Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Astronauci, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,8 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
vax (2017 г.)

Издание:

Автор: Станислав Лем

Заглавие: Астронавти

Преводач: Ванда Смоховска-Петрова

Година на превод: 1958

Език, от който е преведено: полски

Издател: „Народна младеж“ — издателство на ЦК на ДКМС

Град на издателя: София

Година на издаване: 1958

Тип: роман

Националност: полска

Печатница: Държавен полиграфически комбинат „Димитър Благоев“

Излязла от печат: 30 VIII 1958

Редактор: Стефан Илчев

Художествен редактор: Михаил Руев

Технически редактор: Жак Битев

Художник: Н. Гришин; Борислав Стоев

Художник на илюстрациите: Н. Гришин

Коректор: Олга Василева

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/6076

История

  1. — Добавяне

Докладът

В 2003 година бе завършено частичното преливане на Средиземно море във вътрешността на Сахара и Гибралтарските водни електроцентрали дадоха за първи път ток за северноафриканската мрежа. Много години бяха вече изтекли от изчезването на последната капиталистическа държава. Завършваше трудният, мъчителен и велик период на справедливото претворяване на света. Мизерията, стопанският хаос и войните вече не заплашваха великите планове на жителите на Земята.

Невъзпирани от държавни граници, израстваха континентални мрежи с високо напрежение, създаваха се атомни електроцентрали, безлюдни автоматични фабрики и фотохимични трансмутатори, в които слънчевата енергия превръщаше въглеродния двуокис и водата в захар. Този процес, който растенията извършваха от милиарди години, стана подвластен на човека.

Науката нямаше никога вече да създава средства за унищожение. В службата на комунизма тя беше най-могъщо от всички средство за претворяване на света. Изглеждаше, че напояването на Сахара и впрягането на водите на Средиземно море в електрическите турбини е дело, което дълго време ще остане ненадминато. Но още на следната година започна работа върху един тъй несравнимо смел проект, че той засени дори Гибралтарско-африканския хидроенергетичен комплекс. Международното бюро за регулиране на климата премина от скромните опити за местна промяна на времето, от насочването на дъждовните облаци и раздвижването на въздушните маси към фронтална атака срещу главния враг на човечеството. Този враг беше студът, от стотици милиони години заседнал около полюсите на планетата. Вечните ледове, които с няколкостотин метра дебела обвивка покриваха Антарктида, шеста част от света, сковаваха Гренландия и островите на Ледовития океан, изворите на студени подморски течения, които изстудяват северните брегове на Азия и Америка, щяха веднъж завинаги да изчезнат. За постигането на тая цел трябваше да се стоплят огромни пространства от океана и сушата, да се стопят хиляди кубически километри лед. Необходимите количества топлина измерваха в трилиони калории. Такива гигантски количества от енергията не можеше да достави уранът. Всичките запаси от него щяха да бъдат недостатъчни. Но за щастие една от най-откъснатите от живота науки, както се смятало по-рано — астрономията, откри извора на енергията, който поддържа вечния огън на звездите. Това е атомното превръщане на водорода в хелий. В земната кора и атмосферата няма много водород, но водите на океаните са неизчерпаем резервоар на водород.

Мисълта на учените беше проста: да се създадат близо до полюсите грамадни „огнища“ с температура като слънцето, които ще осветят и ще сгреят ледените пустини. Осъществяването на този проект срещаше пречки, които изглеждаха непреодолими.

Когато хората бяха почнали да превръщат водорода в хелий, оказа се, че никоя от известните на земята материи не може да издържи температурата от милиони градуси, която се отделяше при тази реакция. Най-издръжливата огнеупорна тухла, пресован азбест, кварц, слюда, най-качествената волфрамова стомана — всичко това се превръщаше в пара при допир с ослепителния атомен огън. При все че имаше гориво, способно да стопи ледовете, да пресушава морета, да променя климата, да стопля океаните и да създава около полюсите тропически джунгли — нямаше материал, от който би могла да бъде построена пещ за това гориво.

Но тъй като нищо не може да спре хората, устремени към определена цел, тая трудност бе превъзмогната.

Щом не съществува такъв материал — разсъждаваха учените, — от който може да се построи пещ за превръщане на водорода в хелий, тя изобщо не бива да се строи. Освен това атомното огнище не бива да бъде разпалено на повърхността на Земята, тъй като щеше незабавно да я стопи, да навлезе надълбоко и да предизвика катастрофа. Следователно то трябва просто да бъде закачено в атмосферата като облак, но облак, който може лесно да се направлява.

Учените решиха да създадат изкуствени крайполюсни слънца във вид на разгорещени газови кълба с много стотици метра диаметър, на които поставените отдалече духала ще доставят водорода и също така на безопасно разстояние построени уреди ще създават могъщи електромагнитни полета, които ще задържат изкуствените слънца на необходимата височина.

В първата фаза на работата, изчислена за двайсет години, се заеха да построят електрически централи, които ще снабдяват с енергия управляващите уреди. Тези централи, разположени в Северна Гренландия, по островите на Грант, в архипелага Франц Йосиф и в Сибир, щяха да представляват заедно тъй наречения команден атомен пръстен. Към мразовитите безлюдни планински околности тръгнаха цели фабрики на колелета и на гъсеници. Машини изкореняваха тайгата и изравняваха терена, машини произвеждаха топлина, размразяваха заледената от милиони години почва, машини нареждаха готови блокове бетон, от които се построяваха автостради, основи за къщи, бентове и предпазни бариери в ледниковите долини. Машини, които се движеха на стоманени стъпала — копачки, екскаватори, сондажни кули, булдозери, товарачки, — работеха денонощно, а зад техния фронт вървяха други, които издигаха мачти за високо напрежение, трансформаторни кантони, жилищни сгради, цели градове и летища, по които веднага кацваха големи транспортни самолети.

Отзвукът за тези работи беше голям. Вниманието на целия свят беше насочено към пространствата на Далечния север, където сред студове и виелици, при температура до 60° под нулата се създаваха една след друга бетонните кули и стоманени лещи на атомния пръстен, който в бъдеще щеше да държи под своя власт закачените във въздуха водородни кълба, горящи с платинов блясък.

Едно от местата на строежа беше околността на Подкаменна Тунгузка. Сред купища от мергел и глина, в дълбоки изкопи, пробити в твърдата като скала вечно замръзнала почва, върху грамадни бетонни стълбове монтираха там съоръжения за излитане на ракети, които заместваха железницата. През време на работата една копачка изтръгна от дъното на седемметровата шахта буца пръст и я хвърли на транспортьора. Тя достигна до трошачката, която мелеше камъните на дребен чакъл. Тук буцата заседна. Могъщата машина мигновено спря, а когато машинистът засили тока, зъбите от най-твърда циментова стомана, изпращяха и се счупиха. Разглобиха машината и намериха заседнал между нейните валяци толкова твърд камък, че едва го хващаше пила. Случайно узнаха за това учените, които чакаха в Подкаменна Тунгузка самолет за Ленинград. Те разгледаха загадъчния камък и го взеха със себе си. На другия ден той се намираше вече в лабораторията на Ленинградския метеоритичен институт.

Отначало смятаха, че това е метеорит, обаче то беше буца базалт от земен произход, в която се беше забил заострен на двата си края валяк, по големина и форма подобен на ръчна бомба. Състоеше се от две завинтени части, затегнати така силно, че беше необходимо да се препили обвивката, за да се стигне до вътрешността. След дълги усилия, като повикаха на помощ технолозите от Института за приложна физика, учените успяха най-после да отворят тайнствената обвивка. Вътре се намираше макара от сплав, подобна на порцелан, на която беше навита стоманена жица, дълга почти пет километра. Нищо повече.

След четири дена бе създаден международен комитет, който се зае с проучването на макарата. Скоро се оказа, че намотаната около нея жица навремето е била магнетизирана. Външните намотки, подложени някога на висока температура, били загубили магнетизма си. Той бе добре запазен само в долните намотки.

Учените правеха различни предположения за произхода на тайнствената макара. Никой не смееше пръв да изрече предположение, което идваше наум на всички. Работата стана ясна, когато технолозите направиха химически анализ на сплавта, от която беше изработена жицата. Такава сплав не е била произвеждана никога на Земята. Макарата не беше от земен произход. Трябва да е била във връзка с прочутия някога тунгуски метеорит. Произнесена бе неизвестно от кого за пръв път думата „доклад“. Действително жицата беше магнетизирана така, като че ли по цялата и дължина са били „записани“ електрически трептения, които създаваха единственото по рода си „междупланетно писмо“. Това напомняше начина, по който се записват звукове върху стоманена лента, отдавна практикуван в радиото и телефонията. Скоро се разпространи предположението, че в критичния момент, когато моторите отказали да се подчиняват, пътниците на неизвестния космичен въздушен кораб се опитали да спасят онова, което смятали за най-ценно, а именно документа, „записан“ с магнетични трептения върху жицата, и го хвърлили от въздушния кораб преди катастрофата. Не липсваха и други тълкувания, според които макарата е била изхвърлена от въздушния кораб от силата на експлозията, за което свидетелстваха видимите топлинни изменения на нейната обвивка.

В научния и всекидневния печат се водиха дълги дискусии за произхода на междупланетния кораб. Почти не остана планета от слънчевата система, за която да не допускаха, че го е изпратила. Дори далечният Уран и грамадният Юпитер имаха свои привърженици, но все пак по-голямата част от общественото мнение се беше разделила на две партии: за Венера и за Марс. Последната беше почти два пъти по-многобройна. През тая година интересът към астрономията извънредно много нарасна. Невероятно големите тиражи на популярни, та дори и строго научни книги се изкупуваха, а търсенето на любителски астрономически уреди, особено на телескопите, беше толкова голямо, че и най-добре снабдяваните складове оставаха по някой път празни. Нещо повече, астрономическата тематика нахлу в изкуството: появиха се фантастични романи за загадъчните същества от Марс, на които авторите приписваха най-невероятни свойства. Някои телевизионни станции включваха в седмичните си научни програми специални предавания, посветени на астрономията. На голям успех се радваше предаваният от Берлин и препредаван по цялото северно полукълбо телевизионен репортаж „Пътуване до Луната“. Зрителите гледаха у дома си повърхността на Луната, приближена три хиляди пъти благодарение на това, че предавателната телевизионна апаратура беше инсталирана при големия телескоп в Хайделбергската обсерватория.

Създадената в това време Международна комисия на преводачите започна прочутата „борба за жицата“, както я нарече специалният научен кореспондент на „Юманите“. Работата на най-изтъкнатите египтолози и санскритолози, специалисти по мъртвите и изчезнали езици, изглеждаше като играчка в сравнение със задачата, която сега предстоеше на учените. „Докладът“ се състоеше от осемдесет и няколко милиарда магнетични трептения, запечатани в кристалната структура на металната жица. Отделните групи на трептенията се отделяха с малки не магнетизирани интервали по жицата. Това даваше основание да се мисли, че всяка магнетизирана част е една дума, но такова предположение можеше да бъде погрешно. Предполагаемият „доклад“ можеше всъщност да бъде просто запис на различни измервателни инструменти. Мнозина учени смятаха, че дори ако „докладът“ е записан с помощта на думи, строежът на тоя език може да бъде съвсем различен от всички известни на Земята езици. Но и те бяха съгласни, че не бива да се изпуска удобният случай, който се беше появил пред науката за пръв път в историята.

Учените имаха пред себе си магнетизирана жица без каквито и да е било пояснения и се заловиха за работа. Най-трудно беше началото. Цялата жица бе прекарана през апаратура, която записа всички магнетични трептения върху филмова лента. Ценният оригинал отиде в едно подземно хранилище. Оттогава до самия край учените имаха работа изключително с филмови копия.

В предварителните съвещания беше решено да се тръгне по единствения път, който обещаваше успех. Думите на всеки език са символи, които означават известни предмети или понятия. Ето защо разчитането на езиците на изчезнали народи, шифри и други подобни криптограми се опира на правила, общи за всеки говор. И така търсят се символи, които се явяват най-често, изследва се дали даденият език притежава картинен, буквен или сричков характер, а най-важното — търси се начин, който би позволил да се разбере значението поне на една дума.

Тук понякога на учените помага щастливата случайност: така беше с египетските йероглифи, когато била намерена надгробната плоча, на която един и същи надпис е бил издълбан с йероглифи и на гръцки, по подобен начин беше разчетено клиновидното писмо на вавилонците.

А най-важното е, че създателите на всеки от тези неизвестни езици са били същества, подобни на изследвачите живели са някога на същата планета, гряло ги е същото слънце, гледали са същите звезди, растения и морета, а тези условия, естествено, са допринасяли за създаването на общи символи. Съвсем иначе беше сега. Какви общи понятия можеше да има между неизвестните същества и хората? На кое място трябваше да се прехвърли мост през пропастта, която дели съществата от различните светове? Такова обединително звено можеше да бъде само едно: материята.

Цялата вселена, от най-дребните пясъчни зрънца под нашите крака до най-далечните звезди, е построена от същите атоми. Във всички краища на пространството материята се подчинява на едни и същи закони, а всички тях може да изрази математиката. Ако нейните средства са били употребени при написването на „доклада“, той ще остане завинаги неразчетен.

Обаче приемането на тази предпоставка беше само първа крачка по необикновено тежкия и дълъг път. Човек би помислил, че сега трябва просто да се прегледа „докладът“, като се търсят в него най-общите физически закони, но това беше невъзможно през този етап. Преди всичко такива закони има много, а освен това — което е още по-лошо — беше неизвестно каква числена система употребяват създателите на „доклада“. Десетичната система, която борави с девет основни числа и нула, ни се струва очевидна и единствена, но тя не е единствена за математиците. Ние сме я възприели, понеже имаме десет пръста на ръцете си, а ръцете са били сметала на нашите прадеди в най-далечни времена. Теоретически обаче е възможен неопределен брой на такива системи, като почнем от двойкова, в която съществуват само две числа, нула и единица, после тройкова, четворкова, петоркова и така нататък до безкрайност. При своята работа комисията на преводачите по практически съображения се ограничи със седемдесет и девет системи — от двойковата до осемдесетичната. И така задачата беше следната: да се прегледат милионите магнетични трептения и за всяко трептение да се изчисли неговата стойност по седемдесет и девет числови системи; това вече даваше над билион изчисления, но то беше само началото, защото постигнатите резултати трябваше да бъдат прегледани и да се търсят сред тях такива, които биха отговаряли на физически трайните. А постоянни групи, като атомни тегла и електрически пълнежи на елементите, има няколкостотин. Но и това още не е всичко, тъй като в такова грамадно море от числа можеха да се срещнат резултати, които съвсем случайно отговарят на някоя постоянна група. Трябваше следователно да се пуснат в движение проверочни изчисления. Целостта на тези работи, които бяха само подготовка към истинския превод, щеше да заеме, както беше изчислено, целия живот на хиляда най-добри сметачи. А в действителност те бяха извършени в продължение на двайсет и седем дни.

Комисията на преводачите имаше на свое разположение най-големия тогава на света електронен мозък, могъща машина, която заемаше четири етажа от Математическия институт в Ленинград.

За управляване на този великан имаше щаб от специалисти в ръководната централа, инсталирана на най-горния етаж на института. Именно там беше дадена на мозъка заповед да разгледа всичките знаци на „доклада“ и да търси в тях прилика с физически постоянните; да върши това всеки път по всички представени му числови системи, от двойковата до осемдесетичната, и да проверява получения по този начин резултат, като всеки етап от работата се отбелязва и незабавно съобщава.

Ръководната централа представляваше кръгла зала от бял мрамор, в която светеха зеленикави екрани. По тях се появяваха резултатите от последователните операции. От момента, когато в дълбочината на механизма изчезнаха първите перфорирани ленти, които носеха заповедите, светнаха сигналите, та до момента, когато червените контролни лампички угаснаха, изтекоха шестстотин четиридесет и един час на непрекъснат труд. В това време мозъкът извършваше по пет милиона изчисления в секунда, без да спира нито денем, нито нощем, а дежурните учени се сменяваха шест пъти на ден. Невъзможно е да се предадат огромните размери на извършената работа. Достатъчно е да се каже, че езикът на „доклада“ напомняше не толкова говор, а по-скоро необикновена музика, тъй като онова, което отговаря на земните думи, тук се явяваше сякаш в различни „тоналности“.

Няколко пъти дори огромната вместимост на мозъка се оказа недостатъчна да извърши всички необходими изчисления. В такива моменти автоматични контакти включваха подземни кабели, а те свързваха главния мозък с други, които също така се намираха в района на Ленинград. Най-често оказваше помощ електронният мозък от Института за теоретична аеродинамика.

Настъпи най-после моментът, в който на екраните светнаха резултатите. Звънците прозвъняха силно в централите, но и без техния зов всички дежурни вдигнаха очи от пултовете и се загледаха в първите достъпни за човешкото разбиране понятия на „доклада“…

 

Първото прочетено изречение гласеше:

силиций кислород алуминий кислород азот кислород водород кислород

То означаваше планетата Земя.

Четирикратното повтаряне на думата „кислород“ бе записано с различна честота на трептенията. Учените разбраха, че „докладът“ говори на това място за физическите свойства на Земята. Силициев и алуминиев окис — ето главните съставни части на земната кора, заобиколена от азота и кислорода на въздуха и покрита с водороден окис — водата на моретата и океаните. Но това привидно просто изречение говореше значително повече. Преди всичко такива изрази като силиций, алуминий, кислород притежаваха известни свойства: употребени другаде самостоятелно, те означаваха изобщо „материя“. На второ място целият израз от осем думи беше подчинен на известна функция от висш разред, която отговаря на крива повърхност. Касаеше се именно до кълбеста повърхност, т.е. до земната кора.

Оттогава дешифрирането на „доклада“ тръгна вече по-бързо, ако и да не липсваха неясни места, които предизвикваха горещи спорове. Наред с напредването на работата за пръв път в историята се очертаваше общата картина на Земята и на света, виждана от същества, които не са хора. „Докладът“ беше разгледан на няколко части. Уводната съдържаше физическо описание на земното кълбо, релефа му, оформяването на сушата и моретата и техния химически състав. Не в това обаче се криеха трудностите. Първото разногласие се създаде между преводачите, когато те стигнаха до мястото, където „докладът“ говореше за земните градове. Въпреки голямата скорост и височина на летенето с ракетата неизвестните същества бяха успели да забележат плановото стопанисване на нашата планета: фабрики, къщи, пътища, а дори и хора по полетата и улиците. Непонятно беше обаче това, че в общото описание на забелязаните явления те се отнасяха към хората като към нещо най-маловажно и сякаш не ги смятаха за строители и конструктори на земната цивилизация. „Докладът“ наричаше хората „дълги капки“ (както личеше от по-нататъшното обяснение, подразбираше се „разтегливо, меко вещество“, от което се състоят нашите тела) и ги смяташе за частици на някаква по-голяма еднородна маса, от която те само временно са се откъснали във вид на такива „капки“. Тая маса трябва да е била за авторите на „доклада“ нещо обикновено и добре известно, тъй като те изразяваха предположението, че хората са създадени от подобно вещество, както… (Тук следваше дума непреведена, понеже тя не съществуваше в нито един от земните езици.) В следната част на „доклада“, бяха описани градове, жилищни домове и различни съоръжения, като например железопътни мрежи, гари, пристанища, с такива подробности, че четящите неволно се удивяваха от прецизността на наблюдателните инструменти, с които навярно са си служили пътниците от междупланетния кораб. И тук обаче в основата на описанието лежеше същото съвсем необяснимо объркване на понятията: авторите на „доклада“ усилено търсеха създателите на земната техническа цивилизация, без дори да подозират, че това са хората. А че са забелязали хората, това не подлежеше на никакво съмнение, защото няколко изречения по-нататък гласяха: „В зрителното поле пълзят доста много дълги капки“.

Като обсъдиха внимателно тази част от „доклада“, учените дойдоха до заключение, че това объркване на понятията, това „недоразумение“ съвсем не е случайно, а тъкмо в него се крие тайната на неизвестните същества. Нова, макар и непълна светлина хвърли върху въпроса една забележка, дадена в сбита форма в по-нататъшната част от „доклада“. Повтаряйки казаното вече изречение, че никъде не могат да се забележат създателите на техническите съоръжения, авторите на „доклада“ добавиха: „Може би затова, че те имат… (тук пак следва непреведена дума) размери“.

Ключът към тайната като че ли се криеше тъкмо в загадъчната дума. Предположението, че това е прилагателно от рода на „малък“ или „дребен“, трябваше да бъде отхвърлено, тъй като прилагателните се отличаваха с друго оформяване на магнетичните трептения в езика на „доклада“. Ако това беше местоимение, изречението би могло да звучи: „Че те имат същите размери като нас“.

Изследването показва, че най-малките предмети, които неизвестните същества са успели да забележат от височината на своя летеж над Земята, имаха размери седем до осем сантиметра. Следователно, ако те са предполагали, че не могат да съзрат търсените от тях „създатели на земната цивилизация“ за това, че „те имат техните размери“, от това би следвало, че неизвестните същества са сравнително много малки — във всеки случай не по-големи от осем сантиметра. Това е единственото място на „доклада“, от което може да се съди за техните размери. За жалост цялото това предположение е крайно несигурно, тъй като в езика на „доклада“ не се намери нито едно местоимение подобно на „ние“, „аз“, „нашите“ и подобни.

stlem_astr_hora_simvoli.png

По-нататък в „доклада“, колкото наближаваше краят, се срещаха все повече „бели петна“, т.е. неразшифровани места или поради по-слаб магнетичен запис, или поради факта, че там се явяваха понятия, които не можеха да бъдат разчетени нито с помощта на анализа на трептенията, нито с метода на „опитите и грешките“, т.е.: чрез допускане на вероятните термини, въпреки че смесената група от математици-оператори и езиковеди прилагаше тоя метод с необикновена търпеливост.

Краят на „доклада“ представляваше кратко, напълно предметно описание на трагедията, с която е завършил летежът на ракетата. Това са данни на измервателните уреди, които показват необикновено бързото нарастване на скоростта на атомното разлагане, огромното покачване на температурата и смущението в работата на двигателите. След това магнетичните знаци са заличени. Настъпва кратък интервал от тишина, а по-нататък две напълно четливи думи „предпазителите изгоряха“. С това „докладът“ свършва.

Както казахме, учените вече знаеха неговото съдържание в общи черти, а понеже се предполагаше, че разчитането на неизяснените пасажи не ще допринесе нещо съществено ново, а само подробности, комисията на преводачите пристъпи към следната фаза на работата, като се раздели на три нови секции, от които всяка се посвети на различна задача. Първата под ръководството на професор Клювер имаше за цел да събере и разшири нашите знания за неизвестните същества.

В тая секция влизаха главно естественици — биолози, зоолози, ботаници и лекари, имаше и един специалист из областта на астробиологията — още млада, но развиваща се наука, която изследва проявите на живот на другите небесни тела.

Втората секция проверяваше превода на „доклада“, като го сравняваше с оригинала, онази прочута магнетизирана жица, която беше извадена от подземното хранилище на Института по метеоритика. И най-сетне третата и последна секция се мъчеше да разгадае неразшифрованите досега пасажи от „доклада“. В нейния състав влизаха много математици и физици, които прекарваха най-много от времето си в ръководната централа на електронния мозък и непрестанно го караха да извършва невероятно заплетени изчисления. Това предизвика дори леко сблъскване с биолозите, които казваха, че физиците са окупирали Математическия институт и им пречат да си служат с електронния мозък.

Докато милионите хора от цял свят благодарение на радиото, печата и телевизията се запознаваха със съдържанието на публикуваната част от „доклада“, в работата на комисията на преводачите настъпи драматичен поврат.

Нещо като увод към главното откритие беше дискусията в секцията на биолозите, на която бе поканен като гост и съветник Чандрасекар, голям индуски математик. Въз основа на споменатия вече пасаж от „доклада“, от който би могло да се допусне, че неизвестните същества имат малки размери, един от учените бе изказал предположение, че това са насекоми, които живеят на големи общества като пчели или мравки, но с несравнимо по-висока интелигентност. Председателят на секцията, професор Клювер, възрази срещу това:

— Голямата интелигентност изисква голям мозък. А насекомите не могат да имат голям мозък по същата причина, по която нямат голямо тяло. Техният строеж не позволява това. Тяхната дихателна система не е в състояние да достави нужния кислород при размери на тялото, повече от няколко сантиметра и тъкмо това е причината да не съществуват и никога да не са съществували много едри насекоми.

Полемизиращият с него забеляза, че дихателната система на неизвестните същества е била може би съвсем друга. Професор Клювер отговори, че насекоми, които имат друга нервна система и дишат по друг начин, според него не са насекоми… Тогава бихме могли и животните да наречем растения, снабдени с нервна, кръвоносна и мускулна система. Но какво друго се променя в първия и във втория случай освен празното название?

Настъпи оживена дискусия, в която всяка страна защищаваше своите аргументи. Вече можеше да се предполага, че вечерта ще изтече в безплодни разпри, но професор Чандрасекар, който досега слушаше мълчаливо разискванията, поиска думата.

— Дойдох тук с известна идея — каза той, — която може би ще хвърли малко светлина върху разглеждания въпрос.

Проучих подробно показанията на очевидците при падането на тунгуския метеор. Те всички са забелязали, че при появата на метеора по земята се виждали сенки на предмети като дървета и къщи и тия сенки се движели в обратна посока на полета. От това следва, че „докладът“ или поне крайната му част не е била записана от живи същества.

Това твърдение извънредно много удиви присъствуващите: те се вглеждаха в математика, който се доближи до черната дъска, намери по-голям тебешир и веднага пристъпи към изчисления. Той разсъждаваше така: в момента на падането имало слънчево време, но щом като в светлината на метеора предметите са хвърляли сенки по слънчевите места, то блясъкът на метеора трябва да е бил по-силен от слънчевия. Естествено и неговата температура трябва да е била по-висока от слънчевата. Като знаеше колко време е престоял метеорът в пределите на земната атмосфера, професорът изчисли, че независимо от това, колко дебели са били стените на кораба, в неговата вътрешност трябва да е имало температура не по-ниска от шестстотин градуса. Разбира се, такива условия не би могло да изтърпи никакво живо същество. И все пак „докладът“ е писан през цялото времетраене на полета чак до момента на катастрофата. И така: или са го отбелязвали автоматични уреди и в ракетата изобщо не е имало никой, или пък неизвестните същества притежават устройство съвсем различно от организмите на животните или растенията.

Биолозите изслушаха Чандрасекар с необикновено внимание, признаха довода му за убедителен и решиха да запознаят с него на другия ден общото събрание на комисията на преводачите. Но когато на другия ден сутринта се явиха в малката зала на института, те бяха поканени, както и всички други учени, в голямата колонна зала на извънредно заседание с таен дневен ред. Това събуди всеобщо учудване, тъй като досега комисията не бе прилагала такива мерки. Заседанието ставаше при затворени врати и без да се поканват обикновените гости. Професор Рамон и Карал от Instituto Nacional del Astronomia във Вера Крус, който този ден беше председател на заседанието, заяви, че третата секция е открила през време на своята работа един необикновено важен факт, незабавното проучване на който е от най-голямо значение, тъй като от него може да зависи съдбата на целия свят. След това той даде думата на професор Лао Чу. Китайският физик почна да говори пред микрофона не от мястото си, както се практикуваше обикновено, но се качи на председателския подиум навярно от желание да вижда всички, на които говореше.

С не много силен глас, но добре чут в цялата зала, той каза, че третата секция му е възложила да докладва пред почитаемото събрание едно необикновено значително откритие, чиято важност никой още не може да оцени напълно.

Гръмките думи на председателя, които предшестваха лекцията, не учудиха особено никого, тъй като старият мексикански астроном беше известен със своя южен темперамент, но още първото изречение на физика електризира цялата зала, защото Лао Чу беше един от най-трезвите и най-критични умове в комисията на преводачите.

По-нататък в речта си Лао Чу изложи новия метод на разчитане на „доклада“, прилаган от третата секция. Той се състоеше във фотографиране с рентгенови лъчи на онези части от жицата, магнетизирането на които е било изтрито. Накрая Лао Чу даде буквалния текст на един пасаж, който бяха успели да прочетат по този метод. Той гласеше:

След втория обръщателен елемент ще се пристъпи към облъчване на планетата. Когато напрежението на йонизацията спадне наполовина, ще започне великото движение.

В препълнената зала цареше гробна тишина. Не се чуваше нито дишане, нито дори обикновеното скърцане на столовете. Виждаха се хора със затворени от напрегнато внимание очи как притискат с две ръце слушалките до ушите си. Някои трескаво записваха думите на китайския физик. Като повтори два пъти преведения пасаж, Лао Чу каза, че третата секция е склонна да го разбира така: обръщателен елемент е някаква единица от време, отговаряща на доста дълъг период, който вероятно може да бъде сравнен със земната година. Какво означава „облъчването на планетата“? Разбира се, действане с някакъв вид лъчиста енергия, която предизвиква йонизация. За каква планета се касае? Това не е съвсем сигурно, тъй като този пасаж спада към реконструираните и по-рано е бил съвсем нечетлив, но известни признаци говорят, че се отнася до нашата планета, за Земята. Каква цел може да има нейното облъчване? И това не е напълно сигурно, казва Лао Чу, но неизвестните същества като че ли изразяват желание да насочат към Земята могъщ снаряд от енергия, а когато нейното действие след известно време спре, ще започне „Великото движение“. Ако под „Велико движение“ разбираме наплив на неизвестните същества към нашата планета, то цитираният пасаж може да има вече само едно значение: неизвестните същества възнамеряват да унищожат живота на Земята, за да се заселят на нея. В последните си думи физикът подчерта, че всичко това звучи фантастично и невероятно, а отделните части на израза, от който се извежда изтъкнатото заключение за „нашествието на Земята“, не са добре свързани. Но в такова положение е трудно да бъдеш прекалено критичен и да прилагаш строги научни изисквания, тъй като се касае за нещо още неизвестно в историята, а именно за опасност, надвиснала над съществуването на цялото човечество. Това е опасност тъй огромна, че трябва да се разгледат нейните възможности, дори ако тя ни се струва твърде невероятна. Председателят професор Карал взе думата, като призова присъствуващите към внимание и спокойствие, след което започнаха разискванията. Някои смятаха, че заключението е правилно изведено, но работата не изглежда опасна, тъй като междупланетният кораб е бил само първо разузнаване, а масовото нашествие към Земята навярно щяло да настъпи едва след неговото благополучно завръщане от пътешествието. Понеже го е сполетяла катастрофа, опасността — ако такава изобщо е съществувала — е изчезнала. Най-добро доказателство за това е фактът, че от катастрофата са изтекли почти сто години в абсолютно спокойствие. Други възразяваха, че няколко десетки години е сравнително дълъг период само за човешките понятия. Възможно е — твърдяха те — обръщателният елемент да е равен на двеста години, а дори и повече. Неизвестните същества може би са дълговечни. Откъде да знаем дали те не измерват своето съществуване с хилядолетия?

Председателят покани първата секция да се изкаже по въпроса за естеството на неизвестните същества. Досега те бяха за нас пътешественици, пристигнали от глъбините на вселената, и будеха всеобщ интерес и удивление, а изведнъж се превърнаха в смъртни врагове на човечеството.

Биолозите посочиха Чандрасекар, който изложи пред събралите се своето схващане. В отговор на това един от физиците забеляза, че въпросът е бил схващан може би от самото начало съвсем погрешно; кой знае дали целият междупланетен кораб не е бил просто един огромен „механически мозък“, обзаведен с инициатива и умение да действува самостоятелно. Съвсем не е било необходимо да се намират в кораба съществата, които са го построили. Така погледнато, всички особености на „доклада“ са характерни за „механическия мозък“, който ги е записал, а не за неизвестните същества, за които нищо не бе известно. Целият въпрос се върна към изходната му точка.

Комисията на преводачите се намери в необикновено тежко положение. Как трябваше да се отнесе към проблема за опасността, която заплашва човечеството? Дали е съществувала изобщо такава опасност? Може би неизвестните същества действително са възнамерявали някога да колонизират Земята, но дали техните намерения са били опрени на реални възможности?

В един часа през нощта председателят прекрати разискванията. Той закри заседанието и съобщи, че следното заседание ще се състои едва след два дни, тъй като има надежда, че до това време секцията на астрофизиците, засилена от най-изтъкнатите математици, ще може да представи на общото събрание нови факти относно произхода на неизвестните същества.

Малцина знаеха, че работата на астрофизиците, за която спомена председателят, бе започнала от миналата полунощ, т.е. от момента, в който президиумът на комисията се бе запознал с преведения от третата секция пасаж на „доклада“.

На най-горния етаж на Математическия институт работеха напълно уединени единайсет души.

Докато Лао Чу и Чандрасекар бяха на заседанието на комисията на преводачите, цялата работа на електронния мозък ръководеше астрофизикът Арсениев. Той съпостави числените данни за полета на ракетата с предполагаемата и скорост, с мощта на моторите и най-после със звездните карти на небето от 1908 година. Необикновено сложното изчисление, при което непрестанно се избираха по няколко определени величини сред много стотици хиляди възможности, бе извършено след двайсет и девет часа непрекъснат труд. Ден и половина след заседанието, на което членовете на комисията се бяха запознали с фаталния пасаж, трима учени, застанали пред челния екран на мозъка, прочетоха последните резултати и се спогледаха мълчаливо. Арсениев се приближи и от височината на огромния си ръст гледаше мъждукащия със зеленикава светлина отвор на катодния екран. Нямаше никакво съмнение. Корабът е бил изстрелян от планетата в нашата слънчева система, и то планета, чиято орбита е по-малка от орбитата на Земята. Следователно беше една от двете планети: Меркурий или Венера. И пак учените се наведоха над металните маси, пак се изрекоха кратки думи.

По командните табла се издигаха и срещаха белите клавиши на контактите. С едва чуто шумолене се включваха в работа хиляди нови мрежи. В широките междини на разпределителните табла светеха червени контролни лампички.

Когато за последен път по екраните затрептяха белезникави линии, всичко стана ясно. Меркурий, това вулканично кълбо от лава и пепелища, най-близък до Слънцето, с обърнато към него винаги едно и също полукълбо, лишен от атмосфера — Меркурий не влизаше в сметката. Оставаше следователно зорницата Венера, забулена с блестящобели облаци, които от незапомнени времена скриват нейната повърхност от човешкото око.