Станислав Лем
Астронавти (16)

Експериментът

Лао Чу поддържал връзка с хеликоптера до момента, когато Мъртвата гора преградила пътя на радиовълните. През целия ден другарите били заети с изследване дъното на езерото. Когато изтекъл часът, в който трябваше да се върнем, Осватич излетял, намерил акустичната следа и тръгнал да ни търси. Самолетът не могъл да лети така бавно и ниско като хеликоптера. Осватич многократно губел следата и два часа се лутал из облаците, докато намерил кратера. Няколко пъти се опитвал да вкара машината вътре, но всичко било напразно и без малко щяло да свърши с катастрофа, защото го теглили надолу коварни въздушни течения. После описвал кръгове в облаците, като непрестанно ни викал по радиото, а понеже и това не дало никакъв резултат, той хвърлил на склона на кратера торби с храна и отлетял обратно. В резервоарите си имал толкова малко гориво, че едва успял да долети при езерото. През следното денонощие другарите ни се обезпокоили още повече. Те обмисляли дали не трябва да излетят с космократора, макар че това не влизаше в плана, изработен преди нашето отлитане. В това време започнало да се мръква и те трябвало да закотвят ракетата, защото предвиждали, че ще има буря. Привързали носа и за крайбрежните скали със стоманени въжета. Ураганът избухнал внезапно. Сгъстените в скалния проход въздушни маси нахлули в котловината с бързина към триста и петдесет километра в час. Космократорът, дърпан от буйните вълни, опъвал яростно въжетата. За да противодейства на ужасния въздушен и воден напор, Осватич пуснал двигателите и задържал ракетата с нос срещу вятъра. Ненадейно едното въже се скъсало и ракетата се донесла към брега. Може би единственият изход е бил да се напусне езерото, но другарите не искали да направят това, защото имало вероятност ние да се намираме някъде наблизо и ураганът да ни е попречил да се завърнем в ракетата.

Космократорът разбивал непрестанно водата с изхвърляните газове и намалявал в продължение на шест часа напора върху останалите въжета. Когато най-голямата сила на урагана преминала, другарите ни запалили голям прожектор, чиято светлина, възправена като бяла колона над ниската мъгла, ни посочи пътя.

На другия ден станах късно. Всичките ми мускули бяха пропити с чувство на умора, което бавно намаляваше. Когато влязох в централата, там нямаше никой. Погледнах аерометричните уреди. Налягането се увеличаваше и температурата беше спаднала до девет градуса под нулата. Корпусът на ракетата се повдигаше едва забележимо и се отпускаше като гърди на заспал великан. От време на време се чуваше скърцане на ледените буци, които се триеха о бронята на космократора. Седнах пред главния екран. Той беше изпълнен с черна беззвездна нощ. Отпуснах глава. Почивах си в блажен покой, с полузатворени очи, като че ли очаквах да завърши прекъснатият от пробуждането сън. Някой влезе. Беше Чандрасекар.

— Е, какво — попита той, като застана пред мене, — задоволихте ли вече големия си глад?

— Не — отговорих аз. — Гладът ми за знание само се увеличи, а гладът за приключения… него едва ли някога ще задоволя…

Предишния ден бяхме така уморени, че само с няколко думи разказахме на другарите си за нашите премеждия. Сега започнах да разказвам всичко и не зная дали причина беше настроението на сутрешните часове — защото синкавата светлина на лампите напомняше небето преди разсъмване, — дали усмивката на Чандрасекар, но аз говорех така, като че ли доверявах на приятел. Накрая добавих:

— Работата не мина без някои грешки… но струва ми се, че никой не е виновен за това. Арсениев обаче отстъпи от своите провъзгласени принципи, когато спря там, в пещерата на металните същества. Разсъдъкът ни заповядваше да продължим пътя, защото имахме малко кислород, но ние невинаги се ръководим от разсъдъка и така е добре. Открихме нещо, което може да има голямо значение: Арсениев донесе шепа от тези метални насекоми… видяхте ли ги, професоре.

— Да, те са в лабораторията. Арсениев молеше да почакаме с тяхното изследване, докато той дойде. Да се върнем към предишната тема… Давате ли си сметка, че тези няколко литра кислород, които изразходвахте за дишане в пещерата, можеха да не ви достигнат през последния етап от завръщането.

— Това беше възможно.

— Каква стойност щеше да има тогава вашето откритие?

— Но ние не знаехме ще ли ни стигне кислородът, или не и мисля, че тъкмо затова Арсениев постъпи така, както… аз в Мъртвата гора.

— Така ли смятате?

— Да. Ако бях уверен, че не влезем ли в пещерата, ще успеем да стигнем до космократора — аз пръв щях да се противопоставя на професора. Цялата работа е в това, че аз нямах тази увереност.

— Така смятате… — изрече тихо Чандрасекар. Той гледаше с наведена глава лъскавите тъмни плочи на предиктора, сякаш търсеше в тях собственото си отражение. Аз чаках с любопитство какво ще каже той, но тъкмо тогава в централата влезе Солтик и разговорът взе друга насока.

— Таз подземна тръба, металният клон, който намери Смит, и най-после бялото кълбо трябва да имат някаква връзка! Ами променливото магнитно поле! — казваше инженерът. — Ако знаех как те произвеждат електричество, щях да зная всичко!

— Вие грешите — отвърна Чандрасекар. — Ако в залата на някоя земна филхармония влезеше марсианец, каква полза би имал той от най-точното геометрическо изследване на сградата, от химическия анализ на тухлите и мазилката, на позлатените части и от проучването на физическите свойства на цигулките и пианата? Той и след това не би имал ни най-малка представа за целта, с която е създадена сградата. Не би имал познания за най-важното нещо.

— За музиката, нали? — попита Солтик.

— Не, за историята на човешкия род. По-важно от конструкцията на машините е да познаем съществата, които са ги създали.

— Аз съм убеден, че стопани на планетата са металните мравки — казах аз. — Отначало ми се струваше чудно такива малки животинки да построят огромна енергетична мрежа, но нима земните строежи не надхвърлят нашите размери стотици и хиляди пъти? Да вземем например океанските бентове или крайполюсния атомен пръстен.

— Не зная какво представляват така наричаните от вас „метални мравки“ — отговори математикът, — но аз съм убеден, че тук трябва да се намират същества, които много повече приличат на нас.

— Откъде можете да знаете това?

— От всичко, което ми разказахте — отговори спокойно Чандрасекар. — Вие сте намерили в пещерата надпис или по-скоро рисунка върху стената, нали?

— Е, да, но…

— И за какво е трябвало да я създават тези така наречени мравки, които, доколкото видях, изобщо нямат очи.

— Дявол да го вземе, вие сте прав! — извика Солтик.

Аз се забърках.

— Наистина, но… почакайте, професоре, а може би те са направили рисунката случайно… т.е. не рисунки, а…

— А какво?

— В този момент аз не зная, те може би имат някакъв електрически усет…

Чандрасекар се усмихна.

— Внимавайте! Виждам, че вие искате на всяка цена да спасите славата си като „откривател на металните мравки“. Моля, не нагаждайте фактите към хипотезата, няма нищо по-лошо от това.

Той изведнъж намръщи вежди.

— Извинявайте. Хрумна ми една идея…

Той мина между мене и Солтик така бързо, че известно време и двамата се вглеждахме във вратата, през която, изчезна.

До обед нямах всъщност никаква работа. Планът не предвиждаше никакви занимания извън ракетата. Учените се бяха затворили в лабораторията, откъдето долиташе силното бучене на трансформатора. В централата до предиктора седеше Осватич. Ракетата престана да се люлее, стегната от леда, който с все по-дебел пласт покриваше езерото. Студът се засилваше. Надзърнах в книгата, която четеше Осватич: това бяха „Елементи“ от Евклид. Отчаян, излязох в коридора. Вратата на лабораторията се отвори.

— Край на легендата за разумните метални същества! — извика Арсениев, като ме видя. Беше с дълга престилка с подвити ръкави и повдигната на челото лупа с две стъкла. — Съжалявам ви, защото вие сте неин автор, пилоте, но фактите решават — впрочем действителността е може би още по-загадъчна.

В лабораторията всеки свободен кът беше запълнен с апарати. Големите индукционни бобини бяха дори закрепени на потона. От маса на маса минаваха увиснали снопове от разноцветни проводници. Под един голям прожектор седяха Тарланд, Райнер и Лао Чу и гледаха с увеличителни стъкла нещо, което аз не можех да видя от вратата. Приближих се. Като се наведох, видях на фона на тъмната плоча някакви дребни искрици. До празна метална черупка лежаха няколко микроскопични спиралки, по-тънка от косъм жичка и не по-голямо от главичката на топлийка късче материя, прозрачна като капка опушено стъкло.

— Ето вътрешностите на „металната мравка“ — каза Арсениев. — Тя е нещо като миниатюрен радиопредавател, който работи на вълна от няколко сантиметра, но предавател с много особен строеж. Виждате ли това кристалче? — той повдигна с пинцета лъскавата капчица. — Това е конгломерат от няколко елемента, кристализиран по такъв начин, че представя като че ли „пакетче“ от втвърдени електрически трептения. Раздразниш ли го, той ги пресъздава като грамофонна плоча.

— Какво говорите? Чакайте, чакайте… професоре — извиках аз, — не е възможно, аз сам видях как това нещо реагираше на моето присъствие, как се движеше и се правеше на умряло, а дори съвсем ясно се обаждаше, когато се доближавах до него…

— Точно така — отговори със задоволство астрономът. — Моля ви се, веднага ще ви съживим една „мравка“…

Физикът сложи „животинчето“ на една ебонитова плоча под екрана на голям радаров апарат, започна да манипулира с дръжките и насочи върху него сноп от невидими вълни.

— Бяха доста ръждясали — казваше в това време Арсениев, — явили са се разни спойки и съединения, отначало не искаха да действуват, но когато ги изчистихме, обадиха се почти всички… Ето погледнете.

Той каза това съвсем спокойно, а аз се вдървих.

„Мравката“ трепна и се раздвижи, като подаде напред тъничката жичка. Физикът въртеше радаровия екран, повдигаше го, спускаше го надолу, описваше с него кръгове, а „мравката“ послушно повтаряше всичките движения и обръщаше заострения си край с жичката към екрана.

— Всяко такова уредче притежава, както ви казах, кристалче със серия от складирани трептения — обясняваше Арсениев. — Докато не е събудено, то остава неподвижно. А да се събуди може с помощта на радиовълните, и то тъкмо с обсег от няколко сантиметра, с какъвто работят нашите радари. Когато там, в Мъртвата гора, вие сте се доближили до своята метална „мравка“, излъчваните от екрана на вашата каска вълни са я събудили. „Мравката е оживяла“ и започнала да предава. А когато вие сте се отдалечавали от нея или сте извръщали главата си, вълните не са я улучвали и уредчето се е изключвало. То притежава проста уредба, основана на принципа на вариометъра, благодарение на което се нарежда точно в посоката на снопчето вълни, които го възбуждат. Ясно ли ви е това?

Кимнах мълчаливо с глава. Последната ми хипотеза се разби на пух и прах. Реших отсега нататък да се откажа окончателно да създавам хипотези.

— Излиза, че това не е „същество“… — продумах след малко.

— Разбира се, че не е.

— А какво може да бъде тогава?

— Това не знаем. Другарят Лао Чу смята, че по този начин жителите на Венера записват различни неща…

— Аха, значи то е нещо като книга?

— Или грамофонна плоча, или филм, или може би писмо… Във всеки случай нещо като документ, чието съдържание можем да възпроизведем, когато ни потрябва.

— А дали тези трептения… вярно, нали и „докладът“, прочутият „доклад“ също беше записан с трептения… може би и тези са същи…

— Както виждате, професор Чандрасекар не е тук. Вече от два часа той се мъчи с помощта на маракс да отговори на тоя въпрос. Засега трябва да се въоръжим с търпение.

Когато се връщах в централата, минах покрай кабината с маракс. Исках да надзърна вътре, но ме спря голям червен надпис „тишина“, който гореше над вратата. В централата все още седеше Осватич със своя Евклид. Затова отидох горе, в станцията на шлюзовете, облякох скафандъра си и се покачих на гърба на ракетата. Нощта беше черна и мразовита.

Светнах с ръчен фенер и се убедих, че мъглата беше изчезнала. Бялото кръгче от светлина се плъзна по леда, събуди лъскави отражения и се загуби всред неясните предмети, покрити с тънък пласт сняг.

Угасих фенера и седнах върху корпуса. Известно време не виждах нищо. Трябваше да изключа радара, защото неговият екран, който издаваше зеленикава светлина във вътрешността на каската, ме заслепяваше. Очите бавно започнаха да свикват с мрака. Тъмнината не беше навсякъде еднаква; най-тъмно беше ниско над хоризонта, където се досещах, че се намират планините. Небето представяше черно пространство, но малко, едва забележимо по-бледо. По него нямаше дори и такова сияние, каквото хвърлят на Земята облаците, осветени отгоре от Луната. Отдолу, от ледената повърхност, долиташе леко хрущене. Ледът надебеляваше и изтласкваше нагоре корпуса на ракетата. Досега гледах на север към прохода. Като се извърнах на юг, забелязах мъждива сива виделина. Отначало мислех, че ми се е привидяло, но като напрегнах погледа си, успях да различа върховете на планините върху бледия неясен фон. Там имаше малко светлина, но толкова малко, че като гледах прекалено дълго време, почнах да се съмнявам дали изобщо виждам нещо. Трябваше да притворя за малко клепачи, после ги отворих изведнъж и се убедих, че това не е илюзия, че там мъждука много слаба, но истинска сивота.

Върнах се вътре в ракетата, оставих скафандъра в камерата с шлюзовете и слязох в долния коридор. Червената светлина над кабината с маракс вече не гореше. Открехнах вратата. До пръстеновидната маса на една количка имаше апарати, в които познах каскадни усилватели и обикновен високоговорител. В кабината имаше четирима учени. Физикът седеше наведен при апарата, астрономът малко по-далече, обърнат гърбом към мене в такава поза, като че гледаше нещо в мрака между открехнатите изолационни стени на маракс. Чандрасекар бе застанал в ъгъла. До него Райнер, опрян върху тръбата на конструкцията, закриваше лицето си с ръце.

Всички мълчаха. Тяхната неподвижност беше тъй чудновата, та не се осмелих да проговоря. Лао Чу, който ме забеляза пръв, се раздвижи. Арсениев повдигна глава и примига като заслепен.

— Вие ли сте?

Стоях все до вратата.

— Влезте — каза Арсениев, Стори ми се, че китаецът ме гледа някак особено, но това беше само светлина, която се отразяваше в очилата му.

— Успяхте ли…? Открихте ли нещо? А? — попитах аз.

Лао Чу кимна отрицателно с глава.

— Не, но… Професор Чандрасекар направи един опит… Един експеримент, който даде… чуден резултат.

Той изрече това така бавно, та ме побиха тръпки.

— Какво значи това?

— Може ли още веднъж? — попита китаецът. Никой не се обади. Той завъртя ключа на усилвателя, който се намираше на количката. Чу се глух шум, пукот, а после няколко неприятни, рязко понижаващи се съскания. Изведнъж от високоговорителя прозвуча мелодия. Мрачна, съсредоточена, бурна и пълна с тревога. Тя не събуждаше страх, тя самата беше страх; в нея имаше ужас, като в огромните скелети на влечугите от юрската ера, замръзнали в чудовищни гърчове, както ги е сварил потокът от гореща лава и навеки ги е вковал в поза, пълна с неизказана болка и смъртна уплаха. Тя беше като грамадните кости, които са престанали вече да бъдат гръбначни стълбове и ребра, вече не принадлежат на живота, а все още не са се превърнали във варовита скала, в част от мъртвия свят. Като тях мелодията беше едновременно чудновата, отвратителна и близка, понеже на някои места внезапно предизвикваше почти човешко впечатление. Идеше ми да извикам: „Стига, стига, спрете това!“ — но не можех да отворя уста, слушах като парализиран, сякаш гледах през стъкло конвулсии на някакво дълбокоморско чудовище с чудновати неразбираеми форми, за което не зная нищо освен това, че то загива.

Разкъсаният хор прозвуча още веднъж и утихна. Само високоговорителят още шумеше от равномерния ток.

Мълчах и другарите мълчаха. Някъде долу се чуваше тихият шум на механизъм в движение. Измина дълго време, докато се осмелих да попитам:

— Какво беше това?

— Така звучи кристалът… на едно от тези уредчета… — каза Чандрасекар и се приближи до апарата. Той извади от жабките едно метално зрънце.

— Дойде ми наум да превърна тези електрически трептения в звукове. Съвсем не се знае дали такова е предназначението на това чудно създание… Фактът, че преведени на звукове, трептенията дават мелодия, е може би само една случайност…

— А другите? — попитах аз, като посочих разпръснатите сребърни зърна.

— Нищо, пълен хаос от звукове, който раздира слуха — отговори математикът.

— Сам аз не зная защо направих това. — добави той след малко, — не смятам, че то е музика, може би и онези също…

— Какво ти е, Лао? — каза Арсениев. Физикът стана от апарата. Повдигна малко лицето си с такъв израз, като че ли се бе вгледал в далечна светлина. Той не чу въпроса на Арсениев. Бавно наведе глава. Докосна няколко пъти с пръсти стъклената плоча, сякаш я милваше, после се обърна към Райнер:

— Докторе… от колко отдавна съществува според вас тоя железен залеж на брега? Нали правихте анализ?…

— Да, направих го още преди фаталната експедиция. Като се вземе под внимание малкият процент на кислород във въздуха… макар че, от друга страна, присъствието на вода действува като катализатор… смятам, че това желязо съществува в тая форма от около сто и петдесет, хайде да кажем, сто и шестдесет години.

— А може би… от деветдесет?

— Надали. Освен, ако температурата значително се е повишила… А вие какво мислите, професоре?

— Ако температурата значително се е повишила… — повтори много бавно китаецът и седна.

— За какво мислите? — обърна се към него Райнер, но Арсениев го спря с движение.

— Не му пречете. Той сега не ни чува.

Тази история ми направи толкова силно впечатление, та забравих за далечното сияние, чийто отблясък видях в мрака, когато стоях на гърба на ракетата. На другия ден, а и през следващите дни небето святкаше от тихи електрически изпразвания и далечният блясък не можеше да се съзре.