Кирил Бенедиктов
Черепът, короната и чашата (7)

Бой със сянка

Москва, Арбат, 1990-те

Лопухин живееше в центъра, при това не просто в центъра, а на Арбат, в огромна стара сграда, както подобава на представител на истинската руска интелигенция. Лично аз не обичам старите сгради: не знам защо ми се струва, че в тях задължително ти тежи на психиката животът на живелите там. ДД обаче явно беше свикнал и не се притесняваше, а Наташа беше направо във възторг и призна, че винаги, ама винаги си е мечтала да живее в такава сграда.

Качихме се със стържещия асансьор със старовремски дървени врати на петия етаж и излязохме на ехтящата стълбищна площадка. Лопухин дръпна месинговата дръжка на звънеца и някъде вътре се чу нежен сребърен звън.

— Жестоко, нали? — прошепна Наташа.

Кимнах неохотно. Иззад всичките тези атрибути на улегналото обезпечено минало надничаше някаква фукня, което ме караше да съм нащрек. Лопухин звънна пак, но зад вратата не се чуха нито стъпки, нито някакви други звуци.

— Дядо сигурно е извел кучето — обясни той и извади връзка ключове.

Една след друга изщракаха три ключалки и вратата със зловещо скърцане почна бавно да се отваря от собствената си тежест към тъмната утроба на апартамента. Влязохме.

Миришеше на стари книги и скъп тютюн за лула. Лопухин щракна ключа и под високия към пет метра таван светна прашна крушка. Намирахме се в антрето или може би вестибюла: поне се предполагаше, че помещението зад вратата би трябвало да играе ролята на антре, въпреки че в него спокойно можеше да се побере почти целият ми апартамент (без кухнята).

— Не се събувайте — каза ДД. — Не е кой знае колко чисто. Заповядайте в бърлогата ми.

В бърлогата му, освен на книги и тютюн, миришеше на куче. Постелката, от която се носеше вонята, беше трогателно близо до възглавницата на ниския диван. Освен тези две спални места в бърлогата имаше извисяващи се към недостижимия таван пълни с книги рафтове и циклопско писалище. От светските атрибути налице бяха тупнатата върху някаква купчина ръкописи и рисунки китара и закачената на стената над леглото шпага.

— Много уютно — отбелязах. — Само бухал под тавана ти липсва, иначе е съвсем стилно.

— Жестоко! — повтори се Наташа (вече започвах да се дразня). — Значи тук живеете, Дима?

— Да — отговори Лопухин. — Всъщност стаите са шест, но на практика живеем само в четири, пък и в момента две от тях са празни. Майка ми отиде в Ленинград при леля и сме само двамата с дядо. И кучето, разбира се…

И млъкна. Май не смееше да погледне Наташа в очите.

— А как сваляте книгите от горните рафтове? — попита тя, без да забелязва притеснението му. — Сигурно е страшно неудобно, въпреки че сте толкова висок…

ДД се оживи.

— Имаме си специална стълба, сега е в кабинета на дядо, ако не се лъжа… Защо, харесахте си някоя книга от горните ли? — И като че ли понечи да тръгне към вратата, за да донесе споменатата специална стълба, но Наташа се усмихна и поклати глава.

— Не, просто ми е интересно от техническа гледна точка… Все пак съм професионалист. А и за пръв път виждам толкова много книги в частен дом… Колко тома имате всъщност?

— Петнайсет хиляди — скромно каза ДД. — Четиринайсет хиляди осемстотин шейсет и няколко, ако трябва да съм точен.

Със свито сърце очаквах пак да чуя ахване и „жестоко“, но вместо това Наташка внимателно погледна вече съвсем притеснения Дима и каза замислено:

— Сигурно сте страшно умен…

А Лопухин взе че направи нещо наистина много странно. Вдигна глава, погледна я право в очите и каза с нехарактерен за него твърд глас:

— Не, Наташа. Изобщо не съм умен. Според мен съм си направо глупак.

И се обърна и излезе от стаята. Наташа ме погледна въпросително. Вдигнах вежди и казах:

— Винаги е бил прекалено самокритичен.

След минутка ДД се върна с поднос, на който имаше тумбеста оплетена със слама бутилка, кристални чаши и две големи зелени свещи в окапани с парафин свещници.

— Жестоко — все пак ахна Наташа.

Е не мога да го разбера това у жените — и сигурно никога няма да го разбера: защо толкова често държат да се показват по-глупави, отколкото са.

— Момент… — каза Лопухин и ми връчи подноса. — Тука някъде трябваше да има и бонбони…

Докато подреждах нещата от подноса на огромното писалище, се появиха и бонбоните — „трюфели“ в също кристална купичка. ДД запали свещите, дръпна шнурчето на лампата и от мрачна и неприветлива стаята стана уютна и тайнствена. Тъмнината скри дразнещото празно пространство над нас; свещите очертаваха трепкащ кръг на около метър от писалището.

Лопухин доста умело отвори виното и наля. Беше истинско Кианти, усетих тръпчивия му аромат.

— Дима — попита Наташа. — Нали може да седна на дивана?

И още преди той да довърши моменталното си „ама разбира се, разбира се“, Наташа вече беше там, подвила колене под себе си, почти скрита в гъстите сенки. Подадох й чашата. От сенките се появи златиста ръка, взе я и пак се скри.

— За нас! — вдигна наздравица Лопухин.

Пихме. Виното наистина беше превъзходно.

— Дима, обещахте да ни попеете — напомни Наташа от тъмното. — Забравихте ли?

— О, не! — Лопухин пъргаво и дори възторжено скочи от стола. — Но ме е страх, че репертоарът ми ще ви се стори доста скучен. Знам най-вече песни от археоложките експедиции, съчиняваме си ги и ги пеем на разкопките, така че са на исторически теми и…

— Колко интересно! — заяви Наташа. — Никога не съм слушала такива песни.

— Ами слушайте тогава — засмя се Лопухин, взе китарата, подръпна струните и започна, взрян в пламъка на свещта пред себе си:

А отвъд Танаис, там далече,

скитите празнуват, пеят,

слуша гъркът всяка вечер,

слуша и немее.

Ех, широка е степта, степта,

степ ти черноморска,

ще го хвана гърка, да,

гръкчето презморско…

Това наистина беше стара песен, от евпаторийската ни експедиция; слушал я бях много, много отдавна, а после я бях забравил, разбира се, но сега неочаквано си спомних и нея, и археологическата ни практика след първи курс, напечените от слънцето червеникави развалини на Херсон, огньовете на брега на невидимото нощно море, звъна на китарите и цял куп други романтични глупости, които тогава ми се струваха единствено важните и прекрасни неща на света.

Критско вино, критско, ех,

ще пия с наслада

Продължаваше междувременно Лопухин.

цяла нощ ще се прегръщам

с хетерата млада…

Представих си как ДД се прегръща с младата хетера и се ухилих в полумрака. Купонът, колкото и да е странно, май започваше да ми харесва.

Лопухин свърши и налях чашите. В същия миг чухме входната врата да се отваря, пламъците на свещите се люшнаха от невидимото течение, по паркета в антрето затракаха твърди нокти — и в стаята с лай се втурна огромно бяло — рижаво куче.

Понеже не бях предупреден за размерите на домашния любимец на Лопухини, а спомените ми за чудовището от Малаховка бяха съвсем пресни, реагирах на появата му наистина малко странно. Казано с прости думи, с един скок се озовах върху писалището, като при това успях да не бутна нито свещите, нито чашите, да не говорим за бутилката.

— Какво ти става, Ким? — учуди се ДД. — Това е Дарий, много е кротък.

Кроткият Дарий се озъби и изръмжа, за да ми напомни, че кучетата не обичат да ги е страх от тях. Предпазливо слязох от писалището и го почесах по гърба.

— Добро кученце — казах и си напълних чашата догоре. — Малко си палаво обаче.

— Ама тебе те е страх от кучета ли? — с някак странен глас се обади Наташа от тъмното. — Каква порода е, Дима?

— Московска стражевая. — ДД повали Дарий на пода и почна да го чеше по мекия тумбак. — Съвсем мъничък е още, само на годинка. — Може ли така да ми плашиш гостите, Дарий? Не те е срам!

— Дмитрий Дмитриевич — казах с пресъхнало дори след изгълтаната на един дъх чаша вино гърло. — Да ви се намира още нещо за пиене?

ДД погледна празната бутилка малко объркано и след кратък размисъл каза:

— Да… Май да. Ей сега ще видя…

И стана и излезе. Дарий тръгна след него.

Обърнах се към Наташа.

— Никога не ме е било страх от кучета. Обаче завчера едно ме нападна и… Нали видя как ме е…

И се запънах и спрях.

Никога не бива да се оправдаваш пред жена. Да не говорим да се запъваш и да спираш. Защото щом спрях, Наташа веднага каза:

— И сега те е страх. Дори от мънички кученца.

Протегна ръка и взе китарата. Струните тихо зазвънтяха. Не виждах лицето на Наташа в тъмното, но гласът й хич не ми хареса.

В резултат се напих. Второто шише се оказа десертно вино, от тези, дето една чаша се ближе цяла вечер. Справих се за около час почти сам, понеже ДД предимно пееше, а не пиеше, а Наташа позволи да й налея само на дъното на чашата. Платих си с непоносимо сладък вкус в устата.

Бях избутал стола си назад, седях в сенките в ъгъла на стаята и меланхолично чешех легналия в краката ми Дарий зад ушите. По едно време усетих на ръката си нещо мокро и грапаво — кучето ме близна.

— Благодаря ти, приятелю — прошепнах. — Само ти ме разбираш.

Посегнах към шишето, за да проверя не е ли останала още някоя капка, и бутнах едната свещ. Лош признак.

— Ще ида да си наплискам лицето — казах и станах.

ДД отмести грифа на китарата, за да ми направи път.

— Отдавна беше време — язвително се обади Наташа откъм дивана.

Като повтарях „смейте се вие, смейте се“, се измъкнах в антрето и тръгнах да търся банята. Кой знае защо обаче не можех да я намеря. Първо попаднах в кухнята, след това за малко спрях замислено пред една остъклена двойна врата, иззад която долитаха непознати гласове. Всъщност не — единия глас, преливащ от тоналност в тоналност, глас — хамелеон, го познавах. Познах го и замръзнах, за да не се издам и с най-малкия шум. Гласът казваше:

— И без това ти остава съвсем малко, Роман… Месец, добре де, дори две-три години… Малко е дори според вашите сметки, а после — нищо, съвсем нищо, не разбираш ли? Нито добро, нито зло, никакви измислени възкръсвания… Нощ, вечна студена нощ. Помисли си, не е ли страшно?

Непознат изтънял от възрастта глас отговори насмешливо:

— Не ме плаши, Хромий. Лежал съм в затвора и знам, че има и по-страшни неща от смъртта. Освен това не ме е страх от нощта там. Страх ме е от нощта тук, Хромий.

Чух неприятен пукот — все едно куче прехапва кост. На мига изтрезнях и надникнах през, пролуката между крилата на вратата.

Видях голяма стая цялата в рафтове и библиотечни шкафове — очевидно това беше кабинетът на дядото на ДД. Самият Лопухин старши седеше на висок стол до прозореца, чиято дебела завеса беше дръпната. Седеше с профил към мен, но настолната лампа до дясната му ръка нямаше да му позволи да ме види дори ако бях отворил вратата.

Вторият човек в кабинета беше с гръб към мен, но и това беше съвсем достатъчно, за да разбера кой е. Огромна костелива фигура, този път облечена в някакво невъобразимо черно кожено палто чак до петите; грамаден като купол гол череп. Познатата ми зловещо умилна интонация, преминаваща в съскащ шепот.

— Изкуфял си, дъртако… Предлагам ти сделка. Само аз мога да ти подаря още един живот в замяна на Чашата. Защо ти е на тебе, и без това не можеш да разбудиш силата й… Ти старееш, Роман, всеки ден те приближава все повече и повече до смъртта, а моята сила расте все повече… Ти ставаш все по-мъничък и по-слаб, а аз все по-голям и по-силен… Дай ми я и ще те възнаградя!

Отдръпнах се безшумно от вратата. Вчерашният ми посетител пак беше под един покрив с мен, но този път позицията ми беше много по-изгодна, отколкото при първата ни среща. Ясно ми беше, разбира се, че не е редно да си уреждам сметките в чужд дом, и най-малкото тук, но имах да си връщам на плешивия, а такива дългове не се прощават. Като се стараех да стъпвам съвсем безшумно, се измъкнах в антрето, спрях за секунда, заслушан в пеенето на ДД откъм стаята му, после пристъпих към закачалката, бръкнах в джоба на якето си и измъкнах бокса от джоба. Вече бях имал възможността да се убедя, че с голи ръце нямам шансове срещу плешивия. Знаех, че трябва да го поваля бързо, отведнъж и най-важното — с изненада. Понеже току-виж наистина бил майстор в изкуството на забавената смърт, нали така? Но какъвто и да беше, един хубав удар с бокс в тила поваля всички. Проверявал съм го това.

Вярно, трябваше да успея да нанеса удара наистина мигновено. Надеждата ми беше, че врагът ми е с гръб към вратата и е погълнат от спора с Лопухин старши. Доста разгорещен вече спор, впрочем. Тоест имах шанс да не ме усетят, ако отворя вратата съвсем тихо. Трите метра до плешивия не бяха проблем.

Промъкнах се до вратата и предпазливо надникнах в стаята. Там нищо не се беше променило, ако не броим, че плешивият гигант също се беше обърнал в профил и можеше да забележи с крайчеца на окото си, че вратата се отваря. Това беше лошо, но не чак толкова, защото той скоро сигурно пак щеше да се обърне с гръб, за да гледа стареца в очите. Наплюнчих си пръста и почнах да мажа пантите, за да не изскърцат, без да спирам да слушам спора в кабинета.

— Глупак! — съскаше плешивият. — Не разбираш от какво се отказваш! Всеки на този свят с радост би дал всичко за възможността да получи безсмъртие — всеки, освен глупак като теб… А ако си мислиш, че уникатът ще ти помогне в… (каза няколко непонятни думи), грешиш — той не помага никога и на никого…

— Нищо не мисля за униката — отговори Лопухин. — Знам само, че ме лъжеш, също както излъга и Чен Тан с обещанието за безсмъртие срещу живота на нещастния Ли Цюан! Да, уникатът не помага на никого, както не помага и Короната с камъка, която погуби Чен Тан… Но ти винаги лъжеш, Хромий. Винаги и за всичко.

— Ти лъжеш като краставо псе — неочаквано студено и величествено произнесе плешивият. — Не можеш да знаеш съдбата на дръзкия Ли Цюан, който си въобрази, че е Господарят на Желязната корона, това беше много въплъщения преди теб… Значи упорстваш в слепотата си и отказваш безсмъртието? Добре тогава!

Изпъна широките си рамене и се обърна към Лопухин. Нахлузих бокса на пръстите си, размърдах ги и хванах дръжката на вратата.

— Но помни, старче, това нещо може не само да се купи, може и да се отнеме. А да се отнеме може и от мъртвец.

— Не ме е страх от тебе, Хромий — уморено каза Лопухин старши. — Но наистина взе да ставаш много досаден напоследък.

Вече бях отворил вратата до половината. Онзи, когото дядото на ДД наричаше „Хромий“, не беше забелязал нищо.

— А униката не можеш да ми го вземеш — продължаваше старецът. — Просто защото не е у мен. Ако обаче продължиш да ми досаждаш, ще взема мерки. Знам от какво те е страх най-много…

Черната фигура се напрегна и се уплаших, че в следващия миг ще се обърне към мен. Но плешивият все така се взираше в Лопухин и успях да отворя вратата докрай.

— Осмеляваш се да ме заплашваш, Роман? — изсъска плешивият. — Значи ще бъдеш наказан. — Гласът му се усили и загърмя и аз направих две нечути крачки напред. — Не забравяй, че мога да разпитвам мъртвите, а мъртвите никога не лъжат! Попитай за това оня стар мошеник Чимит, който ти даде униката, преди да му пронижа сърцето с щик! Тебе ще те сполети същата съдба, Роман. Чакай Стрелата на мрака!

И тогава скочих. Почти идеален скок, много по-добър от вчерашния ми, който беше приключил толкова плачевно за мен. Излетях високо във въздуха и докато падах, с всичка сила замахнах с тежкия бокс към лъскавия гол череп. Беше си истинско убийство, понеже сто на сто щях да го пръсна, но… но изведнъж нещата се объркаха. Вместо да се блъсна в якия му кожен гръб, прелетях още цял метър и се натресох в шкафа. Боксът разби витринката и докато падах по очи на килима, по гърба ми се посипа дъжд от остри стъкла. Очаквах в следващия миг съкрушителния удар на противника си: нямаше съмнение, че щом беше успял за частица от секундата и да усети опасността, и да се дръпне, за да я избегне, кракът му ще ми счупи гръбнака още преди да съм успял да се превъртя по гръб. Но мигът изтече, не последва никакъв удар и аз се обърнах, седнах и облегнах гръб на шкафа.

Плешивия го нямаше. Тоест теоретично той можеше да се е заврял от ужас под писалището, разбира се, но пък нямаше как да го направи при габаритите си. В стаята бяхме само аз и дядото на Дмитрий Дмитриевич — и към нас вече с лай пристигаше Дарий, който неизвестно как не беше усетил плешивия, докато той говореше със стопанина му. Дядото на ДД седеше, все едно е глътнал бастун, скрил лице в слабите си, покрити със старчески петна ръце. После бавно, много бавно ги свали, отвори стиснатите си прозрачно сини очи и когато видях тези очи, ме заля срам. Непоносим срам.

— Извинете, Роман Сергеевич — изломотих и се опитах да стана.

От преживения шок дори си спомних как се казва (кълна се, че ДД ми беше казал името му само веднъж, при това докато бяхме в първи курс).

Дарий влетя през вратата, скочи към стареца, сложи предните си лапи на коленете му и му задиша задъхано в лицето. Ръката на Лопухин старши машинално се протегна към рошавата му глава, но веднага се отдръпна. В очите на стареца постепенно се разгаряше любопитство, в което се четеше явна насмешка. Пак слава богу, че не беше получил удар, помислих си, станах и внимателно заоглеждах стаята.

— Този, когото търсите, не е тук — чух потрепващия от напрежение глас на Лопухин. — И строго погледнато, никога не е бил тук.

Погледнах го внимателно. Още беше стреснат, и то доста, но не ми приличаше на луд.

— Извинявайте — почнах. — Знам, че не биваше да… Но човекът, с когото разговаряхте, е мой личен враг. И реших, че…

— И решихте, че това е достатъчно основание да трошите чуждите мебели — язвително продължи Лопухин. — Между другото, май сте се порязали.

— Какво? — Погледнах машинално ръката си, която още стискаше бокса. — А, нищо, драскотина…

Засрамено избърсах кръвта с носната си кърпа, избърсах и бокса и го пъхнах в джоба си. В същия миг на вратата се появи ДД.

— Какво счупи, дядо? — почна той, видя ме и спря. Помахах му с ръка. Роман Сергеевич с усилие завъртя глава към него и каза свадливо:

— Дядо ти никога не чупи нищо. Чупят невъзпитаните ти приятели, които дори на гости ходят като на война, с хладно оръжие… Успокой се, добре сме. Върви сега, трябва да си поприказвам с този младеж…

ДД се облещи, но излезе и затвори вратата.

— Ким, ако не се лъжа, нали? — попита ме старецът.

Усмихнах се криво и кимнах.

— Чаках ви — каза той. — Въпреки това малко ме изненадахте с избора си на начин за първата си поява, макар той да отговаря на онова, което внук ми ми е разказвал за вас. Вие бяхте… бивш десантчик, нали?

— Морски пехотинец.

— Да, вярно. Това няма значение всъщност… Значи вече познавате Хромия?

— Бих го нарекъл по-скоро Плешивия.

Лопухин старши се усмихна.

— Той има много имена… Хромия го наричат в Азия… от много, много отдавна…

— Вижте — прекъснах го, — това е страшно интересно, разбира се, и с удоволствие ще изслушам къде как са го наричали, но може би първо все пак да ми обясните той къде отиде?

Ноздрите на Роман Сергеевич се разшириха ядосано.

— На вас колко дълго трябва да ви се обяснява, младежо? Никъде не е отишъл. Той просто не беше тук.

— Но нали си говорехте с него!

— Това вече е по-трудно за обяснение — каза той. — С известно приближение можем да го наречем холограма, въпреки че принципът в случая е съвсем различен. Един езотерик например би казал, че тук беше астралното му тяло. С две думи, това не беше самият той, а пратен от него образ. Неговата сянка, така да се каже.

Замислих се. Всичко това си беше чиста фантастика, но не беше ли фантастика и златната статуетка и дори проникването на Плешивия/Хромия в апартамента ми? Да не говорим за това, че по някакъв начин беше успял да избегне удара с бокса.

— Добре — казах. — Да допуснем, че е холограма. Но тогава може би ще ми обясните…

— Да — прекъсна ме той с неочаквано твърд глас. — Да, ще ви обясня. Разбирам, че искате да получите отговори на много въпроси. Кой е Хромия и какво иска. Защо ми трябваше Черепът. Какво е уникатът. Какво още?

— Откъде се взе кучето? — попитах веднага. — Откъде Хромия разполага с инкско злато? И какво е станало с онзи Ли Цюан и защо Хромия ви предлагаше безсмъртие?

Старецът подъвка недоволно устни, после каза:

— Много от тези въпроси се припокриват. Някои неща пък изобщо не са съществени. Но добре, ще се опитам да ви обясня — не всичко, но поне основните моменти… Сядайте и слушайте.