Станислав Лем
Астронавти (21)

Екипажът

Събуди ме силна светлина. Над мене гореше огледален рефлектор. Лежах на нещо хладно и меко. Исках да заслоня очите си с ръка, но нещо я задържаше.

— Спокойно — каза някакъв глас.

В главата ми почна да се прояснява. Погледнах встрани. Тарланд с бяла престилка се навеждаше над една количка. На нея имаше стъклени цилиндри и апарати. Светлината се отразяваше в тръбичките. Лявата ми ръка лежеше върху гумена възглавничка, в горната и част беше забита игла, съединена с гумен маркуч. През стъклената тръбичка, която го съединяваше с апарата, течеше светлочервена течност. Усещах как във вените ми прониква гъделичкаща топла струя.

— Какво е това — учудих се аз, — кръвопреливане ли?

Ставаше ми по-топло. Всичко наоколо беше чудно спокойно, сякаш недействително. Тарланд отмести апарата, извади бързо иглата и затисна раничката с късче марля.

— Кой пее тук? — попитах аз. Чувах висока, нежна мелодия. Беше ми добре. Мислите протичаха бавно. Явяваха се някакви тъмни картини: пътуване по мъртвите осветени теснини, изпочупени кристални стени, тъмни коридори, галерии… Къде беше всичко това? В ледника ли? В Хималаите ли, или насън? Изведнъж в паметта им оживяха последните моменти от съзнателно преживяната действителност: пещерата, черните, слабо осветени скали, глухата тишина и двете жици, над които се наведох, за да…

Притворих очи. Когато ги отворих, погледът ми падна върху екрана на отсрещния телевизор. На черния фон имаше дребни искрици.

— Звезди ли са това?

Пеенето беше гласът на двигателите. Ние летяхме. В кабината влязоха двама души: Райнер и Арсениев.

— Как се чувствуваш? — попита астрономът.

— Добре.

Не знам откъде ми дойде наум въпросът, който незабавно зададох:

— Защо градът светеше? Дали това беше люцит?

— Не, това беше бариево-натриева стъкловидна маса, която няма нищо общо с люцита. Тя свети, защото е била облъчена в момента на експлозията — казваше Райнер, очевидно доволен, че може да ми отговори толкова точно.

— Експлозия ли? А, вярно… Този кратер — казах аз, — слушайте…

Тарланд ме прекъсна.

— Не бива да говорите. Има време, ще научите всичко. Той помоли двамата учени да напуснат кабината. Чух как на вратата им каза нещо за сътресение на мозъка и че трябва да се пазя от каквито и да било вълнения.

— Но какво стана по-нататък? — протестирах слабо аз, когато той се върна. — Проходът отвори ли се?

Тарланд ми хвана пулса.

— Професор Арсениев ви извади от мрака на светлината, а аз ви създадох отново.

Той се усмихна. Исках още нещо да попитам, но всичко се смеси, преплете и отплува някъде далече. Видях синьото небе… птиците пееха… Аз заспах.

Измина дълго време, докато научих от откъслечните разговори, които бдящият над мене Тарланд постоянно прекъсваше, как Арсениев ме изнесъл изпод земята, когато коридорът се открил, как се мъчил да запушва скъсания ми скафандър, как по едно време му се сторило, че аз вече издъхвам, как след това се появил извиканият с ракети гъсеничен автомобил и ни откарал в космократора.

В безсъзнание, задавен от отровната атмосфера, която прониквала през скъсания скафандър, със счупени ребра биологът ме сложил на операционната маса. Изминали тридесет часа, докато отново за пръв път съм отворил очи. След това обаче започнах бързо да се възстановявам. Спях почти цели денонощия и се събуждах с вълчи апетит, когато идваше време за хранене. Щом започнах да ставам, Тарланд ми препоръча дишане с изкуствен планински въздух и нагревки с кварцова лампа. Все още ми беше забранено да разпитвам другарите за Мъртвия град и за жителите на Венера. Биологът мотивираше забраната си с това, че съм прекарал мозъчно сътресение и трябвало да се пазя от вълнения. Напразно му обяснявах, че незадоволеното любопитство е също така силно вълнение. Тогава той ме съветваше да стоя в централата, при големите екрани, защото смяташе, че през време на възстановяването на здравето няма нищо по-успокоително от гледката на звездното небе. След случката с мене космократорът обикалял още шест дена над планетата, после се отдалечил от нея по разтегнати спираловидни завои и се насочил към Земята.

Разбира се, че гледането на звездите съвсем не ме успокояваше и никак не можеше да уталожи моя глад за знания. Дълго умолявах Тарланд, докато най-после на третия ден от пътуването, когато вадеше конците от заздравелите ми вече рани, така му се примолих, та той реши, че мога да узная всичко.

Учените работеха в кабината с маракс. Известно време аз се разхождах из коридора. Този ден още рано бяха изключили двигателите и ракетата летеше поради притегателната сила на Слънцето. Тишината беше така дълбока, сякаш взета от вечността. Когато влязох вътре, учените стояха до централната маса на маракс. Горните лампи бяха изгасени; хората се очертаваха с тъмните си силуети върху фона на зеленикавото сияние на екраните. Електромоторите шумяха монотонно. От вътрешността на маракс се подаваха намотки от метална жица, която преминаваше по вдълбани плочи към електромагнитите и пак се навиваше на бобини, прикачени на стойки. Чандрасекар премести ръчката. Краят на последната жица се виеше известно време по хлъзгавата повърхност на масата като метално насекомо, затрепери и изчезна в бобините. Шумоленето на токовете притихна. Всичките екрани бяха сиви и в тая сивота се разтапяше неподвижен рояк от зелени йероглифи. Кръглата тръба под потона светна.

Арсениев премина по кабината, потри чело с външната страна на дланта си, спря се и ме погледна в очите.

— Искаш да знаеш ли?

Аз кимнах с глава.

— Не е лесно да се възстанови от запазените откъслеци историята на непознатия ни вид същества… особено когато това е история на унищожението…

Последното сияние, което тлееше по екраните, изчезна. Сега те стояха в кръг сиви и мъртви.

— Хрониките, които притежаваме, обхващат откъслечно един период от сто и осемдесет години. Първият разбираем пасаж съдържа план за нашествие върху Земята. Отначало смятах, че завладяването на Земята е било за тях изпълнение на религиозен мит и че негов символ е рисунката на двата кръга, пресечени с права линия, която видяхме в развалините, но хрониките разкриват съвсем друга картина. Планетата е била обитавана от особено пресметливи същества. Преди век и половина, когато пристъпили към осъществяването на своя план, те обмислили дали могат да имат някаква полза от хората. Дошли до убеждение, че хората не ще им послужат за нищо и решили да ни премахнат. Употребеното за тая цел средство не трябвало да причини вреди на нашите градове, пътища и фабрики… за да могат после да ги използуват. Напрежението на излъчването трябвало да изхвърли на Земята радиоактивен облак. После, след разсейването на йонизацията, бялото кълбо щяло да изпраща хиляди ракети на подготвената вече за тяхното приемане мъртва Земя. Те искали да унищожат живота, а да запазят всичко, което не е живот… Но макар че са изчислявали така добросъвестно, макар че са взели под внимание всички величини, те са забравили да включат в сметката само една величина: себе си. Когато големите изхвъргачи и бялото кълбо са били вече на привършване, в последната фаза на осъществяването на плана те почнали да се бият помежду си. Те успели да постигнат предначертаната цел… но на собствената си планета!

Всичко, което заобикаляше Арсениев, се разтапяше и изчезваше.

Вгледан в лицето му аз го виждах като бяло петно на тъмен, мътен фон. С неумолимо спокойствие той продължаваше:

— Тяхното отношение към машините не е ясно за нас. Възможно е те да са били нещо като върховна държавна власт. Във всеки случай тъкмо машините са изработили подробен план за нападението срещу Земята. Също така те са създавали и плановете за войната.

— За какво са воювали?

Арсениев повдигна сноп жици от масата, сякаш ги претегляше в ръката си.

— Това не ни е ясно. Може би за правото кой да се засели на Земята. Това е било общество с висока цивилизация, раса от превъзходни конструктори и строители, въодушевена от големи планове — за унищожаване и владение. Такова общество е трябвало рано или късно да се опълчи срещу себе си. Преди да завърши с катаклизъм, войната е продължавала десетки години. Някои фази от нея са за нас съвсем непонятни, независимо от големите пропуски във времето, каквито има в хрониките на подземния архив. Скрити под повърхността на терена, те си нанасяли удари със сгъстена енергия, обсипвали се с облаци отровен прах, предизвиквали са изкуствени размествания и тектонични срутвания на почвата. Изразходвали са в борбата такова количество енергия, което е могло да превърне тяхната планета в цъфтяща градина.

Между обитателите на планетата е имало група същества с висока интелигентност. Тяхната задача е била да създават мислещи машини и да ги обслужват. Тия същества били известно време привидно неутрални, защото служели едновременно на двете воюващи страни. Между другото те ги снабдявали с планове за унищожение.

— Но това е безсмислица.

— И все пак така е било. Колкото повече продължавала войната, толкова повече упадало равнището на цивилизацията. Това е бил неравномерен процес, колебания от периодични поврати на предишното могъщество, както изглежда причинени от временно затишие, след което настъпвали все по-ожесточени борби. В зависимост от техните резултати големите енергетични централи са променяли неведнъж владетелите си и е имало периоди, когато те са бездействали, понеже новите победители не са умеели да ги пуснат в действие поради липса на достатъчни технически познания. Навярно в тези периоди групата от „неутрални“ същества са се мъчили да спасят плодовете на цивилизацията, хрониките и документите и са построили скривалища в планините сред необитаеми пущинаци. Развалини от такова скривалище намерихме през време на експедицията ни към бялото кълбо. После една от борещите се страни започнала да взема надмощие. Тя била вече така уверена в победата си, та изпратила на Земята ракета, чийто полет завършил с катастрофа. Тук хрониките спират. За по-нататъшното развитие на събитията можем само да се досещаме. Може би катаклизмът е настъпил през време на някой бой за завладяване на цялата енергетична система. Може би съществата, които са го предизвикали, да не са се били ориентирали достатъчно в действието на уредите. А може да е станало нещо друго и кой знае дали то не е най-вероятното. Може би тези, които са били заплашени от поражение, да са употребили крайното средство, а именно заряда от деутрони, предназначен за унищожение на Земята…

— Кога е станало това?

— През април хиляда деветстотин и петнадесета година един млад белгийски учен публикувал труд, в който сравнявал средните годишни температури на Венера в продължение на четиринайсет години. Всички те се колебаели около четиридесет градуса целзиеви и само през последната година от наблюденията му температурата се повишила до двеста и деветдесет градуса. Повишението продължило около месец. Но това е било времето на голямата война… Никой не се интересувал тогава от астрономични бълнувания… И работата била забравена и сметната за грешка на младия изследовател.

Телефонът зазвъня. Осватич извика астронома в централата, защото Земята искала да говори с него. Арсениев излезе.

— И всички ли са загинали? — обърнах се към физика, който все наведен над масата разглеждаше през голямо увеличително стъкло чертежите по снимките.

— Всички ли? Как е възможно това? Защо не е оцелял никой, поне в най-дълбоките подземия, където се намира черната плазма… А може би някъде, в някоя отдалечена част на планетата има още…?

— Наистина ние не сме уверени дали нито едно от тези същества не е останало живо — отговори китаецът — и ако все пак сме убедени в това, причината е там, че имаме голямо доверие в техния гений. Това звучи като подигравка, но е тъкмо така.

Аз мълчах.

— Да унищожиш себе си, като смяташ, че с това унищожаваш и целия свят — какво голямо и страшно изкушение.

Китаецът ме гледаше изпод притворените си клепки. След малко в кабината влезе Арсениев. Той беше възбуден.

— Слушайте — извика той, — помните ли онова място от „доклада“, което така ни учудваше и в което се говореше за търсенето на нещо или някого вън от жителите на Земята? Ние предполагахме, че пътниците на междупланетния кораб не са обръщали внимание на хората, защото са търсили някакви „истински“ създатели на цивилизацията…

Сега това стана ясно! На Земята изработват нов превод на „доклада“ с помощта на материали, които им изпратихме, и ето резултата: те съвсем не са търсили „създателите на цивилизацията“, нито изобщо никакви живи същества… а са издирвали съоръжения, които биха могли да поемат унищожителния заряд и да ги хвърлят обратно при тях!

— Да, това е възможно — каза Лао Чу и стана. — Предадоха ли пълния текст?

— Засега не. Дюбоа обеща да ми го предаде след половин час. Ще дойдеш ли с мене, Лао? И вас моля, колега Чандрасекар, да дойдете, ще можете да предадете по-нататъшните си изчисления.

Математикът, който работеше досега вътре в маракс зад изолационната стена, се показа между открехнатите като врата разпределителни табла. Аз стоях все на същото място. Учените разговаряха и техните гласове долитаха до мене като от голяма далечина.

— Такъв е бил краят… — казах аз. — Те искали да ни унищожат… Тук има нещо непонятно. Аз не мога да го разбера; дали наистина те са били олицетворение на злото?

След тези думи настъпи тишина. Чандрасекар, който работеше до масата, отпусна ръка с инструмента.

— Аз не вярвам да е така — каза той.

— А как мислите?…

Чандрасекар хвърли голите краища на кабела върху масата на маракс.

— Какво знаем ние за жителите на планетата? Нищо. Не знаем как са изглеждали, дори не можем да си ги представим. Не знаем какво е запълвало техния живот… и от хилядите неща, които са съставяли неговото богатство, ние знаем положително само едно: плана, който е трябвало да ни унищожи.

Той помълча няколко секунди.

— Ние знаем, че материята е сляпа и че над нея няма никакво привидение, което да сочи пътя на заблудилите се. Ред в неизмеримите простори на вселената внася човекът, защото създава ценности. Съществата, които се отдават на унищожение, та били те и най-могъщи, носят в себе си собствената си гибел. Какво да мислим за тях? Въображението не ни достига, умът отстъпва пред бездната от страдания и смърт, включени в думите: унищожение на една планета. Трябва ли да порицаем нейните обитатели? Дали на Венера са живели изроди? Аз не мисля така. Нима на Земята не са се водили най-ожесточени войни между обществата, съставени от грънчари, селяни, чиновници, дърводелци, рибари, бояджии? Нима милионите, които са паднали в тези войни, са били по-лоши от нас? Нима те са се провинили в нещо и са заслужили повече от нас смъртта? Професор Арсениев предполага, че машините са изпращали жителите на Венера на борба. Това не е съвсем положително, но да предположим, че така е било. Но не е ли било машина и това, което е изпращало хората на война — безумна, хаотично действаща машина на обществения строй капитализъм? Можем ли да знаем колко бетховеновци, моцартовци и нютоновци са загинали под нейните слепи удари, без да узреят за създаване на безсмъртни творби? Не е ли имало и на Земята същества, които са правили това, което на вас, пилоте, изглежда като безумие — не е ли имало търговци на смъртта, които са служили на двете воюващи страни и са им продавали оръжие?

Тук можем да намерим не една аналогия. И това не е случайно, защото навярно съществуват общи закони, на които е подчинена историята на разумните същества. Разумните… Колко горчиво звучи тая дума в такъв момент. И все пак между нас има разлика така голяма, както между живота и смъртта. Енергията, която е щяла да връхлети върху Земята, се е издигнала над всички градове на това кълбо във вид на атомни слънца, които са светнали не навеки, за да подкрепят и създават живота, но за миг — за да го унищожат. В температура от милиони градуса са кипели и са се стопявали великолепните им строежи, горели са машините, чупели са се и се стопявали мачтите на радиоактивните предаватели, избухвали са подземните тръби, от които е изтичала черната плазма. Така е възникнала картината, която виждаме тук няколко десетки години след катастрофата: развалини, пепелища, пустини, гори от вкаменели кристали, реки от плазма, която ферментира в дивите теснини, и бялото кълбо, последен свидетел на катаклизма, чийто разстроен, но все още действащ механизъм работи и безсмислено изразходва натрупаната енергия… и така ще работи, докато в подземните резервоари има запаси от черна плазма… Това може да продължи стотици години… ако на тази планета не се появи човек!

— Ужасно наследство… — прошепнах аз.

— Да — каза Арсениев, — но ние имаме право да го вземем. Когато хората са почнали да разбират, че са другари в общата си съдба и че същата звезда ги носи из пространствата, че са екипаж от един кораб както ние тука и че животът на всеки от тях е свързан с живота на другите, като нашия, защото е насочен към същата страна — те са се спасили от гибел. Изправен над пропастта, която откривала пред него историята, империализмът се мъчел да повлече след себе си цялото човечество. В борбата срещу него ние сме се борили за нещо по-голямо от голия живот. Формите на материята придобиват красота и значение само когато се отразяват в очите, които ги гледат. Само животът придава смисъл на света. Затова ние ще имаме смелостта да се върнем на тази планета. Ще запазим завинаги в паметта си нейната трагедия, трагедията на живота, който е въстанал срещу живота и сам е бил унищожен.

Арсениев се доближи до телевизора.

— Приятели, Венера е само един етап. Нашата експедиция е само първа крачка по пътя, чийто край никой от нас не може дори да си представи. Аз вярвам, че ние ще прекрачим границата на слънчевата система и ще отидем по-нататък, че ще достигнем хилядите небесни тела, които се въртят около други слънца, и ще дойде — може би след милион, може би след милиард години — време, когато човекът ще засели цялата Галактика и светлините на нощното небе ще му бъдат така близки като светлините на далечните къщи. И при все че не можем да обхванем с ума си онези времена, аз зная, че ще пребъде и дотогава любовта, защото тя е потвърждение на красотата на света в очите на другия човек.

Астрономът говореше тези думи, застанал до екрана. В мрака пламтяха рой звезди. Стори ми се, че техният слаб отблясък пада върху лицето му. Дълго време пазихме мълчание, като че ли вслушани в зова на разделените от бездни светове.

Забръмча телефонът. Лао Чу повдигна слушалката. Сложи я настрана и погледна Арсениев.

— Зове ни Земята.