Кирил Бенедиктов
Черепът, короната и чашата (10)

Очна ставка

Москва, Вътрешният затвор на МДС в Лефортово, 1953 година

Когато вратата се отвори и на прага се появи висок полковник с бръсната глава, следователят Павел Мороз бързо отмести стола си назад, скочи и застана мирно. Бръснатият небрежно махна с ръка.

— Сядай, Паша, сядай… А ти — гласът му стана рязък и заплашителен, — ти, гад, стани! Стани! Мирно!

Роман Сергеевич послушно стана. През седмицата, откакто беше в затвора, още не го бяха били, но съседите му по килия му обясниха, че това зависело от следователя. Мороз явно беше от добрите следователи. А бръснатият полковник очевидно — от лошите.

— Е, лейтенант — попита бръснатият, без да откъсва от Роман Сергеевич студените си змийски очи, — пропя ли пиленцето?

— Съвсем не, другарю полковник — отсечено отговори Мороз. — Повтаря едно и също. Не бил намерил никакви древни култови предмети по време на разкопките, бил снимал надписите на олтара, но не ги бил разчел, понеже не знаел… как беше, санскритски. Всички показания са протоколирани.

— Значи сме решили да отричаме докрай, така ли? — зловещо каза полковникът. — Ясно. Излез, Паша.

— Слушам, другарю полковник!

На Роман Сергеевич му се стори, че долавя в гласа на лейтенанта истинско облекчение.

Щом вратата зад Мороз се затвори, бръснатият пристъпи толкова близо до Роман Сергеевич, че той усети странната му, просмукваща се през острия аромат на офицерския му одеколон миризма. Много добре я познаваше — така миришеха хранилищата на музеите, в които събираха прах артефактите от отдавна отминали векове. Но сега така миришеше жив човек и това го уплаши повече от неподвижните змийски очи на полковника.

Полковникът вдигна огромната си кокалеста ръка и Роман Сергеевич замижа в очакване на удара. Но бръснатият само го хвана за брадичката и му завъртя главата — надясно, наляво, после пак надясно. „Оглежда ме като кон — помисли Роман Сергеевич. — Сега и зъбите ми остава да поиска да види…“.

— Откъде разбра за храма на Кръстосаните стрели? — попита бръснатият и пусна брадичката му.

Археологът леко залитна — след цяла седмица разпити координацията на движенията му се беше влошила, — но го погледна право в очите и отговори онова, което беше подготвил отдавна:

— Храмът е открит от немския изследовател Йохан Кюбе през 1864 година. Използвах книгата на Кюбе при подготвянето на кандидатската си дисертация. Това е паметник с много голямо значение за науката…

— Как успя да намериш олтара толкова бързо? — прекъсна го полковникът. — С някакви записки или дневници ли разполагаш?

— Не. — Наистина нямаше никакви записки: цялата документация на баща му беше някъде в архивите на НКВД. — Просто късмет. Провървя ми от първия път.

— Някой помагаше ли ти?

— Моля?

Глупавият навик да отговаря на въпросите с въпрос вече доста пъти го беше подвеждал сред тези стени. Но ако лейтенант Мороз след всяко „моля“ и „какво имате предвид“ просто кипваше и почваше да крещи и да оплюва и в преносен, и в буквален смисъл гнилата интелигенция, полковникът реагира много по-спокойно. Просто забоде показалец някъде под ребрата на археолога и отстъпи две крачки, та той да не му оповръща краката. После каза равнодушно:

— Повтарям въпроса. Някой помогна ли ти да намериш олтара?

— Не — изстена Роман Сергеевич, докато се гърчеше на пода като съсечен с лопата червей. Нажежени клещи сякаш разкъсваха вътрешностите му. — Никой… не ми… е помагал…

— Прочете ли надписите на олтара?

— Не… само… ги снимах… не знам санскрит…

— Има надписи и на друг език.

— Йератическо писмо… но аз не съм египтолог…

— Но знаеш достатъчно, за да разбереш, че е йератическо писмо. Лъжеш ме, Роман. Не позволявам да ме лъжат. Е, прочете ли таблиците на итеру?

— Не знам… какво е това… никога не съм чувал за… — изпъшка археологът.

Бръснатият полковник седна на ръба на масата и извади от джоба си плоска сребърна табакера. Отвори я, взе си едно ментово бонбонче и го лапна.

— Сега ще дойдеш с мен, Роман. Ще ти покажа едно нещо — мисля, че всеки археолог на света ще е щастлив да го види. Но щастието ти няма да е дълго. Защото няма да излезеш жив от кабинета ми.

И схруска бонбончето.

— Бих могъл да ти пощадя живота, Роман. Ако казваше истината. Но лъжеш и упорстваш в лъжите си и не ми оставяш друг изход. Ще се наложи да те подложа на разпит пета степен. А това е разпит, след който никой не оцелява.

— Не разбирам за какво… защо… казах всичко, което знам… честно…

— Искам да получа отговорите на няколко въпроса — търпеливо каза бръснатият. — Кой ти показа мястото, където е олтарът. Как си определил на какви езици са написани текстовете на итеру. Кой, освен теб ги е видял. И накрая, какво ти е известно за един предмет, който прилича на издялана от камък чаша.

Сякаш ледени пръсти стиснаха сърцето на археолога. Ако в този момент полковникът го гледаше, сигурно щеше да разбере всичко. Но той тъкмо прибираше табакерата в джоба си, след което натисна звънеца на масата и нареди на мигновено появилата се на вратата охрана:

— Отведете го в колата ми. Слизам след пет минути.

По-нататъшните спомени на Роман Сергеевич бяха смътни. Как седи в някаква кола с черни перденца на прозорците, затиснат от двете страни от двама войници със зелени униформи. Как го измъкват от колата в някакъв огромен подземен гараж, като го натискат грубо по врата, за да си наведе главата. Как железният асансьор трака нагоре и все по-нагоре, етаж след етаж… Няма толкова високи сгради, мисли си Роман Сергеевич, да не би пък да не се изкачваме, а да се спускаме под земята? Охраната е останала в гаража, в асансьора са само той и бръснатият полковник. И Роман Сергеевич го е страх, ужасно го е страх, страх го е като зайче, натикано в клетката на питон…

Плътните завеси в кабинета на полковника бяха спуснати и археологът така и не можа да разбере къде се намира. Телефонът на отрупаното с документи бюро звънеше като пощурял. Бръснатият вдигна слушалката и веднага пак я сложи на вилката. После, без да се обръща, отиде с тежки крачки до касата в ъгъла и я отключи. Дръпна стоманената врата.

В касата, на червена плюшена поличка, имаше тежък черен пистолет с дълго хищно дуло и странен череп от някакъв прозрачен материал — може би камък, а може би стъкло. Полираните очни кухини смътно проблясваха.