Кирил Бенедиктов
Черепът, короната и чашата (3)

Окото на Виракоча

Кахамарка, 1533 година

… Златните шлемове на индианските войни лъщяха в трепкащата светлина на пушливите факли. Оттук, от плоския покрив на двореца, се виждаше, че долината е запълнена от армията им — червеникавозлатните отблясъци я покриваха като люспи тялото на дракон. Под огромната южна луна, която лееше потоци разтопено сребро от кадифено черните небеса, в подножието на цитаделата помръдваше хилядоглаво разсърдено чудовище. Помръдваше и чакаше часа си, за да отвори чудовищната си паст и да погълне чужденците…

— Южняците — глухо каза Писаро. Стоеше на ръба на свършващия над тъмнината покрив — отдолу, от каменния кладенец на двора, се чуваха тежките стъпки на часовите — и до болка в очите се взираше в мъждеещите огньове в долината. — Петдесет хиляди, ако не и повече… Не нападат, но и не си тръгват. Защо?

— Чакат — отвърна глас от дълбоката сянка, хвърляна от стражевата кула. — И ще чакат още дълго.

— Чакат кога ще пуснем краля им. — В гласа на Писаро нямаше въпрос. — Вече трети ден, откакто платиха целия откуп. Пратениците от столицата им вече питат кога ще пуснем краля.

— Но ти не мислиш да го пуснеш, благородни Франсиско, нали? — тихо попита онзи в сянката.

Пристъпи напред и по богато украсената дръжка на оръжието му от толедска стомана заподскача сребърен лъч.

— Ако не го пуснем, тази огромна войска ще ни смаже. — Писаро сложи огромната си, цялата в белези ръка на дръжката на меча си. — Братовчедът Кортес ми разказа как намесата на свети Яго спасила отряда му при Отумба, но той е имал повече хора и срещу него се е била не облечена в броня армия, а тълпа облечени с пера диваци… Дори свети Яго не може да ни спаси. Стените на Кахамарка са здрави, но и тук няма да удържим повече от денонощие. Те ще ни затрупат дори с труповете си, Диего!

Диего се засмя. Смехът му беше скърцащ и неприятен; така би могъл да се смее крокодил.

— А ако го пуснем, не само ще ни смажат. Живи ще ни одерат християнските кожи и ще ги опънат на бойните си барабани. Да не би да си мислиш, че Атахуалпа наистина е решил да ни подари златото си?

Писаро мълчеше.

— Ако Атахуалпа умре, ще обезглавим империята. Армията няма да защитава мъртвец. Спомни си, Франсиско, когато го хванахме тук преди два месеца, войската му се изтегли на север…

— И в замяна на това дойде още по-голяма от юг — прекъсна го Писаро, — със златни брони. Ние сме в капан, Диего.

— Южняците не обичат Атахуалпа — спокойно възрази невидимият му събеседник. — А кралят им Хуаскар е удушен в затвора. Ако им обещаем да върнем трона на империята на законния престолонаследник, те ще станат наши съюзници.

На лицето на Писаро се изписа отвращение.

— Ха, да преговаряме с тия проклети езичници! Те разбират само езика на меча!

— Но сключихме договор с краля им — подчерта Диего. — И сега нашите хора долу делят плодовете на този договор… Южняците ще се съгласят, сигурен съм. Командирът им, принц Топара, мечтае да заеме мястото на Атахуалпа. — Изсмя се. — Не долу в килията, разбира се.

В далечината, зад исполинската стена на снежните планини, лумна и изгасна червеникав пламък и хвърли тревожен отблясък върху каменното лице на Писаро. Водачът на конквистадорите бързо се прекръсти.

— Пресвета Дево, защити войниците си…

— Това е вулкан — насмешливо се обади Диего. — Огнедишаща планина като Етна на Сицилия, като Везувий…

Писаро се извърна към събеседника си. Висок и широкоплещест беше старият конквистадор, но Диего беше с половин глава по-висок и по-широк в раменете.

— Откъде се взе такъв умник, Диего? Войниците разправят, че си магьосник, че цериш и най-страшните рани и не те е страх от маларията. Че знаеш заклинания и че стрелите на индианците отскачат от кожата ти като от стоманена броня. Че можеш да убиваш дори само с докосване с пръст. Никога не са ме интересували празните сплетни, но искам да разбера откъде знаеш за всичките тези неща — за огнедишащите планини, за това какво ставало в техния Куско и как се наричат боговете им! Брат ми Ернандо каза как си се държал в храма на брега на океана — все едно си ревностен християнин в катедрала. Да не си се забъркал с дявола, Диего? Може би не си испанец, а марано? И ако си избягал от Кастилия, за да се спасиш от Светата инквизиция, трябва да ти напомня как постъпваме с тайните дяволопоклонници. Бесим ги, Диего. Бесим ги високо и бързо!

Диего направи крачка напред и Писаро трябваше да отстъпи. Сега луната осветяваше лицето на събеседника му.

Той беше с абсолютно гол череп и слабо лице с хлътнали страни и тънки бледи устни. Очите му — мъртви и студени като на змия — се бяха впили в очите на Писаро.

— Знам не само това, благородни Франсиско — прошепна той и на Писаро му се стори, че чува съсъка на огромна блатна твар. — Знам и кой арестува преди петнайсет години в Акла славния конквистадор де Балбоа. И кой го прати на ешафода. Това беше ти, Франсиско, а пет години преди това в Дариен бяхте скрепили с кръв дружбата си. Знам това и мълча, Франсиско. Но мога и да проговоря…

Зловещото костеливо лице надвисна над Писаро.

— Знам много, защото съм учил много. В Саламанка, после при маврите — седем години бях пленник в страшния Порт Саид… И ако си разумен, благородни Франсиско, ще ти помагам още, както ти помогнах с това злато. — Диего тупна с крак по дървения покрив. — Но ако… — И млъкна. Беше казал достатъчно.

Писаро се бореше със себе си. Накрая омразата в очите му угасна и на лицето му се изписа обичайното му изражение на жестоко равнодушие.

— Добре — каза той хладно. — Все едно не сме говорили за това, Диего. Възлагам ти преговорите с южняците.

Диего само се поклони, обърна се и тръгна към квадратния отвор на стълбището.

До него спря, обърна се и погледна Писаро.

— Колкото до брат ти Ернандо… Прости ми, благородни Франсиско, но той е глупак. Смел воин е, признавам, но е глупак. Предупредих го да не влиза в светилището, а той се качи на самия олтар и на всичкото отгоре счупи статуята на бога им. Сега върху него тегне проклятието на Пачакамак. Изобщо не му завиждам.

— Сатанинските изчадия нямат власт над войниците на Дева Мария — важно каза Писаро. — Впрочем, ще кажа на падре Валверде да вземе мерки…

Странна усмивка разкриви безкръвните устни на Диего, но Писаро не я видя — беше се обърнал и като омагьосан броеше блестящите златни люспи по тялото на спотаилото се в долината чудовище. Бяха повече от звездите в небето.

Диего д’Алкантра, първият меч във всички земи отсам Дариен, слезе по стълбите, като тракаше с подкованите си ботуши, и тръгна към зданието, където бяха пратениците от Куско. Беше трета стража, но покрай дългата, изградена от циклопски каменни блокове стена се тълпяха войници. Някои бяха стъпили на раменете на другарите си и се мъчеха да надникнат през тесните трапецовидни прозорци — там, вътре, вече трети ден правеха опис на съкровищата, получени от испанците срещу живота на Инка Атахуалпа. Малко по-нататък, пред мрачните бронзови врати, стояха на пост шестима яки конквистадори начело с Ернандо де Сото — охраната на пленения Инка. Писаро се страхуваше, че индианците може да опитат да освободят повелителя си със сила, и се грижеше за охраната на Атахуалпа повече отколкото за опазването на златото му. Но никой така и не се беше опитал да спаси Инката през двата месеца, откакто беше пленен; гигантската империя беше застинала в парализа като човек със счупен гръбнак.

— Как върви службата, Ернандо? — попита Диего и спря пред де Сото. — Кралят добре ли е?

Де Сото въртеше меча си с главозамайваща скорост — упражняваше си китката; измъчваше се от безделие на тази служба, където никога не ставаше нищо. Без да откъсва поглед от бляскащата стомана, той процеди през зъби:

— Това е служба за свинари, Диего. Аз съм конквистадор, а не селски алгвасил. Моята работа е да се сражавам в честна битка, а не да си търкам гащите пред вратата на някакъв си проклет езичник. Какво казва брат Франсиско, кога ще го пуснем?

— Няма да го пуснем, Ернандо — сухо каза Диего.

— Порка Мадона! — кресна де Сото. — Брат Франсиско даде на тоя Атахуалпа думата си на благородник! — Той така и не можеше да се научи да произнася правилно името на пленника. — Не че съм влюбен в тоя идолопоклонник, да ме вземат дяволите, обаче думата на един кабалеро си е дума на кабалеро! Брат Франсиско ще трябва да пусне Атахуалпа, иначе ще изгуби мен и моите мечове!

Мечът му изсвистя във въздуха току пред лицето на Диего. Студените змийски очи за миг трепнаха, острите уши като че ли щръкнаха. С неуловимо бързо движение ръката на Д’Алкантра се стрелна напред, стисна китката на де Сото и я изви надолу. Острието на меча се заби в земята в краката им.

— Нашият брат Франсиско е благородник съвсем отскоро — каза безизразно Диего, втренчен някъде зад очите на де Сото. — Думата му не тежи много. А златото на Атахуалпа тежи. И ако ти, Ернандо, си търпелив и не си пъхаш носа в чуждите работи, и за тебе ще има голям дял от тези съкровища. За тебе и за твоите мечове — добави той насмешливо.

Де Сото се усмихна криво, но не каза нищо. Д’Алкантра продължи да го гледа, сякаш го хипнотизираше, после попита заповеднически:

— Кой е при Атахуалпа?

— Принцеса Ана — механично отговори де Сото. — И Филипильо, преводачът.

— Аниас — поправи го Диего. — Добре. После прати Филипильо при мен.

Кимна на де Сото и влезе в тесния коридор, който водеше към покоите на пратениците. Пред тежката врата стояха двама огромни индиански войни със златни доспехи и бронзови боздугани.

— Предайте на принц Топара, че е дошъл Диего д’Алкантра — каза той на кечуа.

Никой от двамата не помръдна, но вратата веднага се отвори, някой дръпна почти прозрачната завеса и Диего наведе бръснатата си глава под прага и влезе. В разкошните покои на столичния принц, толкова различни от спартанското обиталище на северняка Атахуалпа, цареше полумрак. В тежки златни купи пушеха някакви треви с възгорчив аромат, тихо и печално пееше флейта. На меки килими бяха насядали и налягали петнайсетина души — млади аристократи от Куско от свитата на принца и техните наложници.

В дъното, загърнат в наметка от кожа на прилепи, на пухкав килим седеше самият принц Топара — дебел отпуснат юноша с огромни, разтеглени чак до раменете уши, на които висяха златни дискове колкото чинийки. Около него се бяха сгушили три млади жени с къси почти прозрачни ризи над коленете. Диего решително тръгна към принца, като при това настъпи нечие безчувствено тяло, и кратко, като военен поздрав, му кимна. Топара благосклонно люшна глава и направи неопределен жест с пухкавата си ръка. Диего седна срещу него по мавритански, с кръстосани крака.

— Радвам се да ти съобщя, принце, че нашата работа се урежда — каза той на кечуа, като в същото време отблъсна едно момиче, което искаше да се намести в скута му. — Остават някои подробности, но се вижда краят на всичко. Съвсем мъничко остава, принце.

Топара го изгледа тъпо, после захихика.

— Супай — почна той завалено. — Супай, господарю на Долния свят! Защо ти е Окото на Виракоча, Супай? Ще ти дам повече злато, отколкото ви плати Атахуалпа. Чувал ли си за съкровищата на Хуаскар? Всичко ще ти дам… Двореца в Юкай, жени… Защо ти е Окото на Виракоча, Супай?

— Това си е моя работа, принце — твърдо каза Д’Алкантра. — Сключихме договор. Ти ще станеш Сапа Инка, аз ще получа Окото на Виракоча и никой няма да разбере за това. Дървата за кладата на северния тиранин вече са събрани. Но огънят няма да лумне, докато не получа Окото на Виракоча.

Принц Топара завря тлъстата си ръка в пазвата на едно от момичетата и заломоти:

— Говорих с Великия жрец. Окото на Виракоча е страшна сила, огромна власт, древна тайна. Ако го получат силите на мрака, светът ще загине. Ти си дяволът, Супай, не мога да дам Окото на дявола.

— Добре де, добре — отвърна Диего. — Давай нататък, принце!

— Много отдавна Окото се е пазело в Пачакамак продължи Топара. Очите му се подбелваха. — После, след войната с чанките, го пренасят в Куско… за малко. И вече от времето на Уайна Капак го пази един жрец, който живее в самота в пустошта…

— Да — каза Диего. Ноздрите му се бяха издули. — Нали ти казах, принце, че Окото непременно трябва да има пазител. Надявам се, че не си забравил и останалите ми думи.

— Никой не знаеше къде се е сврял този жрец — монотонно разказваше принцът, без да обръща внимание на обзелата Д’Алкантра възбуда. — Разпратих десетки шпиони по четирите посоки на света, търсих го тоя жрец, все едно бе самият Виракоча, който се е върнал от Запада! Преди три дни го намерих.

Още една индианка се приближи до Диего, меко като котка седна до него на килима и отпусна главата си на бедрото му. Д’Алкантра я стисна силно за топлото ухо с дългите си пръсти и с отвращение я отмести.

— Не искаше да ми даде Окото на Виракоча — пак захихика Топара. — Каза ми същото, което ти казах преди малко. Силите на мрака не бива да владеят Окото на бога. Иначе мракът ще завладее света. Слънцето, нашият баща, ще се разгневи и ще отвърне лика си от децата си и във вечната нощ хората ще са като затворниците в подземната тъмница Санкай Хуаси. Ще са като слепци, нищо няма да виждат в мрака и ще станат плячка на ягуарите и алигаторите. И тогава сивите племена от Долния свят ще излязат от дъното на бездната и ще нахлуят в градовете ни… Ледените води на тъмните морета ще залеят света, ще настъпи епохата на Големите змии и Супай ще владее четирите страни на света…

Млъкна и от едното ъгълче на устата му потече зелена пяна. Принц Топара дъвчеше кока.

— И какво му отговори ти, принце? — попита Диего и се подсмихна.

— Че е прав — равнодушно отвърна принцът. — А после заповядах на телохранителите си да го окачат с главата надолу между две дървета и да го одерат. Добре запомних съвета ти, Супай. Когато стигнаха точно до кръста му, той ни даде Окото на бога. — Пяната забълбука на мехурчета.

— Къде е то? — Диего се напрегна като за скок. Или за битка.

Издаде костеливото си лице напред и по нещо заприлича на хищна риба. Дългите му пръсти се свиваха и отпускаха, свиваха и отпускаха.

Без да спира да хихика, принц Топара измъкна изпод килима череп от планински кристал. В полумрака черепът излъчваше синкаво сияние; пушекът от благовонията, който се носеше из стаята, се отразяваше в шлифованите очни кухини и пораждаше фантастични замъглени картини.

— Ето го Окото на Виракоча — тържествено каза принцът, вдигнал черепа пред себе си. — Ето я твоята награда, Супай. Жалко, че не знам в какво е тайната му сила.

Диего инстинктивно посегна към синкавото сияние, но Топара се ухили и метна черепа в тъмнината зад гърба си — чу се как той падна върху нещо меко.

— Като ме направиш Сапа Инка — зашепна принцът, като плюеше зелена слюнка, и приближи лицето си до лицето на Диего, — ще получиш Окото на Виракоча. Убий онова китоско копеле, смажи паяка от северните джунгли, изтрий от лицето на земята позора на рода ни! И ще получиш Окото от мен, Сапа Инка Топара, който продаде душата си на господаря на Долния свят. Чуваш ли ме, Супай, приготви ми по-хубаво място в твоя Долен свят. Понеже няма да мога да отида при Бащата Слънце, той няма да приеме Инка, принизил се да сключи сделка със Супай…

И продължи да бръщолеви и да бълбука, но Диего д’Алкантра вече не го слушаше. Изправи се в целия си гигантски ръст и си тръгна. Лицето му бе все така мъртвешки бледо, но сега през тази бледност прозираше студен огън. Вече беше съвсем близо до целта. Беше се оказал прав — старият Шеми наистина беше дошъл чак тук, на края на света, в страната на тези велики планини и тези велики войни… „Ще изгуби живота си заедно с обвивката на своето Ба — каза Д’Алкантра на език, който никой от намиращите се сега в Кахамарка хора нямаше да разбере. — Пак познах. Пак съм прав. Нали, Шеми?“.

Беше сигурен в успеха си, та дори този успех да зависеше от такива нищожества като Топара. Принцът беше глупак, чревоугодник и сластолюбец, но през дългия си живот Диего д’Алкантра се беше възползвал от услугите и на по-лоши хора.

Инка Атахуалпа, приел при кръщението си името Хуан де Атахуалпа, беше удушен с гарота на 29 август 1533 година. Присъдата беше издадена от военен съд под председателството на Франсиско Писаро.