Станислав Лем
Астронавти (13)

Пилотът

Доста време седях в кабината и се колебаех какво да правя. Още веднъж се наведох над радиоапарата. Регулаторът премина по цялата скала. Всички диапазони мълчаха. От етера не долиташе нито най-малък шум. Вдигнах ръце от тая работа. Извадих изпод седалката каската, сложих я и затегнах грижливо автоматичните скоби. С ръка върху лоста, който отваря похлупака, застанах за миг и силно дръпнах. Стъкленият покрив отхвръкна назад. Проверих още веднъж с поглед малкото тъмнозелено екранче на радароскопа, което светеше вътре в каската, докоснах кранчето на кислородния апарат, прехвърлих единия крак през борда и застанах върху крилото.

Знам, че не ще успея да опиша гледката, която видях. Мога да изброя подробностите, но не ще съумея да предам основния общ тон, който беше причина да усетя от пръв поглед, че това не е Земята. Облаците се движеха бавно, бели, съвсем бели като мляко. И на Земята се виждат подобни, но там има само леки облаци и перести високи пасма, а тук целият небосклон беше покрит с гладка млечна пелена. В ярката светлина се простираше единият хълбок на плоските хълмове и плитките, сухи и с нищо не обрасли тъмнокафяви вдлъбнатини, тук-таме покрити с по-светли петна. На около седемстотин метра отзад, зад опашката на самолета, равнината свършваше като отрязана при мъртвата гора. Тя не беше на същото равнище: на границата имаше толкова висок праг, че над неговия ръб се надвесваха само преплетените корони на мъртвите дървета, които отразяваха светлината. Скочих на земята. Почвата не се огъна под краката ми. Натиснах с подкования си ток: не остана ни най-малка следа. И все пак това съвсем не приличаше на гола скала. Обърнах се гърбом към мъртвата гора. През крилото на самолета виждах все по-далечни равномерни гънки на равнината, а на хоризонта в маранята на жълтеникавата мъгла се издигаха с тъмните си силуети планини.

Пак погледнах в краката си. Извадих от външния джоб на комбинезона си сгъваем нож и ударих с върха му тайнственото вещество. Няколко пъти ножът отскочи, намерих най-после място, дето повърхността беше покрита с малки шупли като вкаменена гладка гъба. Успях да откъртя доста голям къс и го подметнах на ръка. Беше светлокафяв и лек. Лек като… бакелит.

Бакелит! Колко съжалявах, че съм сам! В този момент не мислех, че съм загубил свръзката, нито какво ще стане с мене след няколко часа, а просто исках да има до мене някой от другарите ми, за да споделя с него необикновеното откритие. Още веднъж, но вече с други очи разгледах кафявия пейзаж. В него имаше нещо обезпокоително, но какво. По-рано аз не забелязвах това. Той напомняше… Да, нещо напомняше, но какво. Изведнъж разбрах: всичко наоколо изглеждаше недействително, като огромна театрална декорация голяма колкото една сцена или дори колкото едно поле — това разбирам, но тук се простираха десетки, може би дори стотици квадратни километра бакелит или подобна на него маса — изкуствена пластмаса, от която на Земята се произвежда пресован картон и, писалки. Тук имаше нещо гротескно, а същевременно зловещо.

Все още стоях до самолета и не знаех какво да сторя по-нататък. Направих няколко крачки към мъртвата гора и изведнъж се върнах бързешком, почти бегом, без някаква причина, защото радиото ми беше в скафандъра, така че можех да чуя сигналите на ракетата, ако се обадеше, но… все пак се върнах. Не беше и страхът, който ме накара да направя това, а внезапно чувство на отчужденост, което не можах отведнъж да овладея. Чуждо беше ниското, надвесено бяло небе, което въпреки облаците светеше с толкова силен блясък, чужда беше неподвижността на въздуха, чужда равнината, покрита с плоски хълмове, която издаваше чудноват сух звук при стъпване по нея с обуща…

Седнах на крилото на самолета, въртях в ръце ножа и гледах близкия край на равнината, която се спущаше стръмно към мъртвата гора, и мислех. Ако не вляза във връзка с другарите си в продължение на четиридесет и осем часа, няма да ми стигне въздухът. Тогава ще реша какво да правя със себе си. Засега обаче имам кислород, храна и самолет. Какво ми предстои? Това, което е мой дълг: да проучвам планетата. Е, добре — разсъждавах по-нататък, — но какво ще стане, ако ракетата се появи, когато аз бъда далече от самолета? Преди да изтичам при него, тя ще изчезне в облаците и ще пропадне може би последният шанс за спасяване. Тогава да седя ли върху крилото на самолета и да чакам спасение? Моят шеф в Централната въздухоплавателна служба си имаше любим въпрос, който обикновено задаваше на новодошлите: Какво трябва да прави пилотът в случай на принудително кацване на безлюдно място, в планина или пустиня? — Всичко, което е възможно — звучеше отговорът. — А после, ако това не стига? — После онова, което е невъзможно! — Това звучи може би малко просташки и наивно, но един мой колега се спаси от пясъците, дето се бе разбил пощенският самолет, като вървял пеш пет дена, без да глътне капка вода въпреки твърдението на учените, че човек умира без вода по-рано. Когато го питали какво е мислел през време на ходенето, той цитирал думите на нашия шеф.

Аз си припомних тази история тъкмо навреме. Трябваше да се вземат под внимание различните фактори — най-важен беше фактът, че планетата е обитавана. Не е ли голямо лекомислие — да се остави самолетът без надзор? Естествено, че е лекомислие, но какво друго да се прави? Покачих се още веднъж на крилото, взех от кабината малка лъчепръскачка, конусообразен апарат с широка дръжка, метнах го през рамо и тръгнах към края на равнината. След малко се намерих на брега и.

Долу се възвисяваше мъртвата гора, която тук-таме достигаше с върховете си до моето равнище. Погледът блуждаеше по храстите с дълги лъскави израстъци, по конусовидните сталагмити, някакви полупрозрачни материи, разхвърляни на големи кълба като преплетени змии, по грапавите висулки с настръхнали бодли, които приличаха на огромни корали и полипи. Това бяха сякаш ледени цветя, които студът рисува по стъклата, обагрени с всички цветове на дъгата. Техните върхове, които преливаха светлината, правеха впечатление на развълнувана морска повърхност. След известно време забелязах, че всичко това не беше разхвърляно съвсем хаотично. Тук-таме се забелязваше някакъв ред в тяхното разместване. Близо до моя наблюдателен пункт краят на равнината се повдигаше с няколко метра. Покачих се на отрязания от едната страна хълм, за да обхвана с поглед по-голямо пространство. Около триста метра от мене в дълбочината на мъртвата гора имаше обширна вдлъбнатина. Минералните храсти, които я заобикаляха, бяха по-ниски от другите и имаха по-закръглени форми. Самият център на вдлъбнатината изглеждаше съвсем гладък и заобиколен от пръстеновиден ръб, но не можех да констатирам това с абсолютна сигурност, защото го закриваха отчасти върховете на по-близките „дървета“. Затова пък виждах ясно, че колкото по-далече стига погледът ми от това място, толкова по-високи и с по-остри клони са мъртвите дървета. Реших да сляза долу и да го разгледам отблизо. Прагът, с който завършваше равнината, се спускаше навсякъде отвесно. От равнището на мъртвата гора ме деляха не повече от четири метра. Поколебах се. Точно под мене стояха кристалните изваяния и издаваха чист неподвижен блясък. Любопитството надделя. В последния момент, когато се спуснах по ръце по стръмната стена, мина ми през ума дали конструкторите на скафандрите са предвидили възможността да се скача с тях. Подскочих леко и полетях надолу. Паднах по ръце и крака, силно приклекнал. Обърнах се гърбом към стената на прага. Пред мене стоеше мъртвата гора.

Тя изглеждаше сега по-иначе, отколкото гледана отвисоко. Наистина имаше нещо като стъкловидни дънери, разклонени нагоре с остри израстъци. Горе и долу близо над главата ми и до самата почва стърчаха игли, обсипани с по-дребни иглички като с листа, или рога и във всички трептяха и блестяха цветовете на дъгата.

Преди да сляза, бях насочил жирокомпаса към вдлъбнатината, която се виждаше надалече. Сега проверих посоката и тръгнах навътре в гората, като пристъпвах с мъка из гъсталака от пращящи с пронизителен трясък отломъци. Подкованите ми обуща разчупваха „четки“ от виолетови кристали. Дънерите на мъртвите дървета имаха витловиден строеж, сякаш бяха оплетени от дебели стъклени въжета. Всички се виеха надясно. Мъчех се да спазвам посоката, но това не беше лесно. На всеки десетина крачки поглеждах компаса. Няколко пъти загазвах в преплетени редици от високи „еленови рога“ и трябваше да избирам друг път. Обикалях и се въртях, докато все пак се доближих до целта; в това ме убеждаваха все по-честите закръглени и отчасти стопени форми на минералните дървета. Все по-редки ставаха шиповете, иглите и кристалните мечове, замръзнали фонтани с опрени в земята ледени струи, дебели колкото мъжка ръка. Провирах се между тях и примижавах от силните блясъци, от внезапните искри, които светваха и угасваха. В гъсталака просияваха с брилянтно трептене сини, жълти, лилави и алени цветове. Често пъти някоя изпъкнала повърхност, която светеше отдалече като чисто сребро, при доближаване угасваше и ставаше матова, сякаш посипана с пепел. По едно време се залостих в един тесен прелез между клоните на замръзналия водоскок. Дръпнах се и преградата се пречупи с толкова силен трясък, та се уплаших. Стори ми се, че се е пукнал похлупакът на каската.

По-нататък дънерите ставаха все по-плоски, наведени към земята, и се съединяваха помежду си с издадени на всички страни корони, сякаш бяха смачкани от невидима сила. От доста време пред очите ми святкаха червени блясъци. Сред грамадния изблик на цветове отвред отначало не обърнах внимание на това, като смятах, че се пречупват в стъкленото прозорче на каската светлини отвън, но изведнъж червеният блясък се засили и аз видях, че той блика от вътрешността на каската. Над екрана на радара се намира матова топка, показател на апарата, чувствителен към радиоактивно излъчване. На Земята ние влязохме със скафандрите в камера за опити, в средата на която се намираше съд с доста голямо количество от силно радиоактивен елемент. Когато се доближавахме до него, в средата на матовата топчица започваше да свети червена точка и растеше все повече като раздухано въгленче, колкото по-близо бяхме до източника на лъчите. Сега показателят не светеше, а пламтеше като огромно кърваво око и изпълваше вътрешността на каската с разсеяна червенина. Спрях се. Блясъкът стана толкова силен, че затрудняваше гледането през прозорчето на каската. Тук излъчването беше извънредно голямо, трябваше да се изтегля колкото може по-скоро от опасното място. Направих няколко крачки настрани с наведена глава под увисналите сталактити. Червеният блясък намаля. Тръгнах по-нататък и прескачах оплетените като корени жили на светещата маса. Той пак се засили. В джоба си имах ръчен индикатор за радиоактивността, подобен на малко пистолетче със самосветеща скала на мястото, където обикновеният пистолет има спусък. Подигнах цевта на уреда. Мъртвата гора не беше така идилично място, както можеше да изглежда отдалече. Стрелката на апарата играеше като бясна, прелиташе до края на скалата и се удряше с такава сила, сякаш искаше да счупи винта, който я задържаше.

Ставаше ми все по-горещо, от челото ми течеше пот; причина за това не беше нервното ми състояние, защото термометърът показваше 68°С. Всъщност трябваше да се откажа от по-нататъшния си път. Да продължавам да вървя при тези условия можеше да ми струва скъпо. Знаех, че комбинезонът ми е напоен с вещество, което поглъща радиацията, но той беше прекалено тънък и не представлява сериозна преграда за нея. Тук трябваше да се дойде със специално облекло, много по-тежко, бронирано с камексова ламарина. Ние имахме такива в космократора. Когато помислих за това, хрумна ми мисълта, че може би никога вече няма да видя космократора, и затова все пак заслужава да продължа пътя. Въртях се наоколо и насочвах цевта на уреда пред себе си. Радиацията нарастваше и намаляваше на скокове. Забелязах, че е най-силна, когато обръщам уреда към синкавите стъклени дънери, по-дебели и по-големи от другите. Те стърчаха далеко един от друг, така че наведнъж обхващах с поглед най-много два. Доближих се до един дънер. Той съвсем не беше прозрачен, както ми се струваше отначало. Тая илюзия се получаваше затова, че по повърхността му се оглеждаха разкривени и разтеглени картини от околната среда. Когато доближих глава до него, червената светлина вътре в каската запламтя внезапно, сякаш някакво живо същество ме предупреждаваше от опасност. Вътре в дънера под прозрачния слой минаваше тънка лента или по-скоро цилиндрична ивица с неопределен цвят, която в зависимост от посоката на погледа ту ставаше черно-червеникава, ту сребърна като въздушен мехур под вода.

Отдръпнах се бързо от това място. Червената топчица бавно угасваше и блясъкът и ставаше тъмно рубинов. Сега вече знаех от какво да се предпазвам и тръгнах според определения азимут, като се мъчех да заобикалям отдалече синкавите дънери. Те скоро изчезнаха, но моят „пистолет“, по-чувствителен от червената лампичка, все показваше, че цялата почва лъчеизпуска, макар и по-слабо. Не е толкова опасна силата на радиацията, колкото времетраенето на излъчването, на което е подложен организмът. Затова дискът на уреда има скала, разделена на единици време. От нея разбрах, че в терена, през който минавах, мога да остана, без да се излагам на лоши последици най-много половин час. Затова ускорих крачките и скоро застанах пред една плетеница от форми, които не приличаха на нищо, срещано до тоя момент.

Минералът се разливаше в проточени като пръсти стръмни възвишения, покрити с огромни мехури и топки. Струва ми се, че така трябва да изглежда сапунената пяна под силно увеличително стъкло. Чудноватостта на тази маса се увеличаваше още и от това, че в нейната вътрешност бяха впити грамадно множество сребърни топчици. Навярно така би изглеждал роят от насекоми, залени при летежа си от вълна течен кехлибар. Опитах да се покатеря по една стъклена издатина, но веднага се подхлъзнах. За миг имах чувството, че се намирам в приказна страна: рицар пред стъклена планина. Тръгнах успоредно с преградата. Тук-таме тя приличаше на замръзнала вълна в открито море — това впечатление усилваше разчорленият и кичест гребен. Достъпът до самата стена на „вълната“ затрудняваха цели валма от нещо като стъклени октоподи, съединени с увисналите си във въздуха пипала, които тук-таме бяха съборени и покриваха почвата с изпъкнали отломъци. Опитах се да счупя един голям мехур върху, склона, като го ритнах с подкованата си обувка. Той се пукна, но когато поставих крака си на нащърбената повърхност и се повдигнах, остатъкът от черупката му се разпадна под мене на дребни късчета и аз обратно се намерих долу. Повторих същото на друго място със същия резултат, при което острите отломъци без малко не ми разрязаха комбинезона. Отказах се от опитите, продължих пътя си и завих на изток, както показваше компасът, защото прозрачната преграда описваше голяма дъга. Скоро застанах пред един тесен като комин отвор в скалите на стъклената стена.

В дълбочината му светеха неизброими милиарди от потънали в него сребърни топчици. Учуден от необикновената гледка, доближих очи до отвесната повърхност на отвора — като че ли огромна пукнатина в ледник — и се вцепених: от другата страна се подаваше тъмно чудовище с остра глава и уши, подобни на прилепови криле. Останалата част от тялото му се губеше в мътен облак. Отдръпнах се и видях, че това беше собственото ми отражение, обезформено от кривата повърхност.

Започнах да търся къде да се хвана. С най-голямо усилие, като използвах всяка пукнатина, аз се покатерих на издутата стена. Все повече ме измъчваше непоносимата горещина. Не помагаше много вшитият в комбинезона електрически уред за разхлаждане, който бях включил още преди това. Крепях се на пръсти и с широко разтворени ръце търсех да намеря къде да се хвана. Учудваше ме все по-силното биене на сърцето; пулсът удряше все по-силно, по-силно и по-силно… Но това не беше пулсът!

С един скок се намерих долу. Без да обръщам внимание на хлъзгащите се под обувките ми отломъци, тичах и търсех място, от което да видя цялото небе. Високо светлее чистата млечна пелена на облаците. Някакво проточено бучене се издига, расте, приближава се. Между пластовете от облаци се очертава като риба закръглена дълга форма: космократорът!

Викам, крещя в микрофона и същевременно търча към равнината, към самолета! Блъскам се до болка о вкаменените дървета, падам на колене, ставам и пак викам ракетата. Бученето се променя. Ракетата навежда нос и прави завой. Тя започва да описва тясна спирала. Нейният корпус, тъмен на белия фон, се увеличава. Иззад кормилото избухва огнен стълб, по-светъл от облаците. Скачам от един дънер на друг, тичам по чудновати стъклени мостчета, прехвърлям се през неподвижни светли отломъци, а еднообразният шум на двигателите отгоре нараства, преминава в оглушителен вой и пак се отдалечава, притихва. Ракетата все обикаля, като слиза на опасно ниска височина. Не гледам към нея, защото трябва да отбягвам кристалите, наежени във въздуха като саби. Изведнъж пътя ми прегражда гъсталак от стъклени жили, опитвам се да го прескоча и се подхлъзвам, пот тече по очите ми, не мога вече да поемам дъх, за да викам в микрофона — някаква скална буца се измества изпод краката ми, губя равновесие и падам.

Скачам на крака като побъркан, искам да се хвърля слепешком върху спънката, когато до самото ми ухо се чува тих ироничен глас:

— Спокойно… пилоте!

Това не е гласът на радиото. Това е вътрешен глас, от който изведнъж изтръпвам. Тук няма път. Трябва да се върна. Пак започвам да тичам и чувам как шумът на двигателите отслабва. Обръщам се и спирам. Ракетата изчезва сред облаците като видение, шумът на двигателите преминава в тъпо бучене, все по-тихо и по-отдалечено, още миг — и вече не долита до мене никакъв звук, никакъв шум, само ускореното ми дишане се засилва в металната вътрешност на каската, слушалките все мълчат, а наоколо светят с най-прекрасни цветове сините, златните и малиновите кристали и царува тишина, абсолютна тишина…

Сядам на един плосък отломък от скалата и чакам. Чакам пет минути, десет, петнайсет. Облаците плуват все в същата посока. От напрегнатото вглеждане в ярката им белота очите ми се обливат със сълзи, които се стичат по лицето ми и са предизвикани не само от силния блясък…

— Това е край — мисля си аз и незабавно ми отговаря същият глас както преди:

— Дори и така да е, та какво от това?

— Добре!

Стискам зъби, ставам и тръгвам. Спирам се, за да погледна жирокомпаса. Объркал съм се при това лудо тичане. Радиоактивността тук е малко по-слаба, отколкото до стъклената бариера — само червената точка свети в матовата топчица. Оглеждам се наоколо. Намирам се сред високи храстообразни кристали. Единият от тях е наведен настрани и на неговата равна грапава повърхност между виолетово кървавите му краища се намира сребърна топчица като онези, които видях по-рано, потънали в дълбочината на стъклената скала. Впивам очи в нея. Тя изглежда като излята от сребро, малко сплесната топчица, не по-голяма от грахово зърно. Обърна ми вниманието, защото не лежеше на повърхността на кристалния храст, а беше като че ли увиснала няколко милиметра над нея. Приближавам се и спирам като вцепенен. Сребърното зрънце трепна. Обръща се към мене със заострения си край, в който святка искрица — не, това не е искрица, оттам се подава тънка като косъм жичка. Същевременно в моите слушалки се чува пресеклив кратък звук. Със затаен дъх се вглеждам в сребърната трохичка. Тя стои на едва забележима спиралка, която ту се удължава, ту се скъсява. Това движение става все по-живо. Отдръпвам се инстинктивно. Животинката сякаш сяда на камъка. Доближавам се — и тя се движи, а в слушалките прозвучава висок тон.

„И все пак онези са имали право — преминава ми през ума сред поток от безредно объркани мисли. — Метални мравки! Метални мравки!“

Протегнах ръка, за да хвана животинчето, и спрях. Та нали въпреки малките си размери това е едно от ония същества, които преди осемдесет години са построили междупланетна ракета. Може би то ще се защищава — например с някакво смъртоносно лъчеизпускане. Погледнах показателя за радиоактивността. Излъчването не се увеличаваше. Почнах да обикалям животинчето от всички страни и забелязах нещо много чудно. Колчем отвръщах глава от него, то замираше и оставаше неподвижно като капка изстинал метал. А когато го гледах направо, почваше да потрепва, обръщаше се към мене с острия си край, от който се подаваше жичката, а в слушалките се чуваха пресекливи звукове. Повтаряха се все същите. Какво означаваше това. Искаше ли то да ми съобщи нещо по тоя начин? А ония, замръзнали в стъклената маса, дали бяха мъртви? Стоях съвсем безпомощен. Защо сега нямаше до мене някой от другарите ми! Ярост ме обземаше от това, че нищо не разбирам. Извадих ножче и го сложих до самата животинка. Стори ми се, че тя не му обръща никакво внимание. Възвих глава и хвърлих поглед с крайчеца на окото си. Тя се вдърви. Отдалечих се няколко крачки. Нито трепна. Започнах да се приближавам и не я изпусках от погледа си. Тя подаде напред светещата жичка, спиралките трепнаха и в слушалките се чу звук.

— Дявол да го вземе!

Протегнах ръка — писъкът в слушалките се усили. Въпреки това я хванах с пръсти. Нищо не стана. Държах я до самото стъкло на каската: тонът в слушалките се повиши. Дали не изразяваше така недоволството си?

Извадих от джоба си плоска метална кутия и хвърлих животинчето вътре. То издрънча. Явно е, че беше от метал. Захлупих капака. Писъкът в слушалките веднага спря — това поне разбрах: металните стени на кутията не пропускаха електромагнитните вълни. С чувството, че нося в джоба си нещо като заредена бомба със закъснител, тръгнах обратно. След двайсет минути бях при самолета. Преди всичко седнах при радиоприемника. Етерът обаче мълчеше — долиташе само пукот отблизо. От кацването ми бяха изминали четири часа. Бях гладен. Седнах в кабината и исках вече да я затворя, когато изпитах желание да погледна още веднъж жителя на Венера. Отворих кутията. Щом надзърнах вътре, животинчето трепна и както по-рано подаде напред жичката, а в слушалките зазвучаха пресекливите сигнали. Не зная добре защо (това е момент от спомените ми, от който се срамувам), но изгубих желание да се храня, така да се каже „пред очите му“. Сложих кутията върху крилото на самолета, затворих се в кабината и след като я прочистих от отровната атмосфера чрез издухване със сгъстен кислород от бутилка, почнах да се храня. Ядох спокойно, когато от далечината се чу бавен тон, който се носеше ту по-ясно, ту стихваше. Долиташе от значителна височина. Да, това беше космократорът…

Отместих от коленете си отворения пакет, погледнах нагоре и същевременно включих контакта. Моторът веднага се запали. Не виждах нищо, но равномерното бучене се засилваше с всяка секунда. Изведнъж ослепителнобелият покрив на облаците се разтваря и на неговия фон се показва ракетата. Викам в микрофона и давам пълен газ. Струва ми се, че изтече безкрайно много време, а самолетът все още не се откъсва от земята. Най-после! Издигам се нагоре, колкото мога по-отвесно, на косъм да изпадна в тирбушон. Въпреки това, преди да съм взел височина, космократорът, който беше прелетял отстрани, е вече далеч. Още миг и ще изчезне в облаците. С разширени очи се вглеждам в ракетата. Тя описва по небето права линия. Облаците се кълбят и въртят, попаднали под струите на изхвърлените газове. В слушалките все още се чува само слаб пукот. Конвулсивно стискам с ръце лостовете. Моторът прави всички усилия. Напразно. Космократорът става все по-малък, изчезва в млечните кълба пара, още веднъж се мярва тъмно през облаците и изчезва. Почти в същия миг в слушалките се чува звук, какъвто издава отпусната метална пружина, и изведнъж в ушите ми нахлува поток от гласове. Кратки, прекъсвани сигнали на ракетата, бръмченето на тока и гласът на Солтик, така ясен и чист, като че ли ми говори от две крачки разстояние.

— От коя страна излъчването е по-малко?

— От лявата — отговаря Арсениев. — На около осем километра.

— Инженер Солтик! — викам така силно, та чак ми кънти в ушите. — Внимание, космократор!

— Ето го, ето го! — вика Арсениев. По-близкият глас на Солтик изпълва цялата ми кабина:

— Пилоте! Чувам ви. Пилоте, какво става с вас?

— Всичко е в ред.

Изпитвам внезапно облекчение. Трябва да се овладея, за да добавя:

— Аз съм на две хиляди метра. Следвам ви.

И с тон по възможност безразличен съобщавам:

— Открих доста хубаво място за кацване.

— Кой ви гледа мястото за кацване! — вика Солтик. — Човече, къде се дянахте?!

В първия миг аз не зная какво да отговоря, но и той преминава на официален тон:

— Да ви съобщя ли курса?

— Няма нужда, летя по вашия пеленг.

— Слушайте, пилоте — вика Солтик, като че ли си е спомнил изведнъж нещо важно, — гледайте жирокомпаса! Вие сте около шест километра зад нас — да не превишите случайно осмия градус. По-добре е да се държите по-далече, отколкото половин минута на изток.

— Защо?

— Там е проклетата радиоактивна гора.

— Радиоактивната гора ли? — повтарям и гледам компаса си. — Че какво от това?

— Тя гаси радиовълните.

— Гаси вълните ли…?

Иде ми да се плесна здравата по челото. Ех, че съм бил идиот. Та нали над гората трябва да има дебел пласт йонизиран въздух. Естествено, че цялото това пространство е недостъпно за радиовълните. А аз, глупак с глупак, не помислих за това. Глупак! Глупак! — повтарям си и в същото време питам Солтик:

— Защо по-рано се въртяхте над гората. Около час, може би час и половина по-рано.

— Видяхте ли ни? — вика Солтик. — Значи били сте там?! Нали казах? — обръща се той към някого. После пак продължава към мене: — Чувах пеленга на самолета, когато прелитахме оттам. Виках ви, въртяхме се четвърт час, не приемането там е лошо, нищо не се чуваше и помислих, че съм сгрешил.

— Не сте сгрешили… — казвам по-тихо, сякаш сам на себе си. Сега вече всичко разбирам. През цялото време бордовото радио на самолета е предавало автоматични сигнали, също и тогава, когато скитах из мъртвата гора, а понеже самолетът стоеше наблизо, навярно на границата на йонизираната зона, Солтик е чул сигналите и затова ракетата се въртеше над равнината… Само едно не е ясно…

— Видяхте ли самолета? — питам аз.

— Не. Вие кацахте ли?

— Да.

Това е чудно. Летяха на някакви пет хиляди метра и не са забелязали машината? Изведнъж хвърлям поглед върху крилете и всичко ми става ясно. Някакъв инженер-умник наредил да боядисат корпуса и крилете със светлокафяв цвят, като оправдаваше това с дълбоко научни разсъждения за свойствата на атмосферата на Венера, поглъщането, излъчването и т.н.… Машината така се бе сляла с цвета на почвата, че не можеше да бъде забелязана от височината.

— А и в пеленгатора ли нищо не се виждаше? — питам по-нататък. — Смущения, нали?

— Да.

Сега трябва да внимаваме, защото по средата на екрана се появява светло кръгче. То означава, че съм вече близо до ракетата. Самолетът не може да влезе в нея по същия път, по който е излетял.

Солтик пак заговори:

— Виждате ли ни, пилоте?

— Не — отговарям аз и напрягам зрението си, но наоколо се кълбят само млечни мъгли.

— Преминете тогава към радара. Как се чувствате?

— Много добре.

Върху екрана на радароскопа наскоро се появява умалено дълго вретено, Солтик пак се обажда:

— Започвам да предавам: осем, петнайсет.

— Осем, петнайсет — повтарям и леко натискам ръчката на газа, като едновременно издигам машината нагоре. Стремя се да задържам образа на ракетата в пресечката на белите линии в радароскопа. Самолетът и ракетата трябва да се приближат на разстояние поне петнайсет метра — задача доста лесна, трябва само човек да се ръководи точно от показанията на уредите.

— Шест, шест.

— Шест, шест — повтарям. Само минута и облакът над мене потъмнява. Откъсвам очи от ненужния вече радароскоп. От бялата глъбина се подава корпусът на ракетата!

— Виждам ви! — викам аз и проверявам показанията на уредите.

— Един, осем.

— Да, един, осем — отговаря Солтик. — Внимание! Преминаваме към „ПГ“!

„ПГ“ — означава „помощно гориво“. Когато самолетът се прибира, ракетата не работи с атомни двигатели, понеже при несполучлива маневра той може да попадне в струята от изхвърляни газове, което се равнява на катастрофа. Затова тогава се употребяват помощни горива — смес от водород и кислород.

Шумът на ракетните двигатели се променя. Равномерното бучене преминава във висок резлив тон: вият компресорите на турбореакторите. Внимателно повдигам нагоре дръжката на кормилото. Огромният изпъкнал корем на космократора хвърля вече върху мене своята студена сянка.

— Шест десети.

— Да, шест десети.

Сега посоката и скоростта на двата плавателни съда трябва да съвпаднат с най-голяма точност. Напрегнато следя стрелката на манометъра, която се връща назад, и милиметър след милиметър придвижвам газовата ръчка.

— Нула! Внимание, нула!

— Да, нула.

Космократорът виси точно над мене. Струва ми се, че ако протегна ръка, ще докосна тъмно сребърните плочи на неговата броня. Чува се глух звук. Падат настрани капаците, разкрива се вътрешността и самолетът, притеглен от магнитното поле, полита нагоре. В момента, когато внезапният мрак замества дневната светлина, аз изключвам мотора. Капаците се затварят с трясък. Още един удар на метал о метал — еластичните опори поемат на себе си тежестта на машината. Чувам пронизително съскане на сгъстен въздух, който издухва от шлюза отровната атмосфера на планетата. После всичко стихва и лампите светват със спокоен блясък.