Кирил Бенедиктов
Черепът, короната и чашата (9)

Черепът, короната, чашата

Москва, Арбат, 1990-те

— Имам само един въпрос — казах. — Тоест имам много въпроси, но засега е само един. Откъде знаете всичко това?

Беше вече един дявол знае кое време. Бях изтрезнял окончателно и ме побиваха някакви гадни тръпки — не знам от студ ли, или от онова, което ми беше разказал Лопухин старши. А че го биваше да разказва, нямаше спор.

— Това е много дълга история, Ким. За мен тя почна още преди войната, в Тува. Баща ми беше археолог и търсеше там едно древно светилище — храма на Кръстосаните стрели. В легендите се говореше за олтар, изсечен от цял къс малахит и изписан със знаци на загадъчния език на отдавна изчезнал народ. Баща ми бе твърдо решен да намери този олтар — Розетския камък на Азия, така го наричаше. Но не му беше писано да стане новия Шамполион…

Роман Сергеевич свали очилата си и започна да ги бърше.

— Бях на тринайсет години. Близо до нашия лагер имаше ламаистки дацан… знаете ли какво е това?

— Разбира се — отговорих сухо.

— Много похвално. И стана така, че се сприятелих с настоятеля на дацана, стария лама Джамбиев. В деня, когато експедицията ни трябваше да си замине, без да кажа на баща си, рано сутринта отидох да си взема довиждане със стареца. И станах свидетел на кървавата разправа на бойците от тувинската Червена армия с монасите от дацана… Разбирате ли, по това време в републиката се водеше борба с будизма. Манастирите се закриваха, с безценните книги се палеха печките, но не се беше стигало до убийства. А тук, направо пред очите ми, войниците разстреляха всички лами и послушници…

— И този Джамбиев също ли?

— Не ме прекъсвайте — неясно защо се разсърди Роман Сергеевич. — Участта на настоятеля се оказа още по-страшна, но за това научих много по-късно. Щом разбра, че дацанът е превзет, старият лама ме изведе през един подземен проход. На сбогуване ми даде нещо, като ме накара да му обещая, че ще го пазя през целия си живот. Това нещо беше Чашата, за която беше дошъл Хромия.

— Когато се върнах в лагера — продължи Лопухин старши, — баща ми страшно ми се разсърди, понеже бях забавил цялата експедиция. Ако му разкажех какво е станало в дацана и как са разстреляли монасите, щеше да се разсърди още повече. И аз реших да му кажа за Чашата по-късно. Просто я скрих в багажа си и я донесох в Москва. А скоро след това баща ми го арестуваха… Той имаше приятели в Кремъл. Не можеха да го спасят, но го бяха предупредили, че семейството му е включено в черните списъци на НКВД. И татко успя да ни прати с мама при наши далечни роднини в Перм, като нареди на мама възможно по-бързо да си смени фамилното име. И това ни спаси… Много по-късно разбрах, че акцията в дацана е била ръководена от Хромия. Тогава се казваше Александър Резанов и беше капитан от НКВД…

— Чакайте, чакайте — прекъснах го. — Как така „тогава се казваше“? Той как всъщност се казва?

— Той има много имена, Ким. Не знам как се казва сега. Лично е разпитвал баща ми, за да разбере къде е Чашата. Защото настоятелят му казал, че руските учени са я отнесли в Москва…

— Но защо ви е издал? Нали казахте, че сам ви е дал Чашата и ви е заръчал да я пазите през целия си живот?

Роман Сергеевич забарабани със сухите си пръсти по страничната облегалка на фотьойла.

— Виждате ли, Ким, Хромия го е убил. А после го е разпитал, разпитал е трупа му. Черепът, за който отидохте в Малаховка… това е истинският Череп на смъртта, направен от великите древни магове… освен всичко друго чрез него може да се говори с мъртвите. А мъртвите, за разлика от живите, никога не лъжат. Убитият настоятел не е можел да излъже Хромия, но неизвестно как е успял да не му каже за мен. Казал е истината — Чашата наистина беше в багажа на експедицията, — но не цялата истина. Това струва живота на баща ми, но спаси Чашата и мен…

Той пак млъкна, но този път не задавах въпроси. Виждах, че е наистина много развълнуван.

— Баща ми страдаше от сърце… две седмици след арестуването умрял в затвора. Хромия, разбира се, го разпитал за последен път… вече мъртъв. И се уверил, че настоятелят го е пратил по лъжлива следа — защото баща ми изобщо не знаеше за Чашата. — Роман Сергеевич въздъхна и продължи: — Но по това време аз също не разбирах какво съкровище ми е поверено. След войната се върнах в Москва и учих история в Московския университет. Чашата я оставих при роднините ни в Перм, в килера с другите ми вехтории… Изобщо не съм мислил да я крия! Не че бях забравил думите на стария лама и обещанието, което му бях дал… просто младите не разбират значението на много наистина важни неща. Не се засягайте, Ким, това не е камък във вашата градина… За пръв път разбрах, че Чашата наистина представлява някаква ценност, при доста драматични обстоятелства.

— През петдесет и втора защитих кандидатска дисертация на тема тувинските погребения през бронзовия век и си издействах разрешение за скромна експедиция в Тува — на мястото, където баща ми бе провеждал разкопки да търси храма на Кръстосаните стрели. Исках да осъществя мечтата му — да намеря малахитовия олтар с надписите. И успях! — възкликна той. — Открих го почти веднага! Олтарът се оказа точно такъв, какъвто го описваха легендите — огромен къс малахит, шлифован, с три вдлъбнатини за свещени предмети и изсечени в камъка кръстосани стрели. Четирите страни на олтара бяха покрити с надписи на два езика — единият като че ли много архаична форма на санскритския, вторият, колкото и фантастично да изглежда, не беше друго, а йератическото писмо на Древен Египет…

— В Тува? — уточних просто за всеки случай.

— Да, младежо! Много добре разбирам, че се отнасяте към разказа ми с недоверие. Признавам, отначало и аз си помислих, че съм попаднал на мистификация. Разбирате ли, в началото на века е било модерно да се фалшифицират най-различни старинни артефакти. Вземете например скитската корона, изработена от одеските майстори… В случая обаче мащабът беше съвсем различен. Първо, за да се покрият с толкова миниатюрни знаци и четирите страни на огромния олтар, бяха нужни поне десет години усърден труд. Второ, олтарът да се пренесе и да се закопае… при това доста дълбоко. Да не говорим, че културните пластове над него не бяха повредени. След дълги размишления стигнах до извода, че това е истински, при това изключително древен паметник… Разбира се, копирах надписите й направих много снимки. Взех снимките и негативите с мен в самолета, а копията пратих по пощата в катедрата по археология. Завръщането ми беше наистина триумфално — да направиш такова откритие само на двайсет и шест години, представяте ли си? Аз, естествено, разбирах, че без титаничната работа, която бе извършил баща ми, никога нямаше да открия олтара… но дори не можех да спомена името му в отчета си за експедицията! Защото той беше обявен за враг на народа, а аз вече четиринайсет години живеех под друго име…

— Радостта ми обаче беше кратка — продължи той. — Няколко месеца след експедицията ме арестуваха. Дойдоха посред нощ — в най-добрите традиции на трийсетте години. Откараха ме в Лефортово, във вътрешния затвор на министерството на държавната сигурност. Разпитваше ме един лейтенант, казваше се Мороз, нелош човек иначе… доколкото това е възможно за следовател от държавна сигурност… и голям ентусиаст. Личеше си, че нищо не разбира от археология, но изключително много се интересуваше от всичко свързано с разкопките на храма на Кръстосаните стрели. По някакъв начин усетих, че интересът му е свързан с Чашата, която ми беше дал настоятелят на дацана. Не бях разказвал на никого нито за нея, нито за обстоятелствата, при които я бях получил. Реших да не разказвам и сега. И както се оказа, решението ми беше съвсем правилно. Защото един път в стаята, където Мороз ме разпитваше, влезе висок полковник с бръсната глава…