигара и заговори с малко ленив и нисък глас:

— Сега се намираме два етажа под земята. Преминаваме през тунела под защитните стени. Преди осем години тук нямаше още корабостроителница, а голям атомен реактор стара система. Тогава още нямаше комуний. Затова реакторът трябваше да бъде обграден със седемметрови стени, да поглъщат излъчването. Сега, при новия метод, всичко това принадлежи вече на историята, но останаха стените и тунелът.

Чу се звук на невидимите буфери. Вагонът спря. Отвори се друга врата. Зад нея се движеха нагоре подвижни стълби. Отгоре падаше върху тях светлозлатист блясък, сякаш лъчи на студено зимно слънце. Като се качваха на стълбите, момчетата поглеждаха нагоре, където в четириъгълния изрез на стените се виждаше светъл стъклен покрив. Стълбите се движеха равномерно и ги издигнаха на един широк вход. Те застанаха като вкаменени.

Пред тях се разкриваше огромна зала, постлана с огледален гранит. Беше тъй голяма, че като гледаш напред, в далечната светлина потонът сякаш се сливаше с пода. Това впечатление създаваше оптическата перспектива, но като вдигнаха глави, те се убедиха, че млечнобелите стъкла по стоманената конструкция висят няколко етажа над тях. Залата нямаше стени, но от двете си страни беше опряна върху дълги редици колони, между които се виждаше вътрешността на друга зала. Въпреки светлия ден цялото пространство бе обляно с изкуствена светлина. По средата върху два реда платформи лежеше дълга сребърна ракета. Множество хора, които от тая далечина изглеждаха дребни като мравки, се трупаха по нейните страни, пълзяха по тях и влачеха след себе си черните конци на проводниците. Светеха стотици синкави искри, които бодяха погледа. Там работеха електроженистите. Около ракетата се въртяха помощни кулокранове, малки като играчки от кибритени клечки. Под самия потон, на фона на огромните му, осветени отвътре стъкла, тъмнееше мостовият подемник с единственото си гигантско рамо, протегнато над цялата зала.

Като знаеше какво впечатление прави на външни лица корабостроителницата, инженерът почака за миг, после се запъти право към ракетата. Едва когато тръгнаха, момчетата можаха да преценят истинските размери на ракетата. Дълго вървяха, а издигнатият и светъл като живак нос на ракетата все още беше далече. Заминаха няколко дълбоки шахти в пода, заобиколени с бариери. Който надзърнеше там, виждаше релсите на теснолинейна електрическа железница. На всеки двадесет-тридесет секунди се промъкваше змей от вагончета с локомотивче. Момчетата обаче не гледаха много надолу, защото очите на всички привличаше ракетата. Като пристъпваха по полираните плочи, те стигнаха най-после първата платформа, на която се намираше корпусът. Отблизо се оказа, че това е извита алуминиева колона, разклонена на две; на всяка част имаше четири широки гъсеници.

Инженерът спря. От момента, когато излязоха от вагона, той мълчеше. Наблюдаваше момчетата с ленива, леко подигравателна усмивка, като че ли си мислеше: „Е, защо не питате за нищо?“

Корпусът на кораба се простираше над главите им на две страни — сребърен, грамаден, неподвижен. Той хвърляше хладна сянка. По-нататък те отминаха подпорните платформи. Петнайсетина метра зад носа на сребристата облицовка се червенееха големи букви, които образуваха надпис: „Космократор“. Останалата повърхност на ракетата беше съвсем гладка. Момчетата, които бяха избързали, спряха машинално, защото от височината колкото три етажа се спускаше дълго рамо, накрая с круша от бял метал. На крушата като на кон седеше човек. В повдигнатите си ръце държеше въжета за управляване, подръпвани ги и нагаждаше тъпия край на крушата към средата на сребърния гръб на ракетата. Необикновеният ездач, облечен с дълго черно наметало, с черни очила на лицето, въпреки значителното разстояние се виждаше много добре върху фона на млечните плочи на потона.

— Преглеждаме бронята с рентгенови лъчи… търсим вътрешни дефекти… — каза инженерът. Момчетата вървяха по дължината на ракетата, някои с полуотворена уста, с втренчен в нея поглед, така че един от тях се сблъска с някакъв забързал работник, а друг без малко щеше да падне под колелата на електрическа количка.

Космократорът стоеше незначително наведен. Сред големите решетъчни прешлени, алуминиеви скели, увиснали въжета, при шума на движещите се превозни средства и тълпа от хора сребърното гладко вретено почиваше като чуден пришълец. Неговият корпус се стесняваше към края и преминаваше в остри перки, разперени на четири страни. Най-ниската, чиято големина достигаше стената на няколко етажна къща, почти допираше земята. Момчетата повдигаха глави и неволно притваряха очи и се вглеждаха в душниците на двигателите, които зееха между матово сребърните перки. Изглеждаше, че всеки миг от мрачните дупки ще избухне страшен атомен пламък и ракетата с един напор ще излети през тънкия стъклен покрив.

Някои се дърпаха назад или се повдигаха на пръсти в желанието си да надзърнат във вътрешността на неподвижната пропаст, заобиколена с ограда от идеално гладък метал. Само на някои места масивната облицовка носеше следи от въздействието на страшната температура във вид на деликатни успоредни ивици.

Инженерът с ръце в джобовете на комбинезона си все мълчеше. Тук работеха десетина души, а едно младо момче, седнало в кабина на колела, от която се проточваха на различни страни дебели кабели, управляваше движението на скелята, която се повдигаше към горните перки.

Момчетата не можеха да се откъснат от мястото и разглеждаха от различни страни разперените гигантски перки, сякаш опашка на сребърен левиатан. Едно от тях, най-младото, с пламнали очи и лице, като че ли имаше желание да се покатери по скелята и щеше несъмнено да го направи, ако не беше тук инженерът.

— Елате, момчета. Трябва да бързаме.

Събрани накуп, те тръгнаха подир Солтик. След десетина крачки се намериха при товарния отвор. Коремът на ракетата се отваряше и зееше широко между два полукръгли капака, които висяха надолу като врати на бомбардировач. По водещото във вътрешността на кораба мостче влизаха на дълга редица разтворените електрически вагонетки. Няколко души управляваха оживеното движение.

След като отминаха товарния отвор, момчетата достигнаха до една бяла алуминиева стълбичка на колелца, опряна до една дупка високо отгоре. Трябваше да се покатерят на височина около три етажа. Първият, който се изкачи, се намери на малката горна платформа, погледна зад себе си и замръзна. Зад гърба му се намираше сребърно матовата страна на ракетата, а под него — глъбината на залата, която изглеждаше още по-голяма. По нейната неизмерима повърхност сновяха десетки малки превозни средства, по-нататък се белееха изпъкнали корпуси на машини с плъзнали по мостчета и балкончета хора. От стотиците синкави пламъци се издигаха ивици пара и се съединяваха в лек прозрачен облак. Въздухът беше изпълнен с острия мирис на озон. Металически вкус изпълваше устата. Над главата се придвижваха бавно решетките на подемника. Момчето се сепна, защото точно над него във въздуха се появи един човек с кожена престилка и с азбестова маска на лицето. Той слизаше върху един блок, преметнат през траверса, и държеше като пистолет къса метална лампа.

— Е, какво се загледа така! — започнаха да викат отдолу. Момчето се обърна и скочи в прорязания в стената на ракетата отвор. То се намери във вътрешността на един коридор с кръгли стени, покрити с люцит, който издаваше спокойна синкава светлина.

— Това е входният шлюз — каза инженерът, който влезе последен. — От двете страни има херметически клапи, за да може да се излиза и да се влиза дори в празно, пространство. А сега можем да идем или право в централата, или при двигателите, как предпочитате? — обърна се той към момчетата. Те стояха тясно притиснати един до друг в малкия коридор и мълчаха плахо.

— В централата — каза наслуки най-малкият. Струваше му се, че инженерът се отнася към тях с нежелание, като към неканени гости. Солтик се приближи до преградата в стената и с двете си ръце обърна желязното колело. Преградата, дебела като врата на банкова каса, се скри. Те влязоха в друг също кръгъл коридор, който водеше хоризонтално към вътрешността на ракетата. Той завършваше с широко отворена клапа. Там имаше малка килия със стени също покрити с люцит. Под ниския потон се виеха цели снопове от тръби. От тях се спущаха различни дръжки.

— Намираме се в станцията за обслужване на шлюзовете — каза инженерът. Той мина към вратата в стената и добави: — Тук се намират манометрите, а тук — той посочи тръбите — проводниците на високо напрежение. Под пода има помпи и бутилки със сгъстен газ. Да… а сега да слезем в централата.

Зад вратата, поставена доста високо в стената, се намираше отвесна шахтичка, не много дълбока, защото лесно можеше да се види ярко осветеното и дъно. Натам водеше стълбичка с широки стъпала, постлани с гъбеста, много еластична маса, в която краката потъваха. Мястото беше толкова тясно, та можеше да се слиза само поединично. Един по един те слязоха долу. Намериха се в дълъг коридор с чудновата форма: неговият разрез беше почти равностранен триъгълник. Стените се събираха горе, където минаваше дълга осветителна тръба. Коридорът не беше осветен с люцит: и подът, и стените бяха постлани със същата тъмнозелена гъбеста маса както стъпалата на стълбичката.

— По пътя можем да разгледаме кабината — каза инженерът и отвори първата врата, която се намираше в стената на триъгълния коридор и беше наведена към пода под ъгъл 45 градуса. Колко голямо беше учудването на момчетата, когато надзърнаха във вътрешността на голямата кабина и забелязаха, че подът и се издига от вратата нагоре с наклон почти 45 градуса.

Сякаш без да забелязва тяхното учудване, инженерът направи няколко крачки напред и отвори вратата на кабината, която се намираше на противоположната страна на коридора. И там също подът се извиваше стръмно нагоре. В кабината нямаше никой. Там горяха под самия потон тръбичките, които осветяваха слабо прикрепени за пода мебели, както понякога бива в морските параходи.

Момчетата погледнаха мълчаливо инженера. Най-после най-малкият и най-нетърпеливият попита:

— Какво означава това, моля ви се? Защо коридорът е триъгълен, а в кабините подът е крив?

— Не крив, а наклонен — поправи го Солтик. Той извади от джоба на комбинезона си бележник и молив и каза:

— Когато човек не знае нещо, трябва веднага да пита. Няма защо да се срамува.

Той начерта рисунка и я показа на момчетата.

— Разбирате ли вече?

Но момчетата и сега не разбираха.

— Нали знаете, че корабът е предназначен за междупланетни пътешествия? Добре, А там, в празното пространство, не съществува силата на земното притегляне. Затова всички предмети губят тежината си. Едно време във фантастичните романи описваха разни комични приключения на такива пътешественици, как не са могли да излеят водата от бутилката, как са хвърчали свободно под потоните и т.н. Но това са по-скоро съмнителни удоволствия, а по-важното е, че съществуването на земно притегляне е необходимо за човека. Това не значи, че без него не може да се живее. Съвсем не, но след известно време мускулите поради липса на работа започват да се атрофират. Затова космократорът сам си създава изкуствено поле на притегляне. Просто се върти през време на летенето около собствената си дълга ос, която на тази рисунка обозначих с буквата О — виждате ли? Благодарение на това се създава центробежна сила като на въртележка, която притиска всички предмети и хората в кабината по посока на радиуса, както обозначих със стрелката. Подовете на кабините и коридорът са поставени така, та през време на пътуването навсякъде под краката да се чувствува „долу“, а над главата — „горе“, както е на земята. А това е възможно, разбира се, само при радиално разпределение на помещението.

— А какво има над нас?

— Горе има товарни помещения.

— А защо коридорът е триъгълен?

— Просто защото не стигаше мястото.

— Можеше иначе да се направи — каза предизвикателно най-малкото от момчетата, на което беше се сторило, че инженерът ги подиграва.

— Можеше — съгласи се добродушно Солтик, — но тогава би трябвало да бъдат наклонени стените на кабините, което не изглежда много хубаво, а все пак в коридора, общо взето, се стои по-малко, отколкото в кабината. Обаче и така тук могат да вървят четирима души в една редица… Ала ние много се разприказвахме. Да вървим в централата.

Той тръгна пръв, а зад него момчетата. Най-малкият броеше крачките: до края имаше 68. Тук се появиха пак стълбички, но само с няколко стъпала, и изпъкнала широка врата.

В кабината, която имаше около шест метра диаметър, правеше поразително впечатление на влизащите огромният брой показатели, часовници и сигнални лампички. Те мигаха и бляскаха с всичките цветове на дъгата. Стените, наведени под ъгъл към пода, но в обратна посока на коридора, бяха разделени на секции, които образуваха нещо като шкафчета с пултове. Навсякъде проблясваха и трептяха светлинки. Над всяко шкафче светеше надпис. Можеше да се прочете:

Душници, Главно поле, Командно поле, Генератор на нивото А, Предиктор, Маракс.

Те бяха няколко десетки. Точно по средата на кабината се издигаше от пода голям апарат, подобен донейде на каска на великан. От него стърчаха три тръби, затворени с бели похлупачета. Така всичко това напомняше увеличена в колосални размери глава на насекомо с три изпъкнали очи или пипала. Там, където насекомото има уста, от апарата стърчаха на четири редици отвесни малки дръжки. След като прочетоха надписите на две от тях — Старт и Пускане в движение, момчетата започнаха да се побутват с лакти, доближиха глави до уредите и жадно се вглеждаха в тях.

Други се струпаха там, където на наведената стена върху фона на осветена отвътре матова таблица се виждаше цветна рисунка. Като се вгледаха, те разбраха, че това е надлъжен разрез на космократора.

От двете страни на „главата на насекомо“ се намираха по три кресла, много ниски, с отметнати назад облегала и разтворени ремъци за прикрепване. Не това обаче събуди най-голямо любопитство у всички, нито дори непрестанното движение на сигналните светлини. Срещу креслата над самия под се намираха наклонени металически дискове. Във всеки от тях като в рамка се виждаше кръгъл екран с почти метър диаметър. В тия светли плоскости се виждаше цялата вътрешност на залата, светещият потон, движенията на, машините, на количките и хората и всичко това извънредно подробно, изразително и цветно. Двата средни екрана показваха предната странична част на залата, а другите два — задната.

Едни от момчетата се бяха струпали пред екраните, други обградиха светлата карта на кораба, трети пък се блъскаха при „главата на насекомо“, където стоеше инженерът.

— Приближете се всички към мене — каза той високо — … а онези, които стоят отзад, нищо да не пипат… защото можем неволно да полетим някъде…

Момчетата го заобиколиха в кръг. Солтик седна на малко столче, което измъкна изпод увисналата покривка на „главата“, и започна, като показваше светлите контури на ракетата:

— Тук виждаме всичко, което се намира вътре в кораба. Космократорът е дълъг сто и седем метра и диаметърът в най-широката му част е десет метра. Той се състои от два вретеновидни корпуса, поставени един в друг. Външният корпус придава на кораба издръжливост и представя аеродинамична обвивка, а вътрешният, който е разделен на два етажа, горен и долен, съдържа товарни помещения, жилищни кабини, уреди за управление и двигател. В пространството между двата корпуса има резервоари с вода и течен въздух. Това са запаси, предназначени за пътуване, но същевременно те предпазват хората вътре в кораба от космичните лъчи. На Земята ни предпазва от пагубното действие на тези лъчи атмосферата, а в космократора — водата и специалната броня от материала камекс, който поглъща излъчването десет пъти по-силно от оловото. Допълнителен фактор за безопасността е берсилът, от който е построен целият кораб. Знаете ли какво е това берсил?

— Знаем, знаем! — разнесе се шум.

— Я да видим — каза инженерът и като потърси с премрежени очи най-малкото от момчетата, посочи го с пръст.

— Берсилът… — пое дъх момчето — … това е метал по-издръжлив от стоманата.

— Не, това не е метал — забеляза един от неговите другари.

— И така, метал ли е, или не е? Не знаеш ли? А какъв е неговият строеж?

— Там има някакви „очички“ — започна едно, но понеже не го подкрепиха, замлъкна.

Настъпи неприятна тишина.

— Да — каза инженерът. — И двамата имате право. Берсилът е и метал, и не е метал. Както показва названието му, той се състои от два елемента: от БЕРилий и СИЛиций. Първият е метал, а вторият не е. Всеки един от тези елементи има кристална структура, т.е. пространствена мрежа, в чиито ъгълчета стоят атоми. Берсилът се образува, като в празните места на кристалната мрежа на единия елемент се поставя мрежата на другия. Образува се „атомна плетеница“, извънредно издръжлива и твърда. Това се отнася до самата ракета. Да преминем сега към двигателната сила. Погледнете плана на космократора. Цялата му задна част е помещение за двигателя. От останалата част на ракетата я отделя двуметров екран, който поглъща излъчването. Като вървите отпред назад, виждате първом нашата „работилница за гориво“. Това е атомна батерия, която произвежда комуний. На борда нямаме готово гориво, но ние сами си го изработваме от други елементи. Нашата батерия, изцяло напълнена, може да произведе около четиридесет килограма комуний. Това не изглежда много, но е достатъчно да се извършат няколко пътувания до границите на нашата слънчева система. Произвеждането на комуний се извършва непрестанно, също и сега, обаче извънредно бавно, както ще видим след миг.

Инженерът натисна една дръжка. Веднага светнаха дисковете на двата часовника, а на най-високото „насекомово око“ или по-точно на малкия катоден екран заискри линия, която почна бавно да пулсира.

— Сега батерията е поставена на празна скорост. За да започне движението, изтеглят се предпазителните кадмиеви бленди с помощта на този регулатор — инженерът постави ръка върху една голяма черна ръчка. — Тогава броят на свободните неутрони във вътрешността на батерията се увеличава стотици милиони пъти и продукцията на комуний се ускорява. Какво става по-нататък? Комуниевите атоми се вкарват чрез вентилатор в следната камара, наречена на плана поле, понеже там има електромагнит, който образува магнитно поле. Полето трябва да бъде много силно, затова електромагнитът тежи повече от четиристотин тона, т.е. повече от една шеста част от теглото на цялата ракета. Електромагнитът, както навярно знаете, произвежда температура за запалването на комуний. Между неговите полюси се образува кълбо от нагорещени газове. Това е просто едно малко изкуствено слънце, което се върти в магнетичното поле и изхвърля струя от частички със скорост няколко хиляди километра в секунда. Ако не е магнитното поле, частичките на разлагащите се атоми биха излетявали не само през душниците, но биха се разпръсквали във всички страни. Преди години в много големите батерии, така наречените „уранови пещи“, се произвеждаха толкова много неутрони, че на разстояние няколко десетки метра наоколо трябваше да се създава безлюдна зона и всички операции при батерията да се ръководят иззад дебели защитни стени. Сега благодарение на възможностите за свободно насочване на деутроните всичко това принадлежи на историята и от онова време ни останаха само дебелите стени като тази, под която минахме, идвайки тук. Сега разбирате, че този двуметров защитен екран между двигателната камера и жилищната част на ракетата няма вече така голямо значение. Ако полето изчезнеше изведнъж, то към нашата страна, във вътрешността на ракетата, биха нахлули бързи частички с такова напрежение, че никакъв екран тук не би могъл да помогне. Ще ви дам пример за илюстрация на онова, което казах. Като приближавам лицето си към пламъка, аз мога да се предпазя от опарване, ако духам силно и отблъсквам от себе си разгорещените газове. Приблизително такава роля изпълнява спрямо ракетата електромагнитът, който ръководи потока на частички към душниците. По този начин се образува двигателна сила. Остава ни още да разгледаме плаването. Всъщност цялата астронавтика се състои от два големи дяла. Първият — това е излитането и кацването, а вторият — истинският полет в безвъздушното пространство. И едното, и другото съвсем не е лесно. Ако включа движението и завъртя тази ръчка до края, моторът ще започне да работи с цялата си мощност, т.е. той ще развие сила от три милиона и седемстотин хиляди механични коня. Обаче това не бива да се прави… защото всички, които се намират в ракетата, ще бъдат веднага убити!

— Защо?

— Ако потегли с такава скорост, ракетата би достигнала ускорение около три хиляди и деветстотин пъти по-голямо от земното. Земното ускорение е сила, с която земята притегля всички предмети към своята повърхност. Човек, подложен на ускорение два пъти по-голямо, тежи като че ли два пъти повече от нормалното, на трикратно ускорение — три пъти и т.н. Погледнете този голям циферблат. Той е разпределен на единици „g“, т.е. на единици ускорения. Той показва какво ускорение има ракетата. Циферблатът, както виждате, завършва на 50 g. При 6 g има червена чертичка, а при 9 — две. Защото човек може да издържи по-дълго време ускорение около 4 g, а около половин час — 7 g. 20 g може да издържи само няколко десетки секунди. А ускорение 3900 g просто би сплескало като преса всички присъстващи в ракетата. Така че при излитането ракетата не бива да развие ускорение по-голямо от 6–7 g и затова на диска на това място има червен знак. И така предпазителят не позволява да се развие по-голямо ускорение. Той може обаче при известни обстоятелства да бъде отстранен.

— А защо?

— Защото ракетата може да бъде изстреляна изобщо без екипаж и така именно правехме при първите опити на летенето. Тогава няма ограничения и двигателят може да бъде включен с пълна мощност. Същото се отнася и до спирането: и тогава се образува ускорение, само че обратна насочено. Лесно е да си представим това; спомнете си какво става, когато седите във вагон, който тръгва изведнъж. Тогава се усеща дръпване назад, а когато вагонът спира — дръпване в обратна посока. Бързината по време на излитането не бива да прекрачва известна граница и поради друга причина. Ако се сгорещи от търкането с атмосферата, ракетата би могла да се запали и да изгори, въпреки че е толкова издръжлива. Имайте предвид, че като лети с обикновена плътна скорост, ракетата лесно може да надмине артилерийски снаряд. При скорости, надминаващи звука, каквито тогава постига, съпротивата на въздуха е огромна. Прилагани бяха различни методи да бъде тя намалена. Космократорът има около носа си отвори, през които се изкарва под налягане водород, докато апаратът прекоси атмосферата. Между страните на ракетата и въздуха се образува тънък слой водород, който се движи с половината скорост на ракетата. Това е така наречената фаза със средна скорост. Вследствие на това температурата на обвивката не надхвърля хиляда градуса. Това се понася благодарение на нашите охладителни машини. Но ако поради някакви причини температурата продължава да расте, тогава друг автомат намалява напора на изхвърляните газове и забавя двигателя. Така превъзмогнахме основните трудности на излитането. А сега да видим какво би станало, ако тук попаднеше някой нежелан гост.

Инженерът бързо включи ръчката за пускане в движение. Веднага виолетовата линия, която лениво се виеше върху диска на осцилографа, започна да се опъва и да трепери все по-бързо. Стрелките на циферблата тръгнаха надясно. Царуваше пълна тишина, тъй като всички със затаен дъх бяха допрели главите си един до друг. Стрелките вървяха все надясно. Запалваха се и гаснеха различни сигнали. Инженерът натисна другата ръчка и трите екрана на черната „глава“ заискриха с небесно синкави светлини.

— Както виждате, образуването на комуний се ускорява. Можем да тръгваме!

Инженерът хвана неочаквано за ръката най-малкото момче, което, заобиколено от другарите си, стоеше най-близо, и с неговия пръст натисна червения ключ под надписа Старт.

Момчето извика и се дръпна назад, но го спря гъстата стена от другарите му, които се натискаха зад него и с широко отворени очи и затаен дъх очакваха катастрофата. Не стана обаче нищо. На един от екраните се появи за малка част от секундата трептяща елипсовидна линия, после пламнаха три червени лампи и всички светлини на таблото изгаснаха. Затова пък на една от стените зави с пресеклив глас сирена. Инженерът се засмя.

— Вие мислите, че наистина искам да ви пратя на небето? Е, не се страхувайте… Нищо не е станало и не можеше да стане. Просто започна да действува предикторът!

Момчетата ако и да не разбираха какво е станало, никой не искаше да пита. Всички бяха страшно засрамени, а обстоятелството, че инженерът видя тяхната уплаха, още повече ги засегна.

— Хайде, хайде, не се сърдете…

Инженерът стана сериозен и обясни:

— Човек не е в състояние да контролира работата на всички двигатели и инструменти едновременно. Освен това за такава скорост, каквато развива космократорът — още през първите десет минути почти три километра на секунда, — реакциите у човека са твърде бавни. Ако на разстояние пет километра от ракетата се покаже от облаците самолет, ще стане сблъскване, преди пилотът да предприеме каквото и да било. Докато образът на приближаващия се самолет стигне до мозъка, изминават четири десети от секундата. През това време ракетата ще прелети почти километър и половина. Но пилотът само го е забелязал, а не е разпознал образа. За това е необходима още почти цяла секунда и дотогава той ще измине още четири и половина километра и ще се е сблъскал! Освен това при излитането човек не владее напълно физическите си сили. Тогава има ускорение от 5 до 7 g. Такова ускорение изпитва пилотът на реактивен самолет при изпълнение на еволюции. Може би сте виждали как изглежда седалището в такъв самолет? Всъщност то е „лежалище“, а не седалище, защото пилотът лежи там по корем, с брада подпряна на гумена възглавница. Причината е там, че под влияние на растящото ускорение първо изневерява кръвообращението. Кръвта като че ли става „много тежка“ и сърцето няма достатъчно сила да я изтласква до отдалечените части на тялото, а такава част е и мозъкът. Затова при виражите и лупингите много често пред очите на пилота става тъмно. Това означава, че кръвта не достига до тилната част на мозъка, където е центърът на зрението. И тъй, разбирате сами, че човек не може сигурно да управлява ракетата през време на отлитането. Замества го съоръжението, което е пред вас — инженерът постави ръка върху лъскавата гладка покривка на „главата на насекомото“. Това се нарича „предиктор“. През време на летенето в празно пространство трябва да се поддържа съответен курс. Ракетата може през целия път да се кара от двигателите, но това би било излишно прахосване на енергия. Защото достатъчно е да се отдалечим на известно разстояние от Земята и да изключим моторите. Тогава корабът лети сам, благодарение на слънчевото привличане както планетите. Това са така наречените естествени орбити. Има и други орбити, наречени принудени, когато корабът лети, така да се каже, „напреки“ или пък „срещу течението“ и си помага с двигателите, за да превъзмогне силата на слънчевото притегляне и да си съкрати пътя. Онова, което на обикновен кораб го върши капитанът и кормчията, т.е. изчислява курса, поддържа го, заобикаля пречките и дори бди за изправността на уредите — всичко това у нас се изпълнява от предиктора. Корабът, както знаете, се върти в празното пространство около дългата си ос, за да създаде изкуствено поле на притегляне. Затова отпред и носа се намира радарен предавател, чиято антена се върти в обратна страна с такава скорост, че да остава неподвижна по отношение на звездите. Благодарение на това предикторът във всеки момент се ориентира каква е посоката на летенето и неговата скорост. Радарът би могъл да се нарече зрителен орган на предиктора. Освен че дава сведения за положението на кораба, той има още една извънредно важна задача, а именно: в празното пространство винаги има опасност от сблъскване с метеори. Това беше истински кошмар за първите астронавти. Предикторът може благодарение на въртящите се радароскопи да избегне такива опасни срещи. Освен „зрителен орган“ той има и „химико-електрическо обоняние“, чувствително към състава на въздуха вътре в ракетата, който той прочиства и променя самостоятелно. Но като че ли най-важното му сетиво е усетът за равновесие, без който кацането би било изобщо невъзможно.

Близо до големите небесни тела има така наречени забранени зони, в които засилващото се триене, предизвикано от притеглянето, би могло да разкъса ракетата. Предикторът умее да отминава такива невидими подводни скали благодарение на гравиметричното си съоръжение. При кацване пък, когато корабът се приближава към планетата с отворени спирачни душници, предикторът поема ръководна роля и регулира работата на двигателите, като отбелязва за всяка част от секундата промените на собствената скорост, ъгъла на приближаването към планетата, съпротивата на въздуха и равновесието на ракетата.

— А как прави той всичко това? — попита едно от момчетата.

— Това няма да ви кажа, защото би трябвало да идвате тук на лекции два пъти на ден през цялата година. Достатъчно е, че предикторът, когато му заповядаме например да изчисли курса до Венера, ще направи това за няколко минути, а после е достатъчно да го нагласим на „старт“ и да легнем на фотьойла. Нищо обаче не може да се случи, за което предикторът да не е бил уведомен. Той не допуска това. Затова именно, момко, когато ти натисна смело това копче — инженерът се обърна към почервенялото като божур момче, — вместо двигателя забуча сирената за тревога…

— А какво показват тия дискове? — попита едно от момчетата и посочи трите „очи“ на предиктора, може би не толкова от любопитство, колкото за да отвлече вниманието от нещастния си другар, който беше готов да потъне в земята.

— Тези екрани показват орбитите на пътуването. На единия се вижда желаната орбита, на другия описваната, а третият служи за изчисляване на положението.

— Какво ще рече това, да се вижда орбитата? Каква орбита?

— Под думата орбита или траектория на летенето разбираме кривата линия, която корабът описва в пространството. При изключени двигатели това може да бъде част от хипербола, парабола или елипса.

— А това какво е? — каза момчето и посочи екраните със светъл образ на залата.

— Това е обикновена телевизионна уредба. Служим си с нея, а не с прозорци в стените, защото никакъв прозрачен материал не би издържал огромните разлики в температурите и налягането. Тия телевизори са чувствителни към видимите за човешкото око лъчи. Те не действуват добре нощем, при облаци и мъгла. Но и тогава не оставаме слепи, защото се прехвърляме на радара, т.е. както знаете, на ултракъси радиовълни.

Инженерът превъртя един неголям ключ на таблото. Цветните образи на залата изгаснаха. На тяхно място се появиха чудновати на вид образи в зеленикавокафяви цветове. Като се вгледаха, момчетата познаха същия образ както предишния: вътрешността на залата, хората, машините, но всичко някак си по-тъмно и лишено от естествени цветове.

— По този начин виждаме повърхността на някоя планета, когато се приближаваме към нея нощно време и сред облаци. Това обаче е твърде недостатъчно. На чужда планета няма, разбира се, никакво изкуствено летище, а да се огледа точно теренът, когато ракетата развива около хиляда и седемстотин километра на час — това е най-малката скорост на влизане в атмосферата на планетата, — не е лесна работа дори при сътрудничеството на предиктора.

Инженерът пристъпи към осветения план на ракетата.

— Тук в носа се намира нашият разузнавателен самолет. Не знаете ли, че имаме самолет на борда? — добави той, като забеляза учудването на момчетата. — Имаме дори цяла въздушна „флота“. В складовите помещения се намира хангарът и на втория самолет, хеликоптер. Той служи за други цели. А самолетът, който виждате тук в носа, е малък едноместен реактивен самолет. Като се приближим на двайсетина километра от повърхността на планетата, отваряме клапите и изхвърляме самолетчето, което лети вече по-нататък самостоятелно, проучва подробно условията на терена и ни съобщава своите наблюдения по радиото. Ако възникнат някакви съмнения, например дали почвата е доста издръжлива — знаете, това е трудно да се установи от летящата ракета, — самолетът кацва и пилотът извършва необходимите проучвания, след което или ни извиква по радиото, или пък лети по-нататък, за да търси друго летище.

Когато той открие удобен терен, ракетата почва да се спуща най-напред аеродинамично, т.е. като използува въздушното съпротивление, а когато скоростта спадне около четиристотин километра на час, предикторът включва спирачните душници. Обърнахте ли преди малко внимание на кръгчето, което нарисувах в средата на ракетата?

Инженерът извади бележника си и показа на момчетата скицирания напречен разрез на космократора.

— Това е дълга тръба, която върви от възпламенителната камера чак до носа. През нея могат да се изхвърлят част от атомните газове и те служат като спирачки на кораба.

— А какво би станало, ако предикторът откаже да действува? — попита най-малкото от момчетата, което вече беше се съвзело от смущението.

— Предикторът има предпазители — започна инженерът, но момчето не се задоволи.

— Ами ако предпазителите се развалят?

— Това е съвсем невъзможно.

— Но все пак е възможно, нали? Какво трябва да се направи, ако той се развали? — упорито настояваше момчето. В първия момент инженерът намръщи вежди, като че ли искаше да каже „не бъди досаден“, но после стисна леко устни.

— Искаш ли да знаеш? — каза той. — Тогава елате с мене.

Излязоха от централата и отново се намериха в триъгълния коридор. Те стигнаха бързо до тесните стълби и се изкачиха в станцията за обслужване на шлюзовете. Обаче вместо да тръгнат надясно, към коридора, който води навън, инженерът отвори една метална врата в стената. По стълбичка те се изкачиха на борда на горната част. Шахтата, през която стигнаха тук, се отваряше по средата на един тесен прелез между две дълги отвесни стени. Докъдето стигаше погледът, продължаваше металната улица, прорязана на равни междини от профилни подпори. Това приличаше на някакъв голям фабричен склад.

— Намираме се в товарните помещения — каза инженерът, като се насочи към задната част на ракетата. Едно от момчетата погледна нагоре и издаде вик на учудване: над тях, на височина пет метра, се виждаше обърнат коридор, с насочени надолу перила, като че ли отражение на оня, по който вървяха.

Инженерът се спря и обясни:

— През време на пътуване, когато ракетата се върти, ние си служим и с оня коридор. Нали помните какво ви рисувах?

— И ходите с краката нагоре? А не ви ли се завива свят?

— От къде на къде? Ами че това въртеливо движение изобщо не се чувствува. Под краката се чувствува обикновен под и нищо повече.

— А ако през време на отлитането някой стои тук, дето сме ние, какво ще стане?

— Когато ракетата се отдалечи от земята на три хиляди километра, придава и се въртеливо движение и тогава стоящият тук човек би полетял с глава напред в оня коридор. Но понеже въртенията отначало са бавни, нищо не му става. По-право това би било бавно летене, а не падане.

— Дето ще рече „горе“ и „долу“ си променят местата?

— Разбира се.

 

Продължиха по-нататък. Някои от помещенията бяха вече напълнени догоре, в други се движеха хора и със специални ремъци прикрепваха всички предмети към дръжките си. Без да забавя стъпките си, инженерът даваше обяснения според това къде минаваха.

Минаваха покрай складовете с хранителни продукти. В полумрака се забелязваха бъчви и купища сандъци, пакети с консерви, чували с брашно и зърнени храни. В следното помещение се намираха лекарства, разни химикали и апарати. В хладилника лежаха запаси от замразено месо, зеленчуци и плодове. Човек би казал, че цялото земно кълбо е натрупало в ракетата като в чудноватия Ноев ковчег всички свои произведения: тук имаше палатки и чували за спане, спектроскопи, зрителни тръби, сеизмографи, топове платове, цели химически лаборатории, барографи и теодолити, витамини, зърна от различни растения, балистични камери, бидони със синтетични белтъчини и мазнини, бормашини, компресори, стругове, експлозивни материали, цилиндри със сгъстени газове, аварийни генератори, запаси от метали, ламарина, тел, кабели и инструменти, леки сплави, стъклени и порцеланови съдове, стоманени въжета, части от мотори, запасни радиолампи, радарни антени и портативни метеорологични станции.

Момчетата вече почти безразлично отминаваха претъпканите помещения, без да се вълнуват от най-неочакваните обяснения, но се оживиха, когато по едно време инженерът посочи отворената врата на едно от помещенията и каза:

— Тук има полярни и алпийски екипи.

Едно от момчетата надзърна вътре.

— Как така? — учуди се то. — Ски? Та нали на Венера е горещо? А освен това там няма вода, затова и сняг не може да има?

Инженерът усмихнато се спря за миг.

— Виждате ли — каза той, — всичко друго взехме въз основа на нашите познания. А ските… ските вземаме от предвидливост…

В едно от последните помещения се намираше хеликоптерът, покрит с брезент и прикрепен към потона със стоманени скрипци. Момчетата се заинтересуваха от машината, но инженерът бързаше по-нататък.

На пода тъмнееше голям отвор, това беше товарителната плоскост, която слизаше десетина метра надолу до равнището на залата.

Над влизащите тук малки електрически вагонетки се пресягаха раменете на един елеватор. Момчетата отминаха отново на пода, обграден с нисък парапет, и стигнаха до края на коридора. Ниско в стената се намираше кръгъл капак с панти.

Инженерът раздвижи големия метален кръг и капакът се отвори. Очерта се тъмен кладенец, от който лъхаше задушен въздух.

— Приближаваме се към атомната батерия — каза инженерът. Навел се, за да не удари главата си о ръба на отвора, той подхвърли:

— Които са смели, след мене! — и изчезна в тъмнината.

Едва беше потънал в нея и там заискри светлина. В същото време застаналите пред капака момчета забелязаха, че на стената се запалиха три червени, лампи.

От другата страна имаше стълбичка, по която слязоха надолу.

Намираха се във вътрешността на огромен цилиндър с диаметър десет метра. На това място бордът не разделяше корпуса на ракетата на две половини и те можеха свободно да разглеждат нейния кръгъл разрез. В не твърде ясно осветено пространство, обкръжено от всички страни с метални стени като огромна цистерна, температурата беше доста висока.

— Отзад зад нас — каза инженерът — е жилищната и служебната част от ракетата, а пред нас — атомният реактор и по-нататък — двигателите.

Настана тишина. Всички напрягаха слух и несъзнателно се опитваха да уловят макар и най-слабия отзвук зад стената, която ги делеше от реактора, който по думите на инженера не преставаше никога да работи. Разигралото се въображение увеличаваше и най-слабия шум и стъпка до размерите на атомна експлозия. Обаче тук не се чуваше нищо, освен ускореното дишане на момчетата. Масивният, незначително вдлъбнат щит беше гладък и неподвижен. Само в долната му част, непосредствено пред момчетата се намираше кръгъл отвор, затворен с брониран диск и три метални пръта, всеки от които бе заловен с дълбоко изрязана и силно затегната винтова гайка. Над отвора минаваха в метални тръби проводници, които изчезваха в противоположната стена.

— Тези кабели отиват в централата — посочи инженерът. — В случай на смущения в работата на двигателите, ако излъчването почне да прониква тук, веднага за това бива уведомен предикторът.

— Значи тук може да проникне излъчването?

— Разбира се. В този момент също така се просмуква по малко…

Инженерът извади от джоба си малък апарат, свали му предпазителната покривка и показа малкия часовников циферблат. Светлата зелена точица беше незначително отклонена от нулата.

Момчетата се спогледаха, после насочиха погледа си към стълбичката, която беше единственият път за отстъпление, обаче никой не мръдна. Инженерът прибра апаратчето и каза:

— Теоретически магнитното поле насочва всички частици на разпадащите се атоми към душниците. Обаче на практика винаги се намира незначително количество „разбунтували се“ атоми, които отлитат в различни страни, а на свой ред част от тях и тук, където стоим. Но това е толкова незначително количество, че няма ни най-малко значение, толкова повече, че до жилищните помещения има още доста път, а обикновено тук не стои никой. Но ако поради някакви повреди, например поради прекъсване на редовния силен ток, изчезне магнетичното поле — струята от частички би започнала да бомбардира все по-силно поглъщащия екран и да си пробива път навътре в кораба.

Като се обърна към противоположната страна, инженерът посочи нагоре с ръка:

— Виждате ли тези лъскави „цеви“? Това са броячите на Гайгер — Мюлер и други прибори, които откриват наличността на излъчване. В случай на най-малки смущения веднага съобщават на предиктора.

На височина четири метра имаше в стената продълговата вдлъбнатина, от която се подаваше ред блестящи фунийки, насочени към преградата на атомния реактор.

— Тогава предикторът изпраща заповед за спиране реакцията на разпадането, като вкарва автоматично кадмиева руда вътре в реактора. Ако ли пък — инженерът втренчи спокойния си неподвижен поглед върху малкия — предикторът се повреди, тогава…

Той пристъпи към преградата.

— Този капак е проход през преградата. През него може да се влезе в атомния реактор.

— Как така в реактора? Но това е невъзможно!

Момчетата мислеха, че Солтик се шегува, обаче инженерът поклати глава.

— Не. То е в границите на възможното… малко вероятно… но възможно е… всички ръководени отдалече съоръжения да изневерят. В такъв случай, ако има опасност от експлозия на реактора, някой би трябвало да влезе през тук, през този отвор, и ръчно да слага в графита кадмиева руда за намаляване на реакцията.

— А кой трябва да направи това?

— За безопасността на кораба отговаря първият инженер-навигатор. Той би могъл да заповяда, но няма да направи това.

— Откъде знаете?

— Защото това съм аз.

С разширени очи момчетата се взираха в Солтик. Едва сега забелязаха, че в държането му няма никакво пренебрежение. Само беше много изморен. Като гледаха неговото слабо неподвижно лице, всички отведнъж разбраха кой ще влезе в реактора, ако това бъде необходимо.

— Значи там трябва да се влезе… — каза едно от момчетата. — Навярно с някакъв комбинезон… с предпазителен скафандър?

Инженерът поклати глава.

— Не. Там — посочи той с ръка — има такова сгъстено излъчване, че никой скафандър няма да помогне. За една минута човек ще погълне смъртоносната порция на облъчването.

Най-малкото от момчетата, като забрави, че е било засегнато от инженера, прошепна:

— Значи вие…

Той замлъкна. След малко каза:

— Значи… той трябва да умре?

— Да — отвърна инженерът. — За да могат другите да живеят.